Бренда Джойс
След невинността (6)

5

— Искали сте да говорите с мене?

Сюзан трепна. Погледна нагоре и видя Едуард Деланза, застанал на вратата, но тъй като още беше в миналото и макар че той изобщо не изглеждаше като Джейк, тя видя Джейк застанал там, висок, красив, надменен, златокос и със златист поглед. Загледа се в него, а миналото отстъпваше мъчително и тя осъзнаваше, че пред нея е съвсем различен мъж, неприличащ на отдавна умрелия й съпруг.

Сюзан се изправи бавно. Много трудно й беше да му се усмихне. Той излъчваше същата небрежна сила, която характеризираше Джейк Също като Джейк и той преливаше от сексуалност. Но не беше Джейк Беше чернокос, синеок негодник, не приличаше на никой от познатите й мъже. Сюзан не се поддаде на тъмнокосата му красота и очевидната мъжественост.

— Моля, влезте, господин Деланза.

Едуард се усмихна също толкова престорено като нея и влезе в салона. Сюзан бързо затвори зад него тежката махагонова врата и се облегна на нея. Погледна го и се запита какво ли привлекателно е намерил в нейната безлична и ексцентрична дъщеря — ако наистина е намерил Софи за привлекателна А ако е така, тя беше непоколебимо решена да го държи настрана от нея — да спести на дъщеря си онези страдания, които самата тя познаваше твърде добре.

— Добро утро. Надявам се, че сте спали добре?

Едуард я изгледа внимателно. Но тонът му беше безусловно учтив:

— Да, сравнително добре. Как е дъщеря ви днес? По-добре ли се чувства?

Сърцето на Сюзан потъна като камък, стана й тежко.

— О, Софи е добре. — Насили се да се усмихне, отиде до него, докосна ръката му леко, почти флиртувайки. Често правеше така с мъжете. — Няма защо да се притеснявате за дъщеря ми, господин Деланза. Мога да ви уверя. Софи се преумори вчера, това е. Сигурна съм, че днес ще се чувства добре.

Усмивката му замръзна на лицето, докато й отговаряше:

— Значи днес не сте я виждали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не е слязла още.

Ноздрите му се разшириха, а очите потъмняха.

— Може би и тази сутрин не се чувства добре. Вероятно ще трябва да проверите как е, госпожо Ралстън.

Тя се засмя леко, но тежестта в гърдите не се махаше.

— Познавам дъщеря си, сър. Наистина. Нищо й няма на Софи, но ако това ще ви успокои, ще ида да я видя след няколко минути.

— Ще бъда ужасно успокоен — каза той и потрепна.

Господин Деланза, вие прекалено се притеснявате за дъщеря ми — възкликна Сюзан.

— Вчера дъщеря ви не се чувстваше добре; трябва ли да ви го напомням?

Сюзан успя да изобрази още една усмивка.

— Господин Деланза, мога ли да бъда откровена с вас?

— Естествено.

— Вашата загриженост за Софи… Вие не се интересувате наистина от дъщеря ми, нали?

Той се вгледа в нея. Сините му очи бяха студени и тя усети тръпка на страх. Точно като Джейк и този мъж беше нещо повече от негодник… беше опасен, ако го предизвикаш.

— Аз се интересувам много от дъщеря ви, госпожо Ралстън, но не така, както предполагате.

Това не я успокои.

— Тогава как точно?

— Както всеки уважаващ себе си джентълмен се отнася към почтена млада дама.

Сюзан се хвана за думите му.

— Противно на разпространените клюки аз не преследвам осемнадесетгодишни девойчета. — Изражението му беше мрачно. — Успокоих ли ви най-сетне?

Не, изобщо не я беше успокоил. Беше ядосан и не можеше да го скрие. Тя реши да не поправя грешката му относно възрастта на Софи; ако я смяташе за толкова млада, може би това щеше да я предпази от него, каквото и да я уверяваше.

— Не съм особено обезпокоена.

Той вдигна вежда.

