Бренда Джойс
След невинността (15)

14

Едуард лежеше по гръб, напълно облечен, с изключение на жакета, който бе захвърлил на облегалката на един стол. Бе сложил ръце зад главата си и се взираше в бавно въртящия се вентилатор на тавана на хотелската стая. В изражението му се четеше притеснение.

Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли за Софи. Спомни си как се бе зарадвала тя, когато Жак обяви, че купува неговия портрет от Нюпорт Бийч, спомни си и колко нещастна бе, когато Сюзан така жестоко й бе казала, че не понася същата тази картина. Спомни си и гнева й вчера, когато се бе помъчил да я накара да иде на среща с Хенри, опитвайки се да направи това, което смяташе най-доброто за нея, макар че никак не му харесваше дори мисълта, че Софи може да се забавлява в компанията на друг мъж Спомни си и как тя го бе целунала в ателието си, когато той се държа не така, както би подобавало на един джентълмен.

И всеки път, щом си спомнеше начина, по който тя бе докоснала лицето му, след като французинът си тръгна, сърцето му потрепваше някак странно. Той стискаше зъби и един мускул започваше да трепти на бузата му. Беше достатъчно опитен, за да усети кога една жена е влюбена в него, и бе разбрал, че Софи се е влюбила в мига, когато го бе докоснала. Може би, ако не беше толкова безсърдечен, щеше по-рано да долови силата на чувствата й. Тогава в ателието той видя, че тя копнее за него и разбра, че капитулацията й е безусловна, но понеже още не искаше да я остави, пренебрегна възможността тя да е влюбена в него. Сега, като се сещаше за това, виждаше много подсказващи знаци.

Това естествено беше любов, основаваща се върху благодарността, както и върху желанието, защото Софи беше жена в съвсем обикновения смисъл на думата. Но това нямаше значение. Вредата вече бе нанесена. Сега той трябваше да спре всичко това.

Едуард се ненавиждаше. Беше влязъл в живота й, за да я научи да живее пълноценно; никога не си бе поставял за цел тя да се влюби в него. Със сигурност грешеше по отношение на нея. Дори да искаше да се ожени за Софи, което той не искаше, никога нямаше да го направи, защото не можеше да понесе мисълта за бъркотията, в която несъмнено щеше да се превърне бракът им.

Едуард стисна силно очи, сякаш за да се опази от болезнените спомени. Не можа. Бракът на родителите му беше фарс; собствената му майка бе предала баща му по шокиращ начин и се бе опитала да се прикрие с лъжи и манипулации. Сега този брак беше минало, но преди това Едуард бе станал свидетел на ужасяващите му последици. Никога нямаше да успее да прости на майка си за егоистичните й постъпки.

Той спусна крака от леглото и се изправи рязко. Когато бе казал на Софи, че неговите ценности са старомодни, това бе чистата истина. Именно заради своите ценности той живееше живота на развратник. Бракът беше завинаги, обетите трябваше да се спазват, а Едуард знаеше от личен опит колко невъзможно е за повечето хора да живеят така, че да спазват обещанията си.

Софи, изглежда, го виждаше като някакъв прокълнат герой, но скоро щеше да го проумее още по-ясно. Той беше един некадърен закрилник. Не беше рицарят в блестящи доспехи и никога нямаше да бъде.

Но, господи, той наистина искаше да бъде такъв в очите на Софи. Разбра, че беше имал нужда тя да мисли най-доброто за него, да вярва в него, да го вижда като галантен авантюрист, като герой от книга, защото никой друг не го виждаше такъв. Той бе направил спасението на Софи своя цел — но бе пропилял дори тази своя единствена амбиция, защото сега Софи бе влюбена в него.

Едуард никак не искаше да я изоставя сега, по този начин, когато едва бяха започнали. Искаше да я види, че е осъществила мечтите си — всичките си мечти. Искаше да споделя всичките й триумфи — един след друг. Но това беше невъзможно. Той нямаше избор. Трябваше да се оттегли сега, преди да е разбил още повече сърцето й, преди да е унищожил онова, което бе останало от невинността й и надеждите й за бъдещето.

