Бренда Джойс
След невинността (26)

25

Софи най-накрая си възвърна самообладанието и излезе от мястото си зад една колона до вратата към терасата. Знаеше, че Едуард я наблюдава от другия край на залата. Не беше лесно да го убеди, че трябва сама да се сбогува с Хенри.

Сега трябваше да намери Хенри. Софи тръгна бързо към периферията на балната зала, оставяйки терасата отдясно на себе си, с надеждата да избегне всякакви срещи с познати, все още доста по-разтреперана, отколкото би си признала, от всичко, което се бе случило навън. Враждебността на Едуард и гневните му, но въпреки това възбуждащи целувки бяха повече от достатъчни, за да я зашеметят, но въпросът му относно нейната връзка с Хенри бе непростим.

Софи огледа празнуващата тълпа, но никъде не видя Хенри. Страхуваше се, че чувствата му са били наранени от внезапната поява на Едуард и от начина, по който Едуард така собственически я бе отмъкнал със себе си. Хенри щеше да бъде още по-наранен, когато тя му кажеше, че Едуард настоява още сега тя да го заведе при Едуина.

Софи хвърли напрегнат поглед към вратата на балната зала, където за последен път бе видяла Едуард, но него го нямаше. Тя трепна, оглеждайки се неловко наоколо си, защото очакваше той да се появи изневиделица пред нея от сенките на високите папрати. Но не беше там.

Тя нямаше време да се чуди къде е изчезнал. Зърна майка си да влиза в балната зала от другата врата. Софи се обърна рязко и избяга на терасата. Сърцето й биеше твърде силно, тя стискаше юмруци. Едуард й бе казал да се сбогува с всички, с които иска, но тя нямаше намерение да говори пак със Сюзан тази вечер. Може би и никога повече няма да говори с нея.

Тя преглътна огромната топка от тъга, която внезапно бе заседнала на гърлото й. Ярки фенери блестяха в центъра на терасата, която сега бе пуста, а краищата й бяха осветени само от лъчите на пълната луна. Софи се поколеба, пулсът й започна да се успокоява, тя вдъхваше аромата на вечнозелените храсти, натрапчив и гъст. Разбра, че трепери и имаше защо. Вън беше студено, не можеше да стои без наметка или палто. Едуард скоро щеше да дойде да я потърси, ако тя не го намери във фоайето, както бе обещала. Трябваше да направи това, за което бе тръгнала.

Софи се насочи към вътрешността на къщата. Очите й се разшириха. Недалече от мястото, където бе застанала, стоеше Джулиан Сейнт Клер. Без съмнение и той бе сметнал това място за идеално закътано. Защото се навеждаше над една жена и я целуваше страстно… и тази жена трябва да беше Лиза.

Но като си спомни притеснението на Лиза, Софи остана на място, без да помръдва, наблюдавайки страстната прегръдка.

Маркизът се изправи и каза нещо, тихо и безстрастно. Последва движение и Софи дочу звук от удар на длан по нечия буза. После Лиза избяга тичешком от него и профуча покрай Софи, без да я забележи.

Софи обаче бе видяла Лиза достатъчно добре, за да разбере, че се е разплакала. Тя повдигна полата си и хукна подир нея, забравяйки за Хенри и Едуард.

Лиза изтича през балната зала и гостите се обръщаха след нея. Тя не обърна внимание на това, може би беше прекалено развълнувана; изтича нагоре по стълбите в централното фоайе. Софи изтича след нея.

— Лиза! Чакай! Аз съм, Софи!

Лиза не спря. Повдигнала високо полата си, откривайки прасеца и глезена, тя тичаше нагоре по стълбите.

Софи спря на долния край на стълбите, за да си поеме дъх; глезенът ужасно я болеше от тичането през балната зала, но беше твърдо решила да помогне на сестра си. Едуард изникна отнякъде.

— Какво става?

— Не знам — каза тя, все още задъхана. — Лиза е много разстроена. Трябва да ида при нея.

Очите й блеснаха предизвикателно и той не посмя да я спре. Едуард стисна челюст.

— Ще те чакам тук. Ако не дойдеш до петнайсет минути, ще се кача горе да те намеря.

Софи вдигна брадичка.