Отмести очи от нея и се заразхожда из стаята, оглеждайки я небрежно. Обърна се и й отправи съблазняваща усмивка.

— Сега ще бъда откровен с вас, госпожо Ралстън.

Сюзан се напрегна.

— Много ми е трудно да разбера защо никой не направи никакво усилие да помогне на дъщеря ви вчера, когато тя стана от стола и извика от болка.

Сюзан изпъна още повече гърба си.

— Защо аз бях единственият джентълмен, който се притече на помощ на Софи?

Сюзан изправи рамене.

— Може би сте преценили много погрешно и нас, господин Деланза, както и ситуацията. Всички в нашите кръгове отлично знаят, че Софи е инвалид, затова никой не се изненадва от това, че не може да се движи… освен вас. Вие очевидно сте реагирали инстинктивно, докато останалите избрахме да не унижаваме Софи, пренебрегвайки факта, че тя е инвалид.

Усмивката му бе крива и кратка.

— Това е толкова грозна дума, инвалид. Не можете ли да намерите друга?

— Но тя е инвалид, господин Деланза.

Очите му запламтяха.

— За трети път в разстояние на няколко секунди вие хвърлихте този камък — каза той с принудена и неестествена усмивка.

Но Сюзан бе уплашена и разгневена, и уморена да се преструва.

— Аз не хвърлям камъни по собствената си дъщеря, сър.

— Тогава я наричайте с друга дума, не инвалид.

Сюзан си пое дъх, напомняйки си, че той не е Джейк и не би могъл да бъде, че е неин гост и че до момента не се е случило нищо нередно. Все още.

— Глезенът й е деформиран, господин Деланза.

Едуард също замълча. Но вдигна високо лявата си вежда.

— Наистина ли? Аз го масажирах вчера и не мисля, че е деформиран Освен ако не смятате малка подутина на костта за деформация?

Сюзан отвори широко очи.

— Сигурно се шегувате! Да не сте намислили някаква игра за сметка на дъщеря ми, господин Деланза? Или си играете с мене? Да не би да се забавлявате на наш гръб?

Едуард се взря в нея с присвити очи.

— Не, но виждам, че си блъскам главата в някаква стена!

— Моля?

Той започна рязко:

— Тя ми разказа донякъде какво се е случило. Защо едно момиченце със счупен глезен ще предпочете да се мъчи, вместо да помоли майка си за помощ?

Сюзан побледня и се вцепени.

— Това не е ваша работа!

Гласът му се сниши и стана откровено заплашителен.

— Но стана моя работа вчера… когато никого не го беше грижа.

Въпреки че знаеше какъв е всъщност — още едно подобие на Джейк, — или може би точно поради това Сюзан почувства как сърцето й затуптява бясно в гърдите в отговор на меките му, но заплашителни думи. Нещо повече, тя усети кръвта да нахлува неистово в слабините й. Не искаше да чувства подобно желание и остана така неподвижна, чакайки кога усещането ще напусне тялото й. И тъй като беше само един много привлекателен млад мъж, тъй като не беше Джейк и никога нямаше да бъде, мигът отмина, кръвта й затече по-бавно и се успокои. Сюзан си възвърна гласа:

— Какво става тук?

— Аз самият бих искал да задам този въпрос — каза Едуард.

— Имам пълното право да знам какви са намеренията ви, сър.

— А аз имам пълното право да проявя състрадание към друго човешко същество.

Сюзан се отказа да бъде учтива.

— Ха! — Погледът й се плъзна по слабините му. — Знам какво точно състрадание бихте искали да засвидетелствате на дъщеря ми, господин Деланза! Вчера състраданието ви беше очевидно.

Той стоеше неподвижен, очите му мятаха сини искри, но по бузите му пропълзя издайническа руменина.

— Как бихте могли да твърдите, че мотивацията ви е състрадание? Смятате да съблазните дъщеря ми, нали?

Сюзан чуваше как гласът й се извисява в истерична нотка. Той си пое шумно дъх.

— Не, не смятам. Оскърбявате ме с това предположение. Господи! Не бих съблазнил невинно същество.

