Бренда Джойс
След невинността (16)

15

Софи знаеше, че нещо става, затова се сви до него и зарови лице на гърдите му, уплашена от това, което може да последва. Почти веднага разбра, че Едуард е разстроен и изобщо не е въодушевен като нея от това, което току-що се бе случило. Софи си спомни, че тя бе насилила ситуацията, че всъщност тя го бе съблазнила.

Едуард полека отмести лицето й от рамото си, дръпна се от нея и стана.

Софи се осмели да се обърне и да погледне към него със свито сърце. Изражението му беше тъжно и мрачно. Тя усети, че корсажът й е разкопчан и започна да се суети с копченцата.

— Едуард?

Той се усмихна насила.

— Само за момент, Софи.

Едуард изчезна в собствената си стая, навличайки панталоните си.

Софи се бореше да не изпадне в паника и да не избухне в сълзи. В гърдите й се бе събрала огромна топка, която искаше да я задуши, и тя трябваше да се бори и с нея. Увери се, че нощницата покрива краката й и най-вече глезена. Сключи ръце в скута си и го зачака да се върне.

Невероятно, помисли си тя отпаднало, че единият партньор може да чувства такава любов по време на акта, а другият — не. Не си бе представяла, че може да е така, а сега вече беше много късно. Сълзите й потекоха.

Едуард се върна и застана на вратата, облечен в риза, която бе закопчал от горе до долу, но не я бе пъхнал в панталоните. Изглеждаше смешно, но Софи не можеше да се усмихне, защото в изражението му, както и в натегнатата атмосфера, нямаше нищо смешно. Тя срещна погледа му.

— Едуард? Има ли… нещо не е ли наред?

Този път той не се опита да се усмихне. Очите му бяха толкова сериозни, че тя настръхна от страх.

— Дължа ти извинение — изрече той бавно, сякаш подбираше внимателно думите. — Софи, това не биваше да се случи.

Софи го загледа втренчено. Да не би да иска да й каже, че съжалява за прекрасното им любене? Това беше ли поне донякъде възможно? Сигурно желанието, което бе бушувало помежду им, е необикновено? Или е съвсем обикновено, желание, което е изпитвал хиляди пъти преди с други жени, и ще изпитва отново… с други?

Той пристъпи от крак на крак.

— Извинението звучи глупаво, като се има предвид какво направихме. — Той се изчерви до корена на тъмната си коса. — Какво направих аз.

Софи поклати отрицателно глава.

— Не — прошепна тя. — Не трябва да се извиняваш.

— Софи, съжалявам. Много съжалявам. Ти не заслужаваше това.

Очите на Софи се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед, за да не я види той, борейки се да си възвърне самообладанието. Когато успя да се поовладее, тя го погледна в очите.

— Аз исках това, Едуард. Моля те, не се самобичувай така. Аз съм зряла жена, способна да вземам решенията си сама.

— Не плачи — каза той сурово. — Господи, последното нещо, което искам, е да те карам да плачеш.

Насили се да се усмихне и се приближи до нея, седна на леглото и взе ръката й.

Софи искаше да скочи и да го прегърне здраво, но не посмя. Не искаше да влошава повече ситуацията.

Той запита със сериозен глас:

— Софи, ще се омъжиш ли за мене?

Тя разшири очи шокирана.

Той се усмихна, но само с устата, не и с очите.

— Това не звучи много романтично, нали? — Гласът му прозвуча бодро.

Той вдигна брадичката й и долепи устни до нейните. Когато Софи не му отговори, той започна да я целува с истинска, убедителна страст.

Софи бе смаяна от предложението му и сърцето й биеше лудо. Но когато опитните му целувки станаха по-дълбоки и по-настоятелни, тя почувства как им отговаря също като преди. Беше я помолил да се омъжи за него, но сега й бе трудно да мисли, защото ръцете му галеха гърба й, спускаха се надолу по хълбоците, а езикът му дразнеше устните й. Софи отвори уста и той я положи по гръб на леглото; изстена дълго, ниско и мъжествено. Укротеното желание отново надигаше глава. Нова възбуда разтърси Софи. Пламъци пропълзяха по крайниците й, нагоре по бедрата и между тях. Опитваше се да мисли, че сега той я съблазнява, за да постигне своето, но това вече нямаше значение.

— Софи — изпъшка Едуард, обхванал гърдите й през памучната нощница.