 

 

Софи отказваше да мисли. Бе излязла от дома си почти панически, отблъсквайки предупрежденията на Сюзан и сестринските съвети на Лиза. Но докато прекосяваше разкошното фоайе на „Савой“, й се струваше, че всички я гледат, сякаш всеки знае какво е намислила, къде отива и при кого.

Но тя нямаше да спре, не и сега. Дори да имаше още достатъчно здрав разум, за да знае, че Лиза е права. Едуард не можеше да й бъде приятел, защото намеренията му не бяха почтени. Но тя усещаше със сърцето си, че той беше най-добрият й съюзник, че беше истински приятел, че можеше да му повери целия си живот. А като се бе съгласила той да покаже изкуството й на Жак Дюран-Рюел, нима не бе направила точно това?

Никой здравомислещ човек обаче не би могъл да примири логиката на Лиза или предупрежденията на Сюзан с чувствата, усетени с нейното сърце, и Софи тичаше колкото можеше по-бързо. Към него. Към своята съдба — дори ако тази съдба беше да стане негова любовница, а не съпруга.

Тя спря на рецепцията с пламнали бузи и запита за номера на стаята му. Знаеше, че чиновникът гледа след нея, докато тя влиза в асансьора с месингови врати. Той се заиздига много бавно към петия етаж. Софи стисна юмруци и се замоли асансьорът да се движи по-бързо. Струваше й се, че и двамата други пътници в асансьора също я зяпат.

Щом излезе от него, тя престана да мисли за всичко останало. Само си представяше как той я прегръща и как я отнася в леглото си. Ясно видя пред себе си великолепието на неговите прегръдки, щастието да приема неговите докосвания, целувките и любовта му. Софи бе отчаяна. Никога не се бе чувствала по-отчаяна през живота си. Почука на вратата.

Той отвори след миг, беше по риза.

— Софи?

Софи го загледа, без да може да продума.

— Какво се е случило? — запита той рязко, хващайки я за ръката.

— О, Едуард — възкликна тя, после сподави едно ридание дълбоко в гърдите си. — Може ли да вляза?

Той отвори широко очи. В първия миг не отговори и Софи се уплаши да не би да откаже. Той огледа коридора вдясно и вляво.

— Нека си облека жакета и да намерим удобно място да поговорим за това, което те притеснява.

Със сериозно лице затвори вратата и я остави да чака в преддверието.

Софи се взря в една точка, готова да се разплаче. Искаше да бъде в стаята му, в ръцете му. Остана неподвижна като статуя, очаквайки Едуард да се появи. Не можеше да разбере защо не й позволи да влезе в стаята му.

След миг вратата се отвори и Едуард се изправи пред нея, повеждайки я към асансьора.

— Не е добра идея да дойдеш тук, още повече в стаята ми — каза той малко рязко. — Някой видя ли те да се качваш?

Тя изведнъж се ядоса.

— Не знаех, че държиш на репутацията си.

Той натисна бутона на асансьора.

— Не държа. Но държа на твоята.

Софи се разтопи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм на себе си.

— Виждам — каза той по-меко. В очите му се четеше искрена загриженост. — Искаш ли да се поразходим с кола извън града?

Софи кимна, оставяйки се да я води.

Едуард мина по Бруклинския мост и се насочи към Лонг Айлънд. Софи като че либе потънала в мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа наоколо, който ставаше все по-идиличен. Мълчеше. Едуард искаше да разбере какво я тревожи, но беше достатъчно добре възпитан, за да изчака тя да заговори. След известно време Едуард забеляза, че тя е заспала, очевидно изтощена Скоро главата й се търкулна на една страна и тя се облегна на ръката му.

