Бренда Джойс
След невинността (8)

7

Ню Йорк

Ревът се усилваше и ставаше почти оглушителен. Земята под краката на Софи трепереше, както и стените на тухлената сграда зад нея, както и остъклените й прозорци. Платното на статива като че ли потрепваше под ръката й. Софи обаче не забелязваше нищо.

Застанала на пресечката на Трето авеню, тя работеше вглъбено и интензивно, нанасяйки къси, сигурни и умели, щрихи. Най-накрая влакът мина по линиите, издигнати над широкия булевард, и отново се възцариха обичайните улични звуци — надвикването на амбулантните търговци, оживеният идиш на източноевропейските заселници, крясъците и смеховете на малките деца, които си играеха по застроената с евтини жилища улица. Коне трополяха по калдъръма, карета, файтони и кабриолети минаваха шумно, задрънча някаква количка. На няколко пресечки оттук се разнесе късото предупредително изсвирване на полицейска свирка. Групи от хлапета играеха на нещо с пръчка и топка. Каруцари и кочияши им подвикваха да освободят пътя. Един дебел бакалин немец стоеше на прага на дюкяна си отсреща, през улицата, наблюдавайки минувачите и Софи, като същевременно пазеше изложените плодове от крадци. Тя идваше да рисува тук от юни и макар отначало хората да любопитстваха, сега като че ли с готовност приемаха присъствието й. Софи въздъхна и се загледа в потъналото в сенки платно, но накрая остави четката.

Знаеше, че е време да си тръгва, че е закъсняла. Погледна големия мъжки джобен часовник, който бе оставила с отворен капак на малката сгъваема масичка зад гърба си, отрупана с привидния безпорядък на художническите й принадлежности. Госпожица Еймс щеше всеки момент да дойде у дома да я инспектира и да си вземе портрета. Но на Софи не й се тръгваше.

Софи се загледа в картината и се намръщи. Беше хванала двете едри жени на прага на жилището отсреща точно каквито бяха, уморени, но оживени, с износени, но живописни дрехи. Госпожа Гутенбърг носеше червена рокля, блестящо цветно петно в иначе тъмната картина. Но въпреки учудващото присъствие на червеното и въпреки начина, по който слънчевата светлина танцуваше по паважа в краката им, нещо липсваше в картината.

Софи знаеше какъв е проблемът й. Не беше запленена от обектите си. Изобщо не беше. Отказваше да рисува обекта, от който бе запленена. Този обект беше Едуард Деланза.

Тя нямаше да го рисува.

Софи въздъхна. Беше се върнала в града преди повече от седмица и през цялото време беше работила по това платно и беше довършвала портрета на госпожица Еймс, но не можеше да го отпъди от мисълта си. Според Софи през онзи уикенд на курорта те бяха разговаряли не повече от петнадесет минути. Въпреки това той непрекъснато се връщаше в мислите й.

Софи направи гримаса. Независимо от всичко друго Едуард Деланза беше направо възхитителен мъж и щеше да бъде прекрасен модел. Софи остави четката. Как да се възпротиви на изкушението да го рисува? Как?

Особено когато самата мисъл за това спираше дъха й и тя отмаляваше от предчувствия и възбуда.

Софи се насили да върне вниманието си към картината, която беше решила да завърши преди края на лятото. Никога преди не се беше заричала така и вероятно нямаше да го направи още дълго време, поне докато не навърши двайсет и една години и заживее самостоятелно. Сюзан никога нямаше да й позволи да посещава такива квартали, за да рисува сцени от действителния живот на работещата класа и емигрантите; ако се бе опитала да получи разрешение за подобно начинание, щеше да получи отказ. Сега Софи нямаше разрешение. Чувстваше се виновна, но изкуството й бе на първо място.

Софи рисуваше тайно това платно. Никак не беше случайно, че бе предприела това начинание през лятото, когато Сюзан нямаше как да напуска Нюпорт. Щом я нямаше Сюзан, рискът да я хванат беше много малък.

Тя наистина трябваше да бъде в часовете по рисуване в Академията. Но тези часове никак не бяха интересни на Софи; нямаше никакъв афинитет към гравюрата и от шест седмици не ходеше на тези часове, за да рисува в бедните квартали маслено платно.

Кочияшът стоеше на известно разстояние. Софи бе убедила Билингс, че това е специална задача, която трябва да изпълни за часовете по рисуване. Не мислеше, че й вярва, но той беше достатъчно лоялен и беше дошъл с нея, страхувайки се, че може да тръгне сама, че ще я изпусне от поглед. Прислугата на Ралстънови познаваше Софи от деветгодишна и всички знаеха колко привързана е към своето рисуване.

