Бренда Джойс
След невинността (19)

18

Ню Йорк — декември 1901 година

Беше пиян, но това не го безпокоеше. Беше едва пладне, и то на Бъдни вечер.

Едуард си каза, че точно заради това седи в новия си автомобил — един дълъг черен даймлер — на Пето авеню, пред дома на Ралстънови. Беше Бъдни вечер и всички знаеха, че Коледа не е време да се веселиш, а време да бъдеш сам и тъжен.

Поне Едуард не можеше да си спомни да е прекарвал някоя весела Коледа. Беше едва на единадесет или дванадесет години, когато брат му Слейд, когото обожаваше, бе избягал от къщи. Всички Коледи след това бяха мрачни събития.

Едуард сграбчи волана, чувствайки се като малко виновно момченце на дванадесет години, което се чувстваше отговорно за бягството на брат си. Но вече не бе на дванадесет, бе зрял мъж и сега вината му произтичаше от друга причина, чието име бе Софи.

Едуард успешно избягваше всички и всякакви мисли за Софи О’Нийл. В последните четири месеца, откакто я беше съблазнил, бе станал експерт по мисловни бягства. Но сега беше Бъдни вечер. Днес Едуард не искаше да бъде с някоя безименна жена с изрисувано лице, стомахът му се бунтуваше при мисълта за още едно питие, освен това нямаше пари, следователно и хазартът отпадаше. Не мислеше и че в този момент би издържал да слуша бъбренията на своите леки момичета. Освен това те всички имаха семейства и щяха да бъдат с тях днес. Само най-самотният нещастник би могъл да играе хазарт в „Ла Боа“ на Бъдни вечер.

Едуард помисли, че и той се чувства такъв самотен нещастник.

Загледа се в къщата на Ралстънови, питайки се какво ли прави тя в този момент, дали изобщо мисли за него, дали съжалява за случилото се… дали го мрази толкова, колкото той се мразеше, когато успееше да мисли трезво.

Изведнъж усети силна необходимост да се увери в това.

Едуард излезе от даймлера. Валеше слаб сняг, снежинките се топяха на носа му. Беше забравил палтото си, но студът го отрезви. Ако наистина искаше да види днес Софи, трябваше да изглежда далеч по-трезвен, отколкото беше в действителност.

Но когато пресече опустялото, замръзнало Пето авеню, страхът започна да го обзема. Какво, по дяволите, прави той? Наистина ли имаше нужда да се срещне лице в лице със Софи, за да разбере, че тя го презира? Господи, та тя беше отказала на предложението му за брак. Все още не можеше да повярва. Това все още така го разяряваше, че бе способен да пробие стена с юмрука си. Все още се чувстваше — необяснимо защо — така, сякаш тя го бе използвала.

Най-лошото беше, че той не би имал нищо против да се ожени за нея. Ако трябваше да се ожени за някоя жена, това можеше да бъде само Софи. Перспективата наистина не бе лишена от привлекателност. С изключение на това, че не представляваше двупосочна улица. Софи бе доста по-радикална, отколкото си бе представял. Тя предпочиташе да живее сама завинаги, но не и да се омъжи за него.

Беше мислил, че е влюбена в него. Колко грешеше. Колко надменно бе предположението му, колко суетно. „Не мога да се омъжа без любов“, бе казала тя. Днес думите й го преследваха. Тогава тя не го бе обичала. Не го обичаше и сега.

Едуард мина край двата седнали каменни лъва, които пазеха входа на къщата, и се запъти по посипаната с чакъл алея, мина покрай огромната елха в средата на моравата, украсена с варак и стъклени играчки и увенчана с блещукаща звезда. Спря пред предното стълбище на къщата. Почука силно с бронзовото чукче. Хрумна му, че сигурно всички са се събрали на вечеря… а той щеше да ги притесни. Но не го беше грижа. Искаше да знае дали тя е щастлива — дали е забравила онази единствена, невероятна нощ.

Дженсън отвори вратата. Очите му се разшириха за кратко, но след миг си възвърна обиграното изражение на неумолим иконом.

— Сър?

— Софи тук ли е?

— Страхувам се, че не.

— Не ви вярвам — каза Едуард с неприятна усмивка. — Моля, кажете й, че я чакам да говоря с нея.

Пулсът му започна да се ускорява.

Дженсън кимна и понечи да затвори вратата. Уплашен, че ще го остави отвън, Едуард пъхна ботуша си в пролуката, блокирайки вратата с крак.

— Сър — протестира Дженсън.

Едуард отново се усмихна, също така неприятно, както преди миг.

Дженсън се предаде и се обърна да върви. Но още не бе напуснал преддверието, когато се разнесе гласът на Сюзан:

— Дженсън, кой е?

Токчетата й затракаха по мраморния под и след миг тя се появи в предверието.

Едуард се напрегна, предусещайки неизбежната конфронтация.

Сюзан спря, когато го забеляза. Гняв разкриви чертите й, загрози я. Втурна се срещу него:

— Какво правите тук? — изсъска тя.

Едуард бе влязъл във фоайето и затвори вратата зад себе си.

— Искам да видя Софи.

Сюзан го погледна втренчено.

— Няма я.

