Бренда Джойс
След невинността (4)

3

В салона нямаше свободен стол, но Хилари Стюарт стана, когато Софи влезе, и й се усмихна мило. Софи веднага седна. Любезната постъпка на Хилари не я учуди; Хилари винаги се държеше приятелски и топло с нея, а и Софи винаги я беше харесвала. Повечето приятели на Сюзан наистина съжаляваха Софи и не си даваха особен труд да го крият. Софи на свой ред не обръщаше внимание на снизхождението им и се държеше така, сякаш няма нищо нередно. Но Хилари не я съжаляваше. Нито се правеше, че не забелязва куцането на Софи. Поведението на Хилари беше общо взето мило и дружелюбно, не се променяше и в присъствието на Софи. Софи обаче не можеше да отмине факта, че елегантната й съседка е прикрита съблазнителка. Не чувстваше предишното си приятелско отношение към Хилари и осъзнаваше това с притеснение.

Софи усети как другите жени в хола все поглеждат към нея. Почувства се неудобно. Спомни си какво й бе казала току-що Сюзан. Дали всички мислеха, че тя дава аванси на Едуард Деланза, както мислеше Сюзан?

Всички го бяха видели да флиртува с нея. И как да не видят? Сега дамите поглеждаха към нея с неподправено любопитство, което едва прикриваха, а вниманието им нямаше нищо общо с куцането й. Тя беше сигурна в това. Дори Хилари й хвърли няколко любопитни погледа.

Софи изведнъж страшно се ядоса. Днес нищо не ставаше както трябва. Тя беше страшно уморена, страшно разстроена. Беше видяла неща, които не би трябвало да вижда, беше почувствала неща, каквито не биваше да чувства, беше се докоснала до възможности, които не бяха за нея. Едуард Деланза така нехайно беше преобърнал нейния грижливо балансиран свят, без дори да го съзнава.

И ето, тя седеше тук — куца, ексцентрична и безлична, и го чакаше да се върне в салона, надявайки се, че той отново ще флиртува с нея. А трябваше да се е качила в стаята си и да работи. Животът й се състоеше в нейното изкуство, беше сериозен, отдаден живот. И никак не беше честно, че днес Едуард Деланза бе нахлул в света й и бе я накарал да го забележи по такъв начин, както не бе забелязвала никой мъж, бе я накарал да погледне на него като жена. Не, изобщо не беше честно.

— Софи, скъпа, за какво мислиш?

Софи точно беше решила да напусне събралите се колкото може по-скоро, преди да се е върнал Едуард Деланза, преди да се е изложила публично или още по-лошо, преди чувствата й да са избухнали в някаква необятна емоция, която можеше и никога да не отшуми, но думите на Кармин я накараха да застане нащрек.

Кармин Вандербилт беше безлична и слаба — Софи я виждаше с окото на художник, — но това не се забелязваше, защото тя се обличаше в най-изтънчените и модни дрехи по поръчка от Франция, защото се кичеше с най-скъпите и очебийни бижута и защото фризьорката й правеше чудеса с единствената й съвсем истинска физическа даденост — гъстата синкавочерна коса. И най-важното, Кармин беше най-богатата наследница в Ню Йорк, ако не и в цялата страна. Всички знаеха, че тя ще се омъжи за обеднял британски благородник В последните двадесет години това беше станало нещо като мода сред големите наследнички, а от известно време Кармин позволяваше да я ухажва един такъв аристократ, възстаричък дук. Кармин се усмихваше, но черните й очи гледаха лукаво.

— Страхувам се, че не чух въпроса — изрече неловко Софи. Нейните пътища рядко се кръстосваха с тези на Кармин, но сега почувства нарастващата враждебност на тази жена.

— Какво мислиш за господин Деланза? Двамата дълго си говорихте преди вечеря… сигурно имаш някакво мнение?

Изведнъж в салона се възцари тишина, над двадесет жени, всички в разкошни дрехи и великолепни бижута, се обърнаха и загледаха Софи. Тя почувства как лицето й започва да пари.

