Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Деланза (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After Innocence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 110 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. След невинността

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

8

Едуард спря лъскавия си черен пакард пред хотел „Савой“ на югоизточния ъгъл на Петдесет и пета улица и Пето авеню. Пред него имаше една двуколка и една карета, от които слизаха пътници, и при звука от мотора на пакарда впрегнатите коне силно се задърпаха. Едуард намали газта, очаквайки да му дойде редът, за да спре пред гранитното стълбище на хотела. Конете, впрегнати в откритата двуколка, най-накрая се успокоиха.

Той стисна обвития с кожа волан и се загледа право пред себе си, без да вижда. Не можеше да повярва какво беше направил — и какво беше искал да направи.

За миг бе забравил всякакви правила на приличието. Бе забравил намеренията си. Бе забравил, че Софи е твърде млада и твърде невинна за него. Мислеше само как да я целуне и макар и за миг, предположи, че е трябвало да го направи. Как се бе случило така?

 

 

Вярно, че Софи беше очарователна с огромния си хлабав кок и дрехите, оплескани с бои. Без съмнение беше достатъчно хубава, за да събуди интереса на един мъж. Но със сигурност не и на мъж като него, свикнал на много по-красиви и много по-пищни жени, мъж, чийто единствен интерес към жените се основаваше на взаимното плътско удоволствие.

Но привличане съществуваше. Само че това нямаше никакъв смисъл. Или пък имаше? Никога преди не бе срещал жена като нея. Беше толкова освежително оригинална и толкова потресаващо уникална. Без съмнение бе талантлива и отдадена на изкуството си. Талантът й само стигаше, за да събуди любопитството на някой мъж, но изкуството й някак си го смущаваше. Беше му казала, че е пристрастена към изкуството си, но той не бе видял никаква страст в портретите на госпожица Еймс и Лиза. Не вярваше, че тя не е способна на страст. Всяка жена, която заявяваше, че амбицията й е да се издържа от продажбата на своите картини и да остане неомъжена, явно бе способна на доста неща. Да, Едуард бе заинтригуван от нейната оригиналност и независимост, от противоречията, които по-скоро долавяше, отколкото виждаше у нея. Той беше сигурен, че под спокойната повърхност, която обичаше да представя пред хората, у Софи О’Нийл се крие много повече, отколкото някой би могъл да предположи.

Нямаше съмнение, че това момиче се нуждае от разтърсване, помисли си съвсем сериозно Едуард. Но можеше ли той действително да я спаси от самата нея? Можеше ли да отприщи вулкан в нейния малък свят, можеше ли да я накара да забрави, че някога се е самоопределяла като ексцентричка или инвалид? Да я накара да осъзнае колко е необикновена? Да й покаже всичко, което животът би могъл да й предложи, да изрови страстта от нея, да я накара да поиска да живее така, както трябва да живее една жена… без да я съсипе? Тази мисъл го стресна. Досега намеренията на Едуард не включваха каквато и да било плътска любов. Представи си как я целува така, както мъж би трябвало да целува жена. Ако можеше да я целуне и после да си тръгне, в това нямаше да има нищо нередно, фактически в живота на Софи О’Нийл липсваха именно няколко горещи целувки. Това щеше силно да я разтърси, точно така, да я накара да пожелае да живее като всяка друга жена.

Щеше ли да посмее? Едуард беше опитен, когато ставаше дума за съблазняване, но никога преди не се бе занимавал с игри, които не дават задоволяващ завършек за двете страни. Запита се дали притежава самообладанието, необходимо за подобен род игри. Можеше ли да следва собствените си правила, правила, които никога преди не му се бе налагало да следва.

Когато каретата пред него си замина, Едуард включи двигателя и се придвижи напред. Слизайки, почувства как се въодушевява при мисълта за следващата си среща със Софи. Ако не се познаваше така добре, щеше да си помисли, че е хлътнал по нея. Но за мъж като него самата тази мисъл беше смешна.

