Бренда Джойс
След невинността (22)

21

Ню Йорк — ноември 1902 година

Когато Софи зърна огромната Статуя на свободата и неясните очертания на Манхатън, в нея нахлу чувство на радостно облекчение. Софи се облегна на парапета на кораба, усещайки слабост. Никога не бе копняла по-силно за семейството си. То й липсваше.

Нямаше търпение да им покаже Едуина. Софи знаеше, че майка й веднага ще се влюби във внучката си, още от момента, в който я види. Всички я обикваха, защото момиченцето беше толкова мило и сладко, а и бе завършена красавица.

Софи стисна парапета. Едуина несъмнено бе наследила красотата на баща си. Софи се бе опитвала да си представи гнева на Едуард много пъти, откакто бе напуснала тайно Париж посред нощ с Едуина и Рашел. Вината я изгаряше всеки път, защото нима не бе обещала, че няма да го раздели от дъщеря му? И, божичко, тя имаше това намерение, не само за да бъде почтена с Едуард. Софи прекалено добре помнеше какво е да растеш без родния си баща. Тя никога не би могла да наложи такава съдба на Едуина. Не искаше да прекъсва отношенията между Едуард и Едуина, не искаше. Но не можеше да се омъжи за Едуард. Дори не и заради Едуина.

Сети се за онази страшна нощ. Пътят с карета до Хавър беше безкраен и непоносим, защото Софи очакваше Едуард да изскочи в нощта като разбойник от деветнадесети век и да й попречи да избяга с дъщеря им, а може би дори да я завлече при най-близкия свещеник. Едва когато се качи на кораба на следващата сутрин, едва когато корабът се отдели от кея и тръгна с пълна пара да излиза от пристанището, далеч от доковете, далеч от френска земя, едва тогава страхът на Софи се уталожи. И тогава се бе склонила разплакана над Едуина.

Сега огромният френски параход бе пристанал в доковете на пристанището на Ийст Ривър, моряците викаха възбудени и развълнувани, чуваше се трясъкът на хвърлените към сушата подвижни мостчета. Докато слизаха, над главите им се виеха чайки, а насъбралата се тълпа шумно приветстваше пътниците. Рашел носеше Едуина, защото по принцип бе по-силна от Софи, а особено сега — доста по-силна. Софи не можа да се наспи при това пътуване. Почти нямаше апетит, бе отслабнала. Хранеше се почти насила, защото трябваше да кърми детето — страхуваше се да не би млякото й да секне. Рашел бдеше над нея като орлица. Караше й се, като че ли й беше майка. Софи не знаеше какво щеше да прави, ако Рашел не бе настояла, че трябва да дойде с тях.

Бяха избягали само с една чанта, в която имаше дрехи, пелени и принадлежности за бебето. Носачът взе багажа и повика такси. Софи още не можеше да се успокои. Започна да показва забележителностите по пътя и на Едуина, и на Рашел. Петмесечната Едуина беше бодра и оживено въртеше глава.

Отминаха Тифани, Лорд и Тейлър, Шварц, компанията „Горъм“. Излязоха от Юниън Скуеър, завиха по Медисън авеню. По лицето на Софи се изписа тъга. Не бяха далече от „Делмонико“.

Все едно беше вчера, а не преди една година. Ако затвореше очи, можеше да се пренесе назад, в този прекрасен миг, когато Едуард седеше срещу нея, толкова красив и елегантен, наглед толкова искрен; тя усещаше колко го бе обичала. Това беше лудост, но и сега тя чувстваше как той я обича, въпреки всичко.

— Софи, малката ми? Добре ли си? — запита Рашел.

Софи премига и си пое дълбоко дъх.

— Навсякъде, където погледна… виждам него.

Рашел посегна и стисна ръката й.

Накрая свиха покрай двата лъва, застанали на стража, и навлязоха в дългата кръгова алея пред фасадата на внушителния дом на семейство Ралстън. Софи се наведе напред, трепереща и нетърпелива. Таксито спря и Дженсън се появи на горния край на широкото каменно стълбище. Извика, когато я видя.

Софи се усмихна.

— Дженсън! Дойдох си!

Той се спусна да я посрещне с грейнало лице, съвсем неподобаващо на иконом.

— Госпожице Софи! Вие ли сте? Точно навреме… ако не възразявате да се изразя така!

