Бренда Джойс
След невинността (18)

17

Париж — ноември 1901 година

Софи стоеше на тротоара през високата желязна врата на гара Сен Лазар, стискайки адреса на Пол Веро в облечената си в ръкавица ръка. Сърцето й биеше развълнувано. Не само при мисълта, че ще види отново учителя си по рисуване, но и от това, че най-накрая е във Франция.

Всичко около нея беше хаос от невъобразимо интересни неща, които й пречеха да се тревожи, французи — мъже, жени и деца от всякакви съсловия бързаха напред-назад из тази най-голяма парижка гара. До нея един негър изкарваше лъскавия наемен автомобил от редицата чакащи екипажи. Когато му даде адреса на Веро, той се опита да й обясни, че не е далече и просто може да вземе метрото, но Софи, замаяна от пътуването от Хавър, още повече след като бе прекосила Атлантика, учтиво отклони предложението.

Софи стоеше с разширени от учудване очи на улица „Амстердам“, загледана в движението по булеварда в три платна, движение, което не се различаваше много от това в останалите големи градове: файтони, кочияши и екипажи, двуколки и трамваи. Хората обаче бяха различни. Тя си помисли, че стройните французойки са много привлекателни и непостижимо стилни, изящните джентълмени — елегантни и жизнерадостни, френската екзотика, която я обкръжаваше, бе също така омагьосваща.

Софи знаеше, че е постъпила правилно, като е дошла във Франция. За пръв път от три месеца насам тъгата в гърдите й се бе утаила и бе станала поносима.

— Софи, наистина трябва първо да ви настаним в пансиона — каза придружителката и.

Софи въздъхна, обръщайки лице към винаги киселата госпожа Грандал. Сюзан бе наела високата вдовица на средна възраст да я придружава отвъд Атлантика и да стои с нея, докато Софи си намери собствена компаньонка. Бяха се разбрали, че Софи ще си избере прислужница французойка. Тя вероятно никога няма да отиде в Ню Йорк, а ако отиде, няма да се движи във висшите кръгове и така няма да може да издаде тайните на Софи.

— Защо не отидете първа, а аз ще дойда, след като говоря с господин Веро? — предложи Софи.

Очите на госпожа Грандал се разшириха от смайване.

— Аз съм вашата придружителка, госпожице!

Софи успя да се усмихне учтиво. Как би могла да го забрави?

През октомври Софи бе разбрала, че е бременна. За първи път в живота й нейните молитви бяха получили отговор. Странно колко много радост и предусещане можеше да има сред такава мъка и болка. Софи веднага бе отишла при Сюзан и майка й бе настояла Софи да замине за Париж, преди още бременността й да е проличала. Софи не просто бе напуснала Ню Йорк, тя бе избягала. Бе избягала от него и от безмилостните клюки, свързани с него.

Софи би желала да не знае нищо за това, но Сюзан се отнесе безразлично към факта, че сипва сол в раните на Софи всеки път, когато произнесе името на Едуард, Софи бе узнала всичко за скандалния му живот в обществото — жените, пиенето и изобщо всичко. Беше чула, че посещавал операта и винаги го придружавала жена, обикновено певица или актриса, а понякога дори проститутка. Беше чула, че е изгубил цяло състояние на карти. Знаеше, че все още се среща с Хилари Стюарт от време на време. Знаеше, че вече не го приемат в почтеното общество и като познаваше Едуард, беше сигурна, че не е безразличен към укорите и неодобрението на неговата класа, която някога му се бе възхищавала и му бе завиждала.

И най-странното от всичко, той бе купил голямо място на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Пето авеню и бе започнал да строи нещо, което щеше да бъде огромна къща, съперничка може би единствено на трите грандиозни палата на Вандербилт в центъра на града, само на няколко пресечки оттам.

Софи се питаше дали ще живее там сам, или е променил намерението си — дали иска да има жена и семейство. В началото сълзи се стичаха по бузите й всеки път, когато се сетеше за това. Но вече не. Тя още имаше достатъчно разум, за да отсъди, че дори да бе приела предложението му за брак, никога нямаше да бъде щастлива, защото той щеше да изпитва само задължение към нея, а не любов.