Тази нейна страст се виждаше още от първия ден, когато Софи бе дошла в дома на Ралстънови да живее там като доведена дъщеря на Бенджамин. Бенджамин колекционираше произведения на изкуството. Както мнозина от равните си, и той се интересуваше предимно от американско изкуство, но като някои от по-изтъкнатите американски колекционери се бе сдобил с някои селски пейзажи от Миле и Русо, както и с по-натрапващи се, еротични творби от салонните художници Кутюр и Кабанел. Нещо повече, Бенджамин се бе отнесъл благосклонно към първата панорамна изложба в Ню Йорк през 1886 г. на френските художници, наречени от пресата и критиците импресионисти. Веднага след това бе купил един Писаро и един Дега, а след четири години се бе сдобил с още един Дега и натюрморт от Мане. Когато откри галерията му, Софи бе омаяна. Всеки ден прекарваше там цели часове.

Тя бе започнала да прохожда в изкуството още преди да дойде да живее в дома на Ралстънови, както се случва с малките деца. При Ралстънови я обучаваха и на рисуване, а първата й учителка сериозно насърчаваше скиците и акварелите й. Когато Софи стана на дванадесет години, вече надминаваше учителката си и осъзнавайки това, госпожа Холдън бе привлякла вниманието на Сюзан към този факт. Сюзан не се интересуваше, че дъщеря й притежава необикновена способност да рисува и нямаше намерение да търси истински учител по рисуване за Софи.

Софи бе молила, настоявала, беше се борила. Преди смъртта на баща си тя бе раснала като кротко дете, невзискателно, неоплакващо се, ненатрапчиво. Но не и сега. За да се отърве, Сюзан я бе заплашвала, че ще й отнеме боите и рисунките, че ще й забрани да рисува. За щастие необикновеното сътресение, което ставаше в дома му, накара Бенджамин Ралстън да разбере какво става всъщност и да се намеси.

Тъй като Бенджамин рядко се намесваше в неща, които засягаха дъщерята на жена му — или дори на собствената му дъщеря, — Сюзан не можеше да му се възпротиви. Тя намери учител на Софи. Пол Веро преподаваше в Академията за изящни изкуства и даваше частни уроци, ако сметнеше, че ученикът дава надежди.

Веро веднага видя, че си струва да отделя от времето и вниманието си за Софи. Софи започна да учи при Веро на тринайсет години и остана при него цели три години. Той беше взискателен и точен, често я критикуваше и много рядко я хвалеше. Веро настоя Софи да започне с основното — с изучаването на линиите и формите. Първата година Софи рисуваше само с въглен и нахвърля около петстотин натюрморта, представляващи всякакви възможни предмети, докато една проста рисунка на плод, направена с молив, се взриви от живот.

Година по-късно Веро обяви, че тя е изучила линиите и формите; време беше да се прехвърли на цветовете и светлината. Софи ликуваше — тя толкова много обичаше цветовете и винаги ги беше обичала. А Веро вече изобщо не възразяваше да я обучава като частна ученичка. Беше изумен, когато разбра, че това момиче далеч надхвърля средното ниво, че притежава направо блестящ усет за цветовете. Софи искаше да използва цветовете и сенките дръзко, извън правилата, но Веро не позволяваше. „Един ден ще бъдете оригинална, малката ми, но само след като усвоите това, на което трябва да ви науча аз“, й каза той веднъж, и това беше неизменната му реплика в следващите пет години, когато Софи копираше един след друг майсторите в различни градски музеи. Софи искаше да създава, но Веро настояваше да пресъздава.

Накрая Софи навърши шестнайсет години. Кандидатства в Академията, приеха я и тя продължи да учи под ръководството на Веро, както и с много други преподаватели. Но един ден той дойде при нея с очи, потънали в сълзи.

— Отивам си у дома, малката ми — каза той.

Софи занемя.

— У дома? Във Франция?

— Да. В Париж. Семейството ми е там, а жена ми не е добре.

Софи закърши ръце, опитвайки се да не избухне в плач. Не можеше и да допусне, че тоя капризен, неразговорлив мъж някъде го очаква семейство, още по-малко пък — в Париж. Как щеше да й липсва този учител, нейният наставник, нейният приятел.

— Наистина трябва да отидете — прошепна тя. — Дано само госпожа Веро си възвърне здравето.