Рашел излезе от таксито, прегърнала Едуина. Софи повика с усмивка приятелката си. Но в същото време в ума й звъннаха предупредителните нотки в гласа на Сюзан. Не можеш да се върнеш у дома с дете.

Смутена, внезапно разтревожена, Софи се хвана здраво за Рашел.

— Дженсън, това е моята скъпа приятелка и компаньонка Рашел дьо Фльори. А това е дъщеря ми, Едуина Жаклин О’Нийл.

Прислужниците се стекоха във вестибюла, когато разбраха, че Софи се е върнала. Макар че не можеше да се отърси от лекото смущение, топлело посрещане на персонала накара Софи да се почувства ужасно радостна, че пак си е у дома. Тя прегърна госпожа Мърдок, която се бе просълзила.

— Това е моята приятелка и компаньонка Рашел — каза тя, издърпвайки Рашел пред себе си заедно с бебето. — А това е дъщеря ми Едуина.

Госпожа Мърдок отвори широко очи и пребледня. Трябваше й един миг, за да се съвземе, както Дженсън, който почти веднага бе скрил потреса си зад официалното държание.

— Колко е красива, Софи. — Госпожа Мърдок хвана ръката на Софи. — О, скъпа… не знаех!

Софи успя да се усмихне.

Госпожа Мърдок пак се прояви като схватлива и бърза икономка.

— Ще ви сложим в старата ви стая, разбира се, а бебето в съседната заедно с Рашел. Ще кажа още днес да почистят ателието ви отвътре и отвън, да го приготвят, за да може още утре да започнете да рисувате!

Софи бе развълнувана.

— Благодаря ви. — Тя прочисти гърлото си. — Едуина спи при мене, но Рашел може да се настани в съседната стая.

Госпожа Мърдок кимна и прати камериерките да почистят стаите.

— Никой ли не си е у дома? — запита Софи.

— Господин Ралстън има делова среща в града. Майка ви отиде на обяд с дамите. Лиза е в градината.

Софи се обърна към Рашел:

— Ела, Лиза знае, разбира се, и ще се радва да се запознае с племенницата си.

Те побързаха към задната част на къщата. Софи спря на прага на терасата, която гледаше към градините. Бе очаквала Лиза да е сама. Но не беше.

Беше в прегръдките на един джентълмен. И той я целуваше.

Очите на Софи се разшириха. От мястото си тя виждаше прекрасно тази двойка… а целувката не беше невинна. Мъжът, висок и широкоплещест, бе прегърнал Лиза на едната си ръка и я целуваше страстно. Софи се изкашля. Те веднага се разделиха. Лиза се бе изчервила, а видът й бе виновен. Но видя Софи, извика, повдигна полите си и хукна към нея.

Софи също извика и протегна ръце. Лиза никога не бе била по-красива. Облечена в зелена рокля на зелени ивици, с малко по-тъмнозелени ръкавици и шапка, тя изглеждаше зашеметяващо. Лиза се втурна в прегръдките й.

Когато се разделиха, Софи погледна джентълмена, който се бе приближил към тях. Лиза застана гордо до него и вплете пръсти в неговите. Софи трепна, не само от откритата проява на интимност. Защото той беше не само висок и великолепно сложен, но и беше много красив, със сиви очи и тъмнозлатиста коса; с две думи, приличаше по-скоро на древногръцкия Адонис, а не на обикновен мъж. Софи позна блясъка в очите му. Смути се. Знаеше от личен опит докъде може да доведе Лиза подобно желание.

— Това е годеникът ми — каза Лиза, сияеща и трептяща от радост. Пред него тя изглеждаше мургава и дребна, съвършеният обков на неговата ослепително ярка красота. — Маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер.

— Лиза, не знаех! — възкликна Софи.

Стана й приятно… и почувства облекчение. Двете отново се прегърнаха. Софи се обърна към маркиза:

— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм доведената сестра на Лиза, Софи О’Нийл.

Той не се усмихваше. Кимна малко кратко, но се поклони учтиво. Думите му бяха вежливи, но само толкова.

— Чест е за мене да се запозная с вас, мадам. Годеницата ми много ми е разказвала за вас.

Софи успя да се усмихне и погледна крадешком Лиза, която не можа да забележи черния хумор на годеника си. Можеше само да предположи, че не му е харесало ненавременното идване на Софи. Тогава Едуина изхълца високо и привлече вниманието им.

