Бренда Джойс
След невинността (13)

12

Софи го бе насочила към най-добрата галерия в града, която наскоро се бе преместила от Тридесет и шеста улица на Пето авеню. Едуард спря пред галерия „Дюран-Рюел“, една от най-реномираните световни компании, с клонове в Ню Йорк, Париж и Лондон. Сред клиентите й бяха някои от най-големите колекционери в света.

Едуард беше научил, че в последните няколко години там са били купени и продадени няколко картини от импресионистите, предимно Моне, но и Дега, и то най-вече по поръчка от клиенти. Едуард не разбираше много от изкуство, но в последните два дни си бе поставил за задача да научи нещо повече. Бе посетил няколко галерии и музеи. След добросъвестно наблюдение и изследване на много произведения неговото макар и нетренирано око му подсказа, че картините на Софи се доближават до тези на френските импресионисти, които тя обожаваше. Но се и различаваха: той не можеше да погледне въздушните балерини на Дега и да възкликне: „Ах, Софи рисува точно така“, защото нямаше да е вярно. Стилът й беше уникален, единствено неин.

Френският трикольор се развяваше над фронтона на зданието, наподобяващо античен храм. Едуард влезе вътре. Навсякъде беше застлано със светли килими. Озова се в една огромна изложбена зала. Картини с различни размери, повечето живопис, висяха по синьо-сивите стени и стояха подпрени на купчини из цялата галерия. Няколко скулптури стояха на пиедестали. Почти всеки инч пространство беше запълнен с произведения на изкуството, предназначени за продан. Едуард се поспря да се наслади на една малка скулптура, красива бронзова фигура на гола жена, и прочете надписа: Опост Роден.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Едуард се обърна и видя един невзрачен млад мъж в тъмносив костюм с вратовръзка.

— Господин Дюран-Рюел? Младият мъж се усмихна.

— Господин Дюран-Рюел е извън града, уговаря покупката на Пиещият вода от Мане. — Той се усмихна, сякаш очаквайки реакцията на Едуард, който обаче само му отвърна на усмивката. — Но може би ще мога да ви помогна? Аз съм синът му.

— Сигурно ще можете. Господине, аз не съм купувач; фактически не съм дори особено запознат с изкуството. Но мисля, че мога да позная едно блестящо произведение на изкуството, когато го видя, и попаднах на един млад художник, чиито работи бих желал да ви покажа.

Усмивката на Дюран-Рюел-младши угасна.

— Наистина? И кой е художникът? Може би вече съм чувал за него?

— Това е художничка. Казва се Софи О’Нийл.

Той вдигна вежди.

— Жена? Ирландка?

— Тя е американка.

— Това едва ли би помогнало. Нашите клиенти търсят френското изкуство; вие навярно знаете това.

— Не продавате ли творби на американци? — запита изумен Едуард.

— Напротив, например Томас Ейкинс и Мари Касат, разбира се. В момента нямам нищо от Касат за продан, но имам един Ейкинс — Елате с мене; ще ви я покажа.

Донякъде смутен, Едуард последва въодушевения сега млад мъж през залата. Смущението му нарасна още повече, като видя един огромен портрет, който коренно се различаваше от маниера за рисуване на Софи. Беше нарисуван извънредно реалистично и с много тъмни бои.

— Колко струва това? — запита той от любопитство.

— Можем да получим за него хиляда долара, тъй като господин Ейкинс е реномиран автор.

— Той ли е единственият американец, когото продавате тук?

— Понякога може да продадем и нещо друго, но обикновено от емигрирали, които живеят в чужбина, като например Касат. Много се продават френски картини от осемнадесети и деветнадесети век, винаги има голямо търсене на холандски майстори от седемнадесети век. Наскоро много търсеха Гоя.

Като видя смущението на Едуард, той обясни търпеливо:

— Това е испански художник от началото на деветнадесети век, не особено познат тук, но едни от най-големите ни клиенти, господин и госпожа Хавимайър, го открили и искат да купят още негови картини.

— Може ли един колекционер да направи това? Да предизвика търсене на неизвестен художник? — Едуард бе удивен и обнадежден.