— Не бихте?

Тя се изсмя невярващо.

— Не, не бих. — Тонът му беше твърд, челюстта стегната. — Аз не унищожавам ничия невинност, госпожо Ралстън, независимо какво сте чували.

За съжаление точно в този миг пред очите на Сюзан възникна картина — как той прегръща Софи — и това видение й се стори като предзнаменование, като предизвестие на съдбата.

— Значи имате намерение да я ухажвате и някой ден да й предложите брак, така ли? — подигра се тя.

Той отвори широко очи.

— Не.

— Не мислех така! — извика тя.

— Тревожите се без нужда — каза той сухо.

— Не, не е така! Вие сте нахален… невъобразимо нахален! — Сюзан загуби контрол, нещо, което рядко й се случваше… освен с Джейк — Познавам ви, господин Деланза; не се правете на шут нито за миг. И вие сте точно като първия ми съпруг, нищо повече от един свръхсексуален флиртаджия и авантюрист… и парвеню освен това. Така че ходете да си пилеете чара другаде. Пилейте си страстите другаде. Предупреждавам ви!

— Колко грижовна майка сте, госпожо Ралстън! Но защо ли се съмнявам в естеството на вашата загриженост?

— Тя е невинна, господин Деланза. Не искам да я видя наранена. — Сюзан потръпна, спомняйки си за Джейк. — Мъж като вас може само да я нарани.

— Аз няма да нараня дъщеря ви, госпожо Ралстън, обещавам ви.

Сюзан се изсмя.

— Мъже като вас дават обещания само за да ги нарушават. Чуйте ме добре, господин Деланза. Досега Софи не знаеше нищо за мъжете, а вие ще пробудите у нея желания, които е по-добре да не се пробуждат. Забранявам ви.

— От какво толкова се страхувате? — запита той остро. Погледът му беше твърд като диамантите, на които се градеше репутацията му. — Ако Софи не е забелязвала мъжете, тогава, по дяволите, време й е да започне. Може би ще се откаже от смешните си намерения да остане неомъжена. Мислех, че бихте искали тя да се интересува от брака. Ако тя не се интересува, как ще й намерите съпруг и как ще я убедите да се омъжи?

— Това не е ваша работа.

Сюзан беше бясна… и дори още по-уплашена от интереса му към Софи, отколкото преди. И добави рязко:

— За ваше сведение, сър, аз поддържам решението на Софи да остане неомъжена.

Той трепна.

— Какво?!

— Единствената страст на Софи е рисуването. Тя няма желание да се омъжва… никога… слава богу. Като се имат предвид обстоятелствата, това е за добро.

Той не можеше да повярва.

— Невероятно грижовно и майчинско отношение, госпожо Ралстън!

Сюзан загуби търпение. Направи крачка напред.

— Аз я предпазвам от грубияни като вас и от нещо далеч по-лошо… от това, да разбере, че никой мъж не е готов да вземе за жена един инвалид. Така че я оставете, господин Деланза, преди да сте й напълнили главата с неосъществими мечти. — И прибави подигравателно: — Освен ако самият вие не пожелаете да се ожените за нея?

Едуард продължаваше да я гледа така, сякаш е чудовище.

Сюзан продължи с нападателен тон:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре, ако си заминете. Вие се бъркате в работите на Софи и това не ми харесва. Съжалявам, господин Деланза, но ви моля да си тръгнете.

Последва дълго мълчание, Сюзан стоеше начумерена и решителна, Едуард — с безстрастно изражение. Накрая той каза:

— Ако наистина не искате да я видите наранена, престанете да я наричате инвалид… престанете да се отнасяте с нея като с инвалид.

Сюзан хлъцна смаяна.

Едуард се усмихна хладно и се поклони:

— Тъй като ви безпокоя, госпожо Ралстън, аз си заминавам още сега.

След тези думи той излезе с дълги, уверени и гневни, крачки.