Едуард се изкачи по покритите с червен килим стъпала на „Савой“, докато в същото време портиерът в своята червена ливрея отваряше стъклената врата пред него и му се кланяше. Едуард кимна, мисълта му работеше на пълни обороти. Ако трябваше да направи така, че Софи да започне да се радва на живота, значи им предстоеше двамата заедно да опитат много забавления. Бързо прекоси разкошното, застлано с мрамор, фоайе. Може да започнат с разходка с колата и обяд в „Делмонико“.

Заставайки пред рецепцията за пощата си, той забеляза един висок загорял мъж, който се обърна да го погледне. Едуард помисли, че може би го познава, но с един поглед се увери, че мъжът му е съвсем неизвестен. Когато се обърна, ровейки в писмата, които му бе подал чиновникът, някой, застанал до него, го бутна. Писмата се разпиляха по пода.

— Извинявай, приятел — каза мъжът с дрезгав, ленив глас. — Нека ти помогна.

Едуард погледна високия загорял мъж, който преди малко го бе загледал, а сега се навеждаше да събере писмата му. Мъжът се изправи, бе висок колкото Едуард, но с петнадесетина години по-възрастен. Устата му се изви в усмивка, но необикновените му очи гледаха пронизително.

Едуард го загледа за миг. Познаваше тези очи. Те не можеха да се забравят.

— Познавам ли ви?

Мъжът се усмихна.

— Не мисля.

Едуард бе сигурен, че е виждал някъде очите на мъжа, че някъде е срещал вече този поглед. Знаеше и кога е станал жертва на нарочно блъскане. И на свой ред се усмихна:

— Благодаря, сър.

Запита се дали мъжът не е откраднал някое от писмата му и понеже не успя да ги прегледа, не можеше да разбере. Почуди се какво ли може да иска този мъж от неговата поща. Очакваше съобщение от компанията „Де Беерс“, големия минен консорциум в Южна Африка, а всичко друго нямаше значение. Може би този мъж иска неговата мина, също както и „Де Беерс“.

— Надявам се да не съм ви попречил с нещо — подхвърли мъжът с хладен поглед и сух глас. Последва очарователна усмивка, за която Едуард бе сигурен, че е фалшива. После непознатият се обърна и се отдалечи.

Едуард загледа след него, питайки се кой, по дяволите, е той и какво, по дяволите, иска… и откъде го познава. Ужасно се смути.

* * *

Джейк О’Нийл мина през една стая, после през още една, след това през още една и още една. Вървеше през цялата чисто нова къща. Стъпките му отекваха по мраморните подове и във високия таван на вестибюла. След като обходи първия етаж, отиде на втория, после на третия и след това на четвъртия. В стаите за прислугата той спря пред един прозорец. Река Хъдзън блестеше далече долу като гъвкава черна змия в светлата лунна нощ.

Единствената стая, в която не бе влязъл, беше детската.

Докато обикаляше, забелязваше всеки мебел, всяко парцалче, всяка картина. Забеляза цвета на стените, тапицериите на столовете и диваните, покривките на леглата драпериите, аплиците и полилеите. Огледа всеки корниз и всяка гипсова украса.

Никой не би разбрал от безстрастното му изражение дали е доволен. Ако беше доволен, никой не би могъл да разбере. Защото беше сам.

Джейк слезе по стълбите със същата уверена крачка внимателно контролирайки стъпките си. По загорялото му и обветрено лице все още не можеха да се прочетат никакви емоции. Стъпките му отново отекнаха докато прекосяваше фоайето. Влезе в стаята която си бе определил за библиотека. Беше облицована с тъмна ламперия, но изглеждаше още по-тъмна заради виненочервения турски килим на пода; двете стени бяха отрупани с лавици с книги, плочата над камината беше от сив гранит. Не гореше огън. Стаята бе неосветена с изключение на малката лампа на голямото му бюро в стил „чипъндейл“ и беше някак си студена, стерилна.

Той я прекоси, без да се забави. Спря само да си налее чаша от финото шотландско уиски, което можеше да купи с парите си, и го глътна на една глътка после си наля второ. Отиде до големия зелен диван, който поддаде под тежестта му. Парливото уиски вътре в него не можеше да намали потиснатостта му. Тя го стягаше през гърдите.