— Само ако купи много от картините на този художник. Това, разбира се, намалява цената на изкуството му.

Едуард беше почти сигурен, че ако Софи успее да проникне в тази престижна галерия, бързо ще бъде открита от някой голям колекционер.

— Споменахте два пъти една художничка. Коя е Мари Касат?

— Още една голяма авторка, известна с третирането на сюжета „майка-дете“. Понякога погрешно я наричат импресионистка, но в действителност зрелият й стил е напълно уникален. Тя е американка, но живее във Франция от много години.

— Много ли картини продава?

— Да. — Жак се усмихна. — Но не винаги е било така, господине. Допреди няколко години се бореше така, както мнозина от днешните успели художници.

— Бихте ли дошли да видите работите на госпожица О’Нийл?

Мъжът се поколеба.

— Защо не ми дадете адреса на ателието й и когато имам време — когато се върне баща ми, — ще си уредя среща с нея.

Едуард знаеше, че той няма намерение да иде.

— Тя е изключителна — каза той меко.

Младият мъж, който се обръщаше да си тръгне, се извърна и срещна внимателния поглед на Едуард.

— Нищо няма да загубите, ако отидете, освен малко време… и ако съм прав, много ще спечелите — каза Едуард.

— Добре. Ние имаме телефон. Нека ви дам номера. Говорете с художничката и ми уредете среща. Сутрин ми е най-удобно.

Едуард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръце. Но когато напусна галерията, усмивката слезе от лицето му. Той погледна часовника си. След един час трябваше да бъде у Ралстънови. Беше обещал на Софи да й позира.

Софи трепереше от вълнение, така нетърпелива да започне най-новото си приключение, че не можеше да чака пристигането на Едуард. Бе подготвила ателието си още преди часове: бе сложила един стол до малка масичка, постлана с бяла покривка, пред прозореца, който гледаше към градината. Диви цветя във всички цветове на дъгата украсяваха масичката наред с позлатените порцеланови чинии, кристалните чаши и блестящите сребърни прибори. Искаше да отидат в „Делмонико“ още няколко пъти, за да може, когато бъде готова, масата и фонът да изглеждат точно така, както трябва.

Софи се стресна, когато чу почукване на вратата. Госпожа Мърдок подаде белокосата си глава.

— Софи, имате посетител. — Лицето й грееше.

Софи предположи, че тя и Дженсън погрешно са сметнали Едуард за неин ухажор и че това ужасно им харесва. Беше се опитала да им каже как стоят нещата, но те не искаха и да чуят, настоявайки, че Едуард я обожава. Софи се бе отказала да ги разубеждава.

Сега сърцето на Софи за малко спря. Едуард трябваше да дойде едва след един час; беше подранил. Тя се запита дали и той е толкова развълнуван от перспективата да работят заедно, колкото и тя. Отметна косата си зад ушите и каза зарадвано:

— Поканете господин Деланза, моля.

— Не е господин Деланза. Друг джентълмен ви е дошъл на гости, Софи. — Госпожа Мърдок явно бе очарована. — Господин Хенри Мартен, в зеления салон е — каза икономката. — Надявам се, няма да има нужда да му казвам, че сте неразположена, нали?

И тя се намръщи при тази мисъл.

Софи беше изненадана. Какво прави тук Хенри Мартен? Нямаше ни най-малка представа какво може да иска.

— Не, ще го приема — каза тя на госпожа Мърдок и я последва към предната част на къщата.

Помисли, че за каквото и да е дошъл Хенри Мартен, ще си иде много преди Едуард да дойде да й позира.

Хенри Мартен стоеше в средата на салона, с ръце в джобовете на торбестите си панталони и с малко неловко изражение. Тъмният костюм не му стоеше добре, беше му малко голям. Той се изчерви, като видя Софи.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза той.

— Ни най-малко — отвърна Софи с усмивка. — Добър ден, господин Мартен. Как сте?

— Добре, благодаря. — Той стана още по-червен. — Трябва да кажа, че изглеждате много добре, госпожице О’Нийл.

Софи кимна и се усмихна, но в същото време се съмняваше. Косата й беше сплетена на дълга, дебела плитка и както винаги, бе облечена в обикновена тъмносиня поля и бяла блуза. Посочи към два стола и двамата седнаха.