— Я напери гребена, мъниче такова — и Веро взе ръката й. — Ти си научила всичко, каквото можеш да научиш от мене, скъпа — каза той и й целуна ръка. — И в последното си писмо до моя добър приятел Андре Волар във Франция му писах същото.

Волар беше търговец на картини в Париж, за когото Веро бе споменавал от време на време на Софи.

— Сега трябва да се учиш от други добри учители в Академията — продължи Веро — и от хората около тебе, а после от самата себе си… и от живота. — Накрая той се усмихна. — Но имай търпение, малката ми. Един ден ще бъдеш свободна да използваш тези маслени бои така, както копнееш да го направиш. Ти си млада, времето е пред тебе. Учи усилено с новите си учители. И когато дойдеш в Париж, ела ми на гости.

След като той замина, Софи плака, чувствайки се така, сякаш е изгубила много скъп приятел — единствения си истински приятел. Няколко дни изобщо не можа да рисува или дори да мисли за рисуване, Веро ужасно й липсваше. Единствено той я разбираше през годините, откакто баща й умря.

Когато се върна в ателието си, тя не се вслуша в последното му нареждане. Работеше по една пасторална сцена, платното се казваше просто Сентръл парк. Корабчета, плаващи по малко езеро, момченца в къси панталонки и възрастни мъже по ризи, наблюдаващи игрите им, възбудени, смеещи се, ликуващи. Тя се взираше в маслените бои, ядосана, че учителят й си е заминал, чувстваше се млада, дива и непокорна. След седмица щеше да започне обучението си в Академията. На Софи й се струваше, че времето не е на нейна страна — сякаш трябваше да направи това или сега, или никога.

Внезапно уплашена, тя взе една средно голяма четка, а сърцето й заби лудо. Потопи трескаво четката в яркожълто. Скоро спокойната вода стана по-скоро синя и зелена, отколкото кафява, напръскана с жълто, платната, които преди бяха бели, сега заплаваха многоцветни. Приятната езерна сцена избухна в топли цветове и трептящо движение. Докато работеше, Софи мислеше за Моне, чиито картини често бе гледала в изключителната галерия „Дюран-Рюел“ в центъра на града.

Беше извънредно горда от първия си пробив в модернизма, но същевременно изпитваше съмнения и отчаяно се нуждаеше от насърчение и подкрепа. Дали не се изразява грубо и плоско там, където Моне е недоловим и изключителен? Тя плахо спомена на Лиза какво е направила, осмелявайки се да разкрие надеждата си, че нейното изкуство е поело по нов път и че е открила истинския си стил. Лиза се развълнува и каза на Сюзан, която настоя да види картината. Софи беше поканила майка си и сестра си в ателието, за да видят картината й, опитвайки се да потисне страха и тревогата си. Картината на Софи ги шокира.

— Ти си луда! — извика Сюзан. — И всички ще кажат, че си луда! Ще кажат, че си една луда саката! Не ти е позволено да рисуваш по така, Софи! Забранявам ти! Чуваш ли ме? Какво стана с фините ти портрети и пейзажи? Защо не направиш нов портрет на Лиза?

Софи не можа да скрие огорчението си. Питаше се дали са прави, дали опитът й да подражава на великия Моне е толкова чудовищен, щом така ги е шокирал. И захвърли картината, но Лиза я взе и я окачи в антрето. Софи се върна в Академията и продължи да изучава традиционното използване на линиите и формите, светлосенките и цветовете, след занятия прекарваше три-четири часа дневно в музея „Метрополитън“, копирайки един след друг известни художници.

И вече не беше толкова самотна Към средата на първия семестър Софи се сприятели с две момичета за първи път в живота си Джейн Чандлър и Елша Рийд-Уоринг бяха девойки от висшето общество като нея и двете силно се увличаха от изкуството също както Софи. Трите заедно ходеха по музеите и картинните галерии винаги когато не бяха в Академията или не рисуваха у дома си. Посещаваха едни и същи лекции, заедно четяха за изпити. Следващите години бяха най-щастливите и най-вълнуващите в живота на Софи.

Но след това тя започна да се чувства така, сякаш всичко и е омръзнало. Беше се уморила да копира старите майстори. Беше се усъвършенствала в женската анатомия. Не беше позволено да изучават анатомията на мъжа. Сухата игла и офортът не я интересуваха. Софи искаше да опита ръката си в нещо ново и различно. Искаше да изучава цветовете и светлината.

