Бренда Джойс
След невинността (2)

1

Нюпорт Бийч, 1901 година

Денят беше великолепен Софи вече не съжаляваше, че е напуснала града, за да участва в плажното парти, което майка й устройваше през уикенда.

С голям скицник в едната ръка и въглен в другата Софи спря на хребета на една дюна, за да хване пейзажа. Атлантическият океан обгръщаше пясъчния бряг, слънцето се отразяваше в игривите му леки вълнички. Над нея се рееха чайки. Небето почти я заслепяваше със синевата си. Тя се усмихна и вдигна към слънцето лицето си, засенчено от сламената шапка. Мигове като този караха Софи да осъзнае, че има живот и извън четирите стени на нейното ателие.

После туптенето в глезена я върна към познатото й. Не биваше да се застоява. Беше грешка, че слезе на плажа. Имаше великолепна предварителна скица на Нюпортския бряг, която щеше да нарисува с маслени бои веднага щом се върне в града, а я очакваше цяла вечер сред гостите и тя щеше да бъде още по-неприятна за нея, ако куца повече от обикновено. Сюзан беше напълнила къщата за уикенда и това не можеше да не ужаси Софи. Всъщност, ако имаше избор, щеше да се заключи в стаята си и да рисува. Но нямаше възможност да избира, беше обещала на майка си да се покаже в най-гостоприемната си светлина и Софи наистина възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да й се хареса.

Софи въздъхна и си представи дългата вечер, която предстоеше. Заслиза по дюната. Чудеше се дали познава поне някого от гостите на майка си. Потънала в света на своите рисунки, Софи рядко излизаше сред хората и трудно общуваше с непознати или бегло познати хора, нещо, което беше като втора природа за останалите. По-малката й сестра Лиза веднъж й каза, че хората говорят за всичко, каквото им попадне пред погледа — например за красивата порцеланова ваза, която стои наблизо. Звучеше по-лесно, отколкото бе в действителност. Софи реши да не се безпокои за предстоящата вечер. Никой не очакваше от нея да бъде красавицата на бала.

Заслиза с неравната си походка по обраслата с шубраци дюна и след няколко крачки спря да си почине. Пое си дъх и погледът й улови някакъв ярък бял проблясък. Взря се. Забеляза един мъж, който вървеше по друга пътечка по дюните, точно под нея. И той си тръгваше от плажа, също като нея, но не я беше забелязал.

Видът му спря дъха й и Софи замръзна на място, забравяйки и самата себе си, и къде се намира. Той беше без шапка, гъстата му черна коса ярко контрастираше с ослепителната белота на фино ушитото му ленено сако. То беше небрежно разкопчано и вятърът го развяваше. Мъжът беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на бледокремавите си панталони. Беше едър мъж, Софи виждаше това, висок и широкоплещест, но се движеше с грацията на дребните фигури, леко и изящно като черна пантера. Софи беше омаяна. От тази далечина не можеше добре да различи чертите на загорялото му лице, но те сигурно бяха невероятно красиви. Трябваше да го нарисува. Тя рязко седна долу, отвори скицника. Сърцето й биеше до пръсване. Започна да нахвърля силуета му.

— Едуард! Почакай!

Ръката на Софи замръзна и тя стресната хвърли поглед към жената, която тичаше по пътеката след непознатия. Софи позна съседката си, госпожа Хилари Стюарт. Защо, за бога, Хилари ще тича след този мъж в такъв вид, с пола, високо вдигната в едната ръка, и безсрамно откриваща дълги крака, обути в бели чорапи? После се сети какво може да е правила Хилари, и побледня, шокирана.

Софи си напомни сурово, че това не е нейна работа и че трябва да си върви. Опита се набързо да завърши скицата на непознатия, прибави още няколко щриха. После гласът му, мъжествен и нисък баритон, накара ръката й да замре. Софи вдигна глава, безпомощно омагьосана от мъжествения звук, и неволно напрегна слух.

Хилари се вкопчи в раменете му, полюля се, като че ли подухната от вятъра… или може би в очакване той да я целуне.