Лиза замръзна. Софи също се стегна. Едно беше да представи Едуина на Дженсън, госпожа Мърдок и Лиза, съвсем друго беше да я представи на чужд човек. Въпреки че бе живяла повече от година в Монмартр, въпреки хладнокръвието си Софи добре осъзнаваше, че доброто общество ще свие въпросително вежди пред дъщеря й и пред самата нея.

Но Лиза прекъсна неприятното изчакване.

— О, Софи — прошепна тя с блеснали очи и въпросително изражение.

Софи кимна, Лиза пусна ръката на маркиза и взе Едуина от Рашел.

— Колко е красива!

Софи погледна крадешком маркиза. Гледаше я в ръцете… тя нямаше никакви пръстени. Вдигна спокойно очи към нея. В погледа му не се четеше нищо.

— Мога ли да ви представя дъщеря си? — каза Софи, надявайки се гласът й да звучи по-уверено. — Едуина Жаклин О’Нийл.

Нещо просветна в очите му, може би изненада пред смелостта й, но със сигурност не беше възхищение. Скоро след това Сейнт Клер се оттегли, извинявайки се с неотложна работа. Явно щеше да дойде тази вечер да заведе Лиза на бал.

— Толкова се радвам, че си дойде — каза Лиза зарадвана, когато се оттеглиха в малката уютна приемна, използвана само от семейството. Наблюдаваха Едуина, която си играеше с една дрънкалка на персийския килим. — Балът по случай годежа ми е другата седмица, тогава ще го обявим официално, а и ти сега ще можеш да присъстваш! Нямаше да е същото, Софи, ако не си беше дошла!

— Разбира се, ще присъствам — каза Софи. — Лиза… откога познаваш маркиза?

— Запознахме се през пролетта. — Лиза се усмихваше с грейнали очи. — Софи… почти веднага се влюбих.

Софи можеше да си представи защо. Нима и тя не се бе влюбила в Едуард още в мига, когато го бе видяла за пръв път?

— Нали е прекрасно? — каза Лиза с блеснал поглед. Колко ясно си спомняше Софи какво е да се влюбиш.

— Той е много красив. Двамата сте невероятна двойка.

— Да, все ми го казват. — Усмивката на Лиза потрепна. — Нали си чувала, той вече е бил женен.

— Жена му починала ли е?

— Да, преди време. Поне татко казва така. Маркизът… Джулиан… отказва да говори за това. Аз веднъж подхванах тази тема, а той… той побесня. — Лиза вдигна угрижен поглед към Софи. — Каза, че миналото е мъртво и че никога повече не трябва да го споменавам.

Софи помрачня, уплашена, че маркизът е обичал първата си жена… или че още я обича.

— Може би, след като се ожените, когато се опознаете по-добре, той ще може да говори за нея.

— Разчитам на това — каза Лиза. Отново се усмихна, посегна и взе ръката на Софи. — Стига сме говорили за мене. Разкажи ми за живота в Париж, разкажи ми за Едуина.

Софи кърмеше Едуина, когато Сюзан нахлу в спалнята й.

Беше минало известно време. Рашел се бе оттеглила да поспи малко, уморена от пътуването. Лиза се обличаше за годежния си бал по-късно тази вечер. Софи и Едуина бяха сами. Софи се чувстваше преуморена и на ръба на силите си. Някак необичайно беше за нея да вижда дъщеря си тук, в дома, където беше израснала, в спалнята, където бе спала още от деветгодишна. Изглеждаше нередно. Сякаш нещо липсваше. И в действителност беше така. Софи не беше в собствения си дом, а в дома на родителите си.

Неотдавнашното предложение на Едуард премина като светкавица през мисълта й.

— Софи! — извика Сюзан.

Софи замръзна, обърна се и погледна майка си, която я гледаше с широко отворени очи, сякаш никога преди не бе виждала жена да кърми бебе.

— Мамо.

— Не мога да повярвам! Какво правиш? — Сюзан не помръдна, сякаш я беше страх да се приближи.

— Едуина е гладна. Давам й да яде. След малко ще я сложа да спи.

— Не! — извика Сюзан. — О, господи! Как можа да доведеш детето тук? Да не си луда?

Софи се напрегна.

— Мамо, не съм луда. Не искаш ли да се запознаеш с Едуина?

— Не! — извика Сюзан отчаяно.

По челото на Софи изби пот, капки пот се стекоха и между гърдите й. Ужасно трудно й бе да запази спокойствие.

