Бренда Джойс
След невинността (24)

23

Софи цял ден беше нервна, очаквайки срещата си с Хенри Мартен. Хенри я видя да застава пред дебелото стъкло на вратата на кантората му, стана и й отвори, преди тя да е успяла да почука. Усмихна й се.

— Точно навреме. Защо да не се поразходим на площада? Денят е хубав.

Хенри не пусна ръката й, когато тръгнаха по улицата.

— Говорих със Сюзан и сега трябва да постигна споразумение с вас. Помирението не е възможно, ако не се съгласите на компромис.

Софи погледна загрижено Хенри.

— Какво каза тя? Той се поколеба.

— Каза, че задържа парите ви, докато не дойдете у дома… сама. Софи трепна. Лицето на Хенри се бе изчервило. Обзе я стеснение. Знаеше, че той не разбира. Но какво ли е подразбрал от думите на Сюзан? Трябва ли да му каже истината — защо така отчаяно се нуждае от пари? За нея щеше да е облекчение да сподели с него положението си — и всичките си тревоги — с него. Но той можеше да се ужаси. Софи се уплаши да не загуби приятелството му.

— Тя може ли да го направи? Да не ми дава от моите пари?

Хенри въздъхна.

— Получих копия от договорите за управление от нейния адвокат. Отговорът е да. Не е честно, нито е етично, но технически тя може да задържи парите. Имаме начин. Можем да заведем личен иск или да апелираме до съда да посочи нов управляващ вместо нея.

Софи спря и погледна Хенри смаяна.

— Не мога да повярвам! Да трябва да съдя собствената си майка! Или да моля съда да я замени като управляваща имотите ми! Това е ужасно! Кошмарно!

— Не е приятно — съгласи се Хенри и я погледна внимателно.

Софи усети как у нея се надига истерия. И гняв. Болката от предателството на майка й бе намаляла до известна степен в предишните дни. Вместо това у нея се надигаше заслепяващият гняв от нейната невероятна жестокост и несправедливото й поведение.

— Имам спестявания във Франция. За съжаление заминах така набързо, че не взех никакви писма от банката си. Мога да наредя да преведат тези спестявания тук, но без писмата от банката ще минат шест или осем седмици.

Гласът й затрепери. Толкова бе угрижена за бъдещето си, че не можеше да спи. Никога не се бе чувствала по-уморена. Трябваше й някой друг, на когото да се опре, освен Рашел.

Особено защото опасността, че Едуард ще се върне в града, се увеличаваше с всеки изминал ден.

Софи се помъчи да си възвърне самообладанието, усещайки проницателния поглед на Хенри.

— След няколко седмици Дюран-Рюел урежда моя изложба. Ако имам късмет, тя ще пожъне успех. Много от картините, които ще изложи, са вече негово притежание, но някои нови творби ще се продадат с комисионна. Мисля, че Пол ще се съгласи да ми даде пари предварително срещу бъдещи картини и бъдещи продажби. Веднага ще го попитам.

Галерията беше само на няколко преки и тя бе готова още в момента да изтича дотам. Хенри я хвана за ръкава.

— Софи, почакайте. Разстроена сте. Сигурна ли сте, че не можете да се върнете у дома? Може би с моето посредничество…

— Не! — извика тя разгорещено, така че и двамата се стреснаха.

Хенри пусна ръкава й.

Тя изправи рамене, треперейки.

— Хенри, вие не разбирате защо не мога да се върна у дома сама.

— Не. Не разбирам.

Софи преглътна, чувствайки се слаба и почти пред припадък.

— Не мога да се върна у дома, защото Сюзан иска да дам дъщеря си за осиновяване.

Хенри ахна.

Софи се осмели да срещне шокирания му поглед.

— Да, имам дете. Незаконно дете… момиченце на име Едуина Жаклин О’Нийл, която обичам от все сърце.

— Господи — каза Хенри. — И лицето му почервеня от гняв. Очите му се разшириха разбиращо. — Деланза? Той ли е бащата? Копеле такова!

Софи възкликна, хващайки ръката му.

— Моля ви, не мога да ви кажа кой е бащата на Едуина, не мога!

Но знаеше, че той знае, че не може да е някой друг. И осъзнаваше, че останалата част от обществото ще реагира като него, когато узнае за съществуването на Едуина.

Хенри кимна със стисната уста, с изправени и сковани рамене.