— Не ви вярвам!

— Няма я тук! — Сюзан триумфираше.

Сърцето на Едуард сякаш пропадна вдън земя.

— Къде е? — запита той остро.

— В Париж, учи рисуване… както винаги е мечтала.

Едуард остана зашеметен. Софи бе заминала… заминала за Париж Но нали много пъти му бе казвала, че това е нейната мечта, да учи там, при големите френски художници? Нещо се сгърчи вътре в него, прободе го като нож Без усилие се върна към миналото.

Софи бе бледа и сериозна

— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене.

И Едуард усети с ужас какво ще се случи. Сърцето му сякаш спря.

— Ти беше девствена.

— Това не е достатъчна причина за женитба.

Не можеше да повярва на това, което чуваше. Беше започнал да спори с нея Фактите не трогваха Софи, нея трогваше и случилото се; все едно спореше с разумна, уравновесена непозната.

— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двадесет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам… Не мога да се омъжа без любов.

— Тя е щастлива — каза Сюзан, прекъсвайки мислите му. — Скоро получих писмо от нея. Има приятна компаньонка, намерила е стария си приятел Пол Веро, парижкото общество на художниците я е приело много топло. Стойте далече от нея. Тя е щастлива въпреки всичко, което направихте.

Едуард премига и видя пред себе си сърдитата майка на Софи.

— Сигурен съм, че е щастлива — каза той, без да може да прикрие горчивината си. — Наистина е щастлива в Париж, с нейното изкуство и приятелите художници. Но се заблуждавате, ако смятате, че ще я преследвам в Париж — Той изправи рамене във внезапен прилив на ярост. — Просто се отбих да й пожелая весела Коледа.

Сюзан го погледна внимателно.

Едуард се поклони и тръгна към вратата. Затръшна я зад себе си така силно, че коледната украса и боровият венец едва не изпаднаха, и се спусна по стъпалата. Сякаш щеше да тръгне да я преследва! Господи! Той е Едуард Деланза и никога не е преследвал жените — жените го преследваха. А той особено нямаше никакво намерение да преследва една кльощава, ексцентрична жена, която предпочиташе да учи рисуване и да прави кариера, вместо да сподели живота си с него. О, не.

Едуард реши да се върне в „Ла Боа“, където можеше да намери някоя хубавичка кукла, за да прекара с нея следобеда и вечерта. Нека Софи да споделя леглото си със своето рисуване. Ха! Какъв другар за в леглото е това?

Но когато се качи в даймлера си, се запита дали тя не бе избрала изкуството, защото то е много по-добър другар от един мъж, чиято слава се гради единствено върху егоистичния му хедонизъм и разрушаването на невинността.

 

 

Софи никога не се бе чувствала по-самотна. Пол я бе убедил, че ще бъде добре дошла за коледната вечеря в дома на сина му, затова тя бе отишла, но беше чужд човек и ясно го съзнаваше. Синът му Симон изглеждаше много привързан към Пол, въпреки че Пол бе живял далече от Мишел в чужбина толкова много години. Жената на Симон беше мила и майчински настроена към всички, а двете му дъщерички бяха прекрасни. Софи наблюдаваше сърдечното им общуване, без да може да вземе участие в него. Никога не се бе чувствала по-самотна, по-нещастна, по-тъжна.

Искаше й се да бъде в Ню Йорк със семейството си. Ужасно й липсваха майка й и Лиза. Липсваше й дори Бенджамин, с когото никога не бе била особено близка. Но нямаше да мисли за Едуард.

Бяха се нахранили и бяха станали от масата. Момичетата играеха с новите си играчки. Малката коледна елха заемаше голяма част от приемната. Момичетата я бяха украсили с пуканки и бонбони. Пол и Симон пиеха бренди и пушеха пури. Анет не възразяваше. Тя наблюдаваше децата, потънала в креслото си, усмихната, но очевидно уморена, защото бе приготвила и поднесла огромно количество ястия само с помощта на една прислужница. Не бяха позволили на Софи да помага, защото беше гостенка. Защото беше външен човек. Защото това не беше нейното семейство и никаква любезност не можеше да го направи нейно.

О, Едуард. Тя не можа да устои на мъчителните си мисли. Винаги ли ще бъда самотна?

Софи беше опасно близко до възможността да изгуби контрол над себе си, да изпадне във властта на отчаянието, но си напомни, че никога няма да бъде сама, защото след пет месеца щеше да има едно хубаво бебе. През лятото щеше да се сдобие със собствено семейство. И те щяха да бъдат семейство, дори то да се състоеше само от двама души. Софи бе решила, че детето й няма дори да забележи липсата на баща. Тя щеше да успее да бъде за детето си и баща, и майка, дори същевременно да гради артистичната си кариера.

Задачата изглеждаше херкулесовска, но Софи не смяташе да обръща внимание на клопките, които очакваха една самотна майка, натоварена едновременно със семейство и професия.