Той се зачуди какво ли се е случило между нея и Сюзан след неговото тръгване и си представяше най-лошото, тъй като вече добре познаваше Сюзан. Никога не беше мразил някого така, както мразеше майката на Софи. Изглеждаше му истинско чудо, че един толкова егоистичен и твърд човек е родил такова любящо същество като Софи.

Софи се размърда. Беше спала почти един час. Въздъхна, обръщайки лице към него. Той я погледна и сърцето му се сви. /Днес не беше уместно да й каже, че се разделя с нея.

Миглите й се размърдаха и тя отвори очи. Срещна погледа му и се усмихна сънено.

— Едуард?

— Здравей — прошепна той. — По-добре ли си?

— Да — каза тя и се поизправи. Но когато се отърси от съня, усмивката й изчезна Погледна го също толкова напрегнато, както и преди. — Къде сме?

— Близо до Ойстър Бей — каза той. — Знам едно хубаво малко ресторантче там. Не исках да те будя, но сега, щом си вече будна, защо не спрем да похапнем?

— Да — каза Софи със странен тон. — Това е чудесна идея. Бузите й бяха порозовели.

Едуард се зачуди какво ли я кара да се изчервява Започна да се чувства неловко. Тя със сигурност не мисли за това, че сега са сами двамата, на петдесет мили от семейството и приятелите й. Едуард съжали, че се е отдалечил толкова много. Щом се подкрепят с малко храна и си починат, ще се върнат в града, обеща си той.

Но почувства, че тя го гледа, и когато се обърна за миг, видя, че се е загледала в устата му. Софи веднага отмести поглед, но кръвта му пламна при мисълта какво подсказва погледът й.

Нямаше значение. Нямаше да я целуне, нито веднъж. Не се осмеляваше.

Пейзажът около Лонг Айлънд Саунд беше великолепен със зеленината си, със светлите плажове с цвят на гъста сметана. Небето беше яркосиньо, но на изток бе почти черно. Едуард не трябваше да е моряк, за да разбере, че от Атлантика идва буря.

— Май ще трябва да спрем някъде — каза той угрижен. — Насреща ни идва буря. Но тези бури обикновено отминават бързо.

Мислено се помоли да стане точно така.

Едуард паркира пакарда пред една стара странноприемница с колониален вид, квадратна и висока, с бели капаци и стръмен покрив, с два тухлени комина. Бе заобиколена, от весела бяла дъсчена ограда и разкошни зелени морави и градини. Той покри колата с платнището, докато Софи се оглеждаше наоколо, застанала пред вратата на странноприемницата, боядисана в изумруденозелено. Очарователната странноприемница беше пуста, но в това нямаше нищо чудно. След първия септемврийски уикенд всички се връщаха в града. Собственикът явно бе учуден, че ги вижда, и ги настани на най-хубавата маса, край прозореца, който гледаше към залива. Софи остави Едуард да поръча леко рибно ястие за нея, прие и чаша вино. Небето бързо потъмняваше и след малко навън като че ли се спусна нощ. Едуард се наведе през масата.

— Какво се е случило? Какво те доведе в стаята ми? — запита той тихо. — Ти си разстроена, Софи.

Софи избягваше да го погледне в очите.

— Чувствам, че ти си ми приятел, Едуард.

На него му стана още по-неловко.

— Да, така е. И точно затова не биваше да бъдем тук. Не искам да ти причиня зло, Софи, господи, не искам.

Софи се усмихна кратко, смутено.

— Радвам се.

Стомахът на Едуард се сви.

— Да не сте се скарали със Сюзан, след като си тръгнах?

Лицето на Софи стана сурово.

— Не точно.

— Софи?

Софи го погледна и премига.

Това не е вярно. Че тя не иска аз да продавам картините си. Едуард не каза нищо, наслаждавайки се на близостта й. Софи накара устните си да се разтворят в лъчезарна усмивка. Едуард я загледа втренчено.

— Какво каза тя, Софи?

Софи погледна към масата.