— Говорех напълно сериозно, като ти казах, че съжалявам, задето съм отделила Едуина от тебе. Нямам намерение пак да бягам.

Усмивката му бе горчива и изпълнена с недоверие. Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите, искаше й се това да заличи миналото, да го промени и да го направи съвършено.

Софи спря пред вратата на Лиза, чувайки звук от удар. После се чу друг шум, като от падане на някакви неща, сякаш някой влачи нещо из стаята. Тя не можеше да си представи какво прави Лиза. Софи опита да отвори вратата, като същевременно повика Лиза по име. Но вратата беше заключена.

— Лиза? — Тя почука силно. — Моля те, аз съм, Софи; искам да ти помогна.

Вратата изведнъж се отвори. На прага се появи Лиза, разрешена и явно разстроена.

— Лиза? Какво се е случило?

Лиза протегна ръка и дръпна Софи в стаята. Затвори вратата и я заключи.

Софи видя един куфар на леглото. Дрехи и бельо, явно извадени набързо от местата си, лежаха разпръснати по пода.

— Какво става?

Лиза хвана Софи за раменете.

— Не ме спирай!

Тя плачеше, цялото й лице бе набраздено от сълзи. Едно предчувствие накара Софи да замре на място.

— Лиза — каза тя с прекъсващ се глас, — не прави нищо прибързано.

— Ще избягам! — извика Лиза и отново избухна в сълзи. Обърна гръб на Софи, засъбира дрехи и започна да ги натиква в куфара.

Софи хвана ръката й, спря я и я обърна към себе си, заставайки с лице срещу нея.

— Скъпа… какво се е случило? — залита тя меко.

— Мразя го — каза Лиза, а гърдите й се повдигаха и спускаха тежко. — Никога няма да се омъжа за него. Ще избягам… Софи, ти трябва да ми помогнеш!

Софи отново замръзна. После каза внимателно:

— Нека да седнем и заедно да решим какво трябва да направиш.

— Вече знам какво трябва да направя. И нямам време да говоря! — изкрещя истерично Лиза. — Отказвам да бъда пожертвана пред олтара за такива като него!

— Какво те кара да говориш така? — запита Софи.

Лиза се обърна и започна да затваря куфара.

— Тази вечер научих истината. Той мрази жените; всички в Лондон го знаят. Той мрази всички жени. Жени се за мене само защото… — Тя погледна Софи, очите й бяха препълнени със сълзи — … защото е без пукната пара, и дори по-лошо, разорен е!

Софи потупа разплаканата Лиза по рамото и я прегърна.

— Кой ти каза това?

— Дочух Кармин и Хилари. Маркизът също ги чу. Той е толкова студен! Окото му не трепна, като чу тези грозни думи, които те изрекоха, не даде никакво обяснение; май очакваше аз да кажа нещо!

— А ти?

— Запитах го дали е вярно.

Софи зачака.

Лиза изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Той каза да; просто едно да, никакво обяснение, никакви любовни уверения, само едно „да“, студено и изпълнено с омраза… и после ме измъкна навън и взе да ме целува и ме каза, че не трябва да имам нищо против да бъда омъжена за него и че двамата знаем защо. Колко го мразя!

Софи отново прегърна Лиза, почти толкова разстроена, колкото беше и доведената й сестра. Макар че бе неопровержима истина, че Лиза е богата наследница и че част от привлекателността й се дължи и на зестрата й, никоя жена не заслужаваше такова студено, презрително отношение. Особено Лиза.

— Аз съм глупачка — каза Лиза. — Поради някаква причина, защото много мъже ме харесват, аз реших, че и Джулиан ще ме хареса… поне малко. — Лицето й се сгърчи, тя го захлупи в дланите си и отново се разплака.

Софи знаеше прекалено добре какво изпитва Лиза. Но се почувства задължена да бъде глас на разума.

— Трябва да говориш с баща си утре сутрин. По-добре ще е, ако Бенджамин отмени годежа, Лиза. Бягството ще провали всичките ти други перспективи.

