Бренда Джойс
След невинността (30)

29

Едуард беше напрегнат. Караше даймлера си по-агресивно от друг път по Пето авеню, отново сърдит на Софи. Имаше намерение да я придружи. Беше неин годеник. Това бе негово задължение — да бъде с нея на такова събитие. Но най-вече искаше да бъде при нея, за да я подкрепя и да сподели триумфа й.

Преди време беше почти невероятно тя да има възможността да направи подобна изложба в най-престижната галерия в града. Като че ли не беше много отдавна времето, когато Едуард се бе запознал със Софи, малко, уплашено момиче, страхуващо се от живота, което се криеше зад накуцването и зад изкуството си. Почти както пеперудата изскача от пашкула си, за по-малко от две години Софи бе разцъфтяла и бе станала изключителна жена. Изключителна жена, която скоро щеше да стане негова съпруга.

И за която това бе ужасно нещастие.

Всеки път, когато се озовеше в една стая с нея, Едуард усещаше, че е нещастна и тъжна.

Но той бе решен. Решен не само да се ожени за нея и да даде името си на Едуина. Един ден, по дяволите, Софи щеше да бъде щастлива от избора си. Беше се заклел и пред двете, макар че тя не го знаеше. Утре щяха да се оженят пред съдията Хелър в кметството. И Едуард щеше да започне да й показва, че бракът с него може да не е чак толкова лош, че в него може да има и повече хубави моменти.

Едуард отпъди мисълта за брака си. Намали ход. Видя трицветното френско знаме, което се развяваше до американския флаг на звезди и ленти. От двете страни на Пето авеню пред галерията „Дюран-Рюел“ бяха подредени на четири реда най-различни превозни средства, повечето от тях карета и файтони, грумове и кочияши с бели бричове се разхождаха по тротоара, имаше и няколко автомобила. Едуард трябваше да измине още две пресечки, за да паркира колата си на по-удобно място. Но бе невероятно горд. Очевидно първата изложба на Софи в Ню Йорк бе предизвикала огромен отзвук.

Излизайки от даймлера, почувства, че сърцето му е заседнало в гърлото. Знаеше колко важна е тази изложба за нея. Спомни си, сякаш беше вчера, колко уплашена беше тя, преди Жак Дюран-Рюел да дойде да види картините й в уединението на собственото й ателие. Днес сигурно беше пред истеричен припадък и много нервна.

Докато вървеше по тротоара, Едуард видя една добре облечена двойка да излиза от галерията, жената говореше бързо, а мъжът само кимаше. Минавайки край тях, той дочу дамата да казва:

— Шокиращо! Шокиращо! Така открито да рисува този мъж… Никога, никога повече няма да гледам картините на Софи О’Нийл!

Сърцето на Едуард сякаш спря. И той се зарадва, че е решил да дойде. Софи имаше нужда от него. Само се надяваше реакцията на тази жена да е лично нейна, а не да изразява общото мнение.

Влезе пред огромната двукрила парадна врата и се запъти към изложбената зала, където се бе събрала тълпа; потърси Софи, но не можа да я открие. Залата бе пълна, но не и шумна; хората говореха с приглушени гласове. Сърцето му заби двойно по-бързо. Спря, защото пътят му бе препречен от една достолепна дама в рокля на сиви ленти и джентълмен в костюм с жилетка. Те разговаряха оживено и не усещаха, че му препречват пътя. Едуард тъкмо щеше да ги побутне, когато дочу жената, почервеняла от вълнение, да казва:

— Хари, трябва да я купим! Слава богу, че Жак я показа на нас! Трябва да я купим, дори да виси в килера ни! Не можем да оставим тази великолепна картина да излезе вън от страната… не можем… и ти го знаеш не по-зле от мене!

— Луизин — отвърна джентълменът, — вече сме окачили този също толкова великолепен и също толкова шокиращ Курбе в килера.

— Моля те — заувещава го дамата, увиснала на ръката му. — Трябва да имаме тази картина, дори да не се осмелим да я излагаме в дома си!