След няколко часа тя и Пол се сбогуваха с множество благодарности и си тръгнаха. Симон им зае своя кон и двуколката си. Софи помисли, че трябва да се върне в пансиона. Самата мисъл й бе противна. Тази седмица той бе опустял, защото всички си бяха отишли, за да прекарат празниците със семействата си. Рашел, която от няколко седмици беше компаньонка на Софи и се бе настанила при нея в пансиона, също си бе отишла у дома, в британското селце, където бе родена и израснала. Затова Софи реши да отиде в ателието си. За пръв път от месеци насам изпитваше остра нужда да рисува. Зачуди се дали подтикът е истински. Дали, ако нанесе въглена или туша върху хартията, ще може отново да създаде произведение на изкуството?

Пол бе спрял двуколката пред триетажната сграда от кафяв камък, където беше ателието й, и се обърна, за да я погледне.

— Трудно е сега човек да бъде сам. Спомням си много добре какво ми беше на мене.

— Надявам се, че съм се държала дискретно.

Пол се усмихна.

— Софи, един ден ще се научиш да бъдеш по-малко дискретна… и ще се почувстваш по-добре.

Тя не се усмихна, защото Едуард й бе казвал същите неща, но с различни думи.

— Толкова ли съм безнадеждна?

— Не, малката ми Но животът може да бъде забавен. Животът е хубав, Софи… има ли нещо, което би искала да споделиш с мене?

Софи погледна в топлите кафяви очи на Пол и видя грижа, отразена и в тях. Тя се бе облякла в огромно вълнено палто, с огромен вълнен пуловер отдолу, за да скрие изпъкващото вече коремче. Дали знае? Скоро ще трябва да разбере, скоро всички ще разберат, но Софи не искаше да говори за това, още не. Ако започнеше да говори за Едуард и колко го обича, страхуваше се, че няма да може да спре.

— Не, Пол — прошепна тя. — Не.

— Ще работиш ли тази вечер?

Погледите им се срещнаха.

— Да — каза Софи и сърцето й се разтуптя. — Така мисля.

Софи забърза нагоре, отключи вратата на ателието си и запали старинната газена лампа. Нямаше време за губене. С нарастваща възбуда тя се спусна към сандъка си и го отвори. Намери единствената скица на „Делмонико“, която бе направила, преди Едуард да й позира за толкова кратко; преди нощта на урагана. Когато видя набързо скицираното му лице и небрежно облегнатата му фигура, тя замръзна, припомняйки си онзи вълшебен следобед, сякаш бе вчера.

Софи не обърна внимание на сълзите, които замъглиха погледа й. Защото знаеше какво трябва да прави… какво непременно трябваше да направи. Трябваше незабавно да довърши този негов портрет. Преди да е забравила онзи вълшебен ден, преди да е забравила какъв беше той.

Софи свали пуловера си и навлече една престилка. Започна да отваря тубите с бои, приготвяйки палитрата си. О, господи! Макар че щеше да използва светлата и въздушна цветова схема, както бе направила в Джентълмена, щеше да сложи и шокиращо розово и яркочервено, фактически, за да улови момента, за да накара зрителя да почувства непосредствеността, Софи реши да постави ръката на сервитьора до рамото в най-близкия план на картината, сякаш той сервира нещо на Едуард точно в този момент.

За първи път от четири месеца насам Софи допря четка до платното. Трепереше от възбуда. И не се върна в пансиона няколко дни, загубвайки всякаква представа за време и място.

 

 

— Софи!

Софи трепна. Бе потънала в дълбок сън без сънища на изтъркания плюшен диван, който бе купила от вехтошаря, когато обзавеждаше ателието. Това беше единствената истинска мебел в ателието, като се изключи необходимото за работата й.

— Софи? Добре ли си? — разтърсваше я настоятелно Рашел.

Софи премига, страшно отпаднала, и в първия момент не беше сигурна къде се намира. Но когато фокусира погледа си, видя Рашел и разширените й от тревога тюркоазеносини очи. Софи се изправи и седна с усилие.

— Дни наред те няма в пансиона! Когато се върнах тази сутрин и разбрах това, веднага отидох при Пол. Бях сигурна, че ще те намеря там. Той обаче ми каза, че си дошла тук на Коледа и че оттогава не те е виждал. Софи… ти си тук почти цяла седмица!

Софи вече се бе събудила напълно.

— Работех.

Рашел започна да се успокоява.

— Виждам.

Тя погледна замислено Софи и се отдалечи. Както обикновено, бе обула тежките си черни обувки, беше облякла простата вълнена рокля, тъмнозелената, със същия тъмночервен шал, драпиран на раменете й, а буйната й червена коса се развяваше свободно. Както винаги, беше много красива. Рашел застана пред платното с ръце на кръста.

Софи виждаше картината от мястото си на дивана. Сърцето й заби ускорено. От средата на стаята Едуард й се усмихваше от платното, усмивката се четеше и в погледа му, чувствена, многозначителна, топла и съблазняваща. Беше облечен почти в бяло. Масата бе застлана с покрива в цвят на слонова кост. Но зад него ресторантът бе в шокиращо червено, розово и пурпурно, море от ярки следобедни женски рокли. Ръката на сервитьора, светлите му пръсти бяха в ниското на предния план на картината, изтърсвайки всяко самодоволство от зрителя. Рашел се обърна към Софи.

— Кой е той?

— Казва се Едуард Деланза.