Софи се изви на дъга, притискайки се към него. Пръстите му си играеха със зърната й, притискаха ги, докато тя започна да вика името му. Едуард прошепна успокоителни думи, наведе се и впи устни в нейните. Софи започна да се извива и заплака от удоволствие, ноктите й се впиваха в гърба му, а през това време езикът му отново и отново обхождаше връхчетата на гърдите й.

Този път, когато той влезе в нея, тя беше готова и всичко стана безболезнено. Софи го държеше здраво, докато той се плъзгаше навътре и навън.

— Искам да свършиш заедно с мене — прошепна дрезгаво Едуард с блеснал див поглед. — Искам двамата заедно да свършим.

Софи никога не си бе представяла, че е възможно да се говори така открито, докато двама души се любят, а думите му я накараха да излезе извън кожата си. Едуард навлезе още по-навътре и дори през мъглата на екстаза Софи помисли, че го усеща как разпръсва нов живот вътре в нея и заплака от удвоено удоволствие. Знаеше, че иска да има дете от него.

След това той не я пусна. Едуард държеше Софи здраво в ръцете си, галеше я по косата, по гърба, по хълбоците. Целуваше слепоочията й, ръба на челюстта й. И преди Софи да си припомни шокиращото му предложение, тя заспа, сгушена в прегръдките му. Не си го спомни и по-късно през нощта, когато отново свършиха заедно така естествено, както отдавнашни любовници.

Призори Софи се събуди уплашена. Вятърът виеше, валеше проливен дъжд, нещо се блъскаше силно в стената на сградата. Тя беше сама. За миг усети объркване, не беше сигурна къде се намира.

И тогава в паметта й нахлуха спомените. Тя беше в малка странноприемница в Ойстър Бей. Бе съблазнила Едуард… и два пъти се бе любила с него оттогава. Периферията на урагана бушуваше отвън. Но къде беше Едуард?

Блъскането по стената се засили. Софи се изправи в леглото със свито сърце. Покривът се тресеше, вятърът свиреше пронизително. Небето отвън бе започнало да просветлява и тя виждаше очертанията на дърветата в градината, които се превиваха на две. Софи си каза, че това е само буря, че не трябва да се безпокои.

Вратата се отвори широко. Софи изпищя уплашена, после разбра, че тъмната фигура, която бе нахлула в стаята й, е Едуард.

— Софи, ставай — нареди той, издърпвайки завивките. — Половината покрив на съседната къща току-що хвръкна. Тук е опасно, трябва да слезем долу.

Въпреки спокойния му тон Софи се изплаши. Изведнъж се чу трясък от счупено стъкло и падащи предмети. Едуард отиде до прозореца, придържайки свещта с трептящ пламък.

— Токът спря — каза той мрачно. — Нищо не се вижда, но едно дърво току-що падна на главната улица. Облечи се, Софи.

Софи побърза да се подчини, а сърцето й биеше ускорено. Блъскането продължаваше, сега още по-силно, небето бе добило странен плътносив цвят. Тя навлече дрехите си, но не можа да си закопчае блузата и Едуард трябваше да й помогне. Тя се опитваше да си сплете косата, когато на вратата се почука настоятелно.

— Ей, хора! — извика ханджията през оглушителния трясък на бурята. — Слизайте долу в мазето!

— Остави косата! — викна Едуард и грабна Софи. Изтичаха през стаята, но когато отвориха вратата, тя така силно се тресна в стената, че излезе от пантите си. Ханджията, пребледнял, размахваше един старовремски фенер.

— Всички прозорци от другата страна се счупиха! — извика той.

В същия миг те видяха небето над главите си — част от покрива на странноприемницата отлетя и дъждът ги заплиска с неотслабваща сила. Софи изпищя, когато един силен порив на вятъра я блъсна по коридора към стълбите.

Едуард я хвана, преди да бе паднала на долния етаж Вдигна я на ръце и викна на ханджията. Изтичаха надолу по стълбите и излязоха навън. Сред поройните струи Софи видя хубавия пакард на Едуард смачкан под един огромен, изтръгнат с корените, дъб.

— О, Едуард!

— Остави!

Вятърът се опитваше да ги изблъска назад, но той тръгна упорито напред, следвайки ханджията. Завиха зад ъгъла и стигнаха до вратата на мазето. Ханджията влезе пръв. Едуард бутна Софи пред себе си, влезе последен и затръшна вратата зад гърба си.