— Разбирам.

— Как бихте могъл? Когато и аз не съм сигурна какво да правя? — запита Софи почти шепнешком.

Още не беше мислила за това. Трябваше да се съобрази с много неща, преди да разкрие пред света кой е бащата на Едуина. Най-добре би било, мислеше тя, първо, да се постигне споразумение с Едуард дали да оповестяват неговото бащинство. Но този разговор не можеше да се състои, докато тя продължаваше да се крие от него. Софи погледна Хенри, чувстваше се изгубена, самотна, смазана.

— Хенри, обичам я. Няма да се откажа от нея. Никакъв компромис не е възможен от моя страна. Скарах се с майка си… няма да се върна.

— Сега вече разбирам — изрече бавно Хенри.

Тя го погледна, търсейки сигнали за отхвърляне и неодобрение, но видя само тъга.

— Вие сте шокиран и имате право. Но… ще продължите ли да ме представлявате?

— Софи, аз съм ваш приятел. Разбира се, че ще продължа да ви представлявам… и да ви помагам с всичко, каквото мога.

Софи го погледна с безмълвна признателност. Хенри й подаде кърпичка.

Той я хвана под ръка и двамата продължиха да вървят, вече мълчаливо. След още една пресечка стигнаха Юниън Скуеър. Хенри я поведе към една празна пейка и двамата седнаха, а идването им разпръсна облак гълъби. Той се извърна към нея и коленете им се докоснаха. Той се изкашля.

Софи стисна омачканата кърпичка.

— Сигурна съм, че Пол няма да ме остави без средства — каза тя едновременно с отчаяние и надежда.

— Аз няма да ви оставя да гладувате, Софи. Нима не знаете това?

— Толкова сте любезен — прошепна тя.

— Това е нещо повече от любезност. — Той изглеждаше неловко. — Не го ли знаехте вече?

Тя замря.

Лицето му бе почервеняло.

— Аз съм много привързан към вас, Софи.

Софи го погледна смаяна.

Той сякаш усети, че й дължи обяснение.

— Нали знаете, преди две лета дойдох в Нюпорт Бийч да се запозная с вас… поради съвсем неуместни причини. Но днес се водя от уместни причини… Тогава се надявах да се оженя за вас. Леля ми ме насърчаваше заради вашата зестра. Но когато се запознах с вас, ми се сторихте едновременно прелестна и омайваща. Дори въпреки че майка ви отначало успя да ме отклони от вас.

Софи го погледна.

— Тя… го е направила?

— Да, направи го. Наговори ми много обезкуражаващи неща. Но вие сте една от най-искрените и най-милите жени, които някога съм виждал… и най-смелата. Бих искал да се оженя за вас, Софи. Не поради неуместни причини… а точно заради което трябва. — Той бе станал червен като цвекло. — Отдавна съм привързан към вас. Всъщност много повече от привързан. Не бива да се учудвате.

— Хенри… не знаех.

— Знам. Вие виждахте само него.

Софи не каза нищо, защото той беше прав. Тя помисли за Едуард, изпълнена с тъга. Запита се дали това ще бъде единственият й шанс да бъде обичана.

Хенри каза с нисък глас:

— Никога преди не съм казвал подобни неща на жена. Не мога да понеса да страдате. Не бива да останете сама. Имате нужда от съпруг, а дъщеря ви има нужда от баща.

С голямо усилие Софи отпъди образа на Едуард. Хвана ръцете на Хенри.

— Не знам какво да кажа. Така съм развълнувана, че нямам думи.

— Кажете да. Ще станете ли моя жена, Софи? Знам, че още не познавам Едуина, но ще бъда добър баща. Никога няма да изправям миналото срещу нея… или срещу вас.

Софи инстинктивно съзнаваше, че Хенри ще бъде добър баща… и че ще бъде добър съпруг. Щеше да бъде лоялен, привързан, мил и верен. Тя затвори очи, пронизвана от тъга и копнеж. Как да се омъжи за него, когато обича друг? Но копнееше за свой собствен дом, за мъж, когото да обича, за мъж, който да я обича.

— Предложението ви ме смайва, Хенри. Моля ви, дайте ми малко време.

Той кимна сериозно.