Джейк затвори очи и дългите му мускулести крака се изпънаха напред, а лицето му се сгърчи от болка, която не беше физическа. Издаде звук — нещо средно между въздишка и изхлипване.

Беше сам в огромната си къща за три милиона долара сам, дори без нито един слуга — но той искаше да е така. Беше живял сам толкова дълго време, че сега познаваше само това съществувание.

Наистина сега, когато се бе върнал, когато къщата му най-накрая бе готова щеше да му трябва армия от прислужници. Предполагаше, че още утре трябва да си наеме секретарка.

Дали слугите щяха да бъдат удобство?

И той го чу. Мил детски смях. Отекващ в коридора отвън.

Джейк застина не смеейки да отвори очи, вслушвайки се внимателно, за да чуе този звук, който му бе толкова скъп — звук, който не бе чувал от четиринадесет години, — звук, който никога вече нямаше да чуе. Но той само си го бе въобразил, залутан в този мавзолей, който бе нарекъл дом; само си го бе въобразил в несекващата си тъга. Не за първи път се вслушваше и като награда дочуваше сладкия й смях, знаеше, че няма да е и за последен път. Защото Джейк си позволяваше да фантазира… защото само това му бе останало.

И само за миг се запита дали не полудява.

И преди му се бе случвало това ужасно нещо — когато лежеше в затвора.

Но дори да полудяваше, не можеше да отхвърли спомените си, не можеше. Тъкмо тези спомени го бяха крепили, бяха му помогнали да остане жив и донякъде с разума си през двете години, докато бе в затвора, преди да успее да избяга.

Затворил очи, той се ослушваше за смеха й и отново го чуваше. Едва дишаше. Чуваше стъпките й, докато тя се приближаваше, тичайки, към вратата. Русата й коса се развяваше, втурна се към него с розови, зачервени бузи. Колко красива беше тя, колко мила, колко съвършена!

— Татко, татко! — викаше тя с протегнати ръце.

Той почти се усмихна, макар отдавна да бе забравил как се прави.

А пък и нямаше за какво да се усмихва, особено мъж на трийсет и осем години, чието единствено удовлетворение идваше от въображението му, от сърцераздирателните спомени от миналото.

Софи. Господи, колко му липсваше. Понякога, в дни като този, той едва понасяше това. Не беше сигурен, че връщането му в Ню Йорк с намерението да живее тук след всичките тези години е добра идея, а съмнението му нямаше нищо общо със страха да не би властите да го открият. Джейк О’Нийл беше умрял и погребан, жертва на престрелка с полицията, която бе превърнала едно магазинче в пламтящ ад. Другарят му в бягството бе застрелян, а Джейк не си спомняше да си бяха казвали един на друг как се казват, преди пламналите стени да се бяха срутили върху тях. Но си спомняше репортажите в лондонските вестници на следващия ден. Дори бе отишъл на това кратко, самотно погребение, и за да оплаче младежа, който бе загинал вместо него, и тъжно да се поздрави — защото Джейк О’Нийл никога нямаше да възкръсне.

Сега беше Джейк Райън, уважаван международен бизнесмен. Беше спечелил първото си състояние със строежи в Ню Йорк, второто в Ирландия със строежи и с нещо по-опасно — предприемачество. Висша ирония на съдбата би било на Ирландия да се приписва каквото и да било участие в този успех. Когато бе избягал от родината си като младо, внезапно озовало се без дом момче, укриващо се от британските власти заради престъпления, които бе извършило в изблик на тъга и отмъстителност, никога не си бе помислял, че е възможно да се върне.

После го бе връхлетяла огромна тъга при мисълта, че трябва завинаги да напусне Изумрудения остров. Не можеше да си представи, че един ден ще се върне и ще усети още по-голяма тъга, защото бе принуден да остави дъщеря си и жена си в Америка.

Софи. Господи. Колко обичаше скъпото си дете. Колко трудно му беше да е близо до нея, да я вижда, но да не може да се приближи и да говори с нея, да я докосне, да я прегърне.

Джейк стисна твърдо очертаната си челюст. Стана и отиде до бюрото, където стоеше една празна сребърна рамка от „Тифани“. Някой ден ще намери нейна снимка и ще я сложи в рамката, ще я държи винаги със себе си.