— Ние… ние почти не сме говорили — изрече тя дрезгаво, не можейки да овладее гласа си. — Той… изглежда приятен.

Кармин се засмя. Всички други си зашепнаха. Кармин се обърна към Хилари:

— Мисля, че господин Деланза е отбелязал още едно завоевание — почти се изкикоти тя.

Софи стисна ръчките на стола си. Беше готова да отговори както подобава, но се въздържа Защото усети, че Кармин ревнува.

Явно на Кармин й се искаше тя да е била удостоена с вниманието на Едуард Деланза. Софи я погледна, представи си я без всичките й рокли, бижута и пари — една мършава и унила стара мома. Но изведнъж разбра Колко ли й е приятно да очаква дукът да й предложи женитба, като знае, че единствената причина за това ще бъдат парите на баща й?

Софи знаеше, че ако решеше да се омъжи, и нейната участ ще бъде такава. Вторият й баща би бил принуден да пожертва доста пари, за да й намери съпруг.

— Мисля, че господин Деланза ни е покорил всичките — Софи чу Хилари да казва в нейна защита.

Софи се накани да отвори уста, защото едва ли трябваше Хилари да я защитава. Тогава Кармин се изкикоти и каза:

— Но не всички сме инвалиди, скъпа Хилари. Господин Деланза можеше да намери за привлекателна всяка от нас, нали? Не и горката Софи.

— Това вече минава всякакви граници, Кармин — изсъска Хилари, застана до Софи и успокоително я потупа по рамото.

— Софи знае собствените си граници, Кармин, скъпа — произнесе хладно приближилата се Сюзан. — Нали, миличка?

— Разбира се — каза Софи, успявайки да се покаже външно спокойна. — Много добре знам собствените си граници. Не се интересувам от господин Деланза повече, отколкото от който и да било друг мъж. Или сте забравили, че още не съм дебютирала?

— О, да, ти учиш живопис — каза Кармин. — Колко подходящо за тебе.

Софи изправи рамене, очите й блеснаха, опита се да възпре внезапния прилив на ярост. Но не успя.

— Мисля, че моето изкуство е толкова подходящо за мене, колкото и твоят дук за тебе.

Оскърблението накара Кармин да хлъцне, но преди някой да реагира, мъжете се върнаха и се заеха с тях. Софи седеше вдървено, не можейки да повярва, че се е показала толкова груба, независимо че имаше основание. После го видя и забрави Кармин Вандербилт.

Наблюдаваше го как влиза в салона с дълги равномерни крачки, с чаша бренди в едната ръка. Усмихваше се и зъбите му блестяха с невероятна белота върху загорялото лице, а трапчинките му бяха очарователни. Блуждаещият му нехаен поглед за миг се срещна с нейния. Сърцето на Софи се приготви да подскочи. Тя усети едновременно студ и горещина.

После Лиза побърза усмихната към Едуард. Разговорите потекоха отново в салона, възвръщайки си предишното темпо и размах. Софи не можеше да свали очи от сестра си и Едуард.

Лиза го беше хванала под ръка, облегната грациозно на него, и двамата вървяха, тя отново и отново избухваше в смях при всяка негова дума. Беше оживена, задъхана, красива.

Софи обичаше доведената си сестра. Хареса я още от деня, когато се запознаха като малки момичета, скоро след изчезването на Джейк, когато Сюзан срещна Бенджамин Ралстън. Скоро след смъртта на Джейк, за когото чуха, че се е опитал да избяга от затвора в Лондон, Сюзан се бе омъжила за бащата на Лиза. Приятелството между двете момичета, чиято разлика във възрастта беше само три години, разцъфна веднага и прерасна в наистина сестринска обич. Лиза беше излиятелна, великодушна и сърдечна, а освен това и красива. Софи безброй пъти я беше рисувала.