Жената и дъщерята на ханджията седяха в единия ъгъл на мазето с купчина одеяла и газена лампа. Момичето, приблизително на възрастта на Софи, хлипаше. Ханджията седна при тях и жена му въздъхна облекчено; после той даде по едно одеяло на Софи и Едуард. Едуард разстла своето до стената и седна. Софи седна и се сгуши до него. Той я прегърна.

Спогледаха се. Изведнъж Едуард се усмихна и Софи му върна усмивката. Избухнаха в смях, върховно облекчени. Ханджията в другия край на мазето също се засмя, засмяха се и жена му и дъщеря му. Хубаво беше да си жив и всички го съзнаваха.

Тогава Софи си спомни. Престана да се смее, не можеше дори да диша Снощи Едуард я бе помолил да се омъжи за него. Поради най-неуместните причини на света. За да му бъдат опростени греховете. Как би могла да се съгласи?

След няколко часа те излязоха от мазето. Небето бе синьо като синчец, по него плуваха дебели, пухкави, чисто бели облачета. Слънцето грееше ярко и весело. Сякаш снощи не беше имало буря, сякаш ураганът бе само някакъв сън.

Те излязоха пред странноприемницата и се огледаха. Оградата бе отлетяла Къщите отсреща на улицата бяха пострадали: на една зелена къща липсваше половината покрив, на друга балконът на втория етаж бе паднал пред входа. Кедровата обшивка бе изпочупена от един паднал бряст, телеграфните стълбове лежаха на земята.

Едуард я хвана за ръка.

— Охо.

Обърнаха се към странноприемницата. Югозападният ъгъл на покрива беше отнесен, почти всички прозорци от тази страна липсваха. Едуард продължаваше да я държи за ръка и Софи помисли колко лесно можеше да пострадат.

Но не бяха пострадали. И двамата бяха добре. Той помнеше ли, че й бе направил предложение?

Софи преглътна и се вгледа в красивия му профил. Може би беше по-добре да не си спомня, защото, ако го забравеше, тя нямаше да бъде принудена да каже „не“.

Но я болеше. Колко болеше. Това, че го обичаше, я болеше достатъчно, без да се добавя и това, че я бе помолил да се омъжи за него само от благоприличие и по задължение вместо от любов, копнеж и желание да бъде с нея завинаги.

Горе в стаята те събраха малко вещи сред безпорядъка, предизвикан от бурята. Софи съкрушена вдигна от земята скъсания си копринен шал и чантичката. Сега се боеше да се върне у дома… боеше се от бъдещето. Едуард я чакаше на прага.

Как ще се върнем в Ню Йорк? — запита тя, надявайки се той да не е усетил треперенето на гласа й.

— Можем да наемем кон и карета. Разбрах, че влаковете още не пътуват. По линиите има паднали дървета.

Софи кимна.

Едуард прибави с открит поглед:

— Можем да изкараме още една нощ тук. Собственикът ми каза, че имал напълно прилични стаи на долния етаж. Но семейството ти сигурно вече ужасно се тревожи.

Софи не каза нищо, защото разговорът стъпваше на опасна почва. Но Едуард продължи в тази посока:

— Наистина, щом им кажем какви са ни плановете, всичко ще се размине — прибави той.

Софи замръзна в средата на стаята, изпълнена с ужас и тъга. Никога не си бе представяла колко може да боли от разбито сърце.

— Какви планове, Едуард? — Гласът й бе натежал от скрити сълзи.

Той трепна, усмивката му изчезна.

— Плановете ни да се оженим.

Софи отново си възвърна гласа — с едно от най-големите усилия в живота си.

— Аз не приех предложението ти, Едуард.

Той я загледа смаяно.

Тя наметна шала си и притисна чантичката до гърдите си.

— Много галантно бе от твоя страна да ми предложиш брак — каза тя, опитвайки се да говори спокойно, уравновесено и разумно, — но не беше необходимо.

Той я загледа невярващ.

— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене — каза Софи с вдигната брадичка.

Знаеше, че ако сега се разплаче, той ще разбере колко много го обича и защо му отказва, това щеше да бъде окаяна, патетична връзка и трябваше да я избегне на всяка цена. Сякаш в живота си тя нямаше нищо друго освен гордостта си… и разбира се, своите спомени, своята работа.

— Софи. — Едуард бе побледнял под силния си загар. — Ти беше девствена.

— Така е. Но това още не е причина да се омъжа.

Сините му очи бяха широко отворени и пронизващи.

— Софи… аз се любих три пъти с тебе.

Тя усети, че се изчервява в отговор на дръзкото изричане на този факт, спомни си споделената с него страст, на моменти дива и плътска, в други моменти нежна и толкова изпълнена с любов, че не можеше да бъде описана и припомнена.