— Тя само се опитва да ме предпази — каза тихо Софи, без да вдига поглед.

— Нямаш нужда да те предпазват, Софи.

Тя вдигна поглед и впи кехлибарените си очи в неговите, дръзко и открито.

— Дори от тебе?

Той не можа и дума да каже. Загледа я смаяно. В края на краищата у него проговори светецът, а не демонът, който бе така непреодолимо изкушен.

— Дори от мене.

Тя отмести очи. Ръцете й, които си играеха със сребърните прибори, потрепераха. После тя го шокира. Без да го погледне, изрече с нисък и дрезгав глас:

— Дори ако имах нужда от твоята закрила, нямаше да я поискам.

Едуард трепна. Нямаше начин, след последните няколко дни не се съмняваше какво означава това.

Бе признателен, че тъкмо тогава храната им пристигна. Сега вече беше нащрек; усещаше опасност и от нея, и от себе си. Веднага щом бурята отмине, ще тръгнат.

Но само минути, след като им сервираха, вятърът започна да огъва дърветата и заваля проливен дъжд.

Те гледаха заедно бурята зад прозореца и почти не се докосваха до храната. Заливът беше черен, белите гребени на вълните се гонеха яростно по тъмната повърхност на водата. Погледите им се срещнаха и останаха заковани един в друг.

Сякаш останалият свят бе престанал да съществува. Сякаш бяха само той и Софи, и свирепата буря отвън. Светът бе станал суров и див, дори страшен, но те си бяха намерили уединена ниша, топла и уютна, в която бяха само двамата. Едуард бе обзет от силен копнеж, който извираше от сърцето и душата му, както и от слабините му. Копнеж, срещу който се бореше с всеки грам воля, който му бе останал. Защото беше илюзия. Светът не беше черен вакуум и те не бяха единствените двама души в него, мъж и жена, предопределени да се слеят завинаги.

Софи го погледна крадешком.

— Това е много романтично — каза тя с дрезгав глас.

Едуард я погледна в неясната танцуваща светлина, хвърляна от свещта на масата им. Опита се да потисне чувствата си.

— Скоро ще свърши.

Фините й ноздри трепнаха и в очите й като че ли заблестяха сълзи.

— Знам.

Тя се обърна да погледне непроницаемата нощна чернота навън.

Едуард не можа да прогони от главата си мисълта, че на горния етаж има свободни стаи. Никога не беше желал жена толкова страстно, колкото желаеше Софи, и никога не я бе желал така страстно, както в този момент. Бутна чинията си настрана и отпъди грозното черно изкушение. Вятърът изведнъж зарева така силно, че стените на ресторанта потрепераха. Листа, откъснати от дърветата, се разхвърчаха и затанцуваха бясно из въздуха. Гледайки навън, Едуард си помисли, че така и така няма да могат скоро да тръгнат оттук… а и нощта наближава.

Сякаш като по знак към масата им се приближи собственикът.

— Имам лоши новини.

— Какви? — запита Едуард смутен.

Не беше обаче толкова смутен, колкото би трябвало да бъде. Пулсът му туптеше силно в ушите, също като бурята отвън.

— Тъкмо съобщиха по телеграфа, че тая буря е периферията на един ураган, който е започнал в Карибите. Окото вече било във Вирджиния, очаква се да мине покрай Лонг Айлънд някъде през нощта. Та вие няма как да тръгнете сега. Но горе имам много стаи. — Той засия. — Казват, че утре следобед щяло да грее силно слънце.

Едуард кимна и мъжът се отдалечи. Стомахът му беше свит, напрегнат и той се обърна към Софи:

— Човекът е прав. Няма начин да се върнем в този дъжд. Съжалявам, Софи.

Софи го погледна право в очите.

— А аз не съжалявам.

Софи стоеше на прозореца си в малката стаичка, която й бяха дали. Нощта се бе спуснала и дъждът я обагряше в сребристо. Тя стоеше, заслушана в дъжда, гледайки пороя струи юда, който обливаше стъклата. Стоеше и мислеше за Едуард. Би ли се осмелила?