Софи не можеше да пропусне годежния прием на Лиза. Не беше се връщала в къщата, откакто бе говорила с Бенджамин и бе избягала, когато бе разбрала, че и той одобрява плановете на Сюзан. Тази седмица тя бе толкова потънала в собствените си проблеми и в грижите за Едуина, че почти не се бе сетила за сестра си. Лиза сигурно е на нокти, помисли си Софи.

Следобеда преди бала Софи се осмели да иде у дома; остави Едуина с Рашел в хотела. Избра внимателно часа. Сюзан излизаше всеки следобед с други дами и Софи разчиташе на това. Нямаше никакво желание да се вижда с майка си, още повече пък да влиза в словесни престрелки с нея.

Софи намери Лиза във ваната, цялата намазана с лечебна кал.

— Здравей, Лиза. Дойдох да взема назаем една рокля за бала довечера.

— Софи!

Софи се усмихна при вида на сестра си. От нея се виждаха само очите и устата. Калта беше черна и това й придаваше едновременно комичен и тъжен вид. Софи седна на едно столче.

— Тази кал наистина ли прави кожата по-хубава?

Лиза се поизправи.

— Къде беше? О, господи! Така се притеснявах за тебе и за бебето!

И тя се разплака.

Софи коленичи до Лиза и я потупа по накаляния гръб.

— Добре съм. Наистина.

Лиза сподави хълцанията си.

— Майка ти е вещица… и баща ми също. Как могат да бъдат толкова жестоки към тебе?

Те само правят това, което вярват, че е най-доброто — каза Софи.

— Ти защитаваш ли ги?

— Не — въздъхна Софи.

— Добре ли сте двете? — запита Лиза, стиснала ръба на ваната, която стоеше на крачета като лъвски лапи.

— Да. Справяме се. Сюзан ми отряза издръжката, но Хенри Мартен ми даде на заем пари… и Дюран-Рюел също.

Софи се бе срещнала с него веднага след като бе получила шокиращото предложение за брак от Хенри Мартен. Той показа съчувствие към притесненото й положение и бе склонен да й помогне.

— Знам — каза Лиза. — Софи, те само за тебе говорят.

На Софи това не й хареса.

— Когато си получа следващата издръжка, ще ти я дам — каза твърдо Лиза. — Значи, смяташ да дойдеш довечера?

— За нищо на света няма да пропусна годежния ти бал, Лиза, и ти благодаря — каза Софи с тъжна усмивка. — Предполагам, че не съм толкова сама, колкото се страхувах. Всички се наредиха на моя страна в тази малка криза.

— Софи… ти не си сама! — Тонът на Лиза беше свиреп. — Когато двамата с Джулиан се оженим през май, ти и Едуина можете да дойдете да живеете при нас.

Софи бе поразена от великодушното предложение.

— Лиза, ти със сигурност не би желала сестра ти и племенницата ти да ти се мотаят в краката, когато започнеш брачния си живот. — Напротив.

Тя бе упорита.

— Ами маркизът?

— И той ще пожелае същото, сигурна съм в това.

Софи се съмняваше. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, то беше страстта между двама любовници по време на медения им месец На маркиза нямаше да му се харесва да имат компания.

— А как е твоят знаменит годеник?

Усмивката на Лиза угасна.

— Лиза? Има ли нещо да не е наред?

— О, Софи — възкликна Лиза — Аз го обичам, влюбих се още когато се запознахме, но в края на краищата видях истината! Не мисля, че той е влюбен в мене!

Софи бе виждала Джулиан Сейнт Клер само веднъж, в деня, когато бе пристигнала. Но помнеше колко скована бе вежливостта му… и колко бързо бе забелязал, че на ръцете й няма пръстени. Спомни си, че не го бе видяла да се усмихва нито веднъж Ако не беше видяла пламъка в очите му, ако не беше видяла как целува Лиза щеше да сметне този мъж за толкова студен, колкото го показва външността му.

А Лиза беше нещо повече от едно мило момиче. Тя беше интелигентна приятна и невероятно великодушна Човек трябваше да е глупак, за да не се влюби в нея. Но, от друга страна… Сейнт Клер прекалено много напомняше на Софи за Едуард.

Напомняше й за Едуард, въпреки че косата му беше златиста защото беше друга версия на съвършената мъжественост. Такъв мъж винаги ще има богат избор от жени, дори без никакъв чар, и беше твърде глупаво да се допусне, че Сейнт Клер живее като светец. Ясно беше, че е увлечен по Лиза Но Софи знаеше от личен опит, че страстта не е любов.