— Татко е влюбен в маркиза! — извика Лиза. — Той уреди това… той изпада във възторг, че ще ме омъжи за аристократ със синя кръв. Той ще бъде спокоен и разумен и ще положи всички усилия да ме убеди, че постъпвам неразумно. — Лиза преглътна. — Знаеш, че никога не съм се противила на баща си. Не мога сега да ида при него, Софи. Страх ме е, че ще ме убеди да се омъжа за този негодник. — Лиза изтри очи. — Моля те, помогни ми да съблека тази ужасна рокля!

Разкъсвана от желание да помогне на Лиза, но и убедена, че бягството не е нито уместно, нито почтено, същевременно напълно съзнавайки, че тя самата бе избягала от проблемите си, и то не един, а два пъти, Софи разкопча роклята и помогна на Лиза да се измъкне от нея.

— Страхувам се от това, което ще се случи, когато забележат отсъствието ти.

Лиза облече тъмносиня копринена пола на червени ленти и се изсмя диво.

— Ще унижа маркиза така добре, че никога няма да му хрумне да се жени за мене след това.

Тя облече и жакет от същия плат и бързо го закопча.

Софи наблюдаваше доведената си сестра. Дори с подути очи и зачервен нос, готова да избяга от годеника си, тя бе блестяща и елегантна, дръзка и съвършена. Маркизът навярно ненавижда жените, помисли Софи. Иначе как може да се обясни това, че не харесва Лиза, която беше не само красива, но и мила и великодушна по природа? Лиза, която никога не бе наранила съзнателно никого, която сигурно се е почувствала порядъчно омърсена. Но Софи усещаше, че омразата не е просто нещо, че е свързана с тъмното му минало… и с покойната му първа жена.

— Той ще бъде унизен, не се страхувай. Освен ако във вените му не тече лед — каза тихо Софи. — Къде ще идеш?

Лиза се разсмя тържествуващо.

— В Нюпорт! Там няма никой през есента, ще счупя някой прозорец и ще вляза. В килера винаги има храна… няма да умра от глад, ще остана там, докато той се сгоди за някоя друга или се върне в Лондон. О, Софи! Това е идеалното укритие, нали? Никой няма да си помисли да ме търси там.

Софи трябваше да се съгласи. Но не можеше да се отърси от безпокойството си. Ами ако Джулиан Сейнт Клер няма лед във вените си? Мисълта не й хареса.

Лиза се наведе и взе куфара си.

— Сега единственият ми проблем е да избягам, без да ме видят.

— Как ще го направиш? — запита Софи.

Лиза се усмихна мрачно.

— Ще изляза през прозореца и ще се спусна по дървото.

Софи замръзна.

— Лиза! Това е много опасно! Никога през живота си не си се качвала на дърво!

— Нямам избор, Софи. Това е единственият начин. Със сигурност не мога да изляза през парадния вход… или дори през задния, не и тази вечер.

Двете отидоха до прозореца и надникнаха навън. Бяха на третия етаж. Софи не можеше да си представи как ще се справи Лиза И много се страхуваше, че Лиза ще си счупи врата.

— Моля те, внимавай — каза тя.

— Ще внимавам — отвърна Лиза, преодолявайки страха си. Седна на перваза и провеси крака навън. Погледна към Софи. — Ти си ми най-скъпата приятелка. Обичам те като родна сестра. И един ден ще ми простиш, задето се намесих в твоя живот.

След това загадъчно изявление Лиза се усмихна кратко и изчезна.

Софи изпищя, после притисна ръка към устата си, когато видя, че Лиза е успяла да се добере до най-близкия клон на дъба Лиза се усмихна храбро, после се спусна полека надолу и няколко пъти изруга, докато накрая стигна до най-долния клон Софи със свито сърце я гледаше как напредва Накрая Лиза се залюля на най-долния клон, увисвайки във въздуха Докато скачаше, Софи стискаше здраво перваза. Тя се приземи на двата си крака и се строполи долу.

— Лиза! — прошепна високо Софи. — Лиза! Добре ли си?

Лиза седна бавно, разтърквайки седалището си. Вдигна поглед и махна с ръка.

— Да! Мисля, че нищо ми няма!

Тя се изправи бавно и взе куфара си. Погледна нагоре за последен път и прати въздушна целувка на Софи. После побягна през моравата, покрай алеята, промъкна се през портата, излезе на Пето авеню и изчезна.