Едуард чакаше каретата да дойде пред главния вход на къщата, за да го вземе и да го откара на гарата в града. Беше се облегнал с едното рамо на бялата, обшита с дъски, стена на къщата и пушеше. Ярката бяла алея, застлана с натрошени мидени черупки, се простираше пред него, виейки се покрай постройката за карета, конюшнята и жилищата на прислугата, и стигаше до високата близо осем фута порта от ковано желязо, която сега беше отворена. Едуард забеляза на пътя извън нея няколко велосипедисти, пет-шест коня с карета и накрая един блестящ черен „балон“, управляван от широко усмихнат млад мъж с леко сако, кепе и очила. На задната седалка имаше три млади дами, облечени еднакво, които примираха ту от ужас, ту от смях.

Едуард се усмихна леко, автомобилът го отвлече от чувството му за вина. Не беше видял Софи, както се надяваше, не беше се сбогувал с нея. Тя не беше слязла за закуска тази сутрин, нито беше отишла на сутрешна разходка заедно с другите гости. Той си спомни ужасното й куцане предната вечер, спомни си колко подут беше глезенът й и се сети, че тя още е на легло. Каза си, че едва ли има някакво значение, че заминава, без да се е сбогувал както трябва; щеше да я види отново в града. За него това беше важно.

Едуард се отдаваше на някакъв странен подтик… да я закриля. Защото му беше съвършено ясно, че Софи се нуждае от закрилник.

Трепна, като се сети за Сюзан Ралстън. Нямаше нищо необикновено в желанието й да опази дъщеря си да не бъде наранена; Едуард наистина щеше да се учуди, ако тя не се бе намесила, когато видя проявеното от него съчувствие към Софи. Но у Сюзан Ралстън имаше нещо повече от майчинския покровителствен инстинкт. Едуард не можеше да реши дали тя съзнава колко е жестока всъщност. Надяваше се това да не е съзнателно. Но как можеше тя така безжалостно да заклеймява Софи с епитета „инвалид“? Наистина ли вярваше, че е така? Имаше ли нещо, което би спечелила от това? И как можеше да бъде съгласна с решението на Софи да не се омъжва? Това беше нелепо. Всяка майка се надява да види дъщеря си омъжена на добро място.

Едуард си пое дъх с мъка. Въпреки желанието си отново се върна към Южна Африка. Равнината се мержелееше пред него, сияейки в непоносимата жега. Остра миризма се вмъкна в ноздрите му — миризмата на изгоряло месо, човешко и животинско, на изпепелени дървета и посеви.

Политиката на „изгорената земя“ беше измислена от британците, но бурите бързо я бяха възприели. А нейни жертви бяха невинните. Едуард бе виждал обгорени до смърт тела на хора от двата пола, на всякаква възраст, от всякакъв ръст. Знаеше от личен опит, че животът е едновременно крехък и скъпоценен.

И беше виждал инвалиди. Истински инвалиди. Беше виждал ослепени на бойното поле мъже, мъже без ръце или крака. Беше видял дори един невероятно покъртителен инвалид, загубил и четирите си крайника. Това беше една от най-мъчителните гледки, които Едуард някога беше виждал. Беше гледка, която никога нямаше да забрави.

Софи не беше инвалид. Едуард си спомни как я беше почувствал в ръцете си предната вечер само за един-единствен миг. Топла, женствена, чудесна. Спомни си силното й куцане. Не беше съвършена, но и никой не беше съвършен Беше млада, мила, много талантлива и невероятно жизнена. Но истинският живот още й предстоеше.

Може да мислеше, че е предана на изкуството си — и той усещаше, че това е вярно, но усещаше и че това е начин да избягва онова, от което се страхуваше, отхвърлянето, на което беше станал свидетел предната вечер в салона. Колко глупави бяха всички.

Така че Едуард, както изглежда, трябваше да спасява Софи от самата нея. А защо не? Не беше ли дошло времето да изкупва някои от греховете си? Цял живот досега беше живял единствено за себе си; представляваше завършен хедонист. Не беше ли време да прегърне нечия кауза? Да направи нещо благородно и достойно, да се промени? Едуард нямаше нищо против да докаже, дори само на себе си, че репутацията му е наполовина вярна. Може би щеше да успее да изкупи греховете си като мъж.