Рашел я погледна.

— Наистина ли е толкова красив… и толкова мъжествен?

Софи се изчерви.

— Да.

Тя бе започнала да свиква с безцеремонното бохемско държание на Рашел и с понякога шокиращия й либерализъм. Рашел имаше любовник, един поет на име Аполинер, и той не беше първото й сърдечно увлечение.

Погледът на Рашел се отклони към корема на Софи.

— Той ли е бащата?

Сърцето на Софи прескочи и тя почувства как кръвта се дръпва от лицето й.

— Хайде, малката ми, да престанем да се преструваме. — Рашел отиде при нея, седна и хвана ръцете й в своите. — Аз съм ти приятелка, нали? Не съм се заблуждавала още от самото начало. Може да си заблудила Пол, но мъжете понякога са толкова глупави. Особено когато става дума за жени.

Софи се вгледа в Рашел. Беше плакала толкова много, докато рисуваше Едуард, че вече нямаше сълзи и очите й останаха сухи. Това не означаваше, че не я боли отвътре.

— Да, нося детето му — прошепна тя.

Рашел сви устни.

— Много е късно, нали разбираш, да се направи нещо. Преди няколко месеца можех да те заведа при един лекар, при добър лекар, и той щеше да махне детето от утробата ти.

— Не! Аз искам това дете, Рашел, много го искам!

Рашел се усмихна мило.

— Тогава значи това е хубаво.

— Да — каза Софи, — много хубаво е.

Двете замлъкнаха за миг. Една след друга вдигнаха поглед към платното насреща им, към необикновения мъж, който се излягаше там, на стола си.

— Той знае ли? — запита Рашел.

Софи замръзна. Трудно й бе да говори. Софи облиза устни.

— Не.

Рашел й отправи търпелив и мъдър поглед.

— Не мислиш ли, че е редно да знае?

Софи преглътна и отново погледна към портрета. Очите й неволно се наляха с влага.

— И аз много отдавна се питам това — каза тя накрая с дрезгав глас.

— И до какъв отговор стигна?

Софи се обърна към красивата си загрижена приятелка.

— Разбира се, трябва да знае. Но поради известни причини се страхувам да му го кажа. Страх ме е, че това няма да го интересува. Страх ме е, че прекалено силно ще се заинтересува.

Рашел потупа треперещата й ръка.

— Сигурна съм, че ще направиш това, което трябва.

— Да — каза Софи. — Ще направя това, което трябва. Длъжна съм. — Тя освободи ръцете си от тези на Рашел и обгърна раменете си. — Но бебето ще се роди едва към края на юни. Има време.

Рашел я гледаше изпитателно.

 

 

— Пол, уморена съм, наистина днес много не ми се ходи до „Жалко!“.

Пол Веро обаче не й обърна внимание и й подаде лекия шал.

— Много си сурова към себе си, малката ми. — Той се отправи заедно с нея към входната врата. — За жена в твоето положение.

Софи въздъхна, примирявайки се, че трябва да иде с него в малкия бар наблизо.

— Когато реших да направя Делмонико, не разбирах, че щом пак започна да работя, няма да съм в състояние да спра.

— Знам, малката ми — каза меко Пол. Той подкрепяше с една ръка натежалото й тяло, докато вървяха по тесните стръмни стълби. — Знам колко усилено работиш. Знам какво ти е струвало това усилие. Но си създала няколко вълшебни платна.

Софи преглътна и потрепери леко. Пол знаеше какво изисква от нея нейното изкуство, защото тя ходеше всеки ден в ателието си. Той не беше единственият й посетител. Сега Софи имаше много приятели, почти всичките художници или студенти по рисуване, с изключение на Жорж Фрагар и Ги Аполинер, които бяха поети. Всички наминаваха от време на време с изключение на Жорж, който бе станал толкова редовен посетител, колкото и Пол.

Софи предпочиташе да не мисли защо Жорж идва толкова често в ателието й. Казваше си, че сигурно харесва Рашел, която бе скъсала с Аполинер в ранната пролет. Нямаше друго обяснение. И беше доста възможно. Жорж флиртуваше с нея точно така, както и с всяка друга жена, с която се запознаваше. С изключение на Софи. Той вече не се шегуваше с нея, както го бе правил през първите месеци на пребиваването й в Париж, не се бе пошегувал нито веднъж, откакто разбра, че е бременна.

Смешно. На Софи й липсваше неговото флиртуване. Тя досега не бе осъзнала колко много я ласкае това през най-самотната зима от живота й. Все едно да пие леко, топло вино в мразовит ден. Някак си й се искаше Рашел да бъде някъде другаде, докато рисува, а не в ателието й. Понякога той й напомняше за Едуард.

Сега работата беше нейният живот, също както, преди Едуард Деланза да го разбие така през последната година. И това беше радостно за Софи.

Работеше върху Делмонико, все едно изгонваше от себе си някакъв зъл дух. Но вместо да изгони Едуард от живота си, вместо да изгони тъгата си, Софи установи, че сега повече отпреди е свързана с него. Може би не само защото бе довършила Делмонико, може би се дължеше и на бебето, което растеше така бързо и настоятелно в утробата на Софи. Когато Софи го усети за пръв път да се движи в корема й, тя започна да усеща силни майчински чувства и детето започна да става самостоятелна личност. Нежна, пълна с упование и жадна да се роди. Софи бе някак си убедена, че е момиче. Искаше да я нарече Жаклин, на Джейк, и Едуина, на Едуард.