Софи се наведе да погледне през прозореца, треперейки от облекчение. Господи, тя го бе направила! Лиза бе избягала от къщи! Остана там още цели пет минути, за да си възвърне спокойния израз на лицето. После побърза към вратата, спусна секрета и излезе. Когато вратата се затвори, тя чу как секретът щракна.

Не можеше да не се усмихне, не можеше да не почувства известно задоволство от непредвидените обрати на вечерта. Лиза си го връщаше тъпкано. Реномето на маркиза щеше да пострада и той си го заслужаваше напълно. Но Софи имаше смущаващото чувство, че той няма да си иде в Англия с подвита опашка.

После тя помисли за собствената си злочеста любов и стисна устни. Едуард я чакаше долу. Ако се забавеше още малко, той ще дойде тук да я търси.

Докато прекосяваше коридора, Софи си спомни прощалните думи на Лиза. Какво бе направила Лиза, с което да се е намесила в нейния живот? Отговорът бе невероятно очевиден! Именно Лиза е поканила Едуард на бала, именно тя му е казала, че Софи ще бъде там. Никой друг освен Лиза не знаеше, че Софи ще дойде на бала — нямаше друго обяснение за неговата поява. Софи не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Тук ли живееш?

Софи съжаляваше, че се бе съгласила да доведе Едуард да види Едуина тази вечер. След малко щеше да стане полунощ. Бяха си тръгнали от годежния бал преди известно време; от Ийст Сайд до центъра на града имаше доста път. Софи така и не се бе сбогувала с Хенри, не успя да го намери.

Сега тя седеше в неговия даймлер, увита с взетото назаем черно кадифено палто, усещайки остро присъствието на мъжа до себе си. Тя не само го обичаше, но и го желаеше с абсолютно и всепоглъщащо желание. През ума й преминаваха моменти от миналото, които двамата бяха споделяли. Славни моменти, като деня в „Делмонико“, или съвсем неотдавнашната им целувка. Но тя не му вярваше — страхуваше се от това, което той можеше ей сега да направи.

— Господи — възкликна Едуард. — Това не е място за една дама, Софи, не можеш да живееш в тая дупка!

Сякаш за да докаже твърдението му, в тихата нощ се разнесоха пиянски викове и пеене на пресипнали мъжки гласове. Софи се напрегна, докато група пияни моряци, хванати под ръка, се запътиха към тях, препъвайки се из мръсната улица.

— Нямам пари — каза тя дрезгаво. — Какво можех да направя, Едуард?

Той се обърна и я погледна.

— Да не би Сюзан да ти е прекъснала издръжката?

Тя премига.

— Защото не си искала да дадеш Едуина за осиновяване?

Тя ахна:

— Ти знаеш?

— Знам.

Сълзи изпълниха очите й. С усилие се сдържа да не посегне към ръцете му и да ги сграбчи като последна спасителна възможност.

— Да. — Той стисна зъби. — Вече няма за какво да се безпокоиш. Не и заради това… и изобщо за нищо на света.

Софи затвори очи, потъвайки в седалката. Колко глупава е била. Едуард обичаше детето им — той щеше да издържа Едуина, а несъмнено и нея самата. Тя трябваше да разбере, че в тази ситуация той е нейното спасение. Не можеше да не му бъде безкрайно благодарна Ужасно трудно й беше да иска да се съпротивлява на този мъж.

— Благодаря ти.

Едуард не каза нищо, излезе от колата и помогна на Софи да излезе. Държеше здраво ръката й, водейки я през разбития паваж и неравния тротоар към порутения вход на пансиона. Софи извади ключа, който й бяха дали. Едуард го взе от нея и отвори входната врата. За съжаление Софи почувства, че двамата се държат прекалено много като новобрачна двойка. Само дето новобрачните двойки не се настаняваха в рушащи се пансиони по кейовете на Ийст Ривър. Ако бяха женени, той щеше да отваря вратата пред нея в съвършено различна къща.

Софи знаеше и че нямаше да съществува недоловимото за сетивата напрежение, което пулсираше помежду им. Напрежение, породено от недоверие и обида — и у двамата. Напрежение, което бе също така и сексуален глад.