Джейк разтърка овлажнелите си бузи и вдигна телефонната слушалка. Операторът отговори веднага. Джейк каза номера, с който искаше да говори. След миг чу отсреща детския глас на Лу Ан и почти щеше да затвори, без да каже и дума. Но не можеше да изкара още една нощ сам.

След като Лу Ан се съгласи да дойде, той затвори и се загледа невиждащо в тъмнокафявите стени, които го обграждаха. Само да можеше да излезе, да се разкрие… поне на Софи.

Но не можеше. Софи нямаше да иска да се види с баща си, с мъжа, който официално бе осъден като убиец и предател. Ако се приближеше до нея, тя щеше да избяга с писък, като всяка възпитана млада дама. Може би шокът от известието, че е жив, щеше да й дойде в повече. Пет пари не даваше за Сюзан, едва ли и за себе си, но последното, което би искал да направи, беше да нарани Софи. Сега тя имаше най-хубавия свят, беше богата и уважавана, не и трябваше никакъв парий.

 

 

Софи отстъпи колкото можеше назад, докато гърбът й се опря в стената на ателието. Едуард й се усмихваше от другия край на слабо осветената стая с дяволската си усмивка, с многозначителен, съблазнителен, сексуален… греховен поглед. От платното.

Софи осъзна, че е обхванала раменете си с ръце. През двата широки прозореца на ателието тя виждаше как небето отвън посивява, докато зората се прокрадваше на пръсти над града и по-специално над огромната градина оттатък Не беше мигнала цялата нощ. Беше рисувала като несвястна. Беше рисувала, рисувала, не бе спряла дори за да поспи, да хапне или да пийне. Сега той се взираше в нея от дъното на малкото ателие, дързък, трептящ и някак си жив. Софи изведнъж се свлече на пода.

Беше изтощена. Вдигна треперещите си ръце към устата, съзнавайки, че това е най-добрата картина, която някога е рисувала. Едуард вървеше с небрежна грация на фона на пясъка и небето, образец на всекидневна елегантност, с ръце в джобовете на светлите панталони, с разкопчано бяло сако, изместена вратовръзка, поглеждайки леко през рамо към нея. За разлика от жанровата картина на двете емигрантки тя бе избрала светла, но изненадваща палитра, в която преобладаваха лавандуловото и бледожълтото. Също като в жанровата картина бе оставила фона нефокусиран и неуточнен; фигурата на Едуард беше по-детайлизирана, а лицето му изпъкваше с яркостта си.

Тя сви колене до гърдите си и се загледа. Той беше върхът на дръзката елегантност, на самоуверената мъжественост, на мъжката чувственост. Беше го хванала идеално, и знаеше това.

Погледът му се впиваше в нейния, изпълнен с обещания, които тя не разбираше докрай. Господи божичко, колко искаше да разбере до дъно това обещание! Той никога не я бе привличал по-силно, сега чарът му бе неустоим.

Софи въздъхна високо и пресекливо. Разбира се, луда е, че мисли по този начин. Когато денят просветлее и слънцето се издигне по-високо, лудостта й сигурно ще отмине. Обещанието, което Едуард даваше на нея или на всяка друга жена, беше чисто и просто унищожително, нищо друго. Но Софи потрепери, представяйки си прекалено ясно колко приятно би било това прегрешение.

Софи си спомни колко греховно плътски се бе държал той с Хилари, помисли колко горещо и настоятелно устата му искаше нейните целувки. Топлина плъзна по бузите й и те пламнаха, когато си припомни начина, по който бе проникнал в Хилари, но и сега не можеше да се възпре, както по-рано не бе могла да се въздържи да не го нарисува. Само да забравеше какво бе видяла онзи ден на плажа.

Само да можеше да забрави докосването на устата му върху нейната, електрическото усещане за неговата силна ерекция, която се търкаше в полите й.

Софи обгърна раменете си с длани. Макар да бе капнала от това, че бе работила през цялата нощ в трескава възбуда, нямаше да може да заспи. Тялото й никога не бе пулсирало така живо. Всеки нерв като че ли бе изпънат и трептящ, очаквайки нещо, което Софи не знаеше какво е. Но тя беше достатъчно жена, за да разбере, че е заплетена в паяжината на желанието — желание, което несъмнено никога нямаше да се сбъдне.