Но сега, когато я погледна, Софи се почувства зле. Трябваше да се примири с бруталната и грозна истина. Точно както ревнуваше от Хилари, така ревнуваше и от собствената си сестра, а това бе ужасно.

Преди Софи никога не беше ревнувала Лиза. Но сега я гледаше как флиртува без никакво усилие с Едуард Деланза и знаеше, че той навярно я намира толкова духовита, колкото и красива, с толкова съвършена външност, че Софи си пожела да не беше такава.

Какво ли би било да можеше да се движи така леко, както Лиза? Да се обляга на ръката на красив мъж и да е обсебила изцяло вниманието му? Да бъде привлекателна и грациозна, животът и всичко, което той предлага, да бъдат за нея нещо съвсем естествено? Какво ли би било да тръгне към Едуард Деланза с усмивка, без тази странна походка, без да се чувства несръчна, различна, достойна за съжаление?

Всичко й беше дошло прекалено много. Денят бе взел данъка си от нея, но това беше последната капка. Ревността й към Лиза беше недопустима, дивите й блянове бяха опасни. Софи стана изведнъж и точно така изведнъж простена, не можейки да потисне болката.

Стига! Застаналите край нея се обърнаха и я погледнаха; после пак така бързо се обърнаха на другата страна неловко и объркано. Но не и Едуард Деланза, който също се бе отзовал на мъчителния й вик Макар че стоеше в другия край, той веднага се насочи към нея, вече не се усмихваше, а на лицето му се четеше загриженост.

Софи побягна. Докато пресичаше салона, й се струваше, че никога не е куцала толкова силно.

Вън, на верандата, тя се строполи в един огромен бамбуков стол, полускрит под короната на една кралска палма, сдържайки се да не заплаче. Той беше видял. Едуард Деланза най-накрая беше видял ужасното й куцане.

Софи затвори очи, опитвайки се да възпре сълзите. Не беше никак лесно. Тази вече тя беше не само наранена и разстроена. Беше опасно близко до възможността да се влюби в напълно непознат мъж, и това беше повече от абсурдно, беше неизмеримо опасно.

Софи разтри крака си и се запита какво ли си мисли Едуард Деланза сега, когато знае истината за нея.

Защо днешният ден не беше по-различен, помисли тя с отвращение. По принцип куцането й едва се забелязваше, но тя бе преуморила болния си глезен толкова много, че сега си плащаше за това. Внезапното ставане от стола беше утежнило състоянието на вече уморения от следобедните приключения крак След ден-два кракът и щеше да се възстанови, но тя трябваше да си почине. Софи въздъхна. Трябва бързо да се възстанови, независимо поради каква причина, но най-важната причина беше, че когато се върнеше в града, трябваше да може да стои пред статива си. Работата й не можеше да чака. Елегантният и подчертано мъжествен образ на Едуард Деланза, такъв, какъвто го бе видяла на плажа следобед, отново премина през мисълта й Беше решила каква ще е композицията на картината и смяташе да рисува дори без скицата, която бе изгубила.

— Добре ли сте, госпожице О’Нийл?

Софи хлъцна изненадано, когато Едуард Деланза — последният човек, когото желаеше да види — изникна от нощните сенки и коленичи пред стола й.

— Мога ли да ви помогна? — запита той, без да се усмихне. Сините му очи бяха изпълнени със загриженост. Софи трепна, когато разбра, че е хванал ръцете й.

Той не знаеше. Още не знаеше. Софи беше сигурна в това, защото в нетрепващия му поглед нямаше нито съжаление, нито отвращение. И само за миг, като го гледаше коленичил пред нея, се почувства като красива дама, изпаднала в неволя, а той й се стори като рицар в блестящи доспехи. Тя си пое дъх.

— Мм… страхувам се, че не.

Извърна лице, стискайки челюсти, искаше й се да му изкрещи да се махне. Любезността му беше непоносима. Особено като знаеше със сигурност, че скоро тя ще се превърне в грозно съжаление или още по-грозно отвращение.