— Ще помисля — обеща Хари.

Те се отдалечиха навътре в изложбената зала.

Едуард се загледа след тях, чудейки се за коя картина говорят, и развълнуван, че дамата толкова много иска да я купи. Жените обикновено определяха покупките и той беше сигурен, че днес Софи ще продаде най-малкото една картина.

Едуард отмина няколко джентълмени и влезе в залата. Първото, което видя, бяха няколко платна, висящи на стената… и две от тях бяха негови портрети.

Сърцето му спря. Той застина на място.

Позна ресторант „Делмонико“ още преди да е стигнал достатъчно близо, за да прочете малката месингова табелка на стената до нарисуваната в дръзки цветове картина. Картината, разбира се, носеше името Делмонико и беше предоставена от собственика си за изложбата. Пулсът на Едуард запрепуска бясно. Загледа се за миг в себе си, в начина, по който го бе нарисувала Софи. Тя пак го бе романтизирала, бе го направила да изглежда много по-привлекателен и много по-елегантен, отколкото беше в действителност, макар че тогава той бе изглеждал небрежно отпуснат.

Едуард огледа смаяно цялата зала. Осем от тридесет и няколкото платна бяха негови портрети. Делмонико беше единственият, основан на действителността. В другите картини тя го бе рисувала на места, където той никога не бе ходил, най-често в кафенета или на други обществени места. Понякога във фона имаше други фигури, но най-често нямаше. Във всеки портрет тя бе хванала чертите му в точно определен момент от времето. Но тези моменти бяха чисто въображаеми. Софи си ги бе измислила. Или пък беше си припомняла смяната на настроенията му и израженията на лицето му… и само бе измисляла обстановката?

В следващия мит, докато Едуард се оглеждаше из залата и гледаше портретите си, той разбра всичко. Софи бе нарисувала всичко това през изминалата година и половина, откакто бе отхвърлила първото му предложение за брак, за да отиде да следва в Париж. Докато той се бе трепал като роб на диамантената си мина в Южна Африка, мислейки за нея ден и нощ тя не си беше пиляла времето с любовници по барове и кабарета… а бе проявила невероятна плодовита работоспособност. Без да се споменава фактът, че по това време е била бременна и после е родила дъщеря им. Трябва да е работила всяка свободна минута, ден и нощ за да направи толкова много картини. Той никога не се бе чувствал толкова смаян или толкова победен, отколкото беше в този момент, пред тази жена, която щеше да стане негова съпруга.

Един факт обаче бе съвършено ясен. През цялото време, докато са били разделени, тя е била също толкова погълната от него, колкото и той от нея. Също толкова обсебена.

 

 

Софи бе дошла в галерията по-рано и сама. През ума й се бе мярнала мисълта да помоли Едуард да я придружи. Уплашена от отхвърлянето на критиците и купувачите, щеше да й бъде по-лесно да се опре на силата на Едуард и да иде на изложбата, хваната за неговата ръка. Но тя трябваше да бъде по-силна. Не биваше да забравя, че изобщо не искаше той да вижда никоя от картините й.

Софи пристигна половин час преди отварянето на изложбата, а сърцето й бе заседнало в гърдите като несмилаема буца. Не можеше да разговаря с Жак, който впрочем бе твърде зает да наглежда последните детайли, преподреждайки трескаво някои платна. Минутите се изнизваха бавно, като години. И изведнъж вратите се отвориха и първите посетители заприиждаха в залата.

Галерията бързо се напълваше; Софи зърна Сюзан с Бенджамин. Сърцето й прескочи — не бе очаквала да дойдат, нито единия, нито другия. Нямаше какво да каже на Сюзан, но искаше да благодари на Бенджамин, че я е подкрепил и с днешното си идване, и с щедрия чек, който й бе пратил като сватбен подарък. Много късно, едва когато се приближи, тя видя, че и маркиз Дьо Коно е с тях.