Обърна се и загледа вратата отвъд огромното легло, която свързваше стаите им. Не й се виждаше възможно, но той не бе дошъл в стаята й. Не бе направил никакъв опит да я съблазни. Тя не разбираше. Защото, ако той не залагаше на съблазънта, тогава на какво залагаше?

Да не би и тя, и всички останали да са го преценили погрешно? Възможно ли бе той наистина да е неин приятел — и то почтен? Ако беше така, Софи знаеше, че трябва да се радва, но на нея й се искаше да плаче, не от радост, а от отчаяние и несбъднати надежди.

Беше стигнала твърде далече и не искаше да се връща назад.

Софи прекоси половината стая и спря. Веднъж, немного отдавна, когато Едуард я бе насърчил да покаже картините си на някой търговец, й бе казал, че тъй като тя е човек на изкуството, отхвърлянето ще стане част от живота й, факт, с който тя трябва да се научи да се справя. Тя не му бе казала, че тъй като е жена и човешко същество, отхвърлянето вече е факт в нейния живот, неизбежен факт и че вече стотици пъти се е сблъсквала с отхвърлянето. Сега Софи стоеше застинала със сълзи в очите. Да бъде отхвърлена от майка си, от Хенри Мартен или Кармин Вандербилт, или от търговци като Жак Дюран-Рюел не беше нищо в сравнение с това, да бъде отхвърлена от мъжа, в когото се бе влюбила.

Софи обърна гръб на вратата и се загледа в собственото си отражение в огледалото над тоалетката. Съдържателят бе така любезен да й даде назаем нощницата и халата на дъщеря си. Бяха й доста големи. Софи бавно свлече робата и я пусна на пода.

Нощницата беше без ръкави, ушита от тънък бял памучен плат. Две розови панделки придържаха корсажа. Беше прекалено дълга, стигаше чак до пръстите на краката й, прикривайки злополучния глезен. Ако се вгледаше, можеше да види как очертанията на краката й прозират през тъканта. Но тя не изглеждаше грозна; изглеждаше като лека жена. Софи затвори очи. Щеше ли да се осмели?

Софи вдигна трепереща ръка и извади фуркетите от косата си, която стигаше до кръста. Разреса я с пръсти, докато стана като буйна грива. Ощипа се по бузите. Щеше да го направи. Щеше да иде при него, защото той явно не беше такъв ужасен женкар и нямаше да дойде при нея. Щеше да иде при него, защото го обичаше и поне сега искаше да получи обич в замяна.

Софи прекоси бързо стаята, преди да си е възвърнала здравия разум или преди страхът й да я възпре. Почука на вратата му. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, а времето изглеждаше спряло, несъществуващо.

Вратата се отвори и тя видя Едуард по панталони, мощният му торс бе гол. Очите му бяха широко отворени, челюстта — стисната, не се усмихваше. Софи внимаваше да го гледа само в лицето.

Той успя само сърдито да изграчи:

— Какво, по дяволите, правиш, Софи?

— Едуард — прошепна Софи, а пулсът й препускаше бясно, молеше се Едуард да не я отхвърли, да я люби поне веднъж, поне тази нощ. — Не искам да бъда сама.

Той не каза нищо, но слепоочията му запулсираха, а очите му потъмняха.

Софи навлажни устни.

— Няма… няма ли… да влезеш? Моля те?

Той я погледна втренчено. Взря се в очите й, после в устата й, след това в ореола на дългата й разбъркана коса. Софи усети, че започва да се изчервява.

— По дяволите — каза Едуард, но погледът му я събличаше, а Софи бе достатъчно жена, за да усети, че той гледа право през нощницата й. Страхът й се засили. Макар да бе сметнала, че нощницата скрива достатъчно и достатъчно разкрива, може би той виждаше, че глезенът й е изкривен и грозен Но тогава той погледна в очите й и видя нейната жажда. Силата на чувствата й я накара да трепне. Той я хвана. Стисна така силно лактите й, че я заболя.