Софи никога не бе била по-близо до Едуард, отколкото сега. Мислеше за него през цялото време, той се бе заселил и в подсъзнанието й. Тя нарочно не си оставяше много време за себе си. Ако не беше при учителя си и не копираше в Лувъра, ако не стоеше пред статива в ателието си, беше с приятелите си в някое кафене или в ателието на някой от тях. Когато се прибереше изтощена в малкия апартамент в Монмартр, който бе наела след Нова година, пак не беше сама, защото Рашел живееше с нея. Но когато най-накрая заспеше, в съня й се вмъкваше тъмният красив образ на Едуард.

След Делмонико бе нарисувала и други картини, композиции, фигурални композиции с Рашел и Пол в различни сцени от бохемския живот, но отново и отново се връщаше към Едуард като свой основен модел. Дори го бе нарисувала гол, както винаги бе копняла да направи Дори Софи съзнаваше, че когато той бе обект на картините й, тя създаваше едни от най-вълнуващите си и най-силни платна.

Андре Волар се бе хвърлил на Делмонико още щом го видя. Още когато го видя, Пол бе настоял приятелят му Волар да дойде да види платното. Волар заговори за възможността да купи картината веднага щом разбра, че Софи вече се е възползвала от услугите на Дюран-Рюел в Ню Йорк Софи не можеше да откаже — нито на ентусиазма му, нито на хилядата франка, които й бе предложил. Пол я бе уверил, че тъй като няма изключителен договор с Дюран-Рюел, може да продава творбите си на когото пожелае.

Делмонико веднага бе предизвикал раздвижване в артистичния свят, макар че никой не го бе купил. Рашел бе горда като квачка с пиленцето си. Каза на Софи, че всички художници и любители, които познава, са ходили да видят платното с брилянтна рамка и че то е било предмет на оживени разговори в много салони и ателиета през първите месеци, след като Волар го бе купил, фактически самият Пол Дюран-Рюел, с когото Софи не се познаваше лично, се бе появил един ден в ателието й с намерението да разгледа останалите й картини. Между Волар и Дюран-Рюел имаше съперничество, но последният бе доста по-известен и доста по-преуспял — само че често пъти беше и доста по-консервативен, когато купуваше картини.

Софи имаше няколко готови пастела на Рашел и Пол, довършваше и актовия маслен портрет на Едуард. Той купи много неща още там, на място, включително и скици, даде значителна сума и се опита да я убеди да показва работите си само на него. Софи обеща да си помисли, едновременно не й се вярваше и се разкъсваше от щастие. Преди да си тръгне, за да подслади предложението си, той подхвърли, че е добре тя да помисли да направи самостоятелна изложба. Много нощи преди това Софи си бе мечтала да има успешна самостоятелна изложба. В сънищата й Едуард винаги стоеше до нея, грейнал от гордост.

— Андре ми каза, че Делмонико е предизвикал голям интерес — каза Пол, когато излязоха от сградата.

Сърцето на Софи заби радостно.

— Така ли?

— През изминалите две седмици някои негови клиенти са проявили интерес към него.

Софи се опита да не пробужда прекалено много надежди в душата си. Делмонико беше излязъл на пазара от януари и още не беше продаден, а първоначалната еуфория от това, че го искаха едновременно двама търговци, вече бе отминала.

— Онзи ден получих писмо от Пол Дюран-Рюел. Портретите на баща ми и на Лиза са били продадени в Ню Йорк на анонимен купувач.

— Това е чудесна новина — усмихна се Пол.

Вън беше толкова топло, че Софи свали шала си. Беше ясен пролетен ден, диви цветя бяха напъпили покрай дърветата, които хвърляха сянка над улицата, теменужки и здравец надничаха от саксиите на прозорците и край къщните прагове. Те минаха през площада, покрай „пералнята“, стара полусрутена сграда, където бяха намерили приют много от бедните художници на Монмартр, включително и някои от приятелите на Софи. Продавачи стояха на праговете на магазините си по ризи и престилки: един книжар, един антиквар и продавач в магазин за бои. Когато Софи и Пол минаха край тях, те ги приветстваха с усмивки и подвиквания: „Дебър ден, Веро, Софи, как сте?“

Софи се усмихваше и им махаше с ръка.

Пол я погледна строго:

— Как е семейството ти, Софи?

Софи помисли за майка си.

— Мисля, че Лиза е влюбена. Както изглежда, ухажва я маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер. От тона на писмата й заключавам, че е успял да й завърти главата.

Пол изсумтя.

— А майка ти?

Софи се напрегна.

— Е, тя вече престана да настоява да освободя Рашел.

Те завиха зад ъгъла. Едно момченце изтича към тях, молейки да му дадат някоя пара. Софи му даде монета. Не обърнаха внимание на две мършави, развлечени жени, явно проститутки, които ги наблюдаваха мрачно от един праг.