Сърцето на Софи заби още по-буйно. Точно както си бе помислила… както се бе опасявала. Зарови пръсти в топлия пясък, забравила за скицата, осъзнавайки единствено, че трябва да си иде, преди да е видяла нещо, което няма право да види… но не можеше да помръдне, нелепо парализирана.

Дочу гърления смях на Хилари. Софи отвори широко очи. Хилари бавно разкопчаваше раирания си жакет.

 

 

Той се запита дали вече не остарява преждевременно — със сигурност беше твърде стар за това. Африка не само бе изцедила силите му, но и го бе оставила с непоклатимото убеждение, че радостите на живота си струват да почакаш. Нямаше намерение да се отдава на разгул в пясъка, щом по-късно може да го направи на чисти хладни чаршафи. А и Хилари Стюарт бе излязла от леглото му скоро.

Усмихна се кисело. Беше се запознал с Хилари на едно парти преди няколко седмици, почти непосредствено след като се върна в града. Беше научил, че преди няколко години се е омъжила за доста по-възрастен мъж и наскоро е овдовяла. Едуард предпочиташе вдовиците; те се наслаждаваха на греха, без да чувстват вина или да му предявяват изисквания. Привличането беше взаимно и оттогава двамата имаха връзка.

Сега бяха поканени в лятната къща на Ралстънови. Хилари несъмнено беше накарала да поканят и него, но Едуард нямаше нищо против. Харесваше я и извън леглото, и в него, а през лятото в града беше истински ад. Сюзан Ралстън, тяхната домакиня, любезно им беше дала съседни стаи с врата помежду им и предната нощ Хилари не го остави на мира от полунощ чак до зори. Но явно тя беше доста по-малко заситена от него.

Зачуди се дали ентусиазмът му, някога безграничен, щом станеше дума за красиви и достъпни жени, не е започнал да изчезва.

Но той все пак си оставаше мъж и погледът му прелетя от кестенявия й влажен поглед към белите, твърде бели ръце, които откопчаваха копчетата на жакета й. Хилари беше ненаситна и чувствена, затова, въпреки че имаше най-добри намерения, като я знаеше каква е, слабините му потръпнаха.

— Скъпа, но това е недискретно — каза Едуард с провлачен тон.

Единственият отговор на Хилари беше една хитра усмивка. Тя отгърна прилепналия си жакет. Отдолу нямаше нищо, дори корсет. Гърдите й бяха големи и млечнобели, с рубиненочервени зърна.

Едуард сви устни и въздъхна. Не се сдържа да не обвие с ръка талията й, а дланта на другата му ръка подхвана тежестта на гърдите.

— Ще се видим по-късно — каза той с нисък и леко дрезгав глас. Тя изстена и изви шия назад. Палецът му се плъзна по зърното й, методичен и умел. Тя отново изстена:

— Едуард, луда съм по тебе, просто не мога да чакам.

Кожата й бе копринена и той продължи да я гали, понеже беше достатъчно хедонист, за да пропусне да се наслади на това, което правеше, но усети мъчителна тежест в панталоните си. За момент се изкуши да продължи, но й се усмихна очарователно:

— И двамата сме достатъчно възрастни, за да разбираме какво е да предвкусваш, скъпа — каза той, целувайки леко едното зърно, после притвори жакета й.

Бързо и сръчно закопча всичките черни копчета. Тя сграбчи китките му.

— Едуард… не искам да чакам. Не съм сигурна, че мога да чакам.

— Разбира се, че можеш — прошепна той усмихнат. — И двамата знаем, че е по-добре, ако изчакаш.

Ръката й се стрелна и обхвана стоманенотвърдата му ерекция.

— А ти как можеш да чакаш? — отвърна тя също с шепот.

— Скъпа, търкалянето в пясъка е неудобно. Тя въздъхна разочарована и примирена.

— Страх ме е, че ще се върнеш в Южна Африка и ще те загубя. Той се засмя и отстрани ръката й… може би малко колебливо.

— Никакъв шанс — каза той решително.