— Помолих Дженсън да донесе нещо освежително — каза тя.

— Благодаря. — Той се размърда. — Пристигнах в града за няколко седмици и възнамерявах по-рано да ви посетя, но имах няколко клиенти и до уши бях затънал в работа.

— Това е чудесно — каза Софи искрено.

Но се учуди. Наистина ли е дошъл да я ухажва? Той се усмихна, явно поласкан.

— Да, така е, но не е толкова чудесно, колкото би трябвало, защото ми пречеше да ви видя.

Софи премига и изправи гръб.

Сега Хенри беше червен като цвекло. Заби поглед в ръцете си, сключени в скута.

Седяха във внезапно настъпилата тишина, Софи премного смаяна, за да измисли някакви учтиви фрази, когато Дженсън се появи със сребърен поднос, отрупан със сладкиши, и кана от Уеджуудски порцелан, пълна с горещо черно кафе. Софи сложи чашките в чинийките и наля кафе на двамата, прибавяйки гъста прясна сметана и захар, като се възползва от възможността да възстанови самообладанието си. Подавайки му чашата, тя каза:

— Къде е кантората ви?

Той отговори бързо и с облекчение:

— В центъра, недалече от Юниън Скуеър. — Изкашля се. — Може би ще мога да ви я покажа, някой път, когато сте свободна?

Софи пак го погледна смаяно, после се сепна и бързо отвърна:

— Добре.

Хенри остави чашката си, без да бе отпил и една глътка.

— Всъщност, госпожице О’Нийл, надявах се, че ще мога… ъ-ъ… да ви изведа на езда някой ден в парка.

Софи също остави чашката с чинийката, но по-внимателно. Погледна го с широко отворени очи. Хенри беше мил наистина, но в живота й нямаше време за езда из парка. Макар че идеята бе достатъчно привлекателна и романтична. Най-накрая й просветна. Той наистина я ухажваше.

Хенри взе учуденото й мълчание за отговора, който искаше да получи.

— Може би дори тази сутрин?

Софи си възвърна дар слово.

— Наистина, господин Мартен, би ми било много приятно да пояздя с вас из парка.

Сърце не й даде да каже не. И заради тайната си мечта, в която се бе виждала усмихната, красива, весела, под ръка с джентълмен, който я ухажва, точно както останалите млади жени на нейна възраст. Сега обаче този джентълмен ухажор подозрително приличаше на Едуард.

Софи отблъсна абсурдната мисъл.

— Тази сутрин е невъзможно. Виждате ли, очаквам Едуард Деланза.

Хенри трепна, после я зяпна и накрая отново почервеня.

Софи веднага разбра, че е допуснала грешка. Хенри помисли, че Едуард също я ухажва. Тя почувства как бузите й започват да се изчервяват.

— Не ме разбрахте. Той не ми е обожател. Съгласи се да ми позира.

— Да ви позира?

— Аз съм художничка, нали не сте забравили?

— Да, разбира се; за момент ми излезе от ума.

Настъпи неловко мълчание.

След миг Дженсън въведе в салона Едуард. Беше подранил. Софи скочи и го посрещна сияеща. Той също й се усмихна, трапчинките се очертаха на бузите му, а погледът му се плъзна по нея с топлота, присъща единствено на любовниците.

— Добро утро, Софи — каза той с толкова интимен тон, че от това самият поздрав прозвуча многозначително. Отмести очи към Хенри, но усмивката не слезе от лицето му. — Да не ви попречих?

Хенри също бе станал.

— Не, разбира се, че не. По-скоро аз съм ви попречил.

— Не, не пречите, мога да ви уверя — каза Едуард, приближи се към него и приятелски го потупа по рамото. Погледът му се плъзна по подноса с недокоснатите сладкиши и кафе. — Моля ви, продължете.

И докато Хенри нерешително сядаше обратно на мястото си, Софи запита:

— Ще се присъедините ли към нас?

Сега усмивката й беше по-широка и тя усети как Хенри я гледа втренчено… и как ли всичко това изглежда в неговите очи.