Госпожа Грандал не бе одобрила Рашел. Не бе скъпила черните краски, заявявайки, че Рашел не е само модел, ами чисто и просто лека жена. Веднага щом се върна в Ню Йорк, бе отишла веднага при Сюзан да й опише живота в Монмартр и Рашел. Сюзан веднага бе писала на Софи, настоявайки да освободи Рашел, и й забраняваше да дружи с хулигани и луди, представящи се за поети и художници, и да ходи в кръчми, дегизирани като кафенета.

Софи бе харесала Рашел и нямаше намерение да си влошава отношенията с нея. Беше обяснила на майка си, че госпожа Грандал преувеличава. Извън всяко съмнение обаче бе, че жителите на този малък парижки квартал бяха донякъде диви и доста необичайни. Но всички бяха луди по изкуството в една или друга форма. В Монмартр имаше много малко преструванковци. Софи нямаше намерение да се мести другаде. Беше щастлива… поне толкова щастлива, колкото й бе възможно.

Спряха на следващата улица, изчаквайки един нахален каруцар с муле и каручка, пълна с чували жито и брашно, да отмине. Пол я хвана за ръка.

— Майка ти ще дойде ли? Сега не бива да оставаш сама.

Софи каза:

— Не съм сама. Имам тебе, имам и Рашел. — Двамата с Пол пресякоха улицата, хванати под ръка. — Но е по-добре тя да не идва. Ще се разстрои, като види къде живея… и какво представлява всъщност Монмартр.

Пол каза твърдо:

— Не бива да оставаш сама.

Софи не искаше да мисли за Едуард, не сега, не днес.

Влязоха в малкия бар „Жалко!“ на площад „Питал“. Беше ранен следобед, но облицованата с дървена ламперия зала бе препълнена и шумна; много посетители седяха на масичките или на столчетата край дългия бар, а когато двамата влязоха, мнозина се обърнаха и весело ги приветстваха. Пол бе добре приет от клиентелата и макар че Софи отначало бе сметнала, че е много дръзко за почтена жена като нея да го придружава тук вечер за чаша вино, бързо свикна с бара. В „Жалко!“ ходеха мнозина млади хора, запалени по изкуството като нея, поети и художници. Те веднага приеха Софи топло и безрезервно в редиците си.

— А, ето я бохемката — извика някой и неколцина мъже подеха добродушното закачливо подвикване.

Софи отговори с натъжена усмивка. Жорж й бе прикачил този прякор скоро след като се запознаха. Тя грижливо отбягваше погледа му, но знаеше, че той я гледа от мястото си до Рашел. Беше шега, и при това забавна Тя едва ли можеше да се нарече бохемка, и това веднага ставаше ясно на всички, които я познаваха Макар че изкуството й беше дръзко, уникално и нарушаваше всички правила на Салона, Софи се придържаше към стандартите на почтеността, с които бе израснала, независимо от сегашното си положение.

Понякога Софи се чувстваше като измамница. Понякога си пожелаваше да може да живее като Рашел и другите, ден за ден, жизнерадостно и интензивно, безгрижно, с тази неповторима френска „радост от живота“. Но не можеше, независимо колко се опитваше.

— Нали ще дойдеш при нас? — запита Жорж, без да се усмихва.

С всички други се държеше като очарователен негодник, но не и с нея. Софи му се възхищаваше, въпреки че отношенията им се бяха променили. Той беше чудесен, ако не и радикален поет, често използваше стиховете си като защита на съвременния начин на живот.

Софи се остави да я настанят до него и Рашел и двамата му най-добри приятели, Пикасо и Брак. Пол придърпа още един стол. Шарл Морисие, Давид Сен Жан и Виктоар Арман също бяха тук.

Софи едва бе седнала, когато мъжете на нейната маса се разпяха, колкото им глас държи, дори Брак, който иначе бе мрачен и меланхоличен. Тя се изчерви, когато разбра, че пеят „Честит рожден ден“ и че целият бар се присъединява към тях. Беше нейният рожден ден, но тя нарочно не го бе разгласила. Но Пол й бе преподавал в Ню Йорк достатъчно дълго, за да запомни датата. Той й стисна ръката, пеейки с палячовска усмивка на обветреното лице. Софи видя как Фред, собственикът, носи малък глазиран кейк със свещи към масата им, а розовите му бузи са по-зачервени от обикновено. Когато песента свърши и кейкът бе поставен пред нея, всички заръкопляскаха. Рашел пристъпи, прегърна я и я целуна, а очите й грееха от топли чувства.

Софи си каза да не плаче. Това бе толкова мило и приятелски замислено, че тя нямаше право да бъде тъжна, никога повече. Имаше нов живот, нови приятели, имаше своето изкуство, скоро щеше да има и скъпото си бебе. Нямаше ли всичко, за което си мечтае всяка жена? Преглътна сълзите и се усмихна на всички.

— Много благодаря, приятели. Скъпи мои приятели.

Някой засвири на старото раздрънкано пиано, близо до витрината на бара, изхабен инструмент, на който се свиреше всяка вечер. Софи видя, че свири Рашел, тя бе подела една весела мелодия, потрепвайки с ботуш в такт с ритъма. Някои от мъжете станаха и започнаха да танцуват двама по двама или с другите жени в бара. Жорж се наведе през масата и хвана ръката на Софи.