— Какво те кара да мислиш така Лиза?

Тя се поколеба.

— Той не се усмихва Софи. Вежливостта му е съвършена но не се усмихва… не и когато е с мене. — Замълча за миг. — И води повърхностни разговори.

— Надявам се, не се усмихва и в присъствието на други жени?

— Не. Чудя се… Може би той в действителност не харесва жените? — каза несигурно Лиза. — Възможно ли е такова нещо? Когато целувките му са толкова страстни? Когато е толкова… — Лиза замълча за миг и се изчерви — … толкова мъжествен?

— Всичко е възможно — каза Софи загрижена и се сети за първата му жена. — Какво още знаеш за него?

— Знам само, че е единственият син на граф Кийт и че майка му е умряла преди много години.

— Лиза, може би прибързваш — каза меко Софи. Но се запита дали информацията за маркиза е достоверна.

Сълзи изпълниха очите на Лиза.

— Но аз го обичам… до полуда! Ако можех, щях да се омъжа за него още тази вечер. Моля се неговата резервираност да е само плод на британската му скованост и след сватбата да опозная истинската му личност… и любовта му.

На Софи това не й хареса.

— Мисля, че трябва да поговориш надълго с маркиза колкото може по-скоро. Бъди открита и почтена, изкажи всичките си тревоги, които сподели с мене. Мисля, че трябва да научиш нещо повече за миналото му… и за първата му жена.

Очите на Лиза се разшириха.

— Няма да го видя чак до бала утре вечер.

— Тогава трябва да поговориш с него. — Софи се насили да вложи весела нотка в гласа си.

Лиза изглеждаше потънала в мисли.

— Трябва да тръгвам. — Софи се изправи. — Едуина скоро ще огладнее, а не искам да се срещам със Сюзан.

— Почакай — извика Лиза, стана и уви една хавлия около накаляното си тяло. — Софи… къде си отседнала? Как да те намеря?

— В „Лексингтън Ин“, на Тринайста улица — каза Софи.

Лиза излезе от ваната.

— Той беше тук миналата седмица.

Софи замръзна, сигурна, че не е чула добре.

— Моля?

— Едуард Деланза е идвал у дома да те търси. Аз не бях тук Сюзан го отпратила. Госпожа Мърдок ми каза, че тя му казала, че ти си била отишла в Бостън при роднини.

Софи знаеше, че трябва да бъде облекчена, че Сюзан е отпратила Едуард по лъжлива следа. Странно, но това я разочарова.

— Какво е искал?

— Само да те види. Той знае ли за Едуина? — запита Лиза.

Софи кимна.

Лиза я изгледа втренчено.

— Софи… трябва да се срещнеш с него. Незабавно.

— Не мога.

— Защо да не можеш? — извика Лиза. — Той е бащата на детето ти! По дяволите, Софи, той трябва да се ожени за тебе.

Софи никога не беше чувала Лиза да ругае.

— Вече ме помоли — каза тя хрипливо. — Аз отказах.

Лиза зяпна.

— Отказала си? Защо?

— Защото го обичам. Защото той не ме иска. Иска само Едуина. Защото не мога да понеса мисълта да съм омъжена за него и той в същото време да ходи с друга жени.

— Софи, ако дойде пак.

— Не! Да не си посмяла да му кажеш къде съм! — извика Софи.

Лиза не отговори. И тъй като на Софи не й хареса проблясъкът в очите й, тя още същия следобед се премести заедно с Рашел и Едуина в един пансион надолу по реката.

Докато Софи се обличаше за годежния бал на Лиза, тя разработваше в ума си план как да се крие зад учтиви формалности, когато се срещне пак с майка си и втория си баща по-късно тази вечер. В края на краищата това минаваше пред слугите… защо да не минава и пред нея?

Увери се, че на бала няма да се получи фиаско. Сюзан щеше да има много работа покрай петстотинте поканени. Бенджамин също. Нямаше да имат възможност да я привикат настрана и да й досаждат със смехотворния си план да даде Едуина за осиновяване. Ако Софи успееше, можеше дори съвсем да ги избегне… а би могла дори да се забавлява.

Много отдавна не бе била на хубав бал. Натъжи се, като си спомни за последния си рожден ден през май. Макар да не бе танцувала с Жорж, беше забавно да наблюдава другите двойки. Хрумна й, че всъщност никога не е ходила на бал във висшето общество.