И докато правеше това, щеше да освободи Софи. Щеше да я освободи въпреки погрешните представи, които имаше за самата себе си, подхранвани от майка й, може би дори насърчавани от Сюзан заради нейни егоистични цели. Когато дойдеше денят, в който Софи щеше да разбере колко цялостна е всъщност, той щеше да си отиде доволен. Щеше ли?

Предната нощ почти не бе спал Безпокойството за Софи го разяждаше. Имаше толкова много неща, които искаше да знае за нея, а всеки въпрос бе прекалено интимен, за да бъде зададен от чужд човек.

Хилари се бе опитала да любопитства, но той нямаше намерение да споделя мислите си за Софи с любовницата си. В края на краищата тя се бе отказала и бе напуснала стаята му доста преди зазоряване.

Едуард се смути, като си припомни колко шумно и разгорещено се бе любил с Хилари последната нощ. Докато прегръщаше любовницата си, образът на Софи изпълваше мислите му, нескривано еротичен и съвсем плътски.

Едуард твърдо отблъсна потайните си мисли. Софи имаше нужда от приятел или от по-възрастен брат, и това щеше да бъде той. Той щеше да я закриля и щеше да не обръща внимание на греховните мисли, блуждаещи в ума му… И на либидото си. В края на краищата самоконтролът отличаваше хората от първичните животни. Ако не можеше да се контролира, значи не беше по-добър от всичко, което му приписваха.

Двама ездачи се мярнаха на пътя и поеха по алеята в бавен тръс, прекъсвайки мислите на Едуард. С облекчение разпозна Хилари. Тя не само беше разсейването, от което се нуждаеше сега, но беше й оставил запечатана бележка, която обясняваше с общи думи причината за заминаването му. Предпочиташе да обясни прибързаното си заминаване лично.

Хилари скочи от седлото и му хвърли ярка и същевременно изпитателна усмивка. Той видя, че я съпровожда дебеличкият млад адвокат от Бостън.

— Господин Деланза! — Хилари хвърли небрежно юздите на грума, който беше дотичал веднага, и се приближи до Едуард с дълги забързани крачки. — Напускате ли ни?

— За съжаление — каза той. — Добро утро, госпожо Стюарт, господин Мартен.

— Наистина за съжаление — пророни Хилари, а усмивката й угасна. Впи в него пронизващ поглед. — Някакъв проблем ли има?

— Никакъв. Само една работа, която трябва да свърша без отлагане.

— Може би ще се видим в града, когато лятото свърши — каза тя накрая. — След една-две седмици.

— Надявам се — отвърна Едуард, давайки й да разбере, че не я изоставя.

Тя му се усмихна; беше разбрала.

— Може би дори ще е по-скоро — каза тя и след още няколко учтиви думи, без никакви намеци се сбогува с двамата мъже.

Хенри Мартен мълча през цялото време, а сега погледна със съжаление след нея.

— Тя е много красива!

— Наистина.

Хенри се обърна към него, изчервен и с откровено любопитство:

— Тя ви е харесала, нали?

Едуард вдигна рамене.

— Не мислите ли… чувах… че тя не е съвсем… ами… — Хенри почервеня целият като цвекло. — Има ли нещо между вас? — изтърси накрая той.

Едуард почти изстена.

— Никога не разтръбявам с кого съм се целувал — каза той искрено — и послушайте ме, и вие недейте. — Едуард посегна към джобчето на бялото си сако и предложи една цигара на Хенри, но той отказа.

— Всички трябва да бъдем благоразумни — каза Едуард и реши да не запалва цигарата.

Точно тогава видя приближаващата се карета и нещо се сви в гърдите му. Не искаше да заминава, това беше истината. И не мислеше за Хилари Стюарт.

— Предполагам, че няма особено значение дали сте й се харесали.