Софи трепна, когато госпожа Грандал я дръпна за ръката.

— Ако настоявате да видите учителя си по рисуване преди всичко останало, нека да вървим. Колкото по-скоро се срещнете с него, толкова по-скоро ще се настаним в пансиона, ще вземете топла вана и ще хапнете топло ядене.

Носачът им кимна да се качват, докато настаняваше куфарите им в задната част на автомобила, както и големия сандък, напълнен с безценните принадлежности на Софи. Софи си възвърна спокойствието и извика:

— Моля, господине, внимавайте със сандъка ми!

Софи се качи в колата, отблъсквайки мислите за Едуард. Но това беше невъзможно — не можеше да го забрави. Можеше само да спечели малка пролука. Облегна се на прозореца и се загледа в града, за който бе мечтала от години.

— Къде е това, господине? — запита Софи на своя неуверен френски, който обаче хората разбираха.

Шофьорът я погледна от седалката си. Беше млад и мургав, с високи ботуши, черна шапка и тъмно вълнено сако.

— Не е далече, госпожице — отговори той, уверявайки я, че адресът на Веро е наблизо. — Адресът, който ми дадохте, е на Бют.

— Бют? — повтори Софи.

— Монмартр — обясни той. Обърна се пак да я погледне и каза:

— За вас ли е? Много бохеми, госпожице. Никак не е подходящо.

За съжаление госпожа Грандал говореше френски сравнително добре, Сюзан я бе наела тъкмо по тази причина.

— Бохеми! Той живее сред бохеми! — извика тя пребледняла. — Трябва да се връщаме незабавно!

— Той е мой приятел — каза Софи, без да повишава тон, но твърдо.

Откакто бе тръгнала на това свое пътешествие, Пол бе станал за нея нещо повече от приятел, беше се превърнал в ужасно необходимото й светилище. Тя знаеше, че трябва да се потопи в изкуството си, за да избяга от Едуард. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. През изминалите няколко месеца тя се бе опитала да работи, но без истинска страст, и картините й бяха неуспешни. Въпреки че точно преди да замине, бе научила, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е продадена. Тя не само трябваше да бъде далеч по-ентусиазирана, трябваше да се вдъхнови, но не можеше.

— Казахте, че той ви е бил наставник! — изрече остро госпожа Грандал.

— Да… и мой приятел.

Но Софи беше развълнувана. Съмняваше се, че писмото й до Пол, в което съобщаваше за пристигането си, е стигнало вече до него. Беше го пратила само седмица преди да тръгне заради суматохата около заминаването.

Стигнаха площад „Клиши“ и Софи направи усилие да се възхити на старинната черква в южния ъгъл, докато минаваха покрай нея, насочвайки се към булевард „Клиши“. Сърцето й заби ускорено. Малки кръчмички и кафенета се редяха по улиците. Макар че беше студено, навън имаше изнесени много масички, тя виждаше, че заведенията работят с пълна пара и вътре, и отвън.

Един театър рекламираше нощни представления с ненадминатата мадам Коко. Група небрежно облечени млади мъже излизаха прегърнати от едно кафене, пеейки закачлива френска песничка. Една много красива жена с къса пола се облягаше на съседната врата, мъжете поздравиха жената. После един от мъжете я притегли към себе си и Софи улови думите му, многозначителни и любовни, и като знаеше какво иска той, тя се изчерви.

Какво е това място, помисли тя разтревожена. Пол Веро със сигурност не живее тук със семейството си! Монмартр изглеждаше квартал с доста съмнителна репутация.

Госпожа Грандал изказа гласно същите мисли.

— Не можем да спрем тук! Тук има само хулигани и жени с леко поведение! Софи?

Те завиха зад ъгъла, отминаха една много шумна кръчма, препълнена до пръсване, от която се разнасяха звуци на пиано, висок смях и пеене. Огромната червена табела, висяща над входа, не можеше да се сбърка: „Мулен Руж“. Сърцето на Софи прескочи. Знаеше много добре, че Тулуз-Лотрек често е посещавал това заведение. Беше виждала една от картините му, изобразяващи това знаменито кабаре, и много я беше харесала.