Софи й кимна кратко, после се изправи на пръсти, за да целуне Бенджамин по бузата. Той изглеждаше ужасно. Лицето му бе съсипано… бе отслабнал поне с десет килограма. Сълзи изпълниха очите на Софи. Искаше й се да му каже, че Лиза е добре. Той страдаше ужасно. Но почувства студения поглед на маркиза, знаеше, че той очаква тя да се издаде и да каже къде е скривалището на Лиза. Тя стисна ръцете на Бенджамин.

— Благодаря ти, че дойде… благодаря и за щедрия подарък.

Той успя да се усмихне.

— Толкова се радвам, че най-накрая ще се омъжиш, Софи. И… — той се огледа наоколо — сега започвам да разбирам, че Деланза е най-подходящият мъж за тебе. Желая ти много щастие, скъпа.

Софи искаше да заплаче. Но вместо това само кимна и отново му благодари. Ако Бенджамин бе разбрал от картините й, че тя обича Едуард, щяха ли и другите да го разберат? Утре те щяха да се оженят. Може би това бе естествено предположение. Може би, ако всички мислеха, че двамата се женят по любов, скандалът с извънбрачното раждане на дъщеря им щеше постепенно да заглъхне и да се забрави. Или това, или обратното — цял свят щеше да разбере, че горката Софи О’Нийл е безнадеждно влюбена в един мошеник и женкар.

Сюзан отново се опита да привлече вниманието й:

— Софи, скъпа, моля те.

Софи забеляза побледнялото й лице и тъжния поглед в мига, преди да й обърне гръб. Сети се за Едуина и гневът й към Сюзан я накара да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Опита се да не бъде дребнава и жестока, отхвърляйки майка си… напомни си, че Сюзан бе поискала да направи нещо далеч по-лошо, отколкото просто да отхвърли собствената си внучка.

Софи се насили да възстанови спокойното си изражение. Как бе могла да не се досети, че Сюзан може да дойде днес тук? Софи не спираше да се чуди дали майка й все още не харесва и не разбира нейното изкуство. Каза си, че мнението на Сюзан вече не важи за нея така, както едно време.

— Софи, скъпа, мисля, че това ще бъде голям успех — извика Жак на ухото й.

Софи се обърна към него и се усмихна малко уморено.

— Не знам. Мисля, че някои от дамите са шокирани от моята личност, от начина ми на живот и от това, че толкова често съм рисувала Едуард, понеже е баща на детето ми. Мисля, че са дошли тук да събират клюки и утре да могат да ги разнасят из града.

— О, може и така да е, но пресата и критиците харесаха романтичната ви история! Защото това е великата страст, нали?

Софи погледна настрани. Великата страст? Едва ли; а и тя не можеше да не се чувства тъжна, огорчена и измамена.

После усети, че някой я гледа. Софи трепна, когато срещна внимателния златист поглед на същия мъж, когото бе видяла да я наблюдава на годежния бал на Лиза. Тя сграбчи ръката на Жак Нещо не й даваше мира.

— Жак, кой е тоя? Познаваш ли тоя човек?

Жак последва посоката на погледа й Виждайки, че е обект на техния интерес, непознатият се обърна и изчезна в сгъстяващата се тълпа.

— Ах… той купи анонимно две от твоите работи точно когато ти замина за Париж миналата година.

Софи бе разтърсена и много обезпокоена.

— Кой е той? Трябва да разбера!

— Скъпа… знаеш, че ако купувачът пожелае да остане анонимен, аз съм длъжен…

— Трябва да знам! — възкликна Софи.

— Казва се Джейк Райън.

— Джейк!

Джейк застина на място, после бавно се обърна.

Сюзан сграбчи ръкава му. Очите й блестяха диво. Стояха пред входната врата на галерията, но не бяха сами, защото на изложбата имаше много посетители.

— И си посмял да дойдеш тук! — извика тя обвиняващо.