— Разбира се — каза Едуард.

Когато всички седнаха, настъпи тишина. Едуард погледна първо Хенри, после към нея, докато Хенри отпиваше от кафето. Софи почувства любопитството му. Запита се какво ли си мисли той за това, че я заварва с Хенри Мартен. Едуард накрая проговори, обръщайки се към Хенри:

— Какво ви води в тази част на града?

— Надявах се още преди няколко седмици да посетя госпожица О’Нийл, но работата ми ме задържа извънредно зает. Мислех да я поканя да се поразвлече с езда в Сентръл парк днес, но както разбрах, тя очакваше вие да дойдете.

В първия миг Едуард не каза нищо, после се усмихна и зъбите му блеснаха.

— Може би ще бъде свободна утре? — предположи той.

Софи замръзна, невярвайки.

Хенри събра вежди и погледна към Едуард, който още се усмихваше, сега благосклонно, после се обърна зарадван към нея:

— Свободна ли сте утре, госпожице О’Нийл?

— Аз… — Софи беше затруднена. Намесата на Едуард не й хареса. Утре имаше часове, а след това възнамеряваше да работи по новия портрет. — Утре исках да работя — каза тя накрая.

— Сигурно бихте могли да отделите един час на Хенри — вметна Едуард.

Софи го погледна. Хенри очакваше нетърпеливо отговора й. Тя успя да се усмихне.

— Може би по-късно през деня… към четири часа?

— Чудесно — каза Хенри със задоволство.

Софи премести очи от него към Едуард, който сега гледаше и двамата. На устата му видя странна извивка. Софи трепна, започваше да разбира. И се почувства наранена.

Той просто я тласкаше в обятията на друг мъж Макар че плановете му за нея бяха безчестни, все пак болеше… как болеше.

— Имам новини, Софи — обади се Едуард.

Тя леко се обърна.

— Жак Дюран-Рюел се съгласи да види картините ви. Сутрин му е най-удобно. Ще бъдете ли тук утре сутрин, ако той дойде да ги види?

Трудно й бе да говори. Връхлетялата я нервност разчопляше ранените чувства. Разбира се, ако той дойде, тя ще пропусне лекциите.

— Да — прошепна.

Едуард кимна и се обърна към Хенри:

— Софи ще се срещне с един от най-видните световни търговци в областта на изобразителното изкуство. Ако той купи някои нейни картини, това ще бъде голямо постижение.

— Разбирам — каза Хенри шокирано.

Тогава Софи се обади, съзнавайки точно какво прави:

— Надявам се един ден да живея изключително от продажбата на картините си като професионална художничка — каза тя. Усети как Едуард й хвърля мрачен поглед, но не му обърна внимание. Ако Хенри наистина бе дошъл да я ухажва, подобна ексцентричност бързо щеше да го накара да се откаже. — Ще живея в Париж, разбира се, с други художници бохеми.

Хенри не можа и дума да каже.

Едуард засия; явно бе разбрал играта й. И каза:

— Разбира се, само ако преди това някой смел джентълмен не ви грабне и не ви поведе към олтара.

Софи почувства как лицето й пламва. И усети как раните й кървят. Помисли си: Но това няма да си ти, нали, Едуард?

— Не мисля, че ще стане така, господин Деланза.

Той вдигна вежда, също толкова скован като нея.

— Не мисля, че ще стане… не и ако изказвате подобни странни идеи пред вашите млади ухажори.

Тя усети как бузите й туптят. Не успя да намери подходящ отговор.

Хенри се изправи, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Изкашля се.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Едуард също се изправи.

— Няма защо да бързате.

Софи стана.

— Трябва да започваме работа, Едуард.

Той не й обърна внимание.

— Може би, преди да си тръгнете, бихте искали да видите някои от работите на Софи?

Софи едва не се задави. Хенри отвори широко очи.

— Знаете ли, наистина бих искал. — Той се обърна към Софи, внезапно заинтересуван. — Госпожице О’Нийл, ако не възразявате, бих желал да видя вашето изкуство, на което сте толкова предана.