Софи затрепери. Господи, тя е тук, наистина тук, в Париж, където бяха живели големите стари майстори, където е роден Давид, където Коро, Миле и невероятният Гюстав Флобер са работили и са се борили, и са живели, където дори днес може да зърне любимите си художници: мъже като Дега и Сезан, а дори и прочутата американска изгнаничка Мари Касат.

— Госпожо Грандал — каза тя твърдо, — това е квартал на хора на изкуството и аз имам намерение да посетя приятеля си господин Веро. Ако сте се уплашили, може да ме изчакате в колата.

Челюстта на госпожа Грандал се стегна.

— Ще пиша на майка ви за това.

Софи се смути, но не си даде труда да отговори. Не искаше майка й да се ядосва, но сега Сюзан не можеше да управлява живота на Софи.

Те завиха зад още един ъгъл и колата спря.

— Пристигнахме, госпожице.

Вълнение се разля по жилите на Софи и тя се спъна в бързината, докато излизаше от колата. Докато шофьорът разтоварваше багажите им, тя намери няколко франка, за да му плати. Той й се ухили нахално и очарователно, после се наведе към нея.

— Ако някога сте сама, скъпа, казвам се Пиер Рошфор и можете да ме намерите в „Сивото кафене“ в Монмартр, в Латинския квартал.

Отново се ухили, поклони се и скочи на седалката си, оставяйки Софи да гледа подир него в учудване.

Какво ли бе предизвикало това, запита се тя.

— Какви хулигани са всичките тия французи! — извика сърдито госпожа Грандал. — Как можа майка ви да ви пусне да дойдете тук?

Софи се обърна и се загледа в сградата от кафяв камък, носеща номер 13. Започваше да се нервира. Стоеше тук в тази тясна улица, в странния и екзотичен квартал, едновременно очарователен и подозрителен, а минувачите бяха някак си съмнителни на вид (Софи заподозря, че някои от тях може да са истински престъпници), сама в един чужд град, само с госпожа Грандал като съюзник, сама и бременна. Софи не можеше да не бъде подозрителна и уплашена. Когато Веро бе напуснал Ню Йорк, жена му беше болна, значи много възможно беше тя да идва в трудни за тях времена.

Дочу приближаващи мъжки гласове. Софи погледна към улицата и видя трима млади мъже, които идваха към тях, задълбочени в разговора си. Тя въздъхна, загледана отново в четириетажната сграда. Не можеше все така да стои на улицата и ако не беше дошла в подходящо време, Пол щеше да я покани да мине друг път.

Тогава единият от мъжете каза:

— Но, приятелю, палитрата му е много светла и талантът му е само в областта на светлосенките… няма никакво разбиране за формата! За разлика от вас, приятелю.

Софи се обърна рязко с разтуптяно сърце; тези мъже говореха за рисуване!

— Той разбира и формата, драги Жорж — отвърна най-мургавият мъж в групата, много близък до Софи по възраст. — Амиго мио, точно ти не можеш наистина да разбереш формата!

Софи си пожела да разбере за какво точно говорят те… ужасно й се искаше да се намеси в разговора. Изведнъж погледът й срещна този на първия, когото бе чула да говори, Жорж, който спря пред нея:

— А, малка приятелко, да не сте се загубили? Мога ли да ви помогна?

Усмивката му бе едновременно дръзка и очарователна, имаше сини очи и тъмна коса; Софи замръзна, той болезнено й напомни Едуард. Преди тя да успее да отговори, госпожа Грандал се изстъпи между Софи и младите мъже.

— Госпожица О’Нийл няма нужда от вашите услуги, млади момко! Тримата млади мъже се спогледаха и се засмяха.

— Извинете ме — каза Жорж, поклони се и смигна на Софи.

Но той не беше Едуард и Софи почувства прилив на тъга, която я обзе. Той беше парижанин и заедно с приятелите си бе свързан със света на изкуството, със света, в който Софи бе дошла, за да стане част от него.

— Аз… търся господин Веро — успя да каже с разтуптяно сърце, заставайки до свирепата госпожа Грандал.

Очите на Жорж се разшириха.

— Стария Веро? Наистина ли?