Не беше я виждал, откакто бяха прекарали заедно следобеда, правейки любов в салона на неговото имение, почти преди две седмици. Но Джейк добре знаеше, че Сюзан на няколко пъти се бе опитвала да го види. Той беше казал всичко, каквото имаше да се казва, и бе наредил да не я пускат в къщата му… да й казват, че го няма. Сега я погледна и видя пред себе си една вманиачена жена, която би била привлекателна, ако очите й не гледаха с такъв див блясък. Но не изпитваше нищо към нея. Трудно му бе да проумее животинското желание, което бе изпитал онзи ден към нея, желание, което лесно можеше да се припише на количеството изпит алкохол, но не би го направил, защото знаеше, че не е така.

— Трябваше да дойда. Не можех да пропусна най-забележителния ден за Софи.

— А утрешният ден ще бъде ли също така забележителен, щом тя се омъжва за онова копеле, което я съблазни и й направи дете? — изсъска Сюзан.

— Мисля, че ще бъде дори още по-хубав ден — каза спокойно Джейк. — Деланза е хлътнал до уши по нея. Той ще я направи щастлива.

Сюзан пребледня.

— Не ми казвай, че и той ти е приятел!

Джейк кимна.

— Ти си луд! — Сълзи изпълниха очите й. — Казал си на онзи ужасен твой слуга, че не искаш да ме виждаш, нали?

— Сюзан… какво целиш?

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене… не можеш! Джейк… Господи… не мога да спра да мисля за тебе… за нас!

Той каза с натежал глас:

— Няма никакво „ние“. Свършено е, Сюзан. Свършено.

— Не!

Той й обърна гръб.

Сюзан се втурна и го сграбчи така силно, че той политна назад. Силата й бе неестествена. Той се обърна полека към нея.

— Сюзан?

— Знаеш ли, че понякога те мразя повече, отколкото те обичам?

Той я наблюдаваше мрачно.

Искам те, Джейк.

— Не.

Тя изсъска от яд. Изражението й бе едновременно натъжено и зловещо.

— Аз го направих някога… и пак ще го направя!

Косата на тила му настръхна. Цялото му тяло се напрегна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се разсмя триумфално.

— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!

— Какво не съм разбрал?

— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.

— Какво?

— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Мислите му закръжиха бясно…

Зимата на 1887-а. Тогава имаше виелици… беше една от най-лошите зими, които си спомняше. Хиляда осемстотин осемдесет и седма. Годината, в която на един бал го разпозна гостуващ британски чиновник Лорд Карингтън. Чисто съвпадение. Прищявка на съдбата. Разпознат, идентифициран, принуден да напусне страната… жена си… детето си.

Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.

Сюзан се изсмя.

— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!

Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по-трудно му бе да повярва на думите й.

— Защо? Боже господи, защо:

Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.

— Ненавиждах те заради онази танцьорка.

Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.

Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.

— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!

Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.

 

 

— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!

— Така ли?

— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в След невинността. Каза ми, че ако я продам на някой друг, никога вече няма да купи нищо от галерията ми.

Софи си пое дъх, шокирана. Луизин Хавимайър и съпругът й бяха двама от най-големите и най-влиятелни колекционери в Ню Йорк, ако не и в целия свят. Щом двамата Хавимайър са купили една от нейните творби, другите колекционери скоро ще започнат да проявяват интерес към картините й. Рядко се случваше Хавимайър да купят нещо единично от някого — обикновено изкупуваха трескаво всички картини на този художник.

— О, господи — прошепна Софи, кръстосвайки пръсти зад гърба си.

Тя трябва да убеди съпруга си. Смятат, че не могат да окачат подобна картина в салона си.

— Ела. Пресата е тук. И някои клиенти искат да говорят с тебе!

Софи последва Жак озадачена, докато той вървеше с бърза стъпка през залата.

— Най-напред ще те запозная с някои от най-добрите ми клиенти — каза Жак.

И веднага я представи на един германски барон, който живееше в Ню Йорк.

— Вашето изкуство ме омайва — каза баронът, покланяйки се над ръката й; на пръстите му блестяха няколко едри камъка.

— А на мене много ми харесаха маслените ви платна, които изобразяват онзи красив млад мъж — намеси се една добре облечена млада дама.