Едуард обви раменете й с ръка и я притегли към себе си за една бърза и естествена целувка. Но вниманието му бе привлечено от някакво внезапно движение и той трепна.

Погледът му пробяга бързо по обраслите с шубраци дюни точно над и оттатък Хилари. Очите му се разшириха. Над тях в пясъка беше коленичил някакъв воайор.

Той преглътна изненадата си и бързо отвърна очи. Но в ума му се запечата гледката на едни широко отворени жадни очи и едно красиво овално лице. Воайорът беше някакво младо момиче, със сламена шапка със синя лента, явно омагьосано от гледката, която двамата с Хилари представляваха.

Хилари бе сграбчила китките му, той все още я прегръщаше с едната си ръка, а ерекцията му изведнъж бе станала колкото оръдие.

Внезапна възбуда връхлетя Едуард. Той дръпна Хилари към себе си, питайки се колко е видяла вече воайорката и дали сега ще си отиде, и я целуна. Хрумна му, че е наистина извратен. Защото беше много по-възбуден от мисълта, че някаква млада дама го гледа как се люби, отколкото от представата за самия акт. Сега вече любенето в легло от пясък не го притесняваше.

Усещайки, че го гледат, той целуна Хилари. Целувката му беше дълбока, с цяла уста, той започна да гали езика й със своя и да я притиска към члена си, който беше станал твърд като скала, докато тя накрая изстена високо и се вкопчи в него, а краката й така се подгъваха, че той трябваше да я поддържа Когато отмести поглед, видя, че неканената наблюдателка е застинала в смайване. Не беше помръднала от място, все така клекнала зад шубрака, но вятърът беше издухал шапката й и кестеняворусите коси се вееха около лицето й. Дори от разстоянието, което ги разделяше, той усещаше и нейната възбуда Тя не бе разбрала, че той я е видял.

Ръката му се спусна надолу и той бързо разкопча копчетата на панталона си, задиша насечено и бързо. Мисълта му се противеше, докато мъжествеността му изскачаше навън. Чу въздишка и знаеше със сигурност, че не е дошла от Хилари.

— Хайде, скъпа — прошепна той и започна да целува шията й, макар че съвестта му протестираше срещу това неприлично поведение. Но не можеше да престане мислено да вижда воайорката, не можеше да спре да вижда какво всъщност виждаше тя. Притисна ръката на Хилари към члена си. И отново потърси устата й. Обсипа шията й с целувки, стигайки чак до ключиците и по-надолу, откопчавайки в същото време копчетата, и накрая налапа докрай едното голямо червено зърно. Хилари отмаля, но Едуард беше подготвен и я подхвана, полагайки я леко на пясъка.

След миг той коленичи, вдигна пешите на Хилари и се вмъкна в нея с лек и опитен тласък. Докато се движеше вътре в нея, борейки се да си възвърне самообладанието, което трябваше да стане много лесно след ексцесиите от предишната нощ, той ясно осъзнаваше как кръвта кипи във вените му и ги разпъва. Почувства се така, сякаш две жени лежат под него. Изведнъж му се прииска да разбере коя е кестеняворусата непозната. Не можеше да издържи повече и макар да беше разголен, хвърли един поглед и забеляза лицето с широко отворени очи, обградено от русата коса. Когато хвърли още един поглед малко по-късно, воайорката си беше отишла.

Едуард затвори очи. Какво ставаше с него? Изведнъж почувства срам и нещо по-лошо, уплаши се. Мярна му се идеята, че лошата му репутация не е толкова преувеличена, както му харесваше да си мисли.

Софи измина невероятно бързо дългия път до вкъщи. На моравата в задния двор играеха крокет, но тя не искаше да я забележат. Не и този път, не и след онова, което тя беше видяла. Лицето й бе сгорещено и пламнало в червенина, не можеше да диша нормално и всички, включително Сюзан, веднага щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да питат какво е станало.