Софи кимна, съзнавайки, че сега тримата млади мъже я гледат със съвсем различен интерес.

— Е, малката, вие не сте французойка и стоите тук сред багажите си. Да не сте американка?

Софи кимна.

— В Ню Йорк господин Веро беше мой наставник.

— О-о… красивата американка била художничка!

— Да — прошепна тя, докато госпожа Грандал я хващаше за лакътя с явното намерение да я издърпа настрана.

Жорж й се усмихна широко, после хвана ръцете й и стресна Софи, като извика високо към сградата:

— Господин Веро! Господин Веро, елате, господине… имате очарователна гостенка!

Софи побледня, после срещна погледа на Жорж, който й смигаше с цъфнали на бузите трапчинки, и трябваше да му се усмихне. И изведнъж чу как Пол вика отгоре:

— Софи!

Софи погледна нагоре, видя Пол да гледа към нея с невярващи очи от прозореца на втория етаж.

— Софи!

Софи стисна ръце обезпокоена, когато той се изгуби от погледа й.

— О, господи — каза си тя.

— Ах, бедничката ми, той не знаеше ли, че идвате? — усмихна й се неуморният Жорж — Простете ми, малката, но сърцето ми ще бъде разбито, ако съм си спечелил вашето вечно неблаговоление — възкликна той с ръка, притисната до гърдите.

Софи отново не се усмихна. Той бе облечен донякъде небрежно, палтото му от туид беше доста износено, с кръпки на коленете, беше безспорно шегаджия, но чарът му неоспорим, някак си й напомняше Едуард. Когато осъзна това, тя замръзна, усмивката й изчезна, отново я нападна тъга.

Винаги ли щеше да бъде така? Кратък спомен, и тя отново е разстроена.

— Софи — извика Пол зад нея.

Софи се обърна със зарадвано лице и се втурна към него.

— Добър ден, Пол — извика тя.

И макар че никога не го бе наричала иначе освен „господин Веро“, изведнъж това й се стори уместно. Той я прегърна, целуна я по двете бузи.

— Ах, знаех си, че ще дойдеш! — възкликна той. — Добре дошла в Париж!

Пол живееше в двустаен апартамент. Софи веднага разбра, че живее сам — жена му починала преди няколко месеца.

— Съжалявам — прошепна тя натъжена.

Седяха край малката маса за хранене, която беше в кухнята, а кухнята всъщност представляваше ъгълче от обширната стая, която служеше едновременно за приемна и ателие. Един изтъркан диван и ниска масичка бяха предназначени за гостите, над стаята доминираше огромен статив, а зад него се бе сгушила масата за хранене. В другия край на стаята беше малката спалня. Вратата беше отворена и Софи видя, че в стаичката има малко легло и едно бюро. Над леглото обаче имаше огромен прозорец, от който се виждаше обграденият от дървета булевард, пълен с продавачи, кафенета и пешеходци. Гледката бе очарователна.

Пол им бе предложил димящо кафе с мляко и пресни сладкиши, които бе купил тази сутрин.

— Скъпа Софи, ако искате да знаете, не съм виждал Мишел почти десет години, не бях живял с нея като със съпруга почти два пъти повече от това. Много съжалявам, че тя почина, не ме разбирайте погрешно, но на практика ние бяхме чужденци един за друг, свързани само от факта, че имаме един син, който е щастливо женен с две деца в Бобур.

Софи не каза нищо; какво ли би могла да каже? Чуваше каменното мълчание на госпожа Грандал. Макар че стаята бе оскъдно мебелирана, тя разбираше защо е избрал този апартамент, защото от прозорците на приемната имаше чудесен изглед към вятърните мелници на хълма отсреща, а нахлуващата слънчева светлина осветяваше ярко апартамента, правеше го светъл и просторен. Тя се запита какво ли работи той на статива.

— Не знаех, че работите, Пол.

Той отвърна с измъчена усмивка:

— Напуснах Париж, малката ми, преди всичко, защото исках да обучавам ученици като тебе, но тук академията контролира изкуството и те намериха методите ми за неприемливи. Тъй като не мога да преподавам официално, а само частно, когато имам този късмет, заех се отново с работа.