— Цветовете ви са така ярки и дръзки, и винаги изненадващи — прибави един джентълмен. Той се усмихна на Софи. — Аз купих пастела Мъж в кафенето.

— Благодаря — прошепна Софи, смаяна от успеха си.

— Госпожице О’Нийл?

Софи се обърна с усмивка. Слабичкият джентълмен протегна ръка.

— Аз съм Роб Грийн от Харпърс. Можете ли да ми отделите малко време за интервю? Ще пиша статия за вас.

И той й се усмихна.

Софи премига няколко пъти и кимна. Статия за нея в Харпърс. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Софи се почувства, все едно току-що се е превърнала в Пепеляшка. И съзря Едуард, който си пробиваше път към нея през тълпата, която се разделяше пред него като Червено море пред Мойсей. Тя забрави репортера, забрави тримата възхитени поклонници, забрави Жак. Действителността се стовари върху нея. Тя не беше Пепеляшка… и Едуард не беше принцът, който идва да й дари любовта си.

Той спря пред нея и я хвана собственически под ръка. Погледна я с такава топлота, че погледът му я ослепи. Софи замръзна. Едуард й се усмихваше не само с устата, но и с очите… със сърцето си.

— Здравей, скъпа — каза той. — Съжалявам, че закъснях.

 

 

Софи бе твърде замаяна, когато след няколко часа Едуард я поведе по постланите с червен килим стъпала на „Савой“ и двамата влязоха в огромното фоайе. Тя бе толкова изтощена, че й бе трудно да не се обляга на него, докато той я водеше към асансьора. Не протестира, когато той я въведе вътре, без да изпуска ръката й.

Но този фантастичен ден не я беше съвсем замаял. Осъзнаваше начина, по който той я гледаше сега, с разтапяща топлота… точно както я бе гледал през целия следобед. Фактически той се държеше така, сякаш наистина беше влюбен до уши младоженец. Къде остана гневът му? Враждебността му? Какво ставаше?

И нещо по-лошо, как би могла да се защити от него сега, в тези обстоятелства? Чувстваше, че костите й още отдавна са се превърнали в някаква разтопена маса. Сърцето й биеше неравно в гърдите. Той бе намислил нещо… тя беше сигурна в това. Но дали съблазняването беше първото или последното от намеренията му?

Той я поведе по коридора и я пусна само колкото да отключи вратата на апартамента с ключа си. Софи влезе бързо вътре пред него, възнамерявайки да му прегради пътя. Сега сърцето й биеше по-силно и устата й бе пресъхнала. Но той мина покрай нея и каза на Рашел, която си играеше с Едуина на синия килим:

— Защо не изведете Едуина навън за един-два часа?

Софи възкликна в едва чут протест… ускореният й пулс и тръпнещото тяло обаче й даваха съвсем противоположни заповеди.

Рашел скочи, изгледа ги един по един и се усмихна. След миг вече приготвяше Едуина за излизане. Тъй като коленете й се подкосяваха все повече и повече с всеки изминал момент, Софи се хвана за една красива масичка в стил „Чипъндейл“, за да се задържи права. Той не можеше да го направи, каза си тя. Не можеше така да нахлуе в апартамента й и да я завлече в леглото просто защото му е скимнало да го направи.

Но колко великолепно би било да се люби с него сега, след такъв прекрасен ден.

Софи вдигна поглед към него, бузите й пламтяха, не бе способна повече да се противи. Защото погледът му й обещаваше да изпълни всяка от най-дивите й мечти… обещаваше да й свали от небето дори луната и звездите. Тя стисна по-силно ръба на масичката. Кръвта бучеше във вените й. Страстта се бе разляла из цялото й тяло, бе овладяла слабините й така, както дяволът овладява светците. Бе зашеметена от това, което предстоеше.

— Сега ще излезем за малко, миличко — каза Рашел, увивайки Едуина.

Изражението й бе лукаво, искри пробягваха в очите й с дяволито задоволство. След миг тя мина покрай Софи и изчезна навън.

Софи не можеше да помръдне. Страх я беше да погледне отново към Едуард. Но го погледна.