— Това какво общо има?

Той стисна челюсти. Слепоочието му запулсира. Устата му се бе изпънала в тънка права линия.

— Ами ако си бременна? С моето дете?

Това посипа сол в отворената й рана.

— Не и по това време на месеца — излъга тя. Линията на устата му забележимо се смекчи.

— Софи, ние трябва да се оженим. Така е правилно.

Още малко, и тя щеше да се разплаче. Не беше правилното… не и по този начин. Правилното беше да се оженят по любов, но това никога нямаше да стане. Не и с нея, не и за него. С неестествено спокоен глас, почти като на учителка, Софи каза:

— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двайсет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам — Гласът й трепна. Бе трудно да продължи. — Не мога да се омъжа без любов, Едуард.

Той не помръдна. Сякаш бе получил силен и болезнен удар в слънчевия сплит. После изведнъж се обърна рязко и се отдалечи.

— Ще те чакам долу.

Софи се отпусна на леглото, още разхвърляно след любовната им нощ, и стисна чаршафите разплакана. Всичко бе свършило още преди да започне.

 

 

Когато се върнаха, къщата бе като разбунен кошер, но Софи знаеше, че ще стане така.

Почувства за миг, че й прилошава от страх, когато слязоха от наетия екипаж и чуха през отворената врата как госпожа Мърдок вика:

— Тя си дойде! Дойде си! Софи е тук!

Едуард не я докосна. Не я бе докоснал, след като отхвърли предложението му за женитба преди шест часа. И не я бе погледнал. Беше й проговорил само преди няколко минути, за да й каже, че трябва да твърдят, че нищо не се е случило. С други думи, щяха да лъжат — защото тя не искаше да се омъжи за него. Едуард изглеждаше ядосан, сякаш очакваше тя да си промени намерението, преди да е станало твърде късно. Но Софи бе приела да участва в плана му.

Софи нямаше избор, трябваше да позволи на Едуард да й помогне да слезе от каретата. Сега докосването му бе така дистанцирано, че тя едва не избухна в сълзи. Сърцето толкова я болеше, че нямаше място за срам или вина. Всички щяха да си помислят най-лошото — и всички щяха да бъдат прави, — но Софи не даваше и пукната пара.

Докато двамата с Едуард се изкачваха по стъпалата Лиза се спусна към тях, потънала в сълзи.

— Софи, слава богу! Добре ли си?

Сестрите се прегърнаха пред вратата.

— Да, добре съм — каза Софи, улавяйки блесналия поглед на Лиза. — Наистина съм добре.

И нейните очи блеснаха от сълзи.

Лиза я погледна после се обърна да погледне и към Едуард, обвинително и недоверчиво.

Сюзан застана пребледняла на прага.

— Трябваше да се досетя — каза тя сурово. — Софи, никой нямаше представа къде си отишла… Божичко!

И тя заплака.

Софи остави Едуард и побърза да прегърне майка си.

— Прости ми — каза тя с разтреперан глас, докато Сюзан проливаше горещи сълзи. Лесно щеше да й бъде да изплаче в прегръдките на майка си всичките си болки, както копнееше да направи. — Едуард ме заведе на разходка, разрази се ураган и останахме в Ойстър Бей.

Сюзан я пусна, премига, за да отпъди сълзите, и се обърна разярена към Едуард:

— Трябваше да се досетя, че вие сте в дъното на тази работа.

— Задръжте малко, госпожо Ралстън — каза Едуард студено. — Нямахме избор, трябваше да останем на острова. Ако се бяхме опитали да се върнем, можеше да загинем. Колата ми бе смачкана.

Сюзан трепна и лицето й изгуби всякакъв цвят.

— Той е прав — каза Софи и това поне беше истина.

Сюзан прегърна Софи през раменете и я привлече към себе си. Лицето й бе изкривено от отвращение.

— Какво сте направили на дъщеря ми?

Изражението на Едуард бе непроницаемо.

— Нищо. Дъщеря ви си е същата като преди.

— Мамо — каза Софи, привличайки вниманието й. — Добре съм. Наистина. Не трябва да се безпокоиш за мене. Едуард беше… съвършен джентълмен.

Тя се насили да се усмихне. Знаеше, че Сюзан е забелязала колебанието. Мразеше лъжата, но да се омъжи при тези обстоятелства щеше да бъде далеч по-лошо.