Всичко започна като на шега Софи бе изказала на глас желанието си пред своите приятелки. Но Джейн беше доволна от това, което вършеше, защото смяташе да работи като гравьорка за баща си, а Елиза възнамеряваше да стане портретистка; двете момичета прилежно ходеха на занятия, без да се оплакват. Наистина и двете искаха да се омъжат и да имат семейства От известно време бяха сгодени за двама приятни млади мъже от видни фамилии. Не казваха нищо, но Софи знаеше, че се чудят защо тя не се сгодява Софи осъзнаваше, че те в края на краищата не я бяха разбрали.

— Ако толкова искаш да правиш собствено изкуство, Софи — беше казала Елиза, — просто го прави. Или се страхуваш?

Софи беше уплашена; и как нямаше да е? Но и изгаряше от копнеж. Търсеше подходящ обект и накрая това търсене я отведе на Трето авеню вместо на третия час от лекциите й.

Беше решила да нарисува жанрова картина, но не каквато би нарисувал Миле или Русо, или Диаз, а каквато тя, Софи О’Нийл предпочиташе.

— Мис Софи, мадам — обади се кочияшът пресипнало, прекъсвайки мислите й. — Два и половина е.

Софи въздъхна.

— Благодаря, Билингс. Вече ще прибирам.

Време беше да си върви и да посрещне свадливата госпожица Еймс.

 

 

Софи замръзна на прага на майчината си гостна. В другия край на стаята стоеше Едуард Деланза. И се усмихваше топло.

Софи отвори широко очи и не можа да откъсне погледа си от него. Накрая разбра, че госпожица Еймс също е в стаята, седнала на дивана до камината с мраморна полица отгоре. Старата мома наблюдаваше жадно Софи и Едуард със стрелкащите си черни очички.

За миг Софи изпадна в паника. Какво прави той тук?

Едуард тръгна към нея, а погледът му изучаваше всеки инч от външността й с изнервяща интензивност.

— Добър ден, госпожице О’Нийл. Случайно минавах оттук и помислих дали да не оставя визитната си картичка. Когато разбрах, че всеки момент ви очакват да се върнете… — и той се усмихна, а сините му очи се впиваха в нейните, — разбрах, че трябва да ви изчакам.

Софи не можеше да помръдне. Когато погледът му се плъзна по дрехите й, тя се досети как изглежда. И се ужаси. Колко различна трябва да му се вижда сега, отколкото онази вечер на верандата, когато беше фризирана и облечена във вечерна рокля. Много по-ексцентрична, отколкото някога е могъл да си представи, и много по-ексцентрична, отколкото някога би искала да изглежда.

Защото изглеждаше като извадена от възглавница. Косата й се спускаше в дебел хлабав кок, който всеки момент щеше да се разпадне. Тя усещаше тежестта му на тила си и знаеше, че само още малко, и шнурчето ще се развърже и буйните кичури коса ще се разпилеят по гърба й. И още нещо по-лошо, престилката и полата й бяха целите изцапани с бои, знаеше и че мирише на терпентин. Беше се отнесла доста по-небрежно към външността си, отколкото обикновено, защото знаеше, че Сюзан е в Нюпорт и че домът е празен — не очакваше никакъв друг посетител освен госпожица Еймс.

Посетител? На посещение при нея ли беше дошъл Едуард Деланза?

— Езика ли си глътна, момиче? — изправи се госпожица Еймс. — Няма ли да кажеш добър ден на красивия джентълмен?

Софи почервеня.

— Господин Деланза — изграчи тя.

Вече й просветваше, че е дошъл да я види. После думите на Сюзан отекнаха в главата й. Неговата любезност е прикритие само за едно, за желанието му да те съблазни и да те съсипе.

— Къде е моята картина? — доближи се госпожица Еймс, потрепвайки с бастуна си.

Софи отново се блъсна в настоящето, сега беше по-бледа, а сърцето й затуптя бурно.

— Госпожице Еймс! — успя да каже, осъзнавайки остро присъствието на Едуард. — Как сте?

— Картината ми, момиче!

Софи си пое дъх, за да се успокои. Не посмя да погледне към Едуард, който й се усмихваше. Той си е играл с тебе, скъпа.

— Тук е, госпожице Еймс. Дженсън, ще я донесеш ли, ако обичаш?

Икономът влезе, мъкнейки огромното платно. Сложи го на пода пред тримата с пухтене. Изведнъж Софи се разтревожи. Не заради госпожица Еймс, която несъмнено щеше да го хареса, а заради Едуард Деланза.