— Ела тук, любов моя — каза той.

Очите и се разшириха. Усмивката на Едуард бе нежна и мила.

— Вече не можеш да избягаш от мене, Софи.

Софи почувства, че още малко, и ще припадне. Той се усмихна отново.

— Освен това нали ще се оженим утре?

И тръгна към нея.

Тя успя да издаде глас.

— Ут-тре. А н-не сме говорили какъв точно ще е н-нашият брак.

Той се засмя меко, очите му затанцуваха развеселени; положи ръце на раменете й. Софи замря на място, когато той я притегли към твърдото си възбудено тяло. Тя изведнъж усети как се огъва, сякаш нямаше кости, сякаш се разтапяше пред него.

— Няма какво да обсъждаме — прошепна той, а погледът му търсеше нейния. Пак се усмихна и леко я целуна по носа. Софи потръпна. — Ти ще бъдеш моя съпруга — промърмори той и устните му докоснаха клепачите й един по един. Софи преглътна един стон. — Най-любима съпруга — прибави той с дрезгав глас, целувайки този път устата й.

Софи трепна.

— К-какво?

Ръцете й се притиснаха към гърдите му, докато той полагаше целувка след целувка върху бузите, брадичката и устните й.

— Добре ме чу — каза Едуард, а гласът му стана по-дълбок, почти като ниско ръмжене. — Обичам те, магьоснице. И ще ти го покажа… незабавно.

Софи го погледна смаяна, стиснала реверите на жакета му, невярваща.

— Не… не разбирам.

— Не разбираш ли? — Той се засмя много дяволито, обхвана седалището й и опря слабините си в нейните. — Тогава нека да ти обясня.

Софи ахна, когато той я вдигна на ръце.

— Едуард… какво правиш?

Той отново се засмя, носейки я към голямата спалня.

— И още питаш!

Софи погледна красивото му лице, лице със силни, красиви черти, лице, доминирано от живи сини очи и изящен класически нос, лице, което винаги щеше да я омайва, да я преследва, да я владее.

— Моля те, не ме лъжи — извика тя.

Той я положи на леглото.

— Едно от нещата, което не съм — заяви той, докато смъкваше вратовръзката си и я хвърляше на пода, — е лъжец, скъпа.

Той се усмихна и жакетът последва вратовръзката.

Софи седна в леглото и го загледа как разкопчава ризата си прекалено бавно. Той продължи да се усмихва, наблюдавайки я, докато разкриваше инч по инч великолепната си физика. Тя стисна бедра, опитвайки се да не диша прекалено плитко, пленена от една необикновена страст… пленена от любов.

— Какво казваше? — успя да изграчи тя, а всички мускули в тялото й се бяха напрегнали ужасно.

— Обичам те, по дяволите.

Той хвърли ризата зад гърба си и смъкна вълнените панталони по стройните си бедра, без да престава да я гледа в очите. Гащетата, стигащи до коленете, бяха от бледосиня коприна и едва прикриваха много видимата му и много голяма ерекция.

— Обичам те от деня, когато те видях за пръв път… и ще те обичам до деня, когато умра, по дяволите. И може би дори след това. — Погледът му бе предизвикателен. — Ако съществуват такива неща като призраци.

Софи го загледа втренчено, а сърцето й биеше в ушите. Бе зашеметена.

Той смъкна гащетата. Бе висок близо метър и деветдесет, със съвършено скулптирани мускули, твърда плът и здрави кости.

— И ти ме обичаш, нали?

Тя си пое дъх. Досега не бе виждала нещо по-красиво от голото и готово да я люби тяло на Едуард — никога през живота си. И нямаше по-великолепен миг от това признание. Софи разбра, че плаче.

Едуард дойде при нея на леглото и я притегли към себе си в нежна прегръдка.

— Защо плачеш? И защо, боже господи, толкова време ми се противиш?

Софи поклати глава, неспособна да издаде и звук, хлипайки и притискайки се в него. Накрая успя да прошепне:

— Страхувах се. Защото ужасно те обичам от толкова отдавна.