— Не го прави — прошепна той. Това беше молба.

За първи път в живота си Софи почувства каква сила може да притежава една съблазнителка. Едуард я искаше, тя бе доловила жаждата му, бе я почувствала. Тази жажда бе избликнала у него като нещо живо и диво. Горещо и настръхнало, готово да избухне. Тя го караше да трепери.

Софи бе извънредно напрегната, но пристъпи напред, разтърсвана от остатъците от страха си, докато платът, който се опъваше на гърдите й, се докосна до твърдата стена на неговата гръд. Едуард си пое дъх, разтърсван от тръпки. Кожата му беше толкова гореща, че сякаш изгаряше зърната й през памучната нощница.

— Едуард? — Тя вдигна очи към него. — Моля те, не ме отхвърляй.

Той остана неподвижен, вгледан в очите й, треперейки.

— Не го прави, Софи — прошепна той накрая, облизвайки устни. — Аз не мога да го направя. След това не бих могъл да се понасям.

Пусна я и Софи усети как той започва да се отдръпва. Едуард посегна и тя го докосна. Той замръзна и двамата се вгледаха в малката й бледа ръка, положена върху голата му бронзова кожа. Той беше гладък като кадифе, но топъл, горещ. И твърд. Никой не й бе казвал, че коремът на мъжа може да бъде толкова твърд.

Софи леко отклони поглед. Зърна една масивна издутина между бедрата му, която опъваше фината тъкан на панталоните, очертавайки изпъкващата му мъжественост така, сякаш бе гол. Софи замръзна. Видя, че горните копчета на панталоните му са откопчани. Поведението й бе нещо повече от безсрамно — тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си и погледа си, но не го направи. Не можа.

— О, господи — каза Едуард задавено. — О, по дяволите — извика той.

И обви ръце около нея.

Дяволът в него се събуди, а светецът изчезна.

Той внезапно я прегърна и я понесе към леглото. Едуард бе спрял да мисли… не искаше да мисли. Ако мисълта се върнеше, с нея щеше да се върне и светецът, и всичко щеше да рухне.

А и сега бе невъзможно да мисли. Едуард положи Софи на леглото, дългата й златиста коса падаше през рамото му като копринени вълни. Едуард легна върху нея, омаян за миг от красотата й, като в същото време мъчително усещаше готовия да избухне натиск в слабините си… и в гърдите си.

Пъхна ръце под нея и леко я повдигна. Погледите им се срещнаха.

— Софи.

Тя разтвори устни и очите й грейнаха.

Софи се усмихна. Едуард почувства как сърцето му се свива. През него премина нещо силно, ярко и неотвратимо — сякаш някаква нова жизнена сила, емоция, която той не можеше да спре, за да разпознае. Не и сега.

След секунда двамата вече лудо се прегръщаха. Едуард разтвори устните й нетърпеливо, пъхвайки език дълбоко в нейната топла уста. Разтвори краката й и се настани между тях. Засмука устните й, започна да се бори с езика й, навлизаше дълбоко. Започна безпомощно да търка набъбналите си слабини в нейните.

Софи веднага реагира. Отначало отговаряше плахо и несигурно на ласките на езика му, но скоро започна да се състезава с него ловко и дръзко. Устните им се сливаха, езиците се преплитаха. Едуард изпита остро желание да се надигне и да остави езика й да се плъзне по кадифеномеката главичка на неговата мъжественост.

Но това беше Софи, красивата сладка Софи, и той не можеше да я използва по този начин. Едуард зарови лице в косата й и замря разтреперан, проклинайки светеца, който живееше в него, който все още се опитваше да се меси, да му откаже тази жена, която обичаше. Но слабините му бяха инструмент на дявола и това не можеше да се отрече. Той вече не понасяше натиска там долу и положението ставаше все по-лошо, защото меките хълбоци на Софи се извиваха в ритъма на съблазънта и желанието, стар колкото света.