Софи знаеше, че във Франция рисуването е под строг контрол.

— Независимите обаче се справят добре напоследък, нали?

— Ах, да, благодарение на големи търговци като Пол Дюран-Рюел и моя приятел Андре Волар, който се осмели да пренебрегне Салона и да купува отхвърлени художници като Дега и Сезан, преди да станат известни и търсени, като им осигуряваше препитание и средства да продължат да работят.

Софи се наведе напред.

— Пол, синът на Дюран-Рюел, купи три мои платна в Ню Йорк точно преди да замина.

Но споменът я натъжи, защото Едуард Деланза беше свързан с това… и винаги щеше да бъде.

Пол не забеляза внезапната сянка на тъга по лицето й; той бе развълнуван.

— О, малката ми, колко съм щастлив заради тебе! Опиши ми работите си.

Софи описа картините и му каза, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е вече продадена.

— Господин Жак много иска да следи по-нататъшната ми работа — каза му тя. — Той много иска да купи още мои фигурални композиции в стила на Джентълмена.

— Ужасно се радвам — каза Пол и й наля още кафе, — но не забравяй, че много големи художници са се борили години наред, преди да постигнат успеха, и тогава са били вече на средна възраст.

— Напълно го съзнавам.

— А кой е този Едуард, за когото спомена… който е довел Жак Дюран-Рюел да види работите ти? — запита Пол.

Софи не можеше да реши какво да му каже и въпросът на Пол бе последван от напрегнато мълчание. Госпожа Грандал и Пол я гледаха и тя трябваше да каже нещо. Усмихна се леко. Надяваше се, че няма да се разплаче.

— Едуард е… беше… един приятел.

Бременността беше виновна. Сюзан й бе казала, че когато я е носила, е била емоционално съсипана. Софи се чудеше дали може дискретно да попие ъгълчетата на очите си. Тогава Пол й подаде една кърпичка и дискретността вече не беше необходима.

Софи изтри очи и се чу да казва:

— Той ми позира за Джентълмен.

Пол се обърна към госпожа Грандал:

— Още кафе?

Жената се изправи.

— Софи е преуморена, също както и аз. Време е да си тръгваме. Може да продължите срещата си друг ден.

Софи също се изправи.

— Госпожа Грандал е права. Аз постъпих много егоистично, като я влачих из цял Париж, така че наистина можем да се видим друг път. — Тя се усмихна на Пол. — Освен това много време ви отнехме.

Пол пое ръката й и я изпрати до вратата.

— Никак не сте ми досадили и никога няма да ми досадите. Ще дойдеш утре — каза той твърдо. — Познавам всички, които се увличат от изкуството тук, в Париж Трябва да започнеш да се срещаш със студенти, преподаватели и търговци. И разбира се, трябва да ти намерим ателие и учител.

Софи усети прилив на топли чувства към този човек, който три години беше неин учител и който сега бе неин приятел.

— Може би ще ми помогнете и по друг начин. Госпожа Грандал трябва да се върне в Америка, а аз имам нужда от компаньонка.

Пол кимна.

— Тук има много млади жени, които биха били очаровани да спечелят малко пари, като ви служат, Софи. Ще помисля за това.

— Тя трябва да има високи морални качества — намеси се остро госпожа Грандал. — Никаква бохемка, сър. Трябва да бъде компаньонка и камериерка на дамата.

Пол отново кимна съвършено сериозно. Софи се повдигна на пръсти и го целуна по брадясалата буза. Погледите им се срещнаха в мълчаливо съучастие.

— До утре, Пол. До утре.

Следващите няколко седмици минаха бързо. Софи разглеждаше Париж като всеки турист и същевременно се устройваше удобно в пансиона си. Пол й намери ателие. Беше огромна стая, просторна и изпълнена със светлина, идеална за художник и, разбира се, беше на Бют. Госпожа Грандал не я одобри. Но тя явно не одобряваше нищо.

Не се позволяваше на жени да посещават Висшето училище по изящни изкуства, но много от преподавателите даваха частни уроци на жени в собствените си ателиета. Пол я препоръча на няколко учители. Софи все отлагаше срещите. Още нямаше желание за работа. Отиваше всеки ден в ателието си, но не можеше да прави нищо повече от това, да съзерцава платната.