Софи се отклони от моравата в задния двор, макар че това й струваше много повече ходене, докато стигне до къщата. Вървя през дюните и накрая стигна до тенискорта, където за щастие нямаше хора. Вече не можеше да понася болката в десния глезен, която се засилваше с всяка следваща стъпка. Тя извика леко и се отпусна на пясъка зад корта, закривайки лице с ръцете си.

Как можа да направи такова нещо? Когато разбра, че се е натъкнала на любовна двойка — и то жената беше дългогодишна нейна съседка, господи, — трябваше да се обърне и да избяга. Но тя не постъпи така. Беше загубила контрола над тялото и ума си. Беше останала. Беше останала до самия край.

Софи силно се разтрепери, посягайки към крака си. Какво ли е усещането да те целуват така? Какво ли е да бъдеш в прегръдките на мъж?

Тя отпъди грешните мисли и се хвана за глезена. Това, че беше останала да ги гледа, беше достатъчно ужасно, но да мисли по такъв начин беше още по-лошо. Никога преди не си беше позволявала такъв род размишления — а сега не беше време да започва с това. Никога нямаше да узнае какво е усещането… и толкова.

Софи обхвана глезена си и изстена, сълзите напираха в очите й, но тя и не искаше да знае дали са предизвикани от страха, че може да е наранила стъпалото си, или от нещо, далеч по-мъчително.

Преглътна решително сълзите. Не бяха я видели, значи никой не знаеше ужасната й тайна. Поне Хилари не я бе видяла. За миг си бе помислила, че мъжът накрая погледна към нея, но знаеше, че навярно си го е въобразила в уплахата си, иначе той щеше да извика от възмущение, а не от страст и щеше да спре.

Софи започна да масажира бодящия глезен. Не трябва да мисли за онова, което той правеше, или как беше погледнал, докато го правеше. Всъщност този непознат беше възхитителна гледка. Сега Софи разбираше защо на жените е забранено да рисуват голи мъже като модели в Художествената академия.

Тя сгърчи лице в гримаса и бавно се изправи на крака. Болката прониза глезена й, тръгна нагоре по прасеца и стигна чак до бедрото. Тя я отвлече от мислите й. Софи прехапа устни, за да не извика. Сюзан щеше да каже, че тя по принцип сама си е виновна, задето е слязла на брега без чужда помощ.

От време на време обаче на Софи страшно й омръзваше да я ограничават или да не може да прави това, което всички други правят, без да се замислят. А когато работеше, не можеше да понася чуждо присъствие освен някой модел. Софи бе прекарала последните два и половина месеца в града — факт, който правеше днешния ден на брега дори още по-привлекателен, дотам, че да изостави всичката си обичайна предпазливост и здрав разум. Толкова рядко й се падаше възможността да работи на открито и още по-рядко — на морския бряг. Лекомислено бе сметнала, че ще може да направи такова пътешествие, без да й се случи нещо… колко се е лъгала!

Софи изтърси пясъка от навитите ръкави на бялата си блуза. Поне сега дишаше равномерно и ръцете й вече не трепереха толкова. Запита се кой ли е бил непознатият на плажа. Малкото му име беше Едуард, но това нищо не й говореше. Софи затвори очи. „Каква съм глупачка“, каза си тихо. Такъв мъж никога няма да погледне втори път към куца и ексцентрична жена като нея.

 

 

— Госпожо Ралстън?

Сюзан автоматично наложи на лицето си приятна усмивка и се обърна с горда осанка пред широко отворения френски прозорец. Зад нея се простираше вътрешен двор, настлан с тухли, а зад него — обширните морави, където някои от гостите й играеха крокет. Неособено големият салон, където бе застанала сега, беше сенчест и прохладен. Майката на Софи погледна към пълничкия млад мъж, който приближаваше и бе изрекъл името й.

Сети се, че това е онзи беден далечен братовчед на Анет Мартен, който наскоро бе завършил Харвардския юридически колеж и се канеше да отвори частна адвокатска кантора. Анет бе в чужбина и я беше помолила да покани братовчед й за уикенда и да го представи на високопоставените си гости.