Софи нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако му откажеше, щеше да бъде неучтиво, особено след като бе въвела Едуард в света на своето изкуство и Хенри знаеше това. Но Софи почувства диво желание да убие Едуард… заради всичко.

Съдейки по изражението на Хенри, Софи би могла да каже, че е смаян. Той се обърна с лице към нея и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Вие наистина сте талантлива, госпожице О’Нийл — каза той.

Тя разбра, че я лъже, той изобщо не разбираше изкуството й, не го чувстваше и не му се възхищаваше. Софи изобрази усмивка.

— Естествено аз съм само любител. — Той отново прочисти гърлото си. — Веднъж видях подобни картини. Май че бяха италиански.

— Импресионистите са французи — каза меко Софи.

— Да, да, вие сте точно толкова добра, колкото и те — увери я Хенри. Чувстваше се неудобно, много му се искаше да си тръгне. — Мисля, че трябва да вървя. Значи утре в четири?

Софи кимна и тръгна да изпраща Хенри към вратата на ателието.

— Сега се връщам — каза тя на Едуард, който само кимна. Софи изпрати Хенри до входната врата и я затвори след него.

Когато той си отиде, тя се върна в ателието. Изправи се пред Едуард с ръце на кръста.

— И за какво беше всичко това?

Едуард се усмихна съвсем невинно.

— Не разбрах.

— Мисля, че много добре ме разбрахте! — извика Софи. — Накарахте Хенри да влезе в ателието ми — а той изобщо не цени моето изкуство — и ме накарахте да му обещая една разходка!

Той докосна върха на носа и.

— Не очаквате ли с нетърпение утрешното излизане?

— Разбира се, че не!

Показалецът му се плъзна по устните й и се отдръпна.

— Нали виждате — каза той тихо, — имате ухажор, Софи, независимо от опитите ви да го прогоните.

Тя го погледна, наранена и ядосана, и смаяна. Едуард наистина ли се надяваше тя да се сгоди за Хенри Мартен? Мисли ли да я сватосва? Това означаваше ли, че вече няма намерение да я съблазни — да има връзка с нея?

— Не искам никакви ухажори, Едуард. — Произнесе тези думи със задавен глас. — А и вие не сте ми баща, за да уреждате да ме ухажват!

— Не, не съм ви баща — каза той някак тъжно, вече без усмивка. — Но някой трябва да ви покаже правилния път.

— Колко сте… дързък и… самонадеян! — възкликна Софи.

— Обвиненията ви са верни, Софи — прошепна той. — Но някой трябва да се погрижи за вас.

— Значи вие сам сте си възложили тази грижа?

— Да.

Когато той посегна пак да докосне лицето й, тя го плесна през ръката.

— Толкова сте нахален, Едуард.

— Аз съм ви приятел.

Софи се обърна с гръб към него. За нейно смайване той обхвана раменете й. Накара я да облегне гърба си на гърдите му.

— Защо се разсърдихте толкова?

Тя не можеше да му каже истината, в никакъв случай, затова само поклати глава и не каза нищо.

— Извинете. Може би допуснах грешка. Хенри е приятен младеж, но с ужасно закостенели възгледи. И не е така прехласнат по вас, както съм аз.

— О, Едуард — извика Софи, обгръщайки силните му ръце. — Накрая все ли казвате каквото не трябва?

— Божичко, Софи, все оплесквам нещата. — Устните му докоснаха бузата й. Софи застина, защото слабините му се докосваха до седалището й и тя помисли, че усеща там някакво движение. Но той я отпусна и я обърна с лице към себе си. — Ласкаете ме, скъпа, повече, отколкото съзнавате.

— Всички ви ласкаят, сигурна съм.

Нежните му думи предизвикаха у нея реакция, която тя предпочете да пренебрегне. Едуард беше само един женкар и нищо повече. Не ставаше дума за любов и никога не е ставало… и никога нямаше да стане дума за нея. Истерията й отпреди малко беше също толкова нехарактерна за нея и необяснима. Софи усети тъга. Въздъхна и се стегна.

— Готов ли сте да започнем?

Усмивката на Едуард изчезна.

— Нали затова съм тук.