— Мамо, моля те. Ела. — В тона й се промъкваше отчаяние. — Моля те, ела да видиш дъщеря ми. Твоята внучка.

Но Сюзан отказа да мръдне от мястото си.

— Казах ти, че не можеш да доведеш детето тук! Или трябваше да кажеш, че е на камериерката ти! Да не си си загубила ума?

Софи стисна зъби. Погали кадифената главичка на Едуина и успя да запази спокойствие. Но ръката й трепереше.

— Няма да казвам на хората, че Едуина е дете на Рашел.

— Но трябва! — Сега Сюзан се приближи, но спря, преди да е дошла прекалено близо. Не поглеждаше Едуина. — Персоналът ще замълчи от лоялност… и поради страх от незабавно уволнение без препоръки. Кой друг знае? — изсъска Сюзан.

— Лиза. И маркиз Дьо Коно.

Сюзан побеля.

— Глупачка такава! — Тя си пое дъх, видимо разтреперана. — Е, той сега е от семейството, затова предполагам, че може да му се вярва. Софи, трябва да се преструваме само до осиновяването.

Софи скочи на крака, прегърнала Едуина, която бе изпуснала гърдата й и започна да протестира.

— Не. Не.

Сюзан я погледна.

— Трябва.

— Слушай ме добре! — извика в отговор Сюзан. — Говорим за твоя живот. За твоя живот! Завинаги ще бъдеш изхвърлена от обществото, ако признаеш, че това дете е твое — чуваш ли ме? Никога няма да те приемат, никога! Аз те предпазвам!

— Ами Едуина? — изкрещя Софи. Едуина се бе разплакала, но Софи в момента не можеше да я успокои. — Ами бебето ми? Ами нейният живот? Аз съм нейният живот!

— Трябва да бъдеш по-разумна — извика Сюзан. — Аз вече намерих една прекрасна двойка в Бостън, с добро положение и много уважавани, които искат да я осиновят. Ако беше останала в Париж, сега щеше да получиш писмото ми, че всичко е уредено, Софи. Само…

— Излез! — кресна Софи. — Излез оттук! — Държейки плачещото бебе в едната си ръка, тя взе един орнаментиран свещник и го запрати по Сюзан. Не я улучи, но свещникът се удари в стената с такава сила, че скъса тапета. — Махай се! — викна отново Софи.

Сюзан бе замръзнала, уплашена.

Софи заплака, изпълнена с убийствена ярост.

Сюзан се обърна и избяга.

 

 

— Софи?

Софи люлееше Едуина, задушавайки се От ридания. Вдигна поглед към Рашел, която бе влязла в спалнята й от вратата между двете стаи.

— Тръгваме си оттук.

— Тя сигурно няма да настоява… въпреки чувствата ти.

Софи сви устни със съкрушено сърце.

— Да. — И отново се разплака. — Дори не иска да я погледне. Нито веднъж не поиска. Трябва да си тръгваме. Веднага!

Рашел кимна. Беше бледа като призрак. Но и Софи изглеждаше така. Само Едуина не усещаше нищо, защото бе заспала.

Софи гледаше от прозореца на хотела. Зората възлизаше над града. Но улиците далеч не бяха безлюдни. Млекари и зеленчукари караха количките си. Двама бездомни скитници спяха пред една врата отсреща. Вестникарче мина с велосипеда си, двама полицаи, яхнали великолепни коне, прекосиха улицата малко по-нататък. Едно куче се разлая някъде недалеч оттук.

Софи не бе могла да мигне. Ужасната свада с майка й отново и отново се разиграваше в мисълта й. Никога не си бе представяла, че Сюзан все още може да мисли, че тя трябва да даде Едуина за осиновяване. Софи усети горчивия вкус на предателството; нещо по-лошо, бе уплашена.

Всичките й инстинкти бяха двойно по-изострени, откакто бе станала майка. Щеше да защитава дъщеря си до смърт, ако се наложи. Знаеше, че няма да се стигне дотам, но сетивата й я предупреждаваха, че сега е избягнала една невъзможна съдба. Софи знаеше, че няма да оживее, ако я разделят от Едуина.

Достатъчно беше, че загуби една любов, болката щеше да й остане за цял живот. Не можеше да загуби и Едуина.