— Здравейте, господин Мартен. Забавлявате ли се? — Усмивката му беше любезна и Сюзан разбра, че ако мъжът поотслабне, може дори да мине за привлекателен.

— Невероятно, госпожо Ралстън. Не мога да ви се отблагодаря достатъчно за това, че ме поканихте. А къщата ви е удивителна — добави той с широко разтворени очи.

Сюзан трепна вътрешно — решително беше много непохватен.

— Къщата ми едва ли е по-голяма от съседските, Хенри. — Най-накрая си бе спомнила името му. — Но благодаря за любезността.

Завоалирано му подсказваше, че трябва да проявява по-малко възторг и да бъде по-изтънчен — това беше най-малкото, което можеше да направи за Анет.

— Госпожо Ралстън, стори ми се, че видях дъщеря ви долу на плажа.

И той почервеня.

Сюзан не се учуди, че той се интересува от Лиза, която, макар и само на седемнадесет години, вече имаше много обожатели, които сериозно се бяха заканили да я ухажват през следващия сезон. Беше тъмнокоса красавица с широко сърце.

— Лиза е била на плажа? Мислех, че играе тенис този следобед. — Как да каже на този младеж, че се самозабравя? Или мозъкът му е размътен, или прекалено амбициозен — Сюзан още не можеше да реши кое от двете. Но Хенри я сепна:

— Не, госпожо Ралстън, видях Софи, не доведената ви дъщеря. Сюзан трепна.

— Искам да кажа — забърка се той, — помислих, че е Софи. В края на краищата нали още не съм се запознал с нея. С руса коса, средна на ръст. — Той изглеждаше разтревожен. — Надявах се да се запозная с нея.

Сюзан още го гледаше втренчено — как я беше насадила нейната приятелка Анет. Макар че Хенри Мартен несъмнено имаше нужда да влезе в обществото заради новооткритата си адвокатска практика, той бе дошъл тук да души по следите на дъщеря й. Софи не само беше на възраст за омъжване, тъй като през май бе навършила двадесет и една години, но се знаеше и че е наследила богатството на баща си. Истинският размер на състоянието на Джейк О’Нийл беше шокирал всички, но не и Сюзан.

Тя още не можеше да си представи как обикновен ирландски работник, издигнал се до предприемач, е успял да натрупа близо един милион долара само за шестте години, през които бяха заедно.

— Госпожо Ралстън?

Сюзан се съвзе и се опита да не трепери. Дали защото не можеше да не се ядоса, когато се сетеше за Джейк и особено за неговото състояние, или защото това парвеню беше дошло да ухажва дъщеря й — не знаеше. И си наложи любезна усмивка.

— Сигурно сте сбъркали. Софи не би отишла на плажа.

Хенри я загледа втренчено.

— Н… но аз съм сигурен, че беше тя. И…

— Куцаше ли?

Хенри отново я загледа смаяно.

— М-моля?

— Сигурно знаете, че куца ужасно.

Научих, че походката й е малко неравна, като резултат от нещастен случай в детските години.

Сюзан се досещаше защо Анет е била толкова снизходителна, когато е говорила за Софи с братовчед си — тя никога преди не беше проявявала такова снизхождение към нея изобщо и към куцането й. Успя да изобрази някаква усмивка.

— Куцането й наистина е резултат от инцидент в детството, ужасна случка. Беше едва на девет години, когато падна по стълбите. Счупи си глезена и той не можа да зарасне правилно; остана доста изкривен Анет не ви ли е казала, че дъщеря ми е инвалид?

Докато слушаше Сюзан, лицето на Хенри посивя като пепел.

— Не.

Сега вече усмивката на Сюзан стана по-непресторена.

— Наистина ще ми бъде много приятно да ви запозная с нея. Макар че е на двайсет години, никога не е имала обожатели.

— Аз… аз разбирам.

— Елате да я намерим, искате ли? — и Сюзан докосна ръката му.

Когато Софи стигна до кухненския вход на къщата, беше не само изтощена от пронизващата болка в глезена, но и разстроена Забравила бе скицника си на плажа.