Едуард се подчини на инструкциите на Софи и седна до масата, приготвена за двама души. Съзнаваше, че е седнал неестествено и напрегнато. Но докато гледаше Софи да се суети около рисувателните си принадлежности, приготвяйки се за работа, той започна да забравя, че позира. Изучаваше я, наслаждавайки се на начина, по който тя се движеше, бързо и грациозно, независимо от лекото накуцване. Възхити се на полюшването на заоблените й хълбоци Най-накрая Софи отново се обърна с лице към него. Съзнавайки, че сега пак представлява модел, той се напрегна. Тя веднага се намръщи.

Едуард, трябва да се отпуснете.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда.

— А защо не?

Той не можа да измисли отговор, затова се размърда на стола си, опитвайки се да се настани удобно, но усещаше, че Софи го наблюдава много внимателно. Това малко го изнервяше, сякаш тя го събличаше с очи. Господ знае, толкова жени беше събличал с очи, но беше съвсем различно него да събличат така. Пулсът му се ускори, стана малко по-бърз от нормалния, в слабините му се надигаше една пълнота. Започна да мисли за неща, които по-скоро би искал да прави точно сега, насаме със Софи.

Рязко отблъсна неприличните мисли. Беше обещал да й позира. И му се искаше да я целува, да я гали, да я прегръща, но последната им целувка онзи ден му бе показала колко опасно може да бъде това. Следващата им целувка трябваше да бъде по-целомъдрена. Господи. Самата идея бе смешна, но сега той не можеше да се откаже от Софи, не можеше.

Едуард си пое дълбоко дъх. Сега не биваше да мисли за такива неща. Не и ако наистина искаше да й позира.

Освен това нямаше нищо сексуално в това, което тя правеше — само го рисуваше, за бога. Именно неговите мисли бяха мръснишки и блудни. Когато най-накрая се настани донякъде удобно, погледна към нея за одобрение.

— Едуард — каза тя, — не можете ли да не се изтягате така?

Той престана да се усмихва.

— Да се изтягам ли? — Думата го накара да се почувства като в легло.

— Да. Когато обядвахме онзи ден, вие се изтягахте на стола си, много отпуснат и много самоуверен, небрежен, но невъзможно елегантен и толкова… толкова мъжествен. Решила съм да ви хвана точно в такова настроение.

Божичко — той изпусна дъх на пресекулки, вгледан в очите й, питайки се как ще оживее през следващите няколко часа. Възхищението й правеше с него неща, каквито никоя жена преди не бе му правила с ръце или уста или с друга изкусителна част от женската анатомия. За съжаление дори да го докоснеше с ръце — или с уста — по някоя интимна част от тялото му, той си представи как ще реагира, така както не бе реагирал досега на никоя жена.

Изруга, посегна към яката на ризата си и я откопча.

— Едуард? Какво има? — Тя бе озадачена… и все повече се вълнуваше.

Той успя да пусне една измъчена усмивка.

— Имам чувството, че скоро ще разбереш — измърмори си тихичко той, след като разкопча яката на ризата и охлаби вратовръзката.

Софи обаче не разбра какво е породило безпокойството му. Тя се усмихна:

— Да, така е много по-добре! Виждате ли, имате вроден талант за модел.

Едуард се изсмя сурово и остро.

Софи започна да работи и в същото време заговори:

— Аз, разбира се, не рисувам двама ни, а само вас. Ще бъдете много близо до зрителя. Ще заемате по-голямата част от платното. — Гласът й стана дрезгав и затрептя от нетърпение. — Ще бъде необичайна композиция, на зрителя ще му се струва, че ви гледа от много близо, сякаш е в картината с вас. — Отправи му сияещ поглед над статива. — Наистина вярвам, че зрителят ще почувства, че е в „Делмонико“ и може би дори разговаря с вас!

Едуард усещаше вълнението й с кожата си.

— Поели сте доста голямо предизвикателство, нали?

Тя вече работеше, с наведена глава, като от време на време поглеждаше към него.

