Бренда Джойс
След невинността (14)

13

Софи не можеше нито да се движи, нито да говори, нито да се усмихва. Така силно стискаше ръце, че чак я болеше. Жак Дюран-Рюел, нисичък възпълен мъж на около тридесет години, стоеше загледан в портрета на Едуард, който сега носеше името Джентълмен в Нюпорт Бийч. Беше дошъл почти към обед и тази картина беше първата, която разглеждаше.

Едуард стоеше до Софи, небрежно пъхнал ръце в джобовете си, и също наблюдаваше младия търговец на картини. Софи чувстваше как от време на време погледът му се плъзва и по нея, но не можеше да откъсне очи от младия французин. Само да можеше да бъде толкова спокойна и хладнокръвна като Едуард; но пък Жак нямаше да оценява неговото изкуство, тук не ставаше въпрос за неговата душа, за неговия живот.

Жак пристъпи напред. Дълго бе разглеждал портрета на Едуард, може би пет минути. Не обърна внимание на жанровата картина, хвърли кратък поглед върху натюрморта с цветята, отмина всичките останали картини с изключение на портрета на Джейк. Погледна го за около трийсет секунди и се обърна. На лицето му нямаше никаква усмивка.

Софи помисли, че ще умре. Почувства как Едуард я хваща за лакътя.

— Госпожице О’Нийл — каза Жак със силния си акцент, — вие сте много талантлива.

Софи без малко щеше да се разплаче, защото чу неизречените му следващи думи: но… И тогава той каза:

— Мога да купя само онова, което мисля, че ще мога да продам. Всичките ви картини са интересни за мене като за познавач. Сигурен съм, че ще мога да продам Портрет на Джейк О’Нийл и Лиза.

Софи кимна. Поне бе харесал портретите на Джейк и Лиза, които бе нарисувала с толкова любов. Каза си, че няма да плаче, поне не пред него. Беше достатъчно силна.

— Това ли е? — запита невярващо Едуард.

— Картината с емигрантките е великолепна, наистина много ми харесва, но моите клиенти не купуват дори жанрови платна на Миле, така че няма да се заинтересуват от картината на госпожицата. За съжаление не мога да я купя.

Софи преглътна едва-едва.

— Ами тази с цветята? — запита Едуард. — Тя е фантастична.

— Съгласен съм. Но няма да мога да я продам.

Софи премига.

— Но нали я харесвате? — продължи Едуард.

— Много ми харесва. Изключителна е. Мощна. Напомня ми донякъде на Сезан. Чували ли сте за него? Но и от него рядко купуваме. Много е труден за продаване, ако не и невъзможен. Най-общо казано, натюрмортите са далеч по-трудният пазар.

Подтикът да заплаче бе изчезнал. Софи не можеше да повярва на това, което чуваше.

— Виждала съм негови работи — прошепна тя. — Само веднъж. Той е много, много добър.

— Точно както сте и вие — усмихна се Жак. — Не бива да се отчайвате. Може би това ще ви помогне. Искам освен това да купя портрета на господин Деланза.

Софи притихна, после сърцето й изведнъж заби силно.

— Наистина ли?

— Не зная дали ще мога да го продам. Имам няколко клиенти, които може би ще се заинтересуват. Ясно е, госпожице, че силата ви е във фигуралните композиции. Тази картина е прекрасна. Удивителна е. Ще рискувам с нея, защото тя ми грабна сърцето.

Отчаянието на Софи се превърна в екстаз.

— Едуард! Той иска вашия портрет!

— Чух — каза Едуард и й се усмихна.

— Нали знаете — и Жак отправи усмивка към Софи, — аз съм бизнесмен. Много необичайно е за мене да купувам толкова работи от неизвестен, неизпробван художник.

Кафявите му очи гледаха топло.

— Така ли? — заекна Софи.

— Да — натърти той. — Наистина. Когато ви казах, че сте талантлива и че ще купя три ваши платна, казах точно това, което исках да кажа.

Софи трябваше да се закотви за пода, за да не полети като балон, напълнен с горещ въздух. Направи го, като се вкопчи в ръката на Едуард.

— Точно започнах едно ново платно, господине.

— Ако успея да продам това, което сега купувам, ще купя още — обеща Жак и Софи грейна. — Но нека ви дам един съвет. Ако искате да продавате картините си, госпожице, не рисувайте натюрморти и жанрови платна просто защото за тях извънредно трудно се намират купувачи. Дръжте се за фигуралните композиции.

Софи кимна бързо.

— Новата ми картина е подобна на Джентълмен в Нюпорт Бийч.

— Добре — каза Жак. — Сега по деловите въпроси?

Очите на Софи се разшириха, когато Жак извади от жакета си портфейл. Взе оттам няколко банкноти.

— Готов съм да ви дам двеста долара — каза той. — За трите портрета.

— Двеста долара! — повтори тя.

Не беше много, но тя никога не бе вярвала, че изобщо ще продаде нещо и се вълнуваше от това, че наистина сключва финансова сделка.

Но преди Жак да й подаде парите, Едуард пристъпи напред.

— Извинете ме — каза той със суха усмивка. — Двеста долара не е приемливо.

— Едуард! — простена Софи.

Жак наклони глава.

— Вие агент на госпожицата ли сте, господине?

— Очевидно. По сто долара за всеки от малките портрети… и хиляда за моя.

Софи отново възкликна.

— Петдесет за всеки от малките потрети и триста за вашия — отби топката Жак.

— Седемдесет и пет за всеки от малките портрети и петстотин за моя.

— Дадено.

Двамата мъже се усмихнаха доволни. Софи ги гледаше зяпнала. Дюран-Рюел й подаде шестстотин и петдесет долара.

— Ако имам успех с вашите картини, ще дойда пак — обеща той.

Софи не можеше и дума да пророни. Успя някак да кимне, беше объркана.

— Ще пратя някого да вземе картините утре следобед — каза Жак. — Довиждане. — И си тръгна.

— Софи? — запита Едуард с широка усмивка.

— О! — извика Софи.

Разпери ръце и се завъртя от радост, забравяйки за слабия си глезен, но се спъна и веднага попадна в ръцете на Едуард.

— Щастлива ли сте? — запита той, като й се усмихваше.

Софи сграбчи реверите на жакета му.

— Луда съм от щастие. О, Едуард, всичко това го дължа на вас! Това е най-великият ден в живота ми!

Ръцете му се бяха плъзнали към талията й и спряха там. Стиснаха я лекичко.

— Не ми дължите нищо, скъпа — каза той. — Дължите го само на себе си. Вие сте извънредно талантлива, скъпа.

Софи отметна назад глава и се разсмя, на седмото небе от успеха си.

Едуард също се засмя с дълбокия си мъжествен смях, който се сля с нейния женствен алт. Тя сякаш полетя във въздуха. Софи отново се разсмя, докато той я въртеше из стаята в радостна екзалтация. Когато краката й отново докоснаха пода, тя не се нуждаеше от насърчение. Софи го прегърна здраво. Той й върна прегръдката. В този кратък миг Софи почувства как любовта нахлува с невероятна бързина и съкрушителна сила и в последната й веничка. Не я интересуваше. Най-накрая се бе поддала и това беше великолепно.

— Толкова съм щастлив за вас, Софи — прошепна той на ухото й. — И ми харесва да ви виждам така щастлива — прибави с нисък глас.

Софи вдигна буза от гърдите му и срещна погледа му. Сега трябваше да му го каже.

— Вие ме ощастливихте, Едуард — чу се да казва тя.

Той се вгледа в нея с усмихнато лице, сините му очи бяха широко отворени, потъмнели и пронизващи.

Софи почувства как през тялото му преминава тръпка… усети и ответната тръпка в себе си.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Съюзът между тях трябваше да се случи. В този миг тя го прие. Изражението му стана странно.

— Няма за какво.

Софи се почувства дива и безразсъдна, дръзка и силна, знаейки, че той я желае в този момент също толкова силно, колкото и тя него. Посегна и положи длан на бузата му, изтръпвайки от любовта, която се разливаше бурно в гърдите й. Едуард не помръдна. Стоеше замръзнал, блестящият му поглед бе вперен в нея и Софи спусна леко пръсти по челюстта му, усещайки твърдата му кожа, желаейки да може да го гали открито и навсякъде.

Със сериозно лице Едуард хвана ръката й, отстрани я и леко се дръпна от нея. Изражението му бе неразгадаемо. Софи разбра, че си е позволила много волности и започна да се изчервява от притеснение. Дали сега не му изглежда разпусната? Изобщо има ли някакво значение, ако наистина се държи разпуснато? Защото тя възнамеряваше да завърже незаконна връзка с него. Знаеше, че трябва да се извини, но като че ли не можеше да намери точните думи. Как да каже, че съжалява, защото обича някого? Извинението й се струваше абсурдно.

Едуард се бе отстранил на няколко стъпки от нея и я гледаше втренчено, скръстил ръце на гърдите си.

— Софи?

Софи подскочи, чувайки гласа на Сюзан. Звукът от бързо чукащи по пода токчета, които спряха внезапно, накара Софи да погледне към вратата. Напрежение обхвана раменете и гърба й.

Сюзан стоеше на вратата, а очите й бяха потъмнели от гняв.

— Ей сега ми казаха, че той е тук! — извика тя.

Едва сега Софи си спомни, че Сюзан я беше предупреждавала да стои далече от Едуард й че тя беше обещала.

— Здравей, мамо.

Сюзан трепна, впивайки поглед в очите на Едуард.

— Бях права.

Едуард пристъпи напред и застана леко пред Софи, сякаш да я защити.

— Добро утро, госпожо Ралстън.

— О, не мисля, че утрото е добро — отвърна Сюзан.

— Мамо — протестира Софи, притеснена от проявата на враждебност.

Никога преди не бе виждала толкова лош поглед в очите на майка си.

Сюзан не й обърна внимание.

— Не се ли изразих ясно?

Тя се обърна към Едуард:

— Не желая да посещавате дъщеря ми, господин Деланза… дори намеренията ви да бяха почтени, което и двамата знаем, не отговаря на истината.

Софи хлъцна смазана, осъзнавайки, че Сюзан е права.

— Мамо — опита се тя да спаси положението, — погрешно си разбрала. Едуард не е дошъл на гости. Той ми помогна да продам картините си.

Сюзан най-накрая погледна към дъщеря си.

— Какво?

Софи се оживи.

— Мамо — каза тя, пристъпвайки към нея, като хвана едната й ръка, — Едуард уреди един от най-големите търговци на картини в света да дойде да види моите. — Тя се усмихна сияйно. — И той току-що купи три от платната ми за галерията си.

Сюзан се вгледа в Софи, сякаш бе чула от устата й някакво неразбираемо бърборене.

— Мамо?

— Ти си продала свои картини?

Софи отново се усмихна.

— Да. На Дюран-Рюел. Ти сигурно си го чувала. Знам, че Бенджамин го познава.

Сега Сюзан беше толкова бледа, колкото преди бе зачервена. Широко отворените й очи пробягаха из ателието. Когато накрая зърна портрета на Едуард, тя замръзна и погледът й се заби в него.

Никой не помръдваше. Сюзан стоеше неподвижна, зяпнала, невярваща.

— Какво е това?

— Едуард в Нюпорт Бийч — каза Софи, опитвайки се да диша по-равномерно.

— Виждам — почти изсъска Сюзан, обръщайки се рязко с лице към Софи. — Кога нарисува това, Софи?

Софи облиза устни.

— Наскоро. — Тя се поколеба. — Мамо… не ти ли харесва?

Гърдите на Сюзан се вдигаха и спускаха.

— Не. Не… не ми харесва. Мразя го!

Софи отново се почувства като дете, което някой е ударил през лицето. Преглътна внезапно бликналите горчиви детски сълзи. Сюзан се обърна към Едуард.

— Мога само да предполагам, че вие имате пръст в това! Трябва да ви помоля да си тръгнете… веднага.

— Какво се е случило, госпожо Ралстън? — Една неприятна усмивка разкривяваше чертите му, а очите му бяха станали диамантено твърди. — Страхувате се да видите, че дъщеря ви има успехи? Страхувате се да я видите как се развива? Страхувате се да я видите как ви се изплъзва!

— Говорите глупости! Не желая Софи да се среща с вас! — извика Сюзан. Гледаше го, без да помръдва, с диви очи. — Колко далеч сте стигнали?

— Твърде далеч, за да ви хареса — каза просто Едуард.

Сюзан трепна.

Тонът му беше опасен.

— В края на краищата Софи не мисли, че е толкова отблъскваща и неприятна. Тя започна да живее така, както една жена трябва да живее. Дори успя да реализира мечтата си да стане професионална художничка. Какво нередно има в това, госпожо Ралстън? Защо не харесвате факта, че Софи е продала свои картини?

Сюзан изскърца със зъби.

— Искам да си идете. Веднага. Или трябва да ви изхвърлят?

Софи се разкъсваше от болка, докато ги слушаше и ги гледаше.

— Мамо! — Софи бе поразена. — Едуард ми помогна да продам картините си! — Тя се поколеба, усещайки, че бузите й са овлажнели. — И той е мой приятел.

— Той не е твой приятел, Софи — натърти Сюзан. — За това можеш да ми вярваш. Господин Деланза?

Едуард я изгледа мрачно, почти толкова открито враждебно, както и тя го гледаше, след това се обърна към Софи. И веднага омекна. Тонът му бе също толкова топъл, колкото и погледът.

— Запомнете успеха, който имахте днес — каза й той. — И запомнете какво ми казахте. Майка ви не разбира съвременното изкуство.

Софи разбра какво се опитва да направи той и усети, че й се иска да заплаче. Той напълно я разбираше. Знаеше, че отхвърлянето на майка й я наранява и се опитваше да излекува раните й. Софи успя да се усмихне слабо, устните й трепереха.

— Да.

Едуард й се усмихна и без да обръща внимание на Сюзан, излезе от стаята.

Софи остана сама с майка си.

Сюзан успя да си възвърне донякъде самообладанието. Но когато се обърна и погледна портрета на Едуард Деланза, почувства нов прилив на безумна ярост. Господи, тя бе почувствала, че става нещо, и се оказа права. Но въпросът беше всъщност дали не е вече късно?

— Какво се е случило помежду ви? — запита Сюзан.

Софи не помръдна.

— Мамо, знам, че не одобряваш Едуард, но мога да те уверя, че не се е случило нищо нередно.

Сюзан преглътна.

— Значи сега вече е „Едуард“, така ли? И не ме лъжи. Виждам, че лъжеш, Софи. Какво направи той?

Софи бе пребледняла и не отговори.

— Още ли си девствена?

Нито мускул не помръдна по лицето на Софи. Когато секундите взеха да отминават и тя все така не реагираше, сърцето на Сюзан се сви, у нея се надигна неверие. Дъщеря й със сигурност е била докосната от този неморален женкар… докосната и ограбена. Сюзан прекрасно си спомни как самата тя се бе поддала на чара на Джейк, когато беше на петнайсет години. Но Софи изобщо не беше като нея и Сюзан се хвана здраво за този факт.

Следващите думи на Софи обаче бяха като бомба, която избухна в лицето й и унищожи надеждата й, потресе я.

— Вече не съм дете. Не можеш да ми задаваш такива въпроси.

— О, господи — изрече Сюзан, гледайки дъщеря си, неспособна да разбере съпротивата й, нежелаеща да я разбере. И какво ли означаваше това, което тя каза? Дали не е загубила целомъдрието си? Това наистина ли беше дъщеря й? — Опитвам се да те предпазвам. Винаги съм се опитвала да те предпазвам.

— Може би вече не искам да ме предпазват, мамо. Може би… — Софи видимо трепереше — … може би искам да живея… поне веднъж… дори да правя грешка.

Тя се обърна и тръгна да излиза.

— Софи! — извика Сюзан, бързайки след нея. — Ти не искаш да кажеш това!

Софи спря на вратата и леко се обърна. Опитваше се да не се разплаче.

— Точно това искам да кажа. Разбери, мамо, уморих се да бъда побъркан инвалид.

Сюзан изхълца и остана да гледа след нея смаяна, докато Софи се отдалечаваше.

* * *

Горе в стаята си Софи прегърна възглавницата и потисна сълзите си. Нямаше значение, че Сюзан мрази изкуството й. Тя не го разбираше и Софи знаеше това. От значение обаче бе, че Сюзан не грешеше за Едуард. Той не беше почтен. Сюзан, борейки се със зъби и нокти срещу него, се опитваше да опази дъщеря си от гибел. Но Софи искаше да каже точно това, което бе казала. Беше се уморила да бъде предпазвана, искаше да живее.

Но наистина ли искаше да живее като развратна, безсрамна жена? Можеше ли наистина да бъде щастлива като нечия любовница?

Софи вдигна очи, когато Лиза влезе в стаята й с напрегнато личице, с огромни, широко отворени и загрижени тъмни очи. Беше дошла със Сюзан в Ню Йорк.

— Софи? Добре ли си?

Софи поклати глава Сълзи изпълниха очите й.

— О, скъпа — Лиза седна до нея и взе от ръцете й възглавницата. Стисна силно ръцете й. — Софи, какво става?

— Не знам — изплака Софи. — Толкова съм объркана, Лиза, толкова съм объркана.

Лиза се вгледа в лицето й.

— Виждала ли си се с Едуард Деланза?

Софи потисна сълзите и кимна.

— О, Софи. Сигурно разбираш каква грешка допускаш.

Софи силно стисна ръцете на Лиза.

— Мама е права, разбирам го. Знам, че Едуард иска да ме съблазни, Лиза.

Лиза потисна едно изхълцване с широко отворени очи.

— Той опита ли се?

— Не наистина. Още не.

— Софи, Сюзан е права Вече не трябва да се виждаш с него.

Софи се вгледа тъжно в Лиза.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Софи, нали не си се влюбила в него? — извика Лиза.

— Разбира се, че съм — каза Софи едва чуто. — Как можех да не се влюбя?

Лиза се изправи объркана.

— Трябва да послушаш майка си. Вече не трябва да се виждаш с него. Преди да си му позволила някои волности, за които ще съжаляваш цял живот след това.

— Сигурно си права — каза Софи меко. — Но не мога да стоя далече от него.

— Трябва!

— Лиза, той е нещо повече от един непочтен женкар, който има намерение да ме съблазни. Той е мой приятел. Мой много добър приятел. Не мога да си представя живота си без него.

Лиза я загледа втренчено, с разширени от ужас очи. После каза:

— Грешиш, Софи. Едуард Деланза не е твой приятел. Ако ти беше приятел, намеренията му щяха да бъдат почтени.

Софи трепна, стресната от истината в нейните думи.