Несъмнено това щеше да й бъде единственият й и последен бал.

— Софи, колко си хубава — възкликна Рашел.

Софи се обърна с вдигнати вежди.

— Едуина заспа… а ти си страшно хубава — извика Рашел.

Софи дори не се бе опитала да се огледа в огледалцето, което ползваха двете с Рашел. Пансионът беше сносен и те бяха наели две стаи, не една, и то на доста ниска цена; само че във всяка от стаите имаше само по едно единично легло с тънък дюшек, разнищени чаршафи и овехтели одеяла, малка тоалетка с леген за миене и единичен свещник.

Софи бе заела една рокля на Лиза в светъл коралов цвят, който, както Лиза бе отбелязала, подчертаваше идеално тъмнорусата коса на Софи, кехлибарените й очи и златистия й тен. Софи бе харесала роклята още щом я бе видяла в гардероба на Лиза. Беше по-ярка от всичко, което бе носила досега, но Лиза настоя да я вземе.

— Светлите цветове са по-весели, не като твоите тъмносини и сиви дрехи, които действат траурно и депресиращо — бе констатирала тя, пъхайки роклята в ръцете на Софи. — Аз дори нямам сива рокля. Е, имам една много права, с много дълбоко деколте и в сребристо.

Софи бе взела кораловата рокля. Сега тя се обърна към Рашел.

— Тази рокля не изглежда толкова дръзка на закачалката, колкото когато я облека — забеляза тя, тъй като не хареса особено това, че деколтето й бе твърде дълбоко, както констатира, щом наведе поглед, за да се огледа.

— Ти кърмиш. Не можеш да си скриеш гърдите при това положение — усмихна се Рашел. — Изглеждаш много секси, приятелко. Господин Мартен ще бъде силно затруднен да се въздържи да не те зяпа.

Въпреки че се чувстваше полугола, Софи се усмихна.

— Зяпа. Казва се зяпа.

— Цяпа, зяпа, голямо чудо. Аз те зяпам. Никога не съм те виждала да изглеждаш така като сирена, скъпа приятелко.

— Моля те, Рашел! И двете знаем, че не съм сирена. — Софи се запъти неуверено към леглото и седна на него. — Слава богу, че тази рокля не е изцяло прилепнала.

— Много си отслабнала — каза неодобрително Рашел. — Иначе нямаше да можеш да облечеш дрехите на Лиза. Хенри е долу.

Софи скочи и сърцето й се разтуптя нервно.

— Защо не каза по-рано? — Грабна сатенената чантичка с мъниста, която бе заела заедно с роклята, и черната кадифена наметка. — Как ми е косата?

— Като се вземе предвид, че я нагласи без огледало — идеално, скъпа.

— Не стърчи ли някъде?

Рашел се засмя и я целуна по двете бузи.

— Съвършена е. Хайде, забавлявай се тази вечер.

Софи надникна в другата стая, за да целуне спящата си дъщеря за довиждане.

— Няма да закъснявам — обеща тя.

— Ако си дойдеш преди два часа през нощта, няма да те пусна да влезеш — извика след нея Рашел.

Софи трябваше да се усмихне, докато бързаше надолу по стълбите. Хенри се разхождаше във фоайето и изглеждаше доста хубав с черния си фрак и фините кожени обувки. Вдигна поглед. Софи забави крачка. Очите му се разшириха в искрено възхищение. Софи почти се почувства красива. И въпреки себе си, само за миг си представи, че Едуард я чака, за да я съпроводи на бала.

Софи забави крачка, когато наближиха къщата. Усети, че се е вкопчила в ръката на Хенри.

— Добре ли сте? — запита той загрижено.

Тя вдигна очи към него.

— Нервна съм. Имам някакво усещане… лошо предчувствие… за тази вечер.

— Не сме длъжни да влизаме — каза Хенри. Софи се насили да се усмихне.

— Това е върховният момент в живота на Лиза… след деня на женитбата й. Обещах й, че ще дойда.

— Възхищавам ви се, Софи — каза Хенри.

Софи се почувства неудобно от похвалата, но същевременно бе учудена; тя леко отпусна ръката му, когато влязоха в къщата. Дженсън я посрещна радостно, поемайки наметката й.