О, господи. Софи почти щеше да се разплаче. Как бе стигнала до това ужасно положение? До неотдавна бе безразлична към мъжете, към страстта, към света, който съществуваше извън работата й. До неотдавна тя не знаеше, че съществува Едуард Деланза. Но вчера той я бе целунал; тази нощ тя бе будувала, за да го нарисува. И не се съмняваше, че това платно ще е само първото от много такива.

Софи си спомни за твърдението му, че са приятели. Не беше толкова наивна, за да не знае, че понякога мъжете наричат любовниците си приятелки. А и той я бе целунал. Права ли беше Сюзан? Дали той иска да я похити, да я съблазни? Да я направи своя любовница?

Тя затвори очи и рязко изпусна дъха си. Въпросът, който цяла нощ бе избягвала, се изправи застрашително пред нея, без да може да го отстрани. Ако това бе целта му, тя щеше ли да посмее да му стане любовница?

Софи седеше на предната площадка с госпожа Гутенбърг, отпуснала гръб. Бе прекалено уморена, за да работи повече през този ден. Изобщо не беше спала. Но след като призори бе довършила портрета на Едуард, бе толкова въодушевена, че реши да прекоси града и да се върне към жанровата си картина — за голямо съжаление на Билингс. Имаше една седмица да довърши платното, преди семейството й да се върне от Нюпорт за началото на есенния сезон, и много добре знаеше, че времето не чака.

Софи застина на място. Най-напред чу автомобила. Чу ръмженето на двигателя и виенето на гумите. Отвори широко очи. Иззад ъгъла хвърчеше огромна черна машина. Шофьорът надуваше клаксон и пешеходците отскачаха от пътя на този луд. Конете се задърпаха. Спирачките изскърцаха и колата спря точно зад каретата на Ралстънови. Предните колела се качиха на тротоара.

Софи не помръдна, докато Едуард изскачаше от колата, без да благоволи да използва вратата. Не бе облечен за шофиране — нямаше нито яке, нито шапка, нито очила. Спря, когато я забеляза да седи на площадката с изморено и сурово изражение. И побърза към нея.

— Не мога да повярвам, че сте дошли да рисувате тук.

Софи си пое дъх, не толкова като реакция на гнева му — защото той кипеше от гняв, — а като реакция спрямо него. Беше облечен както тогава на плажа — точно както го беше нарисувала, — в светло, измачкано ленено сако и малко по-тъмни, но също измачкани ленени панталони. Вратовръзката му бе накриво, вятърът развяваше гъстата му черна коса. Беше толкова мъжествен, че Софи не можеше да го гледа, без да почувства дълбока, тъмна реакция вътре в тялото си.

Тя чу как госпожа Гутенбърг хлъцна до нея:

— Кой е тоя?

Едуард я повика с пръст.

— Елате тук, Софи.

Гневът го правеше привлекателен и възбуждащ. Софи никога преди това не се бе сблъсквала с гнева на някой мъж. Стана с широко отворени очи, като марионетка на връвчицата си. Той отново я повика с пръст и Софи се видя как върви към него с биещо до пръсване сърце.

Спря пред него.

— Какво правите тук?

— Не трябва ли аз да ви попитам същото?

И тогава Софи разбра, че са я хванали, разкрили са я.

— Рисувам — каза тя, представяйки си най-лошото. Едуард ще каже на Сюзан за непослушанието й и Сюзан ще се ядоса. — Как ме намерихте?

— Има цял град, където да рисувате — каза Едуард, избягвайки въпроса й, а синият му поглед не изпускаше нейния. — Но, божичко, Софи, трябваше ли да изберете подобно място?

Тя автоматично изправи гръб.

— Нищо му няма на мястото.

Автомобилът му вече бе привлякъл тълпа, в която повечето бяха наематели на съседните жилища и търговци от улицата. Момченца припкаха около него с викове и възклицания.