Едуард изстена, пъхна ръце под нощницата й и хвана голото й седалище, притискайки я още по-силно към ерекцията си. Рязко издърпа нощницата нагоре и започна да се търка в меките й оголени слабини. Панталоните му все още стояха като препятствие помежду им, но тъканта бе толкова фина, че той почти не я усещаше.

Софи простена в ухото му, сграбчвайки го за раменете. Отново издаде лек стон и този път ноктите й като острите нокти на котка започнаха да мачкат плътта му, без да се забиват надълбоко в нея. Ханшът й се извиваше още по-силно и по-настоятелно срещу него, тя започна да издава леки въздишки, пълни с желание и копнеж.

Едуард стисна лицето й в широките си длани. Погледите им се срещнаха, нейните очи блестяха като в треска.

— Не мога да спра — прошепна той. — О, Софи, колко те искам!

Тя извика, стисна ръцете му, които обхващаха лицето й, и се изви нагоре, за да се притисне към хълбоците му.

Устните им се сляха. Този път Едуард всмука езика й в устата си, дълбоко. Не можеше да издържи. Изведнъж се освободи, после се вдигна на колене над нея. Започна да разкопчава копчетата на корсажа й, разголвайки меките й бели гърди. Погледите им отново се срещнаха.

— О, Софи — изстена Едуард. — Толкова си красива.

Смехът на Софи бе наполовина ридание. Едуард я прегърна, затвори очи и изстена.

Наведе се и докосна с език настръхналите връхчета едно по едно. Софи се раздвижи и изхълца. Ноктите й отново се забиха в раменете му. От гърдите й се откъснаха възклицания на безсловесен екстаз.

Когато той спря, дишаше едва-едва, малко оставаше да избухне. Едуард си пое дъх със съскане. Пот течеше по лицето и гърдите му.

— Едуард — изстена Софи.

Той отвори очи и видя, че тя се взира трескаво в него, стиснала китките му. После разбра, че тя гледа изпъкващите очертания на неговата мъжественост, която опъваше панталоните му. Отдолу нямаше бельо. Той усети това и както беше мокър, тя можеше да вижда през панталоните, а понеже двете най-горни копчета бяха разкопчани, се виждаше един инч от розовата му плът.

Погледите им се срещнаха и Софи облиза пресъхналите си устни. Едуард потисна стона си и притисна малката й деликатна длан към бързо набъбващия си пенис. Софи хлъцна и застина.

Едуард изведнъж вдигна ръката й към устата си и я целуна силно.

— Прости ми — възкликна той и се спусна надолу по тялото й, плъзгайки ръце по меките й бедра, разтваряйки ги широко.

Софи извика, това не беше протест, а сексуално объркване.

— Толкова си красива — изстена Едуард, целувайки пъпа й.

Софи трепна и извика. Едуард чу собствения си смях, разтреперан и екзалтиран, звукът тежеше от сурова мъжка възбуда. Палците му се заплетоха в космите с цвят на мед. Софи отново изхълца.

— Софи — прошепна той дрезгаво, плъзгайки ръка по нея. Докосна съединението на гънките, които търсеше. — Скъпа!

Тя замръзна, но само за миг. После започна да се извива безсрамно.

— Едуард!

— Да, скъпа — насърчи я той, разтваряйки тези набъбнали устни. Наблюдаваше внимателно лицето й, докато палецът му се плъзгаше в набъбналия, чувствителен като оголен нерв, вход на нейната женственост, простена. Тя изхлипа и се изви под него.

— Да — прошепна с нисък глас Едуард, целувайки вътрешната страна на бедрото й, докато масажираше малкия трептящ орган на женствеността й.

— Едуард! — изкрещя Софи.