Софи забеляза твърдия циничен израз в очите на Сюзан и разбра, че тя не й е повярвала.

Бенджамин се появи внезапно на прага, присъединявайки се към събралите се пред входа. Спря до Сюзан с мрачно изражение.

— Софи, добре ли си?

— Да.

Той погледна към Едуард.

— Ще направите ли това, което се полага, сър? Сега, когато я компрометирахте порядъчно?

Едуард замръзна.

Но Сюзан се намеси гъвкаво и докосна ръкава на мъжа си.

— Бенджамин, нищо не се е случило. Познавам дъщеря си, тя няма да ни разочарова… точно както няма да позволи да бъде наистина компрометирана.

И Сюзан се усмихна бодро. Бенджамин погледна жена си.

— Тя увери ли те в това?

— Да. И съм сигурна, че можем да потулим този малък скандал, ако наистина в това има някакъв скандал. — И Сюзан отново се усмихна на Едуард. — Господин Деланза, сигурно сте изморен. Няма ли да влезете да се подкрепите малко? И ти, Софи, сигурно също си изморена. Скъпа, защо не идеш горе да кажеш на Клара да ти приготви ваната? Ще ти пратя топла храна в стаята. Няма нужда да слизаш за вечеря, не и след това изпитание.

Софи знаеше, че майка й е разбрала истината. Не можеше да си представи защо Сюзан поддържа лъжата й. Но това нямаше значение. Беше облекчена, че Сюзан се е заела с нещата и отклонява Бенджамин от ролята на разярен втори баща. Софи не изчака Едуард да отклони предложението на Сюзан.

— Много съм уморена — каза тя. Кимна на Едуард, знаейки, че трябва да се държи като в Шекспирова пиеса. — Благодаря, Едуард, че ме докарахте дотук жива и здрава Съжалявам, ако съм ви причинила някакво притеснение.

Той кимна кратко. Думите му прозвучаха подигравателно.

— Удоволствието беше мое.

Софи лежеше в леглото, увита в дебел памучен халат, макар че вън беше топла и приятна лятна вечер. Но нея я пронизваше студ, стигаше до самите й кости, до сърцето й. През ума й бе минала мисълта, че може би никога вече няма да види Едуард.

Каза си, че ще оживее, но не си вярваше.

Обърна се настрана и прегърна възглавницата. Може би сгреши, като отхвърли предложението му. Може би щеше да е по-добре да бъде негова жена, дори той да не я обича, отколкото да го загуби завинаги. Той вече й липсваше повече, отколкото би сметнала, че е възможно някой да й липсва.

Ако не беше го съблазнила така дръзко, той още щеше да бъде част от живота й. Още щеше да бъде неин приятел, неин закрилник. Сълзи изпълниха очите на Софи, но тя не можеше да съжалява за нощта, която бяха прекарали заедно. Този спомен безспорно щеше да й бъде за цял живот. Но също толкова дълго щеше да помни и ужасното, болезнено желание и тъгата от загубата му.

— Софи?

Софи седна и погледна Сюзан, която я пронизваше с очи. Тя затвори вратата на спалнята и седна на леглото до дъщеря си. Софи бе напрегната, знаеше колко лесно се ядосва майка й. Но Сюзан не се развика, не повиши тон. Само каза:

— Добре ли си?

Софи искаше да кимне утвърдително. Но вместо това поклати глава и една огромна сълза се търкулна по бузата й. Сюзан я прегърна.

— Знаех, че не ми казваш истината.

Софи изхлипа.

— Съжалявам. Решихме, че трябва да излъжем.

Сюзан я погали по гърба, после се отдръпна. Очите й бяха зачервени.

— Иска ми се да го убия!

Софи се осмели да погледне майка си в очите.

— Той не беше виновен. Аз го съблазних.

Сюзан трепна и пребледня.

— Обичам го — каза Софи, за да се защити.

Сюзан изплака, прегръщайки я силно:

— Исках да те предпазя от него! Исках да ти спестя това! О, божичко, Софи, знам как се чувстваш!

Софи се разплака в ръцете на майка си. Когато спря, Сюзан й подаде кърпичка. Софи изтри очи и видя, че Сюзан също плаче.

— Мамо?

— Баща ти също разби сърцето ми. Много, много пъти. — Сюзан се опитваше да си възвърне спокойствието. Изхлипа. — Знаех, че Едуард е също като него.

— Той ме помоли да се омъжа за него — каза Софи.

Сюзан замръзна.

Очите на Софи отново се изпълниха със сълзи.