— Наранихте се — каза той, а гласът му прозвуча дрезгаво от притеснение. — Да не сте си изкълчили глезена? Как ще си идете в стаята? Нека ви помогна.

Софи отново си пое дълбоко дъх, но всеки момент щеше да се разпадне. Явно никой не си беше помислил да му каже истината. Само да се беше намерил такъв човек! Може би щеше да е по-добре, ако тя сама му я каже. Но, господи, щеше ли да има достатъчно смелост?

— Добре съм.

Той внезапно пусна едната й ръка — само едната, — само за да хване брадичката й — нежно, но твърдо, и да обърне лицето й към себе си.

— Не сте добре. Наранихте се. Чух ви как извикахте от болка… видях ви да куцате.

— Не разбирате — каза тя със стиснати устни. Напрегнатият му син поглед я приковаваше на място. Никой мъж досега не я беше гледал с такава загриженост… освен баща й, който бе умрял преди единадесет години. Само да беше така, както изглеждаше.

— Не разбирам? Тогава обяснете ми, за да разбера — настоя той нежно.

Пръстите му стиснаха по-здраво дланите й.

— Аз… не съм си изкълчила глезена, господин Деланза. — Софи си пое дълбоко дъх и се опита да изтръгне ръцете си от неговите, но не можа. Ръцете му бяха големи, твърди, топли. Следващите й думи изискваха повече смелост, отколкото тя си мислеше, че притежава. — Вие… виждате… аз съм инвалид.

Той не виждаше. Взря се в нея. После очите му постепенно се разшириха, докато накрая разбра какво иска да каже тя.

Софи положи свръхчовешко усилие и освободи ръцете си. Погледна настрани, лицето й беше горещо и зачервено.

— Обикновено не съм толкова несръчна. — Гласът й беше неравен от сдържаните сълзи, дори тя го чуваше такъв. — Изглежда, бях прекалено откровена с вас днес.

Тя заекна, спомняйки си колко учуден беше той, когато нарочно му каза за професионалните си амбиции… и все още не можеше да разбере защо се беше разкрила по такъв начин на един напълно непознат човек. После си го спомни заедно с Хилари и трепна. Глезенът още ужасно я болеше и въпреки усилията една сълза се плъзна по бузата й.

— Но този ден беше доста необичаен. — Накрая успя да се усмихне сияйно. — Така че нищо не можете да направите за мене. Бихте ли ме извинили?

Тя най-накрая срещна погледа му.

Очите й се разшириха. В неговите очи не се четеше и намек за съжаление или отвращение, погледът му беше внимателен, изучаваше я втренчено и като че ли се опитваше да проникне през отбранителния й щит, опитваше се да пробие барикадите й, да достигне дълбините на душата й.

Той запита меко:

— Какво ви се е случило?

Тя не можеше да помръдне, почти не дишаше.

— Защо ми казвате, че сте инвалид? — запита я все със същия тон.

— Защото това е истината — каза тя с неестествен глас. Усмивката му беше мека, но странна.

— Така ли? Думите ви са интригуващи, госпожице О’Нийл, защото винаги съм смятал, че външният вид лъже и че човек може да открие истини там, където не очаква. Какво ви се е случило?

Тя нямаше време да премисли думите си.

— Една… злополука.

— Каква злополука?

Той беше спокоен, все още непосилно любезен. И все така държеше ръцете й, но сега Софи осъзна, че палците му трепкаха над дланите й. Пулсът й се ускори внезапно.

— Не… не искам да говоря за това — успя да изрече тя.

— Аз съм ваш приятел — прошепна той.

Внезапна топлина, родена от многозначителния му тон, се разля из Софи.

— Баща ми… бе напуснал дома няколко години преди това. Толкова го обичах. После научих, че е умрял. Бях малка и толкова уплашена, толкова потисната. Паднах по стълбите и си счупих глезена.

Погледът му я държеше във властта си. Изражението на Едуард не се бе променило.