Той бе казал, че грубото му желание е било предизвикано от роклята й, но сега роклята не се виждаше, а Софи знаеше, че и той усеща присъствието й, също както тя неговото. Тази мисъл й достави мъничко удоволствие. През изминалата година и половина бе настъпила някаква трансформация. Все едно грозното патенце се бе превърнало в красив лебед и осакатялото дете бе станало съблазнителна жена.

И то не само за Едуард. Беше някак учудващо, но Софи бе стигнала до заключението, че и Жорж Фрагар я бе намирал желана, също както и Хенри Мартен. Преди две години Софи би се изсмяла дори на предположението, че някой мъж — а какво остава за трима мъже — я намира привлекателна. И дори може би нещо повече, двама от тези мъже бяха признали, че я обичат.

Софи знаеше, че е опасно да се увлича по такива мисли, защото една гневна тъга вече се опитваше да се промъкне в ума й. Съсредоточи се върху сенките в коридорите и по стълбищата. Стъпалата скърцаха под стъпките им. Тя отвори вратата на своята стая и влезе тихо вътре. Едуина спеше в люлката си — една пригодена за целта щайга. Софи се наведе и оправи одеялцето. Ужасно беше, че Едуард ще види дъщеря им така, в някаква бедна, гола стая, да спи в дървена щайга, покрита с червения вълнен шал на Рашел.

Софи се мразеше за това, което бе направила.

— О, Едуард, сгреших, ужасно сгреших… моля те, прости ми!

Погледът му срещна нейния — бе мрачен и търсещ. Софи протегна ръце, за да го спре. Той бе натъжен от това, което тя бе направила, и тя искаше да го успокои. Но докосването до него означаваше катастрофа. Софи знаеше, че няма да може да устои на изкушението, каквото той представляваше като мъж.

Стояха, загледани един в друг, безкрайно дълго. Помежду им премина нещо, нещо силно и мощно. Изникна една безкрайна, неразрушима свързаност. В този миг Софи разбра, че Едуина ще привърже Едуард към нея по един или друг начин завинаги. И беше радостна — непоправимо радостна.

Устата на Едуард се напрегна. Тялото му се устреми към нея.

— Скъпа, много рано си се прибрала! — каза Рашел.

— О! — Софи си пое дъх, трепереща, почти сигурна, че ако Рашел не се бе появила на вратата между двете стаи, Едуард щеше да я целуне. Тя се отдръпна от него, обгърна раменете си и си каза, че това е за добро. Не биваше да се забърква с него, не биваше. Не биваше да оставя сърцето си да я отведе по погрешен път. Не би могла да понесе за втори път да бъде наранена.

— Извинете ме — промърмори Рашел, а погледът й пробягна по двамата.

— Нищо не си прекъснала — каза Софи с малко прекалено висок глас и малко по-натъртено. — Рашел, нали помниш Едуард.

Рашел кимна. Едуард я погледна бегло и Софи разбра стресната, че той не харесва нейната добра приятелка. В Париж тя бе сметнала, че той я е намерил привлекателна, както всички мъже.

— Разбира се — каза Рашел. — Приятно ми е, господине.

Едуард кимна кратко и се обърна към Софи.

— Не можеш да останеш тук.

Тя трепна.

— Какво?

— Разбира се, че не можеш да останеш тук. Не мога да позволя Едуина да бъде отглеждана в такава среда. Не ми казвай, че искаш да останеш тук, Софи.

Тя бе изплашена, но и обнадеждена.

— Какво предлагаш?

— Ще те настаним в „Савой,“, докато се намери по-подходящо жилище — каза Едуард.

Софи кимна бавно.

— Добре.

— Вземи си нещата. Няма смисъл да чакаме до утре, за да ви изведа трите от тая миша дупка.

Софи бе ходила само веднъж досега в „Савой“, когато съзнателно се бе хвърлила в ръцете на Едуард с надеждата да стане негова любовница. Тогава не бе обърнала внимание на обстановката. Но сега тя, Рашел и Едуина, която спеше в ръцете на Софи, стояха в огромното фоайе на хотела, наблюдавайки Едуард, който ги регистрираше на рецепцията.

