Бренда Джойс
След невинността (25)

24

Софи не можеше да помръдне, независимо че разумът я подтикваше да побегне и да изчезне.

Една предателска част от нея погледна към мъжа, когото обичаше, и почувства свирепо удовлетворение. Не беше ли станало ясно, че тя не може да живее без него?

Едуард спря пред нея, без да се усмихва, а очите му хвърляха искри. Смущението на Софи изкристализира в страх. Той отпусна надолу ъглите на устата си и хвърли поглед към Хенри, който държеше ръката й. После очите му се върнаха към нея.

— Отиваме да поговорим.

Софи си пое дълбоко дъх, но не можа да се успокои.

— Е-Едуард, можем д-да поговорим по-късно…

Ръката му се стрелна напред. Преди Софи да се опомни, той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. Софи извика.

— По-късно ли? — запита той, едновременно недоверчиво и яростно. — Четири седмици те гоних през Атлантика и сега ми казваш да отложим това за по-късно? — Изражението му беше буреносно. — Не. Ще говорим сега. Ще обсъдим това веднага.

Софи не можа да откаже и кимна, сдържайки риданието си. Какво иска да обсъждат? Факта, че тя бе избягала с Едуина… или женитбата, за която той настояваше?

— Софи — Хенри излезе напред побледнял. Обърна се към Едуард. — Пуснете ръката й, Деланза — каза той с дрезгав глас.

Проявената от Хенри смелост накара Софи да разшири очи.

Едуард се обърна към Хенри и съвършените му черти се разкривиха.

— Махайте се.

Хенри замря.

— Пуснете й ръката. Преди да се видя принуден да направя сцена.

Едуард изведнъж пусна Софи, но видимо кипеше от ярост. Сви юмруци.

— Хайде де — каза той тихо, но заплашително. — Хайде, Мартен. Много ще ми хареса да ви разкъсам на парченца.

Хенри побледня. Софи извика:

— Спрете! — Бе изпаднала в състояние на съвършено неверие. Тези двама мъже се биеха заради нея! Заради нея! Това изглеждаше невъзможно… но беше напълно възможно, беше действителност. — Хенри, аз съм добре. Наистина.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Не сте длъжна да отивате с него, Софи — каза Хенри.

— Не — изсумтя Едуард и юмрукът му се озова в опасна близост до носа на Хенри. — Тя трябва да дойде с мене, Мартен… няма никакъв избор. Никакъв. Когато избяга от Франция посред нощ, заедно с дъщеря ми, отказвайки ми всякакви права, тя се отказа от всички свои права.

Софи преглътна и навлажни устните си. Вината я накара да почервенее. Думите му звучаха ужасно — избягала с дъщеря му; отнела му дъщерята… Господи, това беше ужасно. Но защо той не бе проявил повече разбиране, защо се бе показал толкова взискателен? Само да не го обичаше толкова.

— Всяко човешко същество има неотнимаеми права — изстреля Хенри, но на челото му блестеше пот, която се стичаше във веждите.

Едуард се изсмя грубо.

— Адвокатски приказки! Значи знаете, а? Тогава да знаете и това — вие нямате никакви права, когато става дума за Софи, а аз имам всички права като баща на детето й!

Софи местеше поглед от Едуард към Хенри и още не можеше да възприеме факта, че двамата се бият за нея. Тогава усети, че са привлекли наоколо си тълпа. Враждебността между двамата мъже беше очевидна… също както и нейният страх.

Бяха ли дочули разговора помежду им? Въпреки че бе решила да живее като самотна майка, стомахът й се сви от тревога. Не смееше да погледне наоколо си.

— Имам права — каза Хенри с неизмеримо достойнство, сдържайки тона на гласа си. — Защото искам да се оженя за нея.

Едуард побеля като стена. Загледа го втренчено. Минаха може би десетина секунди. И каза мрачно:

— Значи ставаме двама.

Софи погледна към Хенри, който още изглеждаше решителен като настървен булдог. Погледна и към Едуард, чиито ръце явно го сърбяха да се разправи физически с него.