Беше компетентно нарисувано, но едва ли вълнуващо. Нахвърля го набързо. Насили се да го нарисува. Хвана се, че гледа към Едуард, а не към госпожица Еймс, очаквайки неговата реакция. Това беше смешно, защото не би трябвало да се тревожи как той ще погледне на изкуството й. После се зачуди как ли щеше да възприеме той нейната жанрова картина на две емигрантки.

Не би трябвало да се безпокои. Тя не се безпокоеше, поправи се мислено. Той дори нямаше право да стои в дома й. Защо е дошъл? Да си играе с нея, да я съблазнява? Дали не се е уморил от Хилари? Да не си мисли, че тя лесно ще му падне в ръцете? Защо е дошъл? — Прилича на мене — каза заядливо госпожица Еймс. — Вгледа се в портрета си на платното. — Малко прекалено истинско, не мислиш ли? Не можа ли да го поразкрасиш, а, момиче?

Софи не отговори. Едуард се бе загледал в портрета със свити вежди, после се обърна изведнъж и я погледна внимателно.

— Вие сте много талантлива, госпожице О’Нийл.

Софи стисна плътно челюсти. Ако ги стиснеше още по-силно, можеше да си счупи зъб.

— Благодаря ви, господин Деланза — каза тя сковано.

— Казвахте, че сте пристрастена към изкуството си — продължи Едуард, като я гледаше сякаш омаян. След това отново погледна портрета. — Хванали сте госпожица Еймс много точно.

Софи почувства, че се изчервява, защото портретът беше лишен от страст и тя го знаеше. А той усещаше ли това? Дали коментарът му не беше прикрита критика?

— Човек може да направи същото чрез фотографията… дори нещо по-добро — отсече Софи.

— Е, е, той те хвали, момиче — каза изведнъж госпожица Еймс, но Софи не можеше да не съжали за нейната разпаленост, макар да не беше лишена от известна доза грубост. — Ти си талантлива, знаеш ли. Хайде, Дженсън, отнеси го в каретата ми. — Тя погледна към Едуард. — Виждам, че имате една от ония шантави моторни коли, но според мене конете и каретата са били достатъчно добри за родителите ми и са също толкова добри и за мене.

Едуард се усмихна на възрастната дама.

— Миналия ноември бях на една автомобилна изложба в Лондон. Оттогава колите ме държат на въдицата си като планинска пъстърва.

— Хм — каза госпожица Еймс. После намигна. — Вземете я на разходка с колата. Всички млади момичета обичат такива неща, струва ми се.

Сърцето на Софи щеше да изскочи, докато изпращаше госпожица Еймс до вратата. Какво ли си мисли старата дама? И въпреки всичко пред очите й се възправяше, без да го желае, една картина — тя седи на предната седалка на някаква приказна черна кола, а Едуард е до нея с шофьорско кепе и очила. Никога преди не се беше качвала в автомобил и сигурно щеше да умре, без да го е направила. Да си представя себе си в кола и с Едуард Деланза — това си беше чиста проба романтична безсмислица.

Но когато се върна, ужасно ясно осъзна, че е останала насаме с Едуард и трябва да накара пулса си да се забави. Беше излязъл от салона и тя го намери пред картината в коридора, нарисувана преди няколко години.

— И това е ваше, нали?

Беше портрет на Лиза като дете. Софи я беше нарисувала по памет, с помощта на фотографии.

— Вие навярно сте познавач на изкуството, господин Деланза? — Неловко й стана от тази мисъл, а и от неговото присъствие.

— Едва ли — отправи й той блестяща усмивка.

— Тогава имате добро око. — Тя изглади несъществуваща гънка на полата си. Смути се, когато ръката й стана червена. — Страхувам се, че ме заварихте малко неглиже.

В усмивката му се прокрадна сладострастие, искрици припламнаха в очите му.

— Не точно, госпожице О’Нийл.

Думите му пробудиха фантазии, които тя беше сигурна, че старателно е избутала в някое ъгълче. Тялото й като че ли се напрегна.

— Защо сте тук? — запита тя дрезгаво.

— Защо според вас съм тук, Софи? — върна й той меко въпроса. Софи почувства как в нея нахлува нежелан копнеж, усети как кръвта пари във вените й. Напомни си, че той е женкар и безпринципен. Наистина ли мисли да я съблазни? Това не беше възможно.