— Нищо ли? — Тонът му бе суров. — Това е квартал с жилища под наем, Софи, и знам, че го знаете.

— Разбира се, че знам. Точно затова съм тук. — Тя му се усмихна приятно. — Не вярвам, че това е ваша работа, господин Деланза.

Той отвори широко очи. Софи се учуди на себе си Никога преди не бе спорила с мъж — още повече с такъв, дяволски красив.

— Направих го своя работа — каза той, приковавайки я с поглед.

Софи не можеше да отмести очи. Самите думи, сластният му тон, дръзкият му син поглед, всичко това се стовари като гръм върху нея. Софи стана яркочервена, не можеше да диша. И разбра, че Сюзан е права. Той искаше да я направи своя любовница. Искаше да я вкара в леглото си. Възнамеряваше да я съблазни.

Софи разбра това и не можа да реагира. Само го гледаше.

Накрая Едуард въздъхна. Погледът му се спря върху статива й, който стоеше с лице към тях. Хвърли дълъг загадъчен поглед към Софи и се приближи към него.

Погледна я оттам, където бе застанал, пред платното, между тях беше стативът.

— Това е много по-различно от портрета на госпожица Еймс.

— Да.

Погледът му се спусна към платното.

Софи притисна ръце до разтуптяното си сърце.

— Харесва ли ви?

Той вдигна очи.

— Да, харесва ми. Много ми харесва.

Но погледът му бе някак озадачен, смутен. Леко смръщи вежди.

— Какво има? — запита тя, не можейки да повярва, че той наистина харесва картината.

— Зле съм ви преценил — каза той.

Софи замръзна, не беше сигурна дали думите му са комплимент, или критика.

Той се отдръпна от платното и се приближи към нея.

— Вчера сметнах работата ви за талантлива, точна. Но ми се стори, че липсва нещо.

Софи не отговори, очите й не можеха да се откъснат от неговите.

— Сега със сигурност знам какво липсва. — Погледът му припламна. Той махна с ръка към статива. — Защото то е тук.

Софи прошепна:

— Какво?

Той отвърна с твърда усмивка:

— Сила. Страст. Това е силно, Софи. Гледам тези жени на площадката и това ме кара да се просълзя.

Софи не можеше да каже нито дума.

— Никога вече не ми казвайте, че сте ексцентрична — изрече той сурово, — защото не сте. Вие сте изключителна.

Сърцето на Софи заби до пръсване. Сълзи потекоха по бузите й.

— Не. Не съм. Преувеличавате — прошепна тя.

Животът й сякаш принадлежеше на някой друг, сякаш се превръщаше във вълшебен сън.

Той я погледна строго и отмина отрицанието й.

— Сюзан знае ли, че рисувате такива неща? — запита изведнъж Едуард.

Софи започна да си възвръща самообладанието.

— Не. Тя няма да ги хареса. Няма да ги разбере.

— Права сте — каза той. — Да върви по дяволите.

Софи прехапа устни. Твърде много си позволява.

Очите на Едуард изведнъж се разшириха, внезапно стреснати.

— Нямате разрешение да идвате тук, нали?

Софи не се поколеба.

— Разбира се, че нямам. — Тя потърси погледа му. — Ще й кажете ли?

— Не.

Изпълни я облекчение.

— Благодаря.

Внезапно той вдигна глава и погледът му я прикова. Сините му очи светнаха.

— Господи. Задължена сте ми… ще си го отбележа.

Софи застина, усещайки какво ще последва. Господи, сега ще го направи! Той се приближи плътно до нея и тя отвори широко очи, когато той вдигна брадичката й и я задържа в дългите си пръсти. Тя не можеше да повярва, бе на ръба на припадъка. Той щеше да я целуне сега, пред хората, на улицата, посред бял ден. Щеше ли да я целуне също толкова горещо и всеотдайно, както бе целувал Хилари?

И Софи осъзна, че съвсем погрешно го е разбрала.

Защото той не я целуна. Нямаше намерение да я съблазнява, не сега, не тук Само задържа брадичката й и каза много меко, с искрящ от решителност син поглед:

— Искам да видя останалите ви работи, Софи. Ще ми ги покажете ли?