Той изръмжа, притискайки устни към цепката, после пъхна езика си в пулсиращия отвор. Софи подскочи под него. Той отново пъхна език вътре. Софи изстена. Той плъзна езика си в малката долинка и бе възнаграден с нейния доволен стон. Едуард започна да гали и смуче плътта й, да обикаля с език по връхчето й. Софи хващаше косата му, въздишаше и се разтърсваше, а накрая зарида във върховна наслада.

Едуард извика, притискайки се към нея, наблюдавайки съвършеното и лице, докато разкопчаваше панталоните си. Гъстата пелена на желанието бе прорязана за миг от мисълта, че не биваше да стигат дотук. Беше много късно, устата му намери нейната и той навлезе в нея.

Софи изхълца.

Едуард също изхълца, потресен от стегнатата гореща, възбуждаща плът. Застина на място разтреперан, после се надигна и погледна лицето й. Очите й бяха разширени, все още смаяни и потресени, тя го гледаше с толкова сляпа вяра… и така открито любящо.

— Едуард — прошепна тя, стискайки го здраво. — О, Едуард, скъпи! Той отново я целуна с цялата експлозивна страст, която чувстваше, довършвайки бързо това, което бе започнал, и проникна през девствената й ципа. Целувката му сподави лекия вик от болка. Едуард навлезе дълбоко и още по-дълбоко, искаше да се зарови целият колкото може по-навътре, завинаги. Спря за миг, треперейки от върховно удоволствие, съзнавайки, че никога не бе изпитвал такъв момент на върховен екстаз — остро усещаше всяка изключителна черта на жената, с която бе свързан.

Едуард навлезе в кулминацията си. Стисна зъби, зарови лице в шията й и я прегърна силно, потискайки желанието си да изригне. Искаше да я отведе със себе си в небесата. Но бе прекалено късно. Той изстена. И избухна.

За миг се понесе високо над земята. Когато отново си възвърна сетивата, усети как ръката й гали косата на тила му. Бяха прегърнати, тялото на Софи бе меко и топло, усещаше го като коприна. Една болка премина толкова силно през гърдите му, че за миг той се запита дали е физическа и дали не преживява сърдечен удар.

О, господи… какво бе направил?

Отмести се от нея и се претърколи по гръб. Копеле такова, гърмеше един глас вътре в него, проклето, гадно копеле!

Усети, че тя се обръща с лице към него. Отново докосна косата му, гърба му. Той беше напрегнат. Затвори здраво очи. Софи го галеше по рамото и това бе толкова невероятно хубаво, по-хубаво от всичко, което се бе случило преди малко. Усещаше колко много го обича тя. Стана му лошо.

— Едуард?

Сега вече не летеше във въздуха. Как да я погледне в лицето? Как да погледне себе си? Но се обърна към нея.

— Не знаех — прошепна тя с широко отворени и искрящи очи. Усмихна се с женската усмивка на върховно задоволство и дълбоко удивление. — Нямах представа.

Той успя да й се усмихне. Но знаеше, че не я е заблудил, защото нейната усмивка поугасна.

— Едуард?

Тя се наведе над него и кичури от косата й паднаха на гърдите му. Корсажът й беше отворен и високите й заоблени гърди леко се люшнаха. По тях личаха следи от еднодневната му брада.

— Едуард, да не би нещо да не е наред?

Тя потрепера, в очите й се четеше въпрос и страх.

Той нямаше да я нарани. Едуард знаеше. Точно заради това успя да отмахне поне малко от себе си срама и себеотвращението. Едуард седна на леглото и я притегли към себе си, прегръщайки я здраво. Трудно му беше да говори естествено, да прикрива чувствата си.

— Не, Софи. Всичко е наред.

Той притисна лицето й до гърдите си, обхващайки тила й, а пръстите му се заровиха в тежките кичури златиста коса. Едуард затвори очи в отчаяние. Бе предал вярата й в него, доверието й. Питаше се как може да има толкова болка в нещо, което същевременно е върховно щастие.