Работата беше най-важното нещо в живота на Софи, основанието й да живее, тя никога преди не беше изоставяла така безгрижно скицника си. Това, че сега беше постъпила така, говореше колко развълнувана е била да гледа как се любят двама души.

Тя спря в тясното антре, благодарна за прохладата му. Появи се една от прислужничките и я запита дали е добре. И й каза, че Сюзан я търси.

Софи знаеше със сигурност каква гледка представлява, знаеше че и майка й ще забележи смущението й. Сюзан обаче никога нямаше да отгатне причината за него.

Софи закуца — още по-силно от обикновено — подир прислужничката и се насочи към мястото, където антрето излизаше в централното фоайе на къщата. Видя там майка си, застанала в зелено-белия салон, да говори с един младеж.

— Софи! Ето те и тебе! Търсихме те навсякъде. Хенри каза, че си била на плажа. Вярно ли е?

Сюзан вдигна вежди, виждайки колко раздърпана е дъщеря й. Софи спря на място, докато майка й се приближаваше към нея, следвана по петите от младежа. Сюзан беше едновременно красива и елегантна жена, стройната й фигура бе съвършена, косата — тъмна, а кожата — бледа като слонова кост. Беше само на тридесет и шест години. Преди известно време Софи беше осъзнала, че майка й я е родила, когато е била едва шестнайсетгодишна. Често си беше представяла как красивият й и очарователен баща Джейк О’Нийл е омаял майка й. И също толкова често си бе представяла какъв можеше да бъде животът им, ако преди четиринадесет години Джейк не беше принуден да избяга от Ню Йорк. Той й липсваше и тя го обичаше, обичаше го дори и сега.

Софи се надяваше, че усмивката й изглежда естествена.

— Прощавай, мамо. Ходих на плажа да рисувам.

Сюзан премига.

— Сама ли?

Софи кимна.

Сюзан се обърна към мъжа, който изглеждаше доста нервен.

— Казах ли ви, че дъщеря ми е художничка? Учи в Академията и често рисува нощем в ателието си. Гради артистична кариера.

Софи премига смаяно, чувайки майка си за пръв път да говори пред хора за нейните професионални намерения. Макар че почти една четвърт от класа й в академията бяха млади жени, също толкова отдадени на призванието си като нея, все още се смяташе за много странно една жена да преследва цели в изкуството, а не съпруг. Тя погледна към младежа, който кимна отрицателно в знак, че не е чувал такова нещо. Разбра откъде идва смущението му.

— Софи е много талантлива — каза усмихната Сюзан. — Скъпа, покажи ни какво си нарисувала днес.

Софи замръзна, като се сети за скицника си, който беше захвърлила на плажа, както и защо го бе изоставила там, и сърцето й се разтуптя лудо.

— С радост ще покажа някой друг път.

Погледна към Сюзан, чудейки се какво е намислила. Майка й изобщо не одобряваше нейните занимания с изкуство, особено напоследък, и в нормални обстоятелства не би предложила да го показва на гостите си.

— Искам да се запознаеш с Хенри Мартен, скъпа — каза Сюзан и го избута напред. — Той е братовчед на Анет. Току-що е завършил право и скоро ще отвори собствена адвокатска практика.

Софи се усмихна и се насили да насочи вниманието си към младежа, който изглеждаше смутен и явно се чувстваше неловко. Тя протегна ръка, отгатвайки причината за смущението му. Той може би си мислеше, че Сюзан е тръгнала да ги сватосва, но истината не беше такава. Софи дори не беше направила дебюта си в обществото. А и как би могла, щом не е в състояние да танцува?

Не че това имаше някакво значение. Софи винаги си беше мечтала да бъде професионална художничка. Не бе толкова наивна да смята, че някой мъж би могъл да вземе куца жена за съпруга, особено пък ако е луда по изкуството. Двете със Сюзан още преди години се бяха разбрали, че Сюзан няма да я кара да се омъжва и че няма специално да й търсят съпруг. Щеше да бъде прекалено унизително, а и изгледите за успех бяха явно близки до нулата. Софи щеше да се отдаде на своята истинска любов, изкуството.