— Хенри, всичко е наред, уверявам ви — каза бързо Софи. — Едуард само иска да поговорим. Ще излезем само за няколко минути, не повече. Едуард… нека да излезем отвън и да продължим този разговор насаме.

Едуард размаха ръка в подигравателен и същевременно гневен жест. Докато Софи минаваше покрай него, оставяйки Хенри с изражение, в което се четеше едновременно съмнение и тревога, тя усети как косата на тила й отново настръхва от смущение. Стомахът й се сви от същия ужас, който не я бе напускал през цялата вечер.

Едва сега тя разбра, че това е било предчувствие за обреченост.

Нощта бе черна и студена. Хиляди звезди блестяха като диаманти в безоблачното пурпурно небе. Софи трепна, когато Едуард я стисна за лакътя. Трябваше да не изостава от гигантските му крачки. Страхуваше се да започне разговор, страхуваше се от това, до което можеха да доведат думите, затова не го запита къде отиват.

Белите камъни на кръговата алея блестяха като перли в светлината на нощните газови фенери. Десетки карета и няколко автомобила се бяха подредили по нея, още много други екипажи бяха паркирани на два и три реда на Пето авеню пред парадния вход. Едуард спря пред една дълга, лъскава черна кола със заоблена предница, отвътре със снежнобяла тапицерия. Преди Софи да се осъзнае, той отвори вратата, бутна я вътре и се качи след нея. Пресегна се над нея, заключи вратата й, обърна се и я погледна.

У нея се надигна паника.

— Не можеш да ме заключиш в тази кола.

— Не мога ли? — Той вдигна едната си вежда. — Току-що го направих.

Софи потрепна и обгърна раменете си.

— Къде отиваме?

— Никъде няма да ходим. Не и докато не сме разрешили нещата помежду си.

Зъбите на Софи тракаха, не толкова от студ, колкото от ужасните му думи. Погледът на Едуард се спусна по почти голите й рамене. Софи се напрегна. Той се спусна още по-надолу, към разкошната извивка на почти голите й гърди, които се издуваха точно над линията на деколтето. Отмести очи.

Съблече смокинга си и го наметна на раменете й.

Софи извърна лице от него, загледана с невиждащ поглед към моравите пред дома на Ралстънови, борейки се с напиращите сълзи.

— Как можа? — каза той сурово, като отново се взираше в нея. — Как можа да бъдеш толкова егоистична и толкова жестока?

Софи вдигна поглед към него.

— Едуард, съжалявам.

Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.

— Защо?

— Защото ме беше страх. От тебе.

— Не разбирам.

Софи отхвърли всякаква предпазливост.

— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.

Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.

— Разбирам.

Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.

Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.

Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.

— Искам да видя Едуина.

Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.

— Разбира се.

— Тя добре ли е?

Софи кимна и се насили да говори.

— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.

— Рашел? Жената с червената коса?

— Да.

Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.

— Къде сте отседнали?

— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.

Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше: В края на краищата той няма да ме насилва да се омъжа за него. Колко щастлива би трябвало да бъде… колко развълнувана.

Той се загледа в нея. Тя сведе очи. Софи бе оставила смокинга да се плъзне от раменете й и сега той откриваше щедрото й деколте, затова тя го придърпа. Сега, когато кризата бе отминала, желание се разгаряше между бедрата й, забранено, но толкова мощно, че не можеше да се прави, че не го осъзнава.

— Искаш ли да се омъжиш за Мартен? — запита той така, както би запитал някой непознат човек какво ще бъде времето.

Софи се напрегна.

— Аз… мисля по това.

Ноздрите му се разшириха.

— Виждам. — Гняв просветна в очите му. — Трябва ли да разбирам, че го обичаш?

Софи се притисна към вратата. Запита се дали той не се бои, че друг мъж ще му отнеме Едуина.

— Едуард, не трябва да се безпокоиш — започна тя бързо.

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Софи извика, но беше късно. Той я отметна назад, така че главата й се опря в кожената възглавничка, докато ръцете му се сключиха около талията