— Как е Лиза? — попита го Софи.

— Цял ден й беше лошо, бедничката.

— А майка ми?

— Тя е в кухнята, малко е нервна.

Софи кимна кратко.

— Да вървим — каза тя на Хенри, искаше да избяга в балната зала и да се скрие сред другите гости, преди Сюзан да я е видяла.

— Не съм в кухнята — извика Сюзан и токчетата й отекнаха по мраморния под. — Софи… стой тук!

Но Софи вече бе замръзнала на място. Обърна се бавно с лице към майка си.

Двете се вгледаха една в друга.

— Трябва да говорим още сега — каза Сюзан.

Очите на Сюзан се стрелнаха към Хенри.

— Сър, ще ни извините ли? Искам да поговоря насаме с дъщеря си.

Но Софи не позволи на Хенри да отговори. В нея нахлу ярост и тя се разтрепери.

— Не! Няма какво да си кажем, няма, чуваш ли? Ти си жестока егоистка и не мислиш за нищо друго освен за себе си! — Думите заприиждаха и не можеха да спрат, сякаш някой друг живееше вътре в Софи и говореше вместо нея. — Години наред правех това, което ти искаше… винаги както ти искаше! Искаше да се крия от света, защото съм осакатена, и аз се криех! Разбира се, че не исках да ти създавам притеснения. Искаше да остана неомъжена и аз се съгласих, защото беше по-лесно да се съглася, отколкото да бъда смела и да потърся възможността да намеря любов! Слушах те… вярвах ти! Дори дотолкова ти вярвах, че мислех, че ще обикнеш Едуина, когато я видиш, и дойдох у дома, защото имах нужда от тебе! Но ти ме предаде… предаде ме за кой ли път… и не мисля, че някога ще мога да ти простя това, което ми стори!

Сюзан бе пребледняла като стена.

— Софи… аз те обичам. Всичко, което направих, съм го направила заради тебе.

— Всичко, което си направила — изрече остро Софи, желаейки да се спре, но без да може, — си го направила, защото е било най-доброто за тебе, а не защото е било най-доброто за мене.

Сюзан изхленчи:

— Аз те обичам.

Софи сподави едно ридание.

— А аз обичам Едуина.

Сюзан хвърли поглед към Хенри.

— Той знае, мамо, знае всичко.

— Глупачка — прошепна Сюзан.

— Не… ти си глупачката, защото се опита да ме разделиш от дъщеря ми.

Софи се извърна и побягна. Хенри се затича след нея.

Тя не можеше да спре треперенето си. Чуваше вибриращите звуци на оркестъра, който свиреше в балната зала на първия етаж, както и засилващия се ромон от гласовете на гостите, които ставаха все повече и повече. Не можеше да си спомни някога да е била по-разгневена. Каза си, че ако си държи главата вдигната и се усмихва, никой няма да разбере колко е била разстроена тази вечер или че е казала такива ужасни — но верни — неща на майка си.

Въпреки че схватката бе свършила, тя още не можеше да се успокои. Почувства се дори по-зле. Независимо колко беше наранена и ядосана, Сюзан й беше майка. Част от Софи се чувстваше засрамена за това, което бе изрекла, а друга част я болеше за Сюзан, защото знаеше колко жестоко я бе наранила.

И беше тъжна. Щеше ли да може отново да иде като дъщеря при майка си?

Чувството на леко замайване и гадене, което през цялата вечер владееше Софи, сега се бе усилило. Хенри я хвана под ръка и те слязоха по трите мраморни стъпала в балната зала, огромно помещение с блестящ паркет, бели колони и висок яркожълт таван с изящни махагонови корнизи. Побираше петстотин души. И сега несъмнено гостите не бяха по-малко.

Софи си каза, че ужасното чувство, което я владееше, се дължи на последните пет минути, а не на нещо, което може да се случи по-нататък.

— Мога ли да направя нещо? — запита Хенри.

— Самото ви присъствие ме успокоява, Хенри — каза Софи съвсем искрено. — Съжалявам, че трябваше да присъствате на тази сцена.

Преди той да успее да отговори, оркестърът спря да свири и тълпата изведнъж се умълча.

— Ето я — прошепна някой.