Минаваше полунощ и във фоайето бе потресаващо тихо. Нямаше никакви хора с изключение на хотелския персонал и това успокои Софи. Ненадейното идване тук я бе накарало да се почувства неудобно, по-скоро като паднала жена. Очакваше във всеки момент персоналът да я посочи обвинително с пръст.

Едуард се обърна и се приближи към тях. Сърцето на Софи подскочи, докато той се приближаваше. Не беше възможно да остане равнодушна към подобен мъж. Облечен, както беше сега, с черния си смокинг, той бе зашеметяващо елегантен. Но особено сега, когато я бе спасил така героично и когато тя бе толкова изтощена от напрежението на изминалата седмица, когато беше толкова уязвима, той бе станал за нея невероятен герой.

— Страхувам се, че нямат свободни апартаменти — каза Едуард.

Софи се опита да скрие смущението си.

— Можем да се задоволим и с една стая, Едуард.

— Нищо подобно. Ти можеш да се настаниш в моя апартамент. Взех си вече единична стая.

— Едуард.

— Шшт. Няма да си променя решението, вече е взето.

И за първи път тази вечер устата му леко помръдна, загатвайки трапчинките. Очите му се взираха в нейните с внезапно избликнала топлота. Това бе мъжът, когото тя познаваше и обичаше толкова силно вече почти две години.

Софи наведе глава, люлеейки Едуина. Четиримата се качиха в асансьора с месингови врати. След няколко минути стигнаха на петия етаж. Едуард отвори вратата на апартамента, който преди бе заемал.

— За щастие тук има две спални. Аз използвах малката като кабинет, но утре ще дойда да си прибера нещата. Софи, голямата спалня е направо.

Макар че Софи бе идвала в този хотел, когато го бе търсила преди, той не й бе позволил да влезе в апартамента му. Тя бе сигурна, че това е същият апартамент. Огледа се наоколо, много любопитна и с голямо благоговение.

Бе застанала в кръглото антре. Подовете бяха от бежов мрамор, стените боядисани така, че човек имаше чувството, че се намира в огромен салон. Но истинският салон бе след антрето. Сини ориенталски килими покриваха пода му от бял и бежов мрамор. Имаше два къта за сядане, единият с ниски дивани, другият с малък диван за двама, тапициран в червено, и две табуретки в червено и бежово. Огромен махагонов шкаф, висок до тавана, заемаше една цяла стена. Отсреща бе камината с мраморна плоча. Завеси от червена дамаска закриваха прозорците, които гледаха към Сентрал парк, по стените висяха извънредно стилни френски и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век.

Вляво беше трапезарията с маса за осем души, а точно зад нея беше малката кухня. Също вляво бе по-малката спалня, която Едуард бе използвал като кабинет. Софи видя, че той бе писал на малкото бюро, кожения му плот бе затрупан от купчини листове.

Той я хвана за ръка и я поведе през салона. Софи не обръщаше внимание на топлината на ръката му, а когато бедрото му докосна полата й от тафта, тя се закле, че това не я засяга.

Спряха на прага на голямата спалня. Неговата спалня. Софи погледна огромното легло с балдахин и осъзна, че той е спал там предната нощ както и нощта преди нея. Леглото, разбира се, бе оправено, но сега жълтите завивки бяха подвити, откривайки потъмните златисти чаршафи отдолу. Беше безсрамно, но Софи се запита дали той е спал тук с друга жена. Тази мисъл й се стори невероятно противна.

Той бе пуснал ръката й. Моментът бе прекалено интимен за Софи. Трудно бе да приеме неговия апартамент, неговата спалня, неговото легло. Той не би трябвало да я придружава чак дотук. Софи потърси място за Едуина. Знаеше, че бузите й горят.

— Помолих да донесат люлка. Ще дойде всеки момент.

Как бе отгатнал мислите й? Софи се страхуваше да срещне погледа му. Отиде до леглото и остави Едуина в средата, но не посмя да седне до нея, уплашена, че той може да го сметне за някакъв вид покана. Поглади копринената кувертюра, застанала с гръб към него.

— Може би трябва да си идеш, преди люлката да е дошла — каза тя, опитвайки се да не мисли за това, че е в хотел заедно с дъщеря си… и е приела апартамента на Едуард.