— Разбира се, аз казах „не“. Но не съм сигурна дали постъпих правилно. Толкова ми липсва. Може би бих могла…

— Не!

Софи трепна.

Сюзан сграбчи раменете й и я разтърси силно, веднъж, два, три пъти.

— Вече си постъпила глупаво! Не ставай отново глупава!

— Обичам го. Знам, че той не ме обича, но…

— Софи, не! Той ще те унищожи, ако се омъжиш за него, точно както Джейк ме унищожи! — изпищя Сюзан.

— Може би си права — каза Софи, но в сърцето си не вярваше докрай.

— Права съм. Няма никакво „може би“. Не би могла да понесеш другите му жени. Да лежиш сама в леглото нощ след нощ, да слушаш как часовникът тиктака, да броиш минутите, да го чакаш да се върне у дома, да се молиш да се върне? Накрая да го видиш на разсъмване да се прибира и да мирише на друга жена? Няма да ти позволя да го направиш, Софи.

Софи си пое дъх. Живо си представи онзи ден в „Делмонико“, когато Едуард й бе казал, че няма да може да бъде верен на съпругата си.

Но Сюзан нямаше намерение да спре да говори за това. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Толкова си наивна. Толкова наивна, толкова млада. Дори в началото да ти е верен — както беше Джейк, — наистина ли мислиш, че можеш да задържиш интереса… желанието… на такъв мъж за цял живот? Мислиш ли, че можеш да се състезаваш с жени от рода на Хилари Стюарт и много други като нея?

— Не — прошепна Софи, парализирана от грозната картина, която бе нахвърляла майка й.

Сюзан беше права. Не беше ли така? Тя беше само Софи О’Нийл, малка, невзрачна, куца. Някакси бе забравила всичко това.

— Какво те кара да мислиш, че той ще си даде труда да скъса с Хилари, ако беше приела предложението му? — каза сурово Сюзан. — Би ли могла да се омъжиш за него, като знаеш, че си има любовница? Би ли могла?

— Аз няма да се омъжвам за него — каза Софи с трепереща уста и сведе очи.

Някак си бе забравила, че по време на кратката им връзка Хилари все още присъстваше в живота му, че беше с него и през онази нощ. Софи не можеше да не си припомни страстта, която бе видяла да се развихря между тях. Прилоша й.

— Този край е за добро — каза яростно Сюзан. — За добро! Не трябваше изобщо да се случва, но с времето ще забравиш.

Софи знаеше, че никога няма да забрави дори един миг от живота си, от момента, в който Едуард Деланза бе навлязъл в него, но не го каза. Ако беше заченала по време на кратката им, но великолепна връзка, те щяха да останат свързани, независимо колко много земя ги разделя физически. Софи притисна колене до гърдите си и изведнъж отчаяно си пожела това, което според обществото беше най-лошата съдба, която може да сполети една неомъжена жена.

— Какво има, скъпа? — запита остро Сюзан.

Софи вдигна очи.

— Ами ако съм бременна?

Сюзан отново побледня.

— Няма вероятност само от един път.

Софи погледна пръстите на краката си, увити в чаршафите.

— Не.

Гласът й почти не се чуваше. Софи нямаше да разкрие пред Сюзан, че Едуард я бе любил три пъти само за една нощ После потисна още едно ридание, защото за него това не беше любов, а само страст.

— Кога ти дойде последния път? — запита Сюзан със страх в гласа.

Софи не вдигна очи.

— Преди около две седмици.

Сюзан стисна зъби и лицето й изгуби всякакъв цвят. После взе ръката на дъщеря си.

— Не се плаши. Сигурна съм, че не си заченала. А ако си — и тя си пое дъх, — можеш да идеш някъде и да родиш детето. Винаги може да се даде за осиновяване. Няма нужда никой да знае.

Софи трепна.

— Мамо, ако съм имала щастието да забременея, ще родя неговото дете. И никога няма да се откажа от детето си.

Погледите им се срещнаха. Софи гледаше яростно и свирепо, а Сюзан — с разширени от учудване и смут очи. Накрая Сюзан се усмихна и потупа ръката на дъщеря си.

— Да се тревожим тогава, когато му дойде времето — каза тя. — Ако изобщо дойде.

Софи кимна и извърна очи. Сърцето й заби ускорено. И се замоли на бога, на когото бе престанала да се моли отдавна, откакто не й бе върнал Джейк жив и свободен. Нека имам дете от него, молеше се тя. Господи, моля те, нека имам дете от него. Моля те.