Тя замръзна. Очите му бяха сини като на Едуард, но така напрегнати, каквито не ги беше виждала дотогава.

— Танцувай с мене.

Софи разшири очи; не помръдна. Жорж чакаше отговора й. Гледаше я с пламтящ поглед. Софи поклати глава, шокирана, пулсът й се ускоряваше. Какво става? Тя не разбираше нищо! Жорж бе влюбен в Рашел.

— Не, благодаря, Жорж.

Жорж стана и се наведе към нея.

— Защо?

Софи почувства топлината на сълзите в очите си. Поклати глава. Не би могла да използва извинението, че е куца, защото той щеше да пренебрегне това, никой в Монмартр не даваше пукната пара, че тя накуцва. Можеше да му каже, че не умее да танцува, но той щеше да й предложи да я научи… както Едуард някога бе предложил да я научи, някога, много отдавна. Но той не беше Едуард и никога нямаше да бъде.

— Ще внимавам за детето.

Софи отмести поглед. Наоколо мъжете и жените танцуваха все по-освободено и все по-настървено. Рашел бе запяла с ясния си алт. Софи се обърна да я слуша, за да избегне изпитателния му поглед. Сега тя трепереше.

Но Жорж хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Тогава искаш ли да се поразходим?

Софи бе започнала да се досеща за нещо, което не можеше да бъде! Няма начин Жорж да я е харесал! Разбира се, че не! Той само е любезен, защото днес е нейният рожден ден. Но тя не видя дори сянка от любезност в погледа му. Видя гняв, чисто мъжки гняв.

— Не — каза след малко Софи отчаяно.

Очите му станаха още по-тъмни.

— Защо?

Софи отговори с въпрос:

— Какво правиш?

Той я изправи на крака. Софи бе вцепенена като дърво, но все пак той беше млад мъж, само малко по-възрастен от нея, и в докосването на дланите му до ръцете й имаше нещо хубаво.

— Мъчно ти е за него, нали? Мъчно ти е за знаменития модел от картините ти! Не съм нито глупав, нито наивен. Още щом видях Делмонико, разбрах. Той те е изоставил, нали? — запита яростно Жорж. — Какво ти обещаваше… какво не изпълни? — Очите на Жорж заискряха. — Съблазнил те е, направил ти е дете и те е изоставил. Той не е никакъв мъж! Дори е нещо по-малко от мъж!

Софи го загледа ужасена Нима целият свят знае, че тя и Едуард са били любовници? Нима всички са видели Делмонико и веднага са разбрали истината, както Жорж? Нима тя изобщо няма тайни?

— Ела с мене — каза той с нисък и настоятелен глас. — Ще те накарам да забравиш, че той някога е съществувал.

Шокирана от думите му, от тона му и от това, което той като че ли изпитваше към нея, Софи почувства как сълзи парят под клепачите й и поклати глава.

— Не мога да забравя.

— Напротив, можеш. Нека ти помогна, скъпа.

Тембърът на гласа му накара сълзите й да потекат. Той толкова приличаше на Едуард.

— Не искам да го забравя.

Той я погледна и очите му омекнаха натъжено.

— Когато промениш решението си — каза той, — ела при мене. Никога няма да те разочаровам, любов моя.

Той се обърна и излезе от бара.

 

 

Галерията на Андре Волар беше на улица „Сен Фобер“, в един от най-изисканите и най-шикозни парижки квартали. Той тъкмо щеше да тръгне, защото знаеше, че в Монмартр има малко събиране в заведението на Фред в чест на талантливата американска художничка Софи О’Нийл. Волар нямаше намерение да изпусне малкото празненство в чест на рождения й ден. Надяваше се и да получи изключителните права над творбите й.

Но тъкмо когато щеше да тръгне, една от помощничките му нахлу в канцеларията в задната част на галерията.

— Андре! Ела бързо! Госпожица Касат е дошла… търси новата художничка, онази, хубавата американка.

Волар стана така рязко, че бутна стола си. Макар че никога не бе продавал картини от Мари Касат, бе я открил прекалено късно, все пак знаеше коя е тя. Те се движеха в едни и същи артистични среди, имаха едни и същи приятели, възхищаваха се от едни и същи художници и спореха за онези, за които мненията им се различаваха. Мари Касат бе станала доста влиятелна в интернационалния артистичен свят, отчасти, защото собственото й изкуство най-накрая бе станало прочуто, възхвалявано и търсено, следователно и доста скъпо. Тя беше и частен агент на едни от най-големите световни колекционери, Х. О. Хавимайър и съпругата му Луизин, което й даваше необикновено голяма власт. Когато Мари Касат убедеше двамата Хавимайър да купят нещо, те не само преследваха настървено този художник, събирайки много негови творби, но и по този начин предизвикваха усилено търсене на доскоро неизвестни творци. Само преди десетина години един Дега можеше да се купи за няколкостотин долара, но точно завчера Дюран-Рюел, големият съперник на Волар, бе купил от една частна колекция Балерини в репетиционната зала на Дега за семейство Хавимайър за над шестстотин хиляди долара.