Една сутрин Софи се събуди, едновременно изненадана и облекчена, защото нямаше сутрешно гадене за пръв път от месеци насам. Слава богу, то никога не се бе засилвало много, а по време на трансатлантическото пътуване госпожа Грандал отдаваше неразположението й на морската болест. Софи се надигна от възглавниците, струпани на леглото — старите парижки сгради се отопляваха лошо и през нощта ставаха ледено студени. Трепна, когато осъзна, че е паднал първият за тази година сняг и че тясната павирана улица под прозореца на спалнята й е застлана в бяло. Бели бяха и покритите с плочи покриви на отсрещните сгради, и навесите над входовете на магазините. Беше красива, приказна утрин. Остров Сен Луи никога не беше изглеждал по-живописно.

Софи обаче не се усмихваше, ставайки, за да измие лицето и ръцете си в малкия порцеланов леген с каната студена вода, която стоеше на нощното шкафче. Идваше Коледа. Тази мисъл я натъжаваше. И някак си я плашеше. Никога преди не бе прекарвала Коледа сама.

Почуди се къде ли ще е Едуард за празника и с кого ще го споделя Натъжи се още повече. Приливът на тъга беше внезапен и остър.

Отхвърляйки отчаянието, което се канеше да се стовари като тежко бреме на раменете й, Софи си сплете косата и се облече в униформата си — бяла блуза и тъмносиня пола. И двете вече й прилягаха плътно. Софи се обви в широк индийски шал, за да скрие леко издаденото си коремче и да се предпази от студа. Както винаги, се присъедини към госпожа Грандал и още няколко пансионери долу, в трапезарията, за лека закуска — кафе и кроасани. После каза на госпожа Грандал, че отива да работи. Това беше предлог, освен ако не се бе случило нещо между вчерашната вечер и днешната сутрин.

Когато Софи тръгваше от пансиона, госпожа Грандал и напомни остро, че трябва да си намери компаньонка. Госпожа Грандал трябваше да замине за Ню Йорк след една седмица. Искаше да бъде у дома за Коледа и Софи не я обвиняваше. Състоянието на Софи скоро щеше да стане очевидно за другата жена. Тя беше в третия месец на бременността си. Сюзан много пъти бе подчертала, че госпожа Грандал трябва да си замине, преди да е отгатнала истината.

Софи измина две пресечки до улица „Де Пон“ и там нае такси. Желанието на Сюзан да обвие в тайна бременността й бе разбираемо, но нелепо. Светът така и така щеше да научи. Преди Софи да напусне дома си, Сюзан бе повтаряла, че трябва да даде детето си за осиновяване, но дъщеря й бе отказала недвусмислено. Сюзан бе непоколебима. Тя не можеше да се върне с дете в Ню Йорк. Софи трябваше да премисли внимателно, но наистина имаше намерение да се върне в Ню Йорк като самотна майка, защото за нищо на света не искаше да се откаже от детето си. Сюзан може да се боеше от скандала, но Софи не се плашеше.

Таксито мина Сена. Софи вече добре познаваше сърцето на Париж, когато го виждаше сутрин след събуждане. За разлика от Ню Йорк тук ритъмът беше по-бавен и по-жизнерадостен. И сега, когато вече беше тук, в главата й се зароди идеята изобщо да не се връща в Ню Йорк Можеше да остане в Париж, както много други американски художници В края на краищата в Ню Йорк нямаше нищо друго освен семейството си, а те сигурно щяха да дойдат да я посетят преди раждането на бебето, може би щяха да идват и всяка година.

Софи плътно стисна очи. Не трябваше да мисли за бащата на детето си, който беше в Ню Йорк — и който изобщо нямаше представа, че скоро ще става баща. Тя не биваше да мисли повече за онова, което я тревожеше непрекъснато. Не трябваше да се чувства виновна за факта, че носи неговото дете, без той да знае.

Софи усети облекчение, когато таксито спря пред дома на Пол. Беше решила изобщо да не ходи в собственото си ателие. Плати на шофьора и с изненада видя Пол да излиза от входа на сградата. Беше облечен в топло вълнено палто и тежки обувки.