— Огромно предизвикателство. — Работеше леко с четката, свиваше вежди, свеждаше поглед. — Портретът ви… имам намерение да прилича на вас… необичаен… открояващ се…

Той си пое дълбоко дъх. Не виждаше главата й и рискува да подръпне единия си крачол. За бога, та тя само го рисуваше, но той беше така възбуден, сякаш двамата бяха голи и прегърнати в леглото. Изобщо не беше сигурен дали ще може да седи така още няколко минути, още повече пък няколко часа. Защо й трябваше така открито да се възхищава от него? И защо това трябваше тъй остро да го засяга? Тя несъмнено влагаше също такава енергия във всичките си картини.

Логиката обаче не можеше да промени факта, че всеки щрих с четката по платното му се струваше като ласка по неговата кожа.

Тя се подаде иззад статива, а по бузите и шията й се разливаше лека руменина.

— Едуард… може ли да си откопчаете жилетката, моля? Едуард се стресна. И се смути.

Тя срещна погледа му, а очите й блестяха.

— Тогава не седяхте със закопчана жилетка, освен това се образуват и смешни гънки, които няма да седят добре на портрета.

Едуард си пое дълбоко дъх. Този сеанс трябва да свърши скоро. Не го биваше за модел. Софи скоро щеше да разбере това… и щеше да разбере какво правят с него думите й, вълнението й и уникалната й личност. Той откопча жилетката си. Никога преди сексуалността му не му бе създавала проблеми, но сега чувстваше как по бузите му плъзва червенина.

Софи бе погълната от рисуването. Преди той да разбере, тя се озова до него и подръпна жакета му, за да пада така, както на нея й харесваше. Ръцете й неволно докоснаха бедрата му; на него му се искаше това да е било нарочно. Той затаи дъх, наблюдавайки лицето й, и улови мига, когато тя разбра, че той не мисли за позирането. Бузите й порозовяха, ръцете замряха. Тя вдигна широко отворените си очи към него. Едуард срещна погледа й.

— На… надявам се, не възразявате — каза тя приглушено, — че… че аз… — и се отдръпна.

Едуард хвана ръцете й, за да не може да избяга.

— Знаете, че нямам нищо против каквото и да било, което вършите — каза той ниско и сурово.

Тя го стрелна със стреснати очи. Гърдите й се надигнаха.

— Едуард, ние работим.

— Май не съм много добър в тази работа — промърмори той, потискайки силното си желание да я вземе в скута си. — Навярно го разбирате.

Тя сведе очи, с почервенели като кармин бузи.

— Сигурна съм, че можете да бъдете превъзходен модел, ако поискате — каза тя хрипливо.

Едуард почувства прилив на мъжка гордост.

— Елате тук, Софи — заповяда той.

Когато тя остана на място, смаяна и нерешителна, той й се усмихна, после изви едната й ръка и тя се озова точно там, където той искаше. На скута му.

— Едуард. — Не прозвуча много протестиращо.

— Не мога да ви позирам, не и така — промърмори той, опарен от натиска на ханша й към пулсиращите му слабини.

Тя не мърдаше, дори не дишаше. Като светкавица през ума му мина споменът за това, което се случи при предишната им целувка. Знаеше, че трябва да внимава, да не отива толкова далече, както тогава. Но веднага отпъди мисълта. Кръвта му се бе сгорещила и бушуваше във вените, изпълвайки всеки инч от него. Той обхвана тила й с едната си ръка.

— Дай ми устните си.

Софи изстена, докато той привличаше лицето й към своето. Едуард докосна с език ръба на устните й.

— Отвори уста — прошепна той дрезгаво. — Искам това, Софи. В ума му се мярна мисълта за друго навлизане, каквото може би никога нямаше да осъществи, и докато захапваше устните й, той отново се видя в леглото със Софи, навлизайки в нея с всеки инч от ерекцията си.

— Отвори уста — заповяда отново, усещайки, че всеки момент може да експлодира. Ръката му се спусна от ханша към хълбоците й и по-надолу, към външната извивка на бедрото.

Тя отново изстена, подчинявайки се. Едуард мигновено пъхна език дълбоко в устата й. Тя почти веднага започна да се бори с него и същевременно го засмукваше. Едуард усети как Софи извива шия и засмуква устата му също толкова яростно, колкото той се опитваше да овладее нейната. Невъзможно, той набъбна още повече и разбра, че тя го е усетила, защото чу стенанието й.