Софи се обърна и ахна, когато видя Лиза на най-горното стъпало в облак от бяла дантела и шифон. Лиза бе толкова красива. Сюзан се усмихваше, а Бенджамин грееше в бащинска гордост. Изражението на маркиза бе мрачно и вкаменено. Софи се стресна. Да не би предстоящият брак с Лиза да му е неприятен? Да не би да се жени насила?

Нещо по-лошо, Лиза се взираше право напред и Софи разбра, че и тя е развълнувана. Усмивката й бе принудена. Когато Бенджамин се прокашля, за да започне речта си, сълзи се появиха в очите й.

Бенджамин започна да представя маркиза, след което щеше да обяви годежа и с това да го направи официален.

Софи не слушаше. Тя се опитваше да хване погледа на Лиза, надявайки се да я успокои някак от разстояние, но Лиза не гледаше никого. Сега Софи я заболя за сестра й вместо за себе си и мислено насърчаваше Лиза да бъде по-бодра. Софи се обърна и хвърли поглед към залата. Видя море от дами в ярки червени, жълти, сини и зелени рокли, сред които тъмнееха черните смокинги и белите ризи на джентълмените. Десетина големи кристални полилеи висяха над главите на гостите и като че ли правеха въздуха да искри.

Погледът й внезапно бе привлечен от един мъж, застанал в периферията на тълпата, но на по-предна линия, близо до вратата за терасата, където стоеше и Софи с Хенри. Софи не можеше да откъсне смаяния си поглед от него. Беше на възрастта на майка й или малко повече, с тъмнозлатиста коса, твърде гъста и твърде дълга, за да бъде елегантна. Беше загорял, висок и строен, извънредно елегантен в черния си смокинг и снежнобелия нагръдник И я гледаше напрегнато.

Софи сведе поглед смутена. Изглеждаше й познат, но не можеше да си спомни кой е, нито си спомняше да се е запознавала с него. Трябва да е приятел на Сюзан или на Бенджамин. Но защо така упорито я гледа?

Изведнъж той отклони погледа си. Софи го видя да се смесва с тълпата. Погледна отново към площадката, където стояха Лиза с маркиза, с баща си и със Сюзан. Тълпата аплодираше. За учудване на Софи Сюзан също се бе загледала в мъжа… и бе пребледняла от смайване.

Маркизът извади от джоба си малка кутийка за бижута и небрежно я отвори. Вдигна я за миг и тълпата ахна, а очите на Софи се разшириха. Пръстенът беше невероятен, очевидно бе безценно наследство, принадлежащо на неговото семейство, огромен рубин, заобиколен от диаманти, който хвърляше искри в балната зала. Когато маркизът го постави на средния пръст на Лиза, тълпата отново започна да аплодира.

Софи също заръкопляска, молейки се Лиза да се свести и да отмени сватбата, докато още е време. Знаеше, че Лиза е права. Сейнт Клер не я обичаше… в действителност той изглеждаше страшно нещастен от този годеж.

Оркестърът започна да свири. Маркизът поведе Лиза за първия танц с безизразно лице, прегърна я и двамата се завъртяха.

Бяха удивителна двойка. Той висок и силен, рус и мъжествен, а тя бледа и крехка, тъмнокоса и невероятно фина. Отекнаха още аплодисменти, които постепенно се засилваха. Само Софи знаеше, наблюдавайки скованото изражение на Лиза, че едва се сдържа да не се разплаче.

Излязоха още танцуващи двойки. Бенджамин изведе Сюзан, но Софи поклати отрицателно глава, когато Хенри я покани да танцуват. За миг тя се поддаде на силния си копнеж и усети невероятно остро колко е самотна Сякаш всички бяха излезли да танцуват тук, валсирайки грациозно като пеперуди… сякаш всеки имаше някого, с когото да се чувства цялостен, с изключение на нея.

Софи изправи гръб. Беше чиста глупост да се самосъжалява сега, когато бе преживяла толкова много.

Внезапно нещо я бодна по тила. Сърцето й спря. Ужас я обзе. И заедно с него едно напрегнато, разтърсващо чувство, което почти би могло да бъде описано като радост.

Софи знаеше, че Едуард е дошъл. В следния миг тя го видя.

Едуард влизаше от преддверието, опустошително красив с черния си фрак, с дълга, но небрежна крачка и с неотклонно впит в нея поглед.

— О, господи — прошепна Софи.

Тя стисна ръката на Хенри. Очите му блестяха от ярост… и той се насочваше право към нея.