Софи потръпна, притискайки носа си до студеното стъкло. Къде ли е сега Едуард? Не се и съмняваше, че е на път за Ню Йорк. Само да можеше да се омъжи за него… само ако той я обичаше… Тогава Софи знаеше, че би издържала на безсърдечната присъда на Сюзан, би понесла ужасното й предателство.

Но това нямаше да стане. Софи се чувстваше като диво животно, притиснато в ъгъла, което всеки момент ще попадне в примката. Беше почти неразбираемо, но Сюзан се бе превърнала в неин враг. А и Едуард й беше враг. Софи знаеше, че той ще я потърси в Ню Йорк. И макар че мотивът й да избяга от него беше достатъчно почтен, той имаше право. Беше бащата на Едуина. Софи знаеше, че трябва да се приготви за предстоящата битка. Трябваше да се приготви да го убеди да се откаже от намерението си да се ожени за нея и да даде името си на Едуина.

Внезапно Софи се запита дали постъпва правилно, а ако е така, дали има сили да се бори с него сега. Никога не бе мислила, че ще се върне в Ню Йорк и ще се озове бездомна като сираче. Бе очаквала да намери тук един пристан на любов и подкрепа. А Едуина заслужаваше да има баща; нещо повече, не заслужаваше да бъде белязана за цял живот като копеле. И ако Едуард беше неин съпруг, Сюзан трябваше да приеме Едуина.

Но, господи, Софи знаеше, че ще се съсипе, ако се омъжи за Едуард при тези обстоятелства. Всеки път, когато той се върне от някоя друга жена, тя ще преживява неизказана, безкрайна мъка. Всеки ден, прекаран с него, в подобието на щастлива съпружеска двойка, щеше да бъде мъчителен като забиване на нож в плътта й.

Софи не знаеше какво да направи.

Как можеше да се бори с Едуард, от една страна, и със Сюзан, от друга? Каквато бе станала ужасна, Сюзан непоколебимо вярваше, че постъпва съвършено правилно. Софи не можеше да си спомни един път да е излизала победителка в битка с майка си, когато Сюзан е била убедена, че постъпва правилно. Този път тя трябваше да спечели битката. Но вече беше толкова уморена, а битката едва бе започнала И на двата фронта.

Рашел се размърда и седна на леглото.

— Софи? Ти изобщо легна ли да спиш?

Софи погледна към единственото огромно легло в стаята, на което спяха трите.

— Не.

— Толкова съжалявам — каза Рашел. — Но какво ще правим сега?

Софи бе мрачна.

— Мисля, че ще трябва да поговоря с Бенджамин. Той сигурно не е съгласен с майка ми. Може би ще успее да я накара да мисли разумно.

Рашел почервеня от гняв.

— Изненадвам се, че дори ще отидеш пак там.

Софи погледна Рашел, внимавайки да говори с твърд глас, защото щеше да й разкрие още една причина за притеснения.

— Трябва. Имаме много малко пари, Рашел.

 

 

Бенджамин затвори вратата зад тях. Софи усети, че е нервна, особено когато той бе помолил Сюзан да остане отвън. Той седна зад бюрото си. Софи се отпусна в едно кожено кресло и стисна гладките му ръчки. Сюзан я бе изгледала мрачно и с неприкрито предупреждение. Софи бе разбрала. Този поглед означаваше, че е препоръчително Софи да си събере ума и бързо да се подчини на майка си.

Вчерашният потрес и мъка бавно отминаваха. На тяхно място идваше гневът.

— Сюзан ми каза какво се е случило. Мисля, че е било прибързано да си тръгваш по този начин.

Софи кимна сковано.

— Сюзан искаше да присъства, но сега е толкова разстроена, че помислих, че е най-добре да поговорим сами. И то веднага.

Софи отново кимна.

— Мисля, че разбирам колко трудно е това за тебе. Не може да е лесно да си неомъжена майка на твоята възраст. — Кафявите му очи я гледаха открито, с добро чувство. — Мисля, че когато напусна Ню Йорк миналата година, ти и майка ти постигнахте съгласие, че е най-добре детето да бъде осиновено.

Софи си пое дъх.

— Никога не сме постигали съгласие за такова нещо! Тогава аз отказах… точно както отказвам и сега!

Софи се бе изправила с широко отворени очи и цялата разтреперана. Чувстваше, че ще припадне. Беше кърмила Едуина през нощта и тази сутрин, но не беше хапнала нито трошичка.