И това беше за добро. Когато Софи станеше на двадесет и една години, тя щеше да отиде в Париж. Там щеше да продължи да учи рисуване при някой голям художник, например Пол Сезан или Мари Касат, двама големи художници, които тя обожаваше.

Софи погледна Хенри Мартен, който нямаше как да знае, че тя не се интересува от евентуална женитба, видя го как я гледа, смятайки се за неотразима партия. Прииска й се да си е в стаята и да рисува. Но си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и каза:

— Приятно ми е, господин Мартен. И моите поздравления. Къде се дипломирахте?

Хенри пое ръката й и веднага я пусна.

— Приятно ми е, госпожице О’Нийл… Аз… ами… в Харвард.

Сюзан се извини и ги напусна с усмивка, а Хенри Мартен като че ли още повече се разстрои, когато остана насаме с нея. Софи почувства как бузите й пламват и й се прииска майка й да не я беше поставяла в такова неудобно положение.

— Това е голямо постижение, сър.

Той я погледна с влажни очи.

— Да, благодаря ви.

Софи отново се насили да се усмихне.

— Никак не е лесно човек да бъде приет там, нали?

Отново неловък поглед:

— Да, не е лесно.

— Навярно много се гордеете.

Тя пристъпи на другия крак, за да облекчи болката в глезена. Не му предложи да седнат, защото искаше да си тръгне и да потърси Лиза. Скицникът й навярно още е на плажа, а тя трябва да си прибере скицата на онзи невероятен тъмнокос непознат на име Едуард.

— Ами… да се поразходим ли, госпожице О’Нийл?

Софи си пое дълбоко дъх и отново храбро се усмихна.

— О, по принцип бих искала, но се страхувам, че трябва да ви оставя и да си почина, ако искам да се възстановя за довечера.

Той се поколеба, явно с облекчение.

— Наистина, госпожице О’Нийл.

Софи се усмихна също така облекчена като него, после бързо се сбогува и двамата се отправиха в различни посоки.

 

 

— Софи… не е там! — извика Лиза, затваряйки вратата на спалнята й зад гърба си.

Софи трепна. Киснеше глезена си в леген със солена вода, наметната с памучно одеяло.

— Не може да не е там! Не си гледала, където трябва.

Лиза, дребна, тъмнокоса и изключително красива, възкликна:

— Напротив! Тръгнах по пътеката, която започва до тенискорта, и вървях по нея чак дотам, откъдето се вижда океанът от гребена на последната дюна, както ми каза… и откъдето се вижда друга пътечка, която юди надолу. Нямаше нищо. Намерих само шапката ти.

— О, скъпа — извика Софи смутена и се хвана за стола си. — Дали някой не ми е взел скицника? Но кой? И защо?

— Наистина търсих навсякъде — каза Лиза.

Софи едва ли я чуваше.

— Сега как ще го нарисувам?

Лиза докосна ръката на Софи.

— Да го нарисуваш ли? Кого да нарисуваш?

Софи загледа невиждащо доведената си сестра. Лиза й хвърли въпросителен поглед.

— Видях един изключително красив мъж да върви по долната пътечка, докато рисувах на дюната, и го скицирах. Но той не ме видя.

Знаеше, че се е изчервила. Кожата на лицето й пламна. Почувства, че ако не каже цялата истина, все едно безогледно ще излъже, но не беше така. Само че наистина не можеше да каже на по-младата си сестра какво е видяла в действителност.

И онова, което се бе случило преди известно време на плажа, все още отказваше да излезе от паметта й. Тя не можеше да престане да си го припомня, нито можеше да спре да мисли за това, което той правеше с красивата Хилари. Дори и сега тя без никакъв срам си спомняше страстното му изражение в самия край. Мислите й бяха толкова неприлични, толкова греховни, толкова изнервящи… Софи не можеше да повярва, че е толкова обзета от мисълта за тях… за него. И през целия следобед, откакто се беше оттеглила в стаята си, планираше как ще го рисува, мислеше над композицията и цветовете. Възнамеряваше да промени мъничко онова, което бе видяла, с цел да засили драматизма.