Но по каква ли друга причина може да е дошъл тук — защо иначе ще се обръща към нея с малкото й име с такъв съблазняващ тон? Софи стегна гръбнака си и с това решителността й се върна. Веднъж почти се беше поддала на външността и чара му; този път Нямаше де бъде толкова глупава. Той можеше да прави каквото си иска, да говори каквото си иска, но тя нямаше да губи разума си и щеше напълно да контролира всеки нежелателен копнеж.

— Не мога да си представя защо сте тук, господин Деланза — чу се тя да казва рязко.

— Ами дошъл съм да ви ухажвам.

Трапчинките му бяха дълбоки, зъбите извънредно бели и блестящи. Дръзките му сини очи приковаваха нейните.

Въпреки решимостта си Софи усети как неотвратимо попада под въздействието на неговия чар. Магнетизмът му беше непреодолим.

— Господин Деланза, не разбирам — каза тя сковано. — Защо ще идвате да ме ухажвате?

— Питате ли другите джентълмени защо идват да ви ухажват?

Тя се изчерви, съвсем затруднена.

— Смятам, казала съм ви, че нямам ухажори.

Той се вгледа в нея и усмивката му угасна.

— Нима никой не ви идва на гости?

Тя вдигна брадичка.

— Не и джентълмени.

Погледът му бе невярващ. Трапчинките отново се появиха.

— Е, сега е дошъл един — аз.

Тя си пое дъх. Сърцето й още биеше лудо.

— Вие сте светски човек — каза Софи, подбирайки думите си внимателно.

Беше решена да научи какви са намеренията му. Решена да разсече тази неразбираема загадка веднъж завинаги.

— А аз съм, както виждате, пристрастена, но ексцентрична художничка. И…

Тя не можа да го изкаже. Не можа да изрече истинската причина, поради която той не можеше да я смята за интересна Очите му потъмняха.

— И какво още?

— Защо ще ме ухажвате? — извика тя, губейки крехкото си самообладание и заедно с него — хладнокръвието си.

Той се навъси.

— Значи сте ексцентрична, така ли? Това е смешно, защото аз не ви намирам ексцентрична. Оригинална, талантлива, да. Но ексцентрична? Не. Чии думи са това, Софи? Ваши или на майка ви?

Софи се ококори.

Той се приближи към нея. Софи отстъпи назад.

— Да не би да забравяте нещо?

Софи облиза устни. Той я бе накарал да се опре на стената. Тя трепереше и беше изплашена… вгледа се в него, мълчейки упорито. Почуди се дали той не би могъл сега да се възползва и да я целуне. После какво щеше да прави тя?

През ума й мина като светкавица мисълта, че тъй като никой никога не я беше целувал, това може и да й хареса.

Очите му бяха станали буреносно сини.

— Не давам пукната пара за това, че имате изкривен глезен, Софи.

Софи не му вярваше.

— Тогава сте единственият.

— Тогава всички останали са просто едни проклети глупаци.

Софи се взираше в него, ясно осъзнавайки, че телата им са разделени едва от няколко инча разстояние. Тя усещаше топлината му. Нещо по-лошо, усещаше, че и тя самата се сгорещява, и то по такъв начин, както никога преди не се беше чувствала.

— Какво по-точно искате да кажете?

Той вдигна ръка. За един кратък миг, в който сърцето й почти спря, Софи помисли, че ще я докосне. Ръката му като че ли се насочваше към рамото й, после той опря длан на стената, малко отстрани над главата и, и се облегна на нея с цялата си тежест.

— Искам да кажа, че съм дошъл на гости при вас така, както всеки друг мъж би могъл да дойде. Чистосърдечно и благоприлично. Защото ви намирам интересна. А вие се държите така, сякаш съм прокажен.

— Не съм искала да създавам у вас такова впечатление — каза глухо Софи.

Ръкавът на дрехата му беше толкова близо, че тя усещаше финия син вълнен плат до бузата си. Едуард я погледна втренчено.

— Защо се плашите от мене?

— Не се плаша.

Но се плашеше… о, как се плашеше. Какво ли ще направи, ако той я целуне?

Усмивката му се изви. В очите му проблесна горчиво пламъче.

— Предполагам, не бих ви обвинил. Но ви обещавам, Софи, няма да ви нараня. Искам да бъда ваш приятел.

Бе изрекъл последната фраза с мек, съблазнителен шепот. Софи реагира незабавно. Сърцето й заби тройно по-бързо. Не можеше да диша, не можеше дори да преглътне. Какво приятелство, чудеше се тя, има той предвид?