Той престана да се усмихва и погледите им се срещнаха.

Тя отвори уста да му каже отново, че го обича, че винаги го е обичала и винаги ще го обича. Но не успя — попречи й неговата дълбока, настоятелна и всепоглъщаща целувка.

Едуард я положи на леглото и се отпусна върху нея, без да освобождава устата й от завоевателската си целувка. След малко вдигна глава и се усмихна леко, а очите му бяха като изгарящи въглени.

— По-късно — каза той рязко, вплитайки пръсти в косата й, за да издърпа фуркетите, — по-късно ще поговорим.

Софи не помръдна — не можеше да помръдне, — докато Едуард разплиташе плитките й и разстилаше косата й като водопад около нея. Трапчинките проблеснаха на бузите му, ъгълчетата на устата му се извиха дяволито нагоре. Очите му блестяха с плътски обещания; ръката му се пъхна при бедрата, под полите й.

— А сега махни тия проклети дрехи, Софи — заповяда той.

И Софи се подчини.

 

 

Тя лежеше гола и неподвижна, все още не напълно задоволена. Почуди се дали изобщо някога ще получи пълно задоволство.

Едуард й се усмихна, седнал на леглото до нея. Взе триредната диамантена огърлица от кадифената кутия и се наведе напред, за да я окачи на шията й. Софи се изчерви. Срещна възхитения поглед на Едуард, който се взираше в нея с потъмнели от желание очи, докато закопчаваше накита около бялата й шия.

Той посегна и потърка едно от зърната й, вече розово и настръхнало от любенето, после отметна косата й на раменете. Сложи обиците на ушите й.

— Господи, колко си красива.

Софи го погледна крадешком, размърдвайки се неспокойно на възглавниците, и се изви леко под въпросителния му поглед, който изследваше всеки инч от тялото й на магьосница. Очите на Едуард се забулиха в мъгла. Ръката му се спусна по шията й, заобиколи диамантената огърлица и продължи надолу, обхващайки пълните й заоблени гърди.

— Всеки от тези диаманти — прошепна той — съм извадил от земята със собствените си ръце.

Софи го погледна, размърда хълбоци и разтвори леко бедра.

— Значи не си контрабандист на диаманти? — прошепна тя, останала без дъх.

Той се засмя; звукът бе твърде рязък.

— Не. По дяволите, не. Това е само мит.

— Радвам се — каза Софи, взе ръката му и я плъзна по гърдите си надолу, към корема. Беше безсрамна, но това никак не я интересуваше. — Дори така да е, има нещо невероятно привлекателно в мъж, който се осмелява да пренася контрабанда диаманти.

Погледите им се вкопчиха един в друг. Без да се усмихва, той спусна ръката си още по-надолу, галейки я там, където тя искаше да бъде погалена. Софи си пое дъх.

— Ще пренасям контрабанда диаманти, ако поискаш това от мене, Софи. — Очите му пламтяха. — Кажи ми какво искаш.

Тя се размърда неспокойно под него. Бедрата й се разтвориха още.

— Да — изстена тя. — Да.

Палецът му погали плътната гънка между бедрата й.

— Тук ли?

Тя кимна, извивайки се леко, по гърдите й блестяха капчици пот, зърната бяха набъбнали и болезнени. Диамантите на шията и на ушите й улавяха светлината на лампата и пръскаха искри. Палецът на Едуард се плъзна навътре, напипвайки влажната и невероятно чувствителна плът. Софи изстена и отново изви гръб — този път дори се надигна от леглото.

Той се засмя с дълбок и гърлен смях.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — каза той дрезгаво.

Софи срещна погледа му, вълни от умопомрачително удоволствие преминаваха през нея, заплашвайки да избият в поредното кресчендо, и това се случи така бързо, че тя едва го осъзна.

— Едуард, моля те.

Ръката му замря. Той я загледа с искрящи очи.

— Когато те видях за пръв път, исках да направя това. Да бъдеш облечена само в диаманти… в моите диаманти.

Тя срещна разтапящия му поглед.

— Да.