— Не съм разбрал. Софи, скъпа, със сигурност не можеш да оцелееш като неомъжена майка в Ню Йорк. Никой няма да говори с тебе, когато тръгнеш по улицата. Ще бъдеш отхвърлена. Ще станеш социален парий.

— И преди бях социален парий.

Бенджамин също се изправи.

— Едва ли си била социален парий, скъпа. Ако беше искала да излизаш, лесно щеше да се уреди и щеше да бъдеш затрупана с предложения, не се и съмнявам. Все още можеш да си намериш съпруг… ти си само на двайсет и една години. Ще се радвам да ти помогна. Само че никога няма да се омъжиш, ако това се разчуе.

— Не искам да се омъжвам! — извика Софи, но това беше една сърцераздирателна лъжа. — Възнамерявам да се посветя на дъщеря си и на професията си.

За миг той се загледа в нея, сякаш беше някое извънземно създание, каквото никога не бе виждал.

— Мисля не само за това, което е в твой интерес… но и за интереса на детето. Не виждаш ли, че за Едуина ще е по-добре да расте като дъщеря на една женена двойка? Мога да те уверя, че сме намерили една двойка, която е извънредно подходяща. Жената е бездетна и отчаяно иска дете. Вече се е влюбила в дъщеря ти.

Софи остана като закована. Ужасни картини нахлуха в мисълта й. Виждаше млада жена, неспособна да роди собствено дете, как плаче във възглавницата си, изпълнена с копнеж, и се моли да има възможност да осинови дете. Един съпруг без лице, който също страда и споделя мъката на съпругата си. Хубав дом в хубав квартал. Тогава видя Едуина там с тях. Софи не можа да го понесе. Обърна се и избяга.

— Софи! — извика Бенджамин. — Почакай, моля те!

Софи изтича по коридора. Госпожа Мърдок се опита да я заговори, но Софи не спря. Дженсън каза нещо, тонът му бе изпълнен със съчувствие, но Софи не го чу. Сюзан се затича след нея, викайки, едновременно ядосана и изискваща, истерична и изпаднала в паника. Таксито, което бе наела с последните си скъпоценни джобни пари, я чакаше и Софи скочи в него. Хлопна вратата и даде знак на шофьора. Колата потегли по алеята. Софи се отпусна на седалката.

Софи не можеше да се върне с хотела, без да е разрешила сегашната си дилема. Тоест въпроса с парите.

Беше спестила две хиляди франка във Франция, но не можеха да чакат, докато банките отворят, за да изтегли парите преди заминаването, затова бяха тръгнали на път с наличните пари, които държаха в къщата. Две хиляди франка, във всеки случай нямаше да им стигнат за дълго… не и щом ставаше дума за издръжката на трима души. Обикновено Софи получаваше издръжката си от Сюзан на всеки три месеца и тя идваше от наследството, оставено й от баща й. Следващата вноска трябваше да дойде на първи декември. Софи се боеше, че Сюзан може да се опита да задържи парите, за да я накара да се подчини на волята й.

Трябваше незабавно да разбере какво става. Трябваше и да разбере какво може да направи, ако стане така. Със сигурност, щом наследството беше нейно, в тази необичайна ситуация можеше да се действа и без Сюзан. Софи реши, че има нужда от адвокат — и то такъв, който нямаше да и иска хонорара предварително.

През ума й се мярна образът на Хенри Мартен.

Надежда покълна в гърдите на Софи. Тя знаеше, че той ще й помогне. Спомни си, че новата му кантора се намира точно до Юниън Скуеър. Никога не беше ходила там, но бе запомнила адреса, когато той й даде визитната си картичка в деня, когато я бе поканил да излязат на езда в парка. Софи каза на шофьора да кара към центъра на града.

След около час Софи намери кантората по чиста случайност на Тридесет и трета улица, на няколко пресечки от площада, когато вече почти се бе отказала. Освободи таксито, защото й бе ясно, че ще й иска допълнителна такса за още един час, а тя нямаше достатъчно, за да му плати за престоя.

Софи се молеше Хенри да е в кантората. Забърза нагоре по тясното стълбище и спря пред една тежка остъклена врата, поемайки си дъх. Беше изтощена. Вътре Хенри седеше пред едно бюро, потънал в някакви книжа. Сърцето й се качи в гърлото. Софи почука на напуканото стъкло.

Хенри погледна, отвори уста да каже „влезте“, но не издаде и звук. Вместо това стана иззад бюрото. Усмихна се, отначало несигурно, а след това широко и приветливо. Отвори вратата.