— Кой беше? — запита Лиза, искрено заинтересувана.

— Не знам. Тя го наричаше Едуард.

— Тя? Значи, не е бил сам?

Софи си пожела да можеше да върне думите си назад.

— Не — каза тя, без да гледа към Лиза. Как можа това да й се изплъзне от езика?

Но Лиза бе седнала на ръба на стола й и не й даваше да мръдне.

— Сигурно имаш предвид Едуард Деланза — извика тя възторжено.

Думите на Лиза запалиха пламъче на ужас и очакване.

— Кой е Едуард Деланза?

— Запознах се с него снощи преди вечеря… о, колко ми се иска и та да беше там! Само да беше пристигнала вчера, а не днес!

Софи искрено се надяваше, че мъжът, когото беше видяла на плажа днес следобед, да не е сред поканените от майка й гости за уикенда. Дано никога повече не го види. Сигурно не би могла да погледне този мъж в очите.

Вътрешностите на Софи започнаха да се свиват.

— Да не би да е един тъмнокос и красив?

Лиза я погледна.

— Доста повече от красив. Той е съкрушителен! Ослепителен!

— Тя понижи глас и се наведе към Софи. — И е опасен.

Лицето на Софи бе станало пепелявосиво. Не, Лиза със сигурност не говори за този мъж, който тя бе видяла на плажа. Със сигурност той не е от гостите им за уикенда. Не може да е!

— Жените тук полудяха по него — продължаваше да бъбри Лиза.

— Снощи всички го намираха ужасно привлекателен — и гостенките, и прислужничките. Дори майка ти го погледна няколко пъти.

Софи усети нещо ужасно лошо и сви юмруци, уплашена, че и двете говорят за един и същи мъж, че той е тук, в техния дом.

— Репутацията му е по-черна от нощта, Софи. — Сега Лиза шепнеше с поверителен тон. — Казват, че винаги носел малък пистолет, че е контрабандист на диаманти… на крадени бижута… и женкар.

Софи не можа да потисне смаяното си изхълцване, а сърцето й биеше буйно. Тя затвори очи, припомняйки си с всички подробности онова, което бе видяла днес следобед. Дори според нея той да беше въплъщение на небрежната елегантност, колко лесно си го представяше как пренася контрабандно диаманти… или съблазнява невинна девойка. Взе романа, който беше прочела донякъде, и започна силно да си вее с него.

— Сигурна съм, че слуховете са доста преувеличени. И в края на краищата защо Сюзан ще го кани, ако е толкова невъзможен?

Но тя вече вярваше на клюките, о, как им вярваше. Лиза се усмихна.

— Защото със сигурност не е невъзможен, Софи, въпреки всичко, което прави. Казват, че бил ранен в Африка, а това го прави почти герой! Няколко от дамите вече са влюбени в него; в края на краищата може би е богат като Крез. Нямам търпение да те запозная с него, Софи. Тогава и ти ще ококориш очи.

— Ти вече си ги ококорила — каза Софи, изненадана, че може да говори толкова спокойно.

— Да, ококорих ги, но той в никакъв случай не е за мене. Татко никога няма да позволи такъв мъж да ме ухажва… и двете го знаем. — Но тъмните очи на Лиза просветнаха. — Снощи, след като всички се оттеглиха, той остана с една от жените на терасата. Видях ги… държеше се с нея шокиращо. Той я целуваше, Софи!

Софи замръзна.

— Коя? — изграчи тя. — С коя е бил?

— Няма да повярваш… и аз не повярвах. Беше Хилари Стюарт. — Лиза се наведе по-близо. — Чувах, че искала да се омъжи за него!

Софи не можа да реагира. Най-накрая й стана ясно, че мъжът, когото бе шпионирала на плажа, наистина е Едуард Деланза, и че в най-скоро време тя ще трябва да се изправи лице в лице с него. Божичко, как ще го погледне в очите след всичко, което беше видяла?