— Счупените глезени зарастват.

Софи почервеня.

— Но този не зарасна правилно. Сама съм си виновна. Не исках Сюзан да се ядоса… тя беше вече ядосана на баща ми, а и на мене се сърдеше. Не й казах, че съм се наранила Бях много глупаво дете.

Едуард я гледаше с разширени очи, с мрачно и съсредоточено изражение.

— Или много смело дете — каза той накрая.

Софи трепна.

— Защо плачете? — запита той меко.

Софи усети, че сълзите се стичат по бузите й. Беше покрусена. И не можеше да ги изтрие, защото той държеше ръцете й. Тя поклати отрицателно глава, неспособна да издаде и звук, а и нямаше намерение да разкрие истинската причина за тъгата си. В действителност и на нея не й беше известна.

— Толкова силно ли ви боли кракът? Или има нещо друго?

— Много си позволявате! — извика в паника. — Сега, ако обичате… И се изправи. Не биваше. Олюля се. И се строполи в силните ръце на Едуард.

Само за миг, докато той се изправяше заедно с нея, тя се озова в прегръдките му, притисната с цялото си тяло към него, бузата й се опираше в гърдите му, бедрата й се притиснаха към него. Той я задържа така за миг и в този миг Софи разбра, че вече нищо няма да е както преди.

Значи това е да бъдеш прегърната от мъж!

Как се нуждаеше от него… каква нужда имаше от него!

Софи се дръпна от него и Едуард веднага й помогна да седне обратно на стола. Погледът му срещна нейния и тя не можеше да отвърне очи, а тялото й трептеше от неговата сила и топлина, сърцето й танцуваше, сгрято от утехата, която получаваше от него дори в този момент.

— Прекалих — прошепна тя в опит да омаловажи нещата.

— Да, така е — съгласи се той.

Коленичи пред нея и ръцете му намериха десния й крак. Софи извика, но не от болка, а от ужас.

— Какво правите?

Гласът му бе като от коприна.

— Когато ви намерих тук, вие масажирахте крака си. Ръцете ми са много по-силни от вашите.

В миг той разкопча ортопедичната й обувка и я хвърли настрана Софи бе смаяна.

— Не бива.

Протестът й замря. Тя ясно усещаше ръцете му, които обхващаха малкия й крак.

Той погледна към нея, както бе коленичил в краката й.

— Защо не?

И й се усмихна — момчешки, игриво, чувствено.

Тя застина. Той държеше стъпалото на болния й крак и палците му полека масажираха вътрешната му извивка. Цялото удоволствие, което би могла да изпита, отстъпи пред паниката и ужаса. Тя не трябваше дори да му позволи да докосва наранения й глезен. Това сигурно щеше да го отблъсне… но сега Софи знаеше, че не трябва да го отпъжда; каквото и да й струва, не трябва.

— Отпуснете се, госпожице О’Нийл — прошепна той. Точно с такъв глас говореше, когато се любеше с Хилари. Софи трепна, този път неподправеното удоволствие се смесваше с отчаянието.

Моля ви — промълви тя, усещайки как още сълзи заплашват да се стекат по бузите й. — Моля ви, спрете!

Той спря.

— От какво ви е страх?

— Това… не е прилично.

Той изхъмка пренебрежително.

— От какво наистина се страхувате?

Тя бе прекалено смутена, за да отговори, а и едва ли би посмяла.

Проницателните му очи се впиха в нейните и тя разбра, че е отгатнал правилно. Но изведнъж трапчинките му станаха по-дълбоки и той присви очи.

— Добре — каза и продължи с масажа, който я успокояваше и едновременно я смущаваше. — Признавам, дори това да ви шокира, госпожице О’Нийл. През краткия си живот съм виждал доста женски крака. И съм държал някои от тях в ръцете си. Е, какво мислите за това?

Въпреки надвисналия страх на Софи той й се видя забавен, но в никакъв случай не можеше да се разсмее. Вместо това тя сви устни, опитвайки се да контролира смущаващите я вълнения.

— Вашият крак не е по-различен от всеки друг — продължи той, хвърляйки й скандално дързък и чувствен поглед изпод миглите си, които — тя едва сега осъзна — бяха по-дълги от нейните. — Фактически е ужасно, непоносимо нормален.

Софи изстена. И двамата знаеха, че не е нормален.

— Защо го правите? — прошепна тя.

Той спря и я погледна в очите.

— Не ми харесват вашите демони.

— Не знам за какво говорите! — извика тя.

— Недейте да ме лъжете, Софи.

Софи се опита да освободи крака си, но той не я пускаше. Фактически бе обхванал здраво глезена й и тя замръзна ужасена. Как можа да направи това? Защо я измъчва така? Защо?

Той й отправи сериозен поглед.

Глезенът ви е подут.

— Моля ви, спрете.

Той стисна челюсти. Не изпускаше погледа й. И накрая каза мрачно:

— Глезенът ви е като всеки друг, с изключение на това, че е подут.

Тя изстена. Той грешеше, о, колко грешеше. Изведнъж той се усмихна и много леко прокара палеца си по глезена й. Масажът се превръщаше в милувка.

— Добре. Ще призная цялата истина с риск да изпаднете в безсъзнание. Излъгах. Аз съм точно такъв ужасен безпътник, какъвто всички ме описват. Сигурен съм, че под полите ви няма нищо такова, което вече да не съм виждал.

Софи изпухтя, наистина шокирана.

Едуард се засмя и видът му издаваше всичко друго, само не разкаяние — изглеждаше точно като дяволски красив и самодоволен донжуан.

— Не мога да го отрека. Виждал съм доста видове глезени. Дебели, кльощави, млади, стари — да, не се шокирайте, — дори кафяви и черни.

Софи го загледа смаяна. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. И се чу да казва:

— Черни ли?

Той и намигна:

— В Африка има доста черни глезени. По дяволите, това не беше нищо. Дори съм виждал червени и пурпурни, е, по време на карнавала, разбира се.

Тя издаде странен звук. Той се усмихна и отново я погали. Софи изтри сълзите, но те продължиха да текат.

— Защо го правите?

— Защото още не съм ви видял да се усмихвате.

Най-накрая от стиснатите й устни се откъсна слаб, странен звук. Беше несъмнено истеричен, но можеше и да мине за смях.

Едуард й се усмихна с толкова топла усмивка, че тя се впи право в сърцето й и положи крака й на твърдото си бедро, като го покри с едната си ръка.

— Знам кога да обявя, че съм победил… дори да не е съвсем сигурно.

Софи бе спряла да плаче. Вдигна поглед към красивото му усмихващо се лице, към нежните му сини очи и след това го премести към скута му, където стъпалото й почиваше близо до неговите слабини. И той отправи поглед натам. В този момент всичко се промени. Той вече не се усмихваше. Светлината в очите му стана по-ярка, на лицето му се изписа измъчено изражение. Когато палецът му се спря във вътрешната извивка на стъпалото й, тя го почувства чак в скута си.

Но единственото, което той изрече с внезапно суров тон, беше:

— Госпожице О’Нийл…

Софи не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Той беше държал стъпалото й, беше го докосвал и сега атмосферата около тях беше толкова наелектризирана, че Софи усещаше топлината и като че ли всеки момент щеше да се пръсне.

— Софи, скъпа, не мислиш ли, че предизвика вече достатъчно разговори тази вечер? — каза Сюзан.

Софи изтръгна крака си от скута му точно в мига, когато разбра, че майка й стои на верандата зад гърба на Едуард. Тя се изчерви, изправи гръб и стисна страничните ръчки на креслото. Майка й грижливо контролираше изражението си Едуард бавно се изправи в цял ръст, грациозно и гъвкаво като огромна пантера, и преди да се обърне с лице към Сюзан, се усмихна на Софи с усмивка, която може би означаваше само насърчение, но беше толкова топла, че би разтопила и замръзнала буца масло. Сърцето на Софи заби още по-ускорено.

Софи затвори отчаяно очи, молейки се да получи напътствие, молейки се за помощ, преди да е станало много късно… преди да се е гмурнала невъзвратимо в дълбоките тихи води на любовта.

— Софи, обуй си обувката — каза Сюзан.

Софи не помръдна. Не можеше да стигне до обувката си.

С бързината на нападаща кобра Едуард вдигна грозната обувка и я обу на крака й. Софи зърна лицето му, което се бе изкривило от гняв. Когато вдигна глава, тя погледна към майка си, която също не беше в най-добро разположение.

— Ще ни извините ли, господин Деланза? — рязко рече Сюзан.

Едуард се изправи между майката и дъщерята.

— Госпожо Ралстън, дъщеря ви изпитва болка. Бих искал да й помогна да се качи на горния етаж. — Тонът му беше хладен. — С ваше позволение, разбира се.

Сюзан отвърна със захаросан глас:

— Няма да е необходимо, сър. Някой от прислужниците ще й помогне. Както и да е, бих ли могла да поговоря с вас утре сутринта… да кажем, след закуска?

Усмивката й беше като бонбон, запят с оцет. Той се поклони.

— Разбира се. Лека нощ госпожо. — Обърна се и погледна Софи с мрачна загриженост и същевременно някак заговорнически и интимно, от което пулсът на Софи се заблъска ускорено. — Лека нощ госпожице О’Нийл.

Тя успя криво-ляво да му се усмихне. Едуард се оттегли. Сюзан се загледа след него. После се обърна към дъщеря си. И я зашлеви. Софи извика от изненада и болка, когато дланта на Сюзан се стовари върху лицето й. Майка й не я беше шамаросвала от години. Тя се облегна назад на стола, държейки смаяно пламналата си буза.

— Казах ти да стоиш далече от него! — извика Сюзан. — Не разбираш ли? Той е точно като баща ти, като проклетия ти покварен баща, това нещастно ирландско копеле… и ще те използва точно както баща ти използваше мене!

 

 

Софи не спеше. Дори не се решаваше да мисли за случилото се или да го анализира. Никога нямаше да разбере събитията, които се бяха разиграли този ден.

Тя рисуваше. Предпочиташе цветните бои, маслените бяха любимото й средство, но знаеше, че майка й никога нямаше да й позволи да донесе картините си в Нюпорт за уикенда, и наистина краткото разстояние не оправдаваше мъкненето на този багаж. Освен това бе пристигнала във вилата с намерението да се покаже общителна, което нямаше да бъде възможно, ако се заключеше в стаята си да рисува по цял ден, нито пък щеше да й бъде лесно да прекарва цяла нощ заета с работата си. Но не можеше да се съпротивлява срещу нуждата да рисува, срещу импулса, който неуспешно бе потискала целия ден и на който сега се отдаваше с целенасочена трескавост. Сънят бе последното, за което би се сетила в този момент.

Рисуваше със замах. Щрихите й бяха едри и дръзки. Скиците следваха една подир друга. Но обектът беше един и същ. Портрети на един и същи мъж; само позите бяха различни. Всички бяха портрети на Едуард Деланза.

Тя рисуваше Едуард коленичил, прав, седнал, тичащ, рисуваше го как държи грозната й обувка. Във всеки портрет тя го рисуваше напълно облечен, но по риза, за да може да загатне силните мускули, които бе почувствала до тялото си, но не бе видяла. Как й се искаше да го беше видяла напълно съблечен — защото тогава щеше да го нарисува гол.

Очертаваше тялото му с малко, но мощни, прости щрихи, не можейки да направи повече. Но във всеки портрет изписваше лицето му много грижливо. Във всеки портрет изражението му си оставаше едно и също. Каквото го беше видяла последно — нежно, загрижено, но и изпълнено с обещания.