Опитваше се да не мисли за това, че Едуард още веднъж бе влязъл в живота й.

Беше твърде уморена. Утре щеше да подреди мислите си… и чувствата си.

— Добре — кимна нерешително Едуард.

После бързо пристъпи напред. Софи замръзна, но той се наведе над Едуина, не над нея, и леко докосна с устни слепоочието й. Изправи се и впи поглед в нея. Софи не можеше да помръдне.

— Лека нощ.

Той се поклони леко, учтиво, официално. После се обърна и прекоси стаята. Софи стисна здраво копринената кувертюра, докато го гледаше как минава през салона. След миг той излезе в предверието и тя го изгуби от погледа си. Чу вратата да се отваря и да се затваря. С накъсана въздишка тя легна до дъщеря си.

— Какво ще правя сега? — прошепна тя на себе си.

Както обикновено, Рашел бе взела Едуина след кърменето призори. Софи бе легнала отново да спи. Никога не бе спала толкова дълбоко, толкова непробудно, както в тези няколко часа след изгрев слънце. Сега тя се събуждаше постепенно. Усети слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците на спалнята. За миг се обърка, сигурна, че завесите бяха спуснати предишната вечер, когато си лягаше.

После Софи осъзна къде се намира. Не беше в пансиона край реката. Бе в луксозния хотел „Савой“… в апартамента на Едуард… в неговото разкошно легло. Сгуши се още по-дълбоко под плюшените завивки. За първи път от много време насам се почувства сигурна, в безопасност, почти безгрижна. Такова огромно облекчение беше да се събуди, без да се бои за нещо.

Софи се обърна на другата страна. Чаршафите под бузата й, под голите й ръце и крака бяха гладки, сатенени и галещи. Софи въздъхна. Снощи Едуард бе нахлул в живота й като рицар в блестящи доспехи от някоя вълшебна приказка и я бе спасил така, както са бивали спасявани красивите дами в момент на голямо затруднение. Нещо изпърха настоятелно в корема на Софи, мускулите на бедрата й се стегнаха. Това беше желание. Яростно и изгарящо.

Тя отново се обърна, този път по гръб, и избута завивките надолу до кръста си. Не за първи път се събуждаше с желание и мисли, които я отвеждаха при Едуард Но за първи път се събуждаше с такива мисли в сатенените чаршафи в неговото легло, беше по-скоро съблечена, отколкото облечена, снощи бе прекалено уморена, за да смени разнищената си долна риза с дългата до петите бархетна нощница Сега бе напълно будна и се зачуди защо не се срамува от това, което чувстваше тялото й, защо никога не се бе срамувала от желанието, което той бе пробудил у нея преди толкова време. Може би, защото, когато се бяха любили онзи единствен път, това бе точно така — те бяха правили любов. Това бе прекрасно, не беше мръсно, нито долно или недостойно. Но бе толкова отдавна Тя се залита дали сега би устояла на изкушението, как би могла да му устои.

Софи леко потръпна и седна в леглото. Косата й бе разпусната, а не заплетена в обичайната плитка за през нощта, и тя отметна гъстата маса от раменете си. Измъкна се изпод чаршафите и спусна крака на пода Направи две стъпки и спря.

Замря на място. Уплашена, че някой я гледа с примряло сърце Софи се обърна и отново замръзна на място.

Едуард стоеше на прага и я наблюдаваше внимателно.

Тя не можа да помръдне. Софи застина съвсем неподвижна, чуваше само дивото туптене на сърцето си.

Погледът му бе станал тъмносин. Пронизваше я като погледа на сокол, тръгнал на лов.

Софи усети паника да се надига в гърдите й. Защото тъмният блясък в погледа му не оставяше съмнение за какво мисли той.

И тя разбра точно как изглежда. Косата й бе пусната, но объркана като свраче гнездо. Бе облечена само в една тънка, разнищена долна риза, стигаща едва до коляното. Под нея беше гола. Изглеждаше толкова леконравна, колкото се и усещаше в момента… беше сигурна в това.

Каза си, че трябва да се раздвижи, да избяга. Той изглеждаше като хищник пред нея Но краката й отказваха да слушат разума… който функционираше с далеч по-малко от пълния си капацитет.