Едуард забрави всичко освен напиращото желание в слабините си и жената, която се огъваше в ръцете му. Инстинктивно я премести така, че тя възседна скута му, и тогава, понеже това не му стигаше, той хвана палите й и ги повдигна така, че горещото й влажно междубедрие се озова притиснато към набъбналите му слабини. Тънката коприна на бельото й и платът на панталоните му само правеха още по-силно усещането от това, че Софи бе възседнала скута му.

Той не можеше да издържа повече. Тя се размърда върху него и той усети веднага подканата, но може би тя не съзнаваше, че с движението си го подканва. Той плъзна устни към трапчинката на шията й, обгърна с едната си ръка гърдите й и започна да дразни зърната й. После посегна между двамата, пъхна ръка под полите й и притисна с палец клитора й.

Софи се напрегна.

— Едуард? — изхълца тя, заравяйки лице в рамото му. Това беше въпрос. В него имаше вяра и изненада, и страх. Едуард замръзна с ръце, пъхнати така интимно между бедрата й, докато огромната му ерекция се притискаше към нея и под нея, лишавайки го от воля за каквото и да било самообладание или дори ясна мисъл.

— Едуард — Софи отново изстена. — Едуард.

Едуард не приветства завръщането на здравия разум, в никакъв случай. Беше прекалено набъбнал, прекалено готов. Но разумът му заработи яростно. Колкото и невъобразимо силно да бе възбуден, Едуард се уплаши. Това не беше целувка. Беше нещо много, много повече. И далеч по-опасно.

Софи като че ли също си възвръщаше самоконтрола. Тя скри лице в шията му, дишайки тежко, разтърсвана от мисли, чието диво кръжене той сякаш чуваше. Само да можеше да разбере за какво мисли тя.

Трябваше ли наистина да се досеща какви мисли й минават през ума? Можеше да си направи логичен извод. Софи сигурно беше шокирана от поведението му точно толкова, колкото той беше смутен. Той рязко я премести така, че полите й се спуснаха надолу и тя вече не седеше на скута му като любовница. Не му се вярваше.

Софи беше невинна и доверчива, една дама и нейният джентълмен. След миг той щеше да бъде дълбоко вътре в нея. И тя щеше да го приеме с готовност. Той почти я бе съблазнил.

Намерението му беше просто да я целуне, така че да събуди желанието й да живее по-пълно, както трябва да живее всяка жена. Бе нарушил всички правила, които си бе издигнал. И нещо по-лошо, сега от тази игра му се повдигаше, ненавиждаше и правилата, които бе установил, защото ужасно много я искаше… и не можеше да понесе мисълта, че някой като Хенри Мартен някой ден би могъл да я притежава.

Божичко, в какво невъзможно положение се бе вкарал сам!

Софи изведнъж слезе от скута му. Дръпна се от него с разширени очи, после се обърна и хукна към другия край на стаята.

— Аз… много ми е топло тук… не мислите ли? Нека да отворя прозорците.

Едуард я загледа. Ако не можеше да играе по правилата, значи играта трябваше да спре. Преди Софи наистина да пострада от ръцете му. Преди да се е показал непоправим и много по-лош, отколкото го рисуваше репутацията му.

Софи бе пуснала вентилатора на тавана и той започна да се върти. Сега тя го погледна от другия край на стаята, изчервявайки се като ученичка.

— Съжалявам, Софи — каза прегракнало Едуард. Стана и я загледа втренчено.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Софи, изглеждайки също толкова притеснена. Но следващите й думи бяха съвсем неочаквани и го шокираха. — Защото аз не съжалявам, Едуард, изобщо не съжалявам.

Едуард трепна.

Софи отвърна поглед и бузите й станаха червени.

Той не можеше да си представи какво означават нейните думи. А може би можеше? Софи вдигна поглед, и той бе достатъчно обигран, за да забележи копнежа в тях. Бе достатъчно опитен, за да разбере, че следващия път — ако има следващ път — тя няма да се съпротивлява.

И Едуард мрачно осъзна, че вече е отишъл твърде далече. Софи бе целомъдрена, но съблазнена.