Волар побърза към галерията и намери Касат, жена на средна възраст, да разглежда картината, която бе купил от Софи О’Нийл през януари.

— Добър вечер, Андре — каза тя, усмихвайки се бегло. Беше изискана, добре облечена жена. Погледът й се върна към картината, висяща на стената. — Коя е тази Софи О’Нийл? Ирландка ли е?

— Американка е, Мари, но точно сега живее в Париж Доста е добра, не мислите ли?

— Млада ли е?

— Много. Едва на двайсет и една години.

— Талантът й е суров, но мощен. Използва светлосянката великолепно, но разхвърляно. Трябва да изучава усилено светлината поне няколко години. Композицията е дръзка и оригинална. Вниманието й към детайлите в лицето на младежа е фантастично. Ако пожелае, може да има търговски успехи… ако се върне към класицизма.

— Мари, тя учи от тринайсетгодишна и няма желание да рисува по старите традиции. Отчаяно иска да учи при някого като тебе.

Мари обърна рязко глава и погледна Волар.

— Наистина?

— Така казва Пол Веро.

— Бих искала да се запозная с нея — каза изведнъж Касат.

— Ще го уредя. Тя ще бъде много развълнувана.

Касат се усмихна.

— Ще бъде още по-развълнувана, когато й кажете, че купувам портрета на този красив млад мъж, който седи в „Делмонико“ — каза Касат.

Скъпа Луизин,

Днес видях една картина, която ме разтърси повече от всичко, което съм видяла напоследък. Художничката е млада американка на име Софи О’Нийл. Купих картината й, озаглавена Делмонико Нарисувана е с маслени бои, представлява един изключително красив младеж, изпълнен с мъжка грация, великолепно небрежен, излегнат на стола си. Тя използва цветовете дръзко, светлосянката й е много интересна, а вниманието към детайлите, що се отнася до лицето на модела, е невероятно. Сигурна съм, че тази художничка ще стигне далече, когато окончателно установи стила си, и тогава ранните й творби ще бъдат предмет на гордост за всеки колекционер. Знам, че никога не съм препоръчвала някого от днешните млади художници, но трябва да се запознаете с изкуството на Софи О’Нийл.

Твоя предана приятелка Мари Касат

Софи прегръщаше възглавницата си, знаейки, че плаче като дете. Можеше до безкрай да си повтаря, че бебето ще се роди след шест седмици, но не можеше да лъже дори себе си. Започна да се плаши. Не искаше да бъде сама, не и сега, не и шест седмици, преди да роди бебето, и най-вече — не и за цял живот.

Припомняше си красивото строго лице на Жорж Припомняше си и Едуард. Софи искаше да забрави Едуард. Господи, колко искаше да може да го забрави. Защото тогава щеше да бъде свободна да намери любовта с друг мъж. С Жорж или с някого като него.

Това бе донякъде ирония. Тя никога не бе искала любов. Още от най-ранни години бе погребала дълбоко всякакви глупави романтични мечти. Но Едуард бе влязъл в живота й със замайващия си чар, със съвършената си галантност, с горещите си целувки, с мъжествеността си. Вдъхвайки живот в тези мечти на ученичка.

Когато сълзите й постепенно пресъхнаха, Софи стана от леглото и взе писалка и лист хартия. Седна на единствения стол в спалнята си, претрупан с дрехи и разклатен, и намери една книга, върху която да пише. Почуди се как ще намери думи, с които да каже на Едуард, че скоро ще стане баща. Не можеше повече да отлага. Той трябваше да знае. И тя трябваше да напише писмото леко и неангажиращо. На всяка цена трябваше да му попречи да види какво става в сърцето й. Софи започна да пише.

5 май 1902 година

 

Скъпи Едуард,

Минаха много месеци, откакто говорихме за последен път, и несъмнено това е по моя вина. Но преместването в Париж беше голяма стъпка за мене. Трябваше да наема апартамент, ателие, да намеря учител и компаньонка. Всичко се нареди много добре. Имам много приятели, включително и прекрасната ми компаньонка Рашел, намерих стария си учител Пол Веро, който сега е мой наставник. Уча с великия Жерар Леон и той изглежда доволен от картините ми. Има дори нещо още по-хубаво. Ухажват ме двама търговци съперници Пол Дюран-Рюел го познаваш. Намекна, че може да ми уреди да направя самостоятелна изложба — това е мечтата на всеки художник. Андре Волар е продавал такива големи художници като Ван Гог и Гоген, когато никой друг не е искал да ги продава. И двамата са завладени от картините ми. А ако не си чул, твоят портрет е продаден в Ню Йорк преди известно време, както и портретите на баща ми и на Лиза.

Сега трябва да стигна до истинската причина да напиша това писмо. Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран. Очаквам дете към края на юни. Мислех, че би искал да знаеш.

Надявам се, че при тебе всичко е наред.

С искрени чувства

Софи О’Нийл

Бързо, преди да е изгубила смелост, тя подписа писмото, сгъна листа и го пъхна в плика. Запечата го с восък и с облекчение видя, че никаква сълза не е зацапала плътната бяла хартия.