Тя срещна погледа му. Както се бе страхувала, той гледаше през ризата й… погледът му се спускаше по стройните й бели крака, по гърдите й, които ризата едва побираше. Жадните му сини очи се плъзнаха по устните й.

Софи се съживи. Дръпна жълтата копринена кувертюра от леглото и се уви в нея.

— Какво правиш тук? — запита тя с дрезгав глас.

— Наслаждавам се на най-хубавата гледка в Манхатън. — И без да каже друго, той се обърна и изчезна от стаята.

Софи се загледа подир него, треперейки от горещо, течащо из нея, желание и от любопитна смесица от разочарование и облекчение. Почувства гняв. Гняв срещу него… срещу себе си… и най-вече срещу живота.

Побърза към банята, хвърляйки кувертюрата. Грабна дългия халат от куката, където висеше, и го навлече. Прекалено късно осъзна, че това е мъжки халат… че е неговият. Неговата миризма не можеше да се сбърка. Тя стисна зъби, остро усещайки коприната по голата си кожа, и изтича от банята. Но в салона спря изведнъж.

Едуард стоеше до прозореца, загледан към Сентрал парк, с гръб към нея. Зад него на овалната маса за хранене бе сервирана закуска, която можеше да нахрани и крал. Изкусителни аромати се носеха от няколкото покрити блюда, които несъмнено криеха бекон с яйца, колбаси и пържоли. Студени плата със сьомга и бяла риба, шунка и различни сирена, плодове и сладкиши запълваха останалата част от масата. С изключение на двете места, където имаше порцеланови чаши и чинии и сребърни прибори. Никъде не видя Рашел и Едуина.

Софи успя да издаде някакъв звук:

— Къде е Едуина?

— Казах на Рашел да я изведе в парка.

Тя изсумтя.

— Какво си й казал?

Той обърна лице към нея и повтори думите си.

— И Рашел ме е оставила тук сама, заспала, с тебе?

Той я погледна втренчено.

— Това е моят апартамент.

Софи си пое дъх.

— И така ли ще бъде занапред?

Не можеше да прочете нищо в погледа му.

— В стаята ми има място само за леглото и на мене никак не ми харесва идеята да закусвам там. Помислих, че и ти ще си гладна. Чаках те повече от час да се събудиш. Накрая реших да видя дали си жива изобщо. Не съм виновен, че спиш с някакво парцалче, което нищо не прикрива.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сигурна, че той сега си спомня как е изглеждала в старата си разнищена долна риза.

— Мога да те уверя — каза тя кисело, — че ако знаех, че ще дойдеш в спалнята ми, щях да си облека някое расо.

Той присви очи.

— Наистина ли?

— Точно така.

— Колко бързо забравяме изминалата нощ — измърмори той. — Ти още ли си с онова парцалче?

Софи бързо заотстъпва назад.

— Едуард, много предвидливо беше от твоя страна да поръчаш закуска и естествено, аз разбирам, че би предпочел да закусиш тук, отколкото в стаята си. Имаш абсолютното право да се храниш тук! Сега ще се облека. Можеш да започнеш без мене.

— Това, което поръчах, не ми изглежда особено апетитно.

Софи се обърна, за да избяга, но ръката на Едуард стисна рамото й и той я обърна към себе си. Още малко, и тя щеше да се озове в прегръдките му.

— Изглеждаш добра за ядене — каза той меко и бавно я притегли напред.

Софи замръзна, трудно си поемаше дъх, трудно й беше и да мисли. Изстена, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Нямам намерение да ти послужа за закуска — прошепна тя.

— Защо не? — прошепна той в отговор, а устата му бе невероятно близо до нейната. Софи отново изстена, когато той се опря в нея, така че слабините им се притиснаха. Той бе възбуден, горещ огромен и пулсиращ — Защо не, по дяволите? — прошепна той отново до устата й.

Софи се опита да намери думи, опита се да измисли доводи защо не бива да се люби с него. Сърцето й, реши накрая тя. Опитваше се да предпази сърцето си.

— Недей, Едуард. Моля те.

Но той не й обърна внимание.

— Ще те целуна — измърмори той, навеждайки се над нея — и двамата знаем, че ще ти хареса.