Софи погледна в неговите искрящи сини очи. В главата й изскочи картина — мъж и жена, слети. Мъжът беше Едуард, жената беше самата тя. Навярно думите му носеха някакво по-дълбоко, по-сложно значение. Сюзан сигурно щеше да го изтълкува така. Тя си спомни колко покровителствено се бе държал той с нея на верандата в Нюпорт онази вечер. И не знаеше дали да се успокои, или да се разочарова, ако той сега говори напълно искрено.

Едуард приковаваше погледа й с очи.

— Приятели ли сме, Софи?

Софи потрепери. Знаеше, че той го усеща, защото бузата й докосваше ръката му. И ако се облегнеше само още малко повече на ръката си, коленете им също щяха да се докоснат.

— Софи?

Тя се опита да измисли какво да му отговори. Нямаше начин да избегне клопката на двусмислицата.

— Разбира се, приятели сме, ако това искате. — Тя знаеше, че по лицето й плъзва червенина.

Стори й се удовлетворен. Но следващите му думи наистина я накараха да изгуби почва.

— Ще нарисувате ли нещо за мене?

— Какво?

— Ще нарисувате ли нещо за мене, Софи? — повтори той.

Тя се загледа в него, без да помръдва, а сърцето в гърдите й отново се разтуптя буйно.

— Нарисувайте ми нещо — замоли я той. — Каквото и да е. Каквото ви дойде на ума.

Говореше с такъв тон и по такъв начин, както според Софи го беше правил много пъти преди, с много жени, когато е искал да сграбчи плячката в ръце и да я отнесе в леглото си.

Софи притисна гръб до стената.

— Не. Не мисля. Не. Усмивката му изчезна.

— Защо не?

— Идеята не е добра.

— Защо?

Софи не се чувстваше на себе си. Инстинктът й подсказваше да не удовлетворява молбата му. Може би, защото го намираше така неотразим, може би, защото желаеше одобрението му, дори то да няма никакво значение за работата и за успеха й. Тя някак си усещаше, че ако въведе Едуард в света на своето изкуство, това ще бъде твърде опасно — много по-опасно, отколкото това, че сега е тук сама с него или от това, че се съгласи да бъдат приятели.

— Искате твърде много.

— Много? Но нали нарисувахте портрет на госпожица Еймс.

— Не е същото.

— Защо?

Софи не можеше да отговори. Нямаше как да му каже, че госпожица Еймс е симпатична стара вещица, докато той е принцът от мечтите на всяка жена. Че собствената й майка бе настояла за тази поръчка, а не я бе молил един великолепен, застрашителен непознат.

— Много съм заета — каза тя накрая, а езикът й се заплиташе поради факта, че тази истина всъщност бе само едно извинение. — Лекциите и уроците ми отнемат почти всичкото време.

— Разбирам. — Изглеждаше засегнат. Махна ръката си от стената. — Помислих, че тъй като се сприятелихме, бихте могли да отделите малко време… за мене.

Софи замръзна. Ами ако той наистина е само галантен? Ако наистина иска да й бъде приятел? Ако успеят да установят платонично, но топло приятелство? Сърцето на Софи се сви в копнеж. Тя трепна, разбирайки, че не й се иска той да напусне живота й. Че той вече е станал част от нейния свят, независимо че едва-що бе влязъл в него.

— Защо правите така? — прошепна тя.

— Защото така трябва — отговори той меко. Погледът му обаче бе дързък. — Вие имате нужда от мене, Софи. Имате нужда някой да ви разтърси.

Софи можа само да го изгледа продължително. Внезапно и двете му ръце се опряха на стената, точно отстрани над главата й.

— Имате нужда някой да ви разтърси — каза той отново, този път сурово и изведнъж бедрата му се опряха плътно в нейните. — И то жестоко.

Софи застина на място, усещайки как мускулестите му бедра притискат нейната мека плът, усещайки топлината, която плътта му пораждаше в самата нея. Пропадна в блестящите искрящи дълбини на очите му, които бяха започнали да пускат диви пламъци така, както Софи никога досега не беше виждала у никой мъж или жена. Тя облиза устни. Сърцето й биеше диво. Не изглеждаше възможно, но… На Софи й хрумна нелепата мисъл, че той може да я целуне. И ако инстинктът не я подвеждаше, тя щеше да го отблъсне, и то съвсем уверено. Софи се опита да подбере думи, с които да го направи, но не успя.

— Аз ще ви разтърся, Софи — прошепна той с хвърлящи огън очи и се наведе още по-близо, докато гърдите му почти опряха до нейните.

Погледите им се срещнаха и между тях припламна нещо — толкова силно, толкова блестящо, че Софи забрави всички предупреждения на Сюзан и всякакви почтени намерения. С цялото си сърце изричаше „да“. Той разбра, устните му се извиха леко и наведе глава. Очакването на неговата целувка беше най-прекрасният и най-мъчителният момент в живота й.

Тогава Софи забрави всичко. Огън се разля във вените й, изгори кожата й, изпълни средоточието между бедрата й, карайки я да усети ново и странно влечение. Тя чу как от устните й се изтръгна меко изхлипване точно преди той с цялата си тежест да се докосне до нея. Софи хлъцна, когато неговата издута, набъбнала мъжественост се опря с цялата си дължина в корема й и тя се парализира.

Устата му докосна нейната. Софи издаде лек звук, нисък стон на желание. Устните му отново докоснаха нейните. Софи сви ръце в юмруци, за да не им позволи да сграбчат раменете й. Тялото й туптеше несвястно в отговор на деликатното и леко като перо докосване на устните му, на масивната и гореща тежест от слабините му. Обзе я изгарящ копнеж по него, копнеж да се стопи в ръцете му, докосвайки го навсякъде, да, навсякъде, нуждата да се отпусне на пода и голата й мека плът да се прилепи към пулсиращата му твърдост. Искаше да стене от това, искаше да пъшка, да вика, искаше да изкрещи: „Да!“ Искаше да извика: „Ела!“ И искаше той да я целува така, както го беше видяла да целува Хилари. Дълбоко, с цяла уста, сякаш пие от купата на нейните устни, като прелюдия към начина, по който щеше да я вземе с великолепното си мъжествено тяло.

Но не стана така. Вместо това, след един ужасно кратък момент, след невероятно лекото докосване на устните му той застина на място.

Софи държеше очите си затворени. Но дишаше тежко, сякаш бе тичала маратонско разстояние. Впиваше ноктите си в дланите. Тялото й трептеше като опъната тетива на лък.

— Божичко — изшептя той дрезгаво.

Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.

— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.

Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.

Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.

Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!

— По дяволите! — изрече той.

Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.

Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.

— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.

Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи. Може ли?

— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.

Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.

— Да, добре съм.

Усмивката му изглеждаше принудена.

— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?

— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.

— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.

— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.

Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.

— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?

Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.

— Не знам. Вие така ли мислите?

— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.

Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.

— Оставаме си приятели.

Той се усмихна облекчен.

— Това означава ли, че ще получа картина?

Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.

— Да.

— Какво ще нарисувате?

— Не знам.

Той каза:

— Аз знам какво искам.

— Вие… знаете ли?

Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.

— Искам ваш портрет.

Софи се засмя нервно.

— Все още се опитвате да ме разтърсите, нали?

— Един автопортрет ще ви разтърси ли?

— Аз не правя автопортрети.

Той се вгледа в нея.

— Тогава направете един за мене.

— Не. — Тя скръсти ръце, почти прегръщайки раменете си. — Това е невъзможно.

— Защо! Защо не правите автопортрети?

Погледът на Софи започна да блуждае.

— Можете да получите нещо друго… но не автопортрет.

След кратка пауза той кимна.

— Знам кога да се призная за победен. — После се приближи бързо до нея и взе ръката й, вдигна я, но не я целуна. — Закъснявам. — Усмихна се. — Надявам се скоро пак да ви видя.

Софи издърпа ръката си, усещайки, че е останала без дъх, като се надяваше той да не забележи това.

— Ще ми трябва известно време, за да направя маслена картина, ако предпочитате това.

— Вие сте художникът; вие можете да избирате средствата, както и обекта.

Софи кимна, стисна пръсти и го изпрати към вратата. Чак след като той си отиде, тя осъзна, че трябваше и тя да изкопчи нещо от него. В замяна на картината трябваше да поиска той да й позира.

 

 

Той стоеше с гръб към Сентръл парк, загледан в пететажната къща с петдесет и осем стаи пред себе си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бежовите панталони, съкрушаваща сърцата сламена шапка закриваше загорялото му лице от слънчевите лъчи. И от всеки, който можеше да мине наблизо и да го погледне. Нямаше особена вероятност някой да го познае, но той не искаше да рискува.

Време беше да тръгва. Обърна се много нерешително и тръгна бавно по Пето авеню. Беше получил това, за което бе дошъл, макар че се бе наложило да чака цял ден.

Беше чакал цял ден да я зърне. Само да зърне скъпата си дъщеря. Това бе манна небесна за изжаднялата му душа.