— Добър ден, малката ми. — Той грейна в усмивка, целувайки я по бузите. — Къде са ти ръкавиците? — поскара се и смъкна собствените си вълнени ръкавици. — Сложи си тези, преди пръстите ти да са посинели.

Софи ги прие, тайно зарадвана, че е предмет на нечии грижи.

— Пол, вие ще излизате ли?

— Само с тебе. Имах една идея и искам да се запознаеш с един човек.

Софи вдигна вежда, но той вече я бе хванал под ръка и я поведе по замръзналата улица. Вятърните мелници на хълма над тях стояха като стражи със заскрежените си и замръзнали крила. Беше много студено и Бют изглеждаше пуст без обичайните масички пред заведенията и без плътния поток пешеходци. Собствениците не стояха пред входовете на магазините си, нямаше момчета да просят дребни пари по улицата.

— Рашел е модел — каза Пол. — Много я търсят, но не получава добро заплащане. Говорих с нея за тебе. Тя ще се радва да бъде твоя компаньонка. Би искала да може да се занимава пак с позиране, разбира се, но ако не е възможно, ще се откаже, докато си в Париж.

— Щом я препоръчвате, сигурна съм, че ще я харесам — отвърна Софи.

Пол се усмихна и я поведе към един вход. Над него висеше избеляла зелена табела и когато наближиха, Софи прочете, че заведението се казва „Жалко!“. Дочу разговори и смях. Когато Пол отвори вратата, тя разбра, че влизат в кръчма. Софи замръзна.

Пол я погледна.

— Рашел каза, че ще бъде тук. Тя закусва тук почти всяка сутрин.

— В кръчма?

— Ние го наричаме бар. Много студенти, художници, модели и преподаватели посещават „Жалко!“ и другите барове наоколо, Софи. — Той се усмихна. — Тук не сме в Ню Йорк. Това е подходящо място за срещи.

Софи се загледа с широко отворени очи над рамото на Пол. Барът представляваше помещение, облицовано с дървена ламперия, уютно, с дълъг бар от едната страна, зад който барманът сипваше напитките. Сега не беше пълно, но Софи видя няколко маси заети. Редовните клиенти, някои от които не бяха мъже, не пиеха само кафе. Някои пиеха вино, други бира или ликьор. Тя погледна неуверено към Пол. Беше едва единадесет и половина сутринта. Тя не можеше да повярва, че се намира на такова място, но както бе казал Пол, това не беше Ню Йорк Това беше Монмартр.

— Рашел седи там сама. Ела, Софи.

С ускорен пулс Софи погледна към една маса, където седяха трима млади мъже, всички с отпаднал и уморен вид, после към друга маса, където една жена пиеше кафе и хапваше хлебче. Любопитството й се събуди и тя вече уверено тръгна след Пол.

Рашел стана и се усмихна. Беше висока и много красива, въпреки че носеше неописуема черна вълнена рокля и обувки, много подобни на обувките на Пол. Но бе увила около раменете си тъмночервен шал и дългата й, къдрава червеникавокестенява коса бе пусната свободно. Усмивката стигаше и до очите й, които бяха толкова сини, почти тюркоазени.

— Добър ден, Пол. Добър ден, госпожице. Вие сигурно сте Софи. Очарована съм.

Софи веднага я хареса. Усмивката й беше искрена. Човек само трябваше да погледне в очите й, за да види една любезна и добронамерена жена, доволна от себе си и от света наоколо. Софи погледна отново мъжките й обувки. Как може една жена да бъде толкова красива в такова облекло?

— И аз се радвам да се запознаем — каза тя.

— Моля, седнете — и Рашел посочи празните столове.

Софи седна. Пол поръча още кафе. Той и Рашел започнаха да разговарят за платната, за които тя наскоро бе позирала. И двамата бяха на мнение, че художникът, който бе рисувал портрета й, един мъж на име Пикасо, е наистина блестящ, но че крие нещо. Софи слушаше внимателно, изучавайки красивата млада жена.

Вече беше решила, че Рашел ще бъде чудесна компаньонка. За първи път от много време насам започна да усеща известен интерес към собствения си живот.