Едуард вдигна вежда.

— Искам да кажа… толкова жени тичат след вас, нали? — Хенри отново се изчерви. — Чувал съм всички истории, за диамантите, за жените… вие сте невероятен донжуан! Всички го знаят.

Хенри толкова явно му се възхищаваше, че Едуард не помисли да се обижда. Не каза нищо — какво можеше да каже? Слуховете без съмнение бяха преувеличени, но прикриваната завист на мъжете и откритите желания на жените не бяха тайна за него.

Хенри въздъхна.

— Братовчедка ми мисли, че ще се женя за госпожица О’Нийл. Едуард трепна.

Хенри изглеждаше донякъде отчаян.

— Аз не съм като вас, ако разбирате какво искам да кажа. Никоя жена не тича след мене. Ще бъда щастлив, ако се оженя за някоя наследница, дори такава, с малък недостатък, като госпожица О’Нийл.

Едуард почувства силен гняв, толкова голям, че не спря, за да помисли колко неразумно постъпва.

— Значи ще се ожените за нея заради парите й?

— Нима всички не се женят за пари? Но аз не знам — каза Хенри, загледан в ботушите си, които явно бяха чисто нови. — Не мога да реша какво да правя.

— Защо не можете?

Хенри го погледна в очите.

— Това ужасно куцане… а е и странна.

Едуард го загледа втренчено, ъгълчетата на устата му се извиха надолу.

— Значи я намирате отблъскваща, така ли? Но бихте се оженили за нея все пак?

Хенри се поколеба. Виждайки смразяващия поглед на Едуард, той разбра, че е постъпил глупаво, но не можеше да разбере къде точно е сгрешил.

— Ще се ожените за нея дори да я намирате отвратителна, така ли? — каза Едуард със застрашителен тон.

Хенри пребледня.

— Да не би да съм ви обидил, сър? — заекна той.

— Отговорете на въпроса ми, и ще видим.

— Не знам. Нямам желание да се женя за инвалид. Казаха ми, че имала малък проблем, някаква малка деформация. Но дори и така тя е приятна; доста мила е; дори е хубавичка, не мислите ли? Но е саможива и ексцентрична, не го ли знаехте? Само че аз вероятно няма да намеря друга наследница По дяволите! Каква каша!

Едуард стисна челюсти.

— Не ми харесва думата „инвалид“, господин Мартен, фактически тя изобщо не е инвалид.

— Какво?

— Чухте ме. — Едуард впи очи в младия адвокат. — Десният й глезен е зараснал неправилно, когато се е счупил преди много години — това е. Тя е талантлива и хубава, и е толкова нормална във всяко отношение, колкото сме вие и аз — но доста по-приятна като човек, не мислите ли?

— Вие… вие я харесвате? — ококори се Хенри.

— Много — каза простичко Едуард. И добави меко:

— Тя ще бъде много интересна жена, не се и съмнявам.

Хенри Мартен зяпна изненадан за втори път тази сутрин. Когато видя, че Едуард вдига куфара си, се свести.

— Съжалявам! Не исках да ви засегна. Искам да бъдем приятели.

— Не се извинявайте на мене — подхвърли Едуард, крачейки към каретата. Подмина кочияша и сам метна куфара на задната седалка, сякаш беше играчка. — Дължите извинение на госпожица О’Нийл, господин Мартен. Надявам се, че сте достатъчно мъж, за да се погрижите да го направите.

Той скочи в каретата и се извърна.

— И за бога, не се женете за нея. Не й е необходимо съжалението ви — всички наоколо я съжаляват. Нужно й е нещо много по-различно от съжаление.

Хенри остана, впил поглед в заминаващата карета и в ленения костюм на гърба на Едуард Деланза. Не можеше да повярва. Възможно ли е това? Едуард Деланза, безспорният разбивач на женски сърца, невероятният контрабандист на диаманти, истински пират и — ако слуховете бяха верни — жива легенда, се интересува от госпожица Софи О’Нийл?

Хенри би се заклел, че е така.