— Софи! Искам да кажа… госпожице О’Нийл! Каква изненада… моля, влезте!

Софи трепна от облекчение — той наистина се радваше, че я вижда.

— Здравейте, господин Мартен. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Моля ви! — Той я въведе и й подаде един стол. Погледът му се плъзна с топлота по лицето й. — Нямах представа, че сте се върнали от Франция. Значи сте приключила с учението?

Софи седна и стисна ръце в скута си, за да не види Хенри, че треперят.

— Надявам се, че учението ми никога няма да свърши.

Той някак си се натъжи.

— Мога ли да ви предложа кафе? Ще направя прясно.

В дъното на стаята тя видя малък умивалник и желязна печка.

Софи поклати отрицателно глава. Хенри я погледна по-внимателно, заобиколи бюрото и седна зад него. Бутна настрана папките, разчиствайки място пред себе си.

— По работа ли идвате, госпожице О’Нийл?

Софи навлажни устните си.

— О, господин Мартен, страхувам се, че е така — възкликна тя, загубвайки всякакво самообладание.

— Какво не е наред, Софи? Може ли да ви наричам Софи?

Тя кимна, извади кърпичка от чантичката и попи ъгълчетата на очите си. Хенри беше толкова мил. Опита се да си спомни защо не беше излязла с него тогава на езда в Сентръл парк. О, разбира се. Едуард беше дошъл да й позира. Едуард. Само ако…

— Хенри, имам известни затруднения.

Той изчакваше, влязъл отново в кожата си на адвокат.

— Нямам пари и познати в града. Скарах се сериозно с майка си и със съпруга й… — Софи вдигна очи към него. — Получавам на всеки три месеца издръжка от Сюзан, но тя е от наследството, което баща ми ми е оставил. Страхувам се, че няма да получа следващата вноска. Страхувам се, че Сюзан няма да я изпрати.

— Кога трябва да дойде?

— На първи декември.

— И колко трябва да получите?

— Петстотин долара.

— Майка ви ли е изпълнителка на завещанието?

— Да — каза Софи.

— Кога ще получите контрола върху наследството си, Софи?

Той си водеше бележки.

— Когато стана на двайсет и пет години. Или ако се омъжа.

— На колко години сте? — Той не се изчерви. — Това е професионален въпрос, разбира се.

— Разбира се. На двайсет и една. Ще стана на двайсет и две през май.

— Разбирам. Има ли начин да се помирите със семейството си?

— Не мисля.

— Може би с посредничеството на трето лице?

— Не е възможно — каза Софи.

Хенри кимна.

— Да, мисля, че ще мога да отговоря на въпроса след един-два дни Софи се наведе напред.

— Това би било чудесно — тя се поколеба. — Хенри… можете ли да изчакате за хонорара, докато получа дължимата сума? — Гласът й трепна — В момента нямам пари.

— Софи, няма да ви искам никакъв хонорар за подобно нещо — каза той и сега вече се изчерви. — Вие сте моя приятелка.

На Софи й се доплака.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Хенри се поколеба.

— Софи, има ли още нещо, което да не е наред?

Софи преглътна, мислейки за Едуина, която сега сигурно беше гладна. Рашел щеше да й даде краве мляко с биберона Едуина вече трябваше да свиква с това Софи знаеше, че трябва да се върне у дома и да я нахрани. И за пръв път този ден собственият й стомах се бунтуваше от глад. Но имаше само няколко долара, колкото да ядат един-два пъти двете с Рашел. Как щеше да оцелее три седмици така до първи декември?

— Софи — Хенри я наблюдаваше много внимателно. — Мога ли да ви заема малко пари? Докато си стъпите на краката.

Софи се поколеба.

— Може би след ден-два ще трябва да взема нещо назаем.

Тя дишаше неравно. Той нямаше представа, че тя трябва да кърми още два месеца Щеше ли да бъде така добър, ако знаеше, че търси пари за незаконната си дъщеря?

Хенри стана и бръкна във вътрешния си джоб.

— Вземете. — Той заобиколи бюрото и пъхна чековете в ръцете й. — Моля ви. Вземете това. Изглеждате много уморена Страхувам се, че ще се разболеете, ако продължите да се тревожите, както сега.

Софи успя да се усмихне.

— Толкова сте любезен.

Той застина на място. После каза:

— Как мога да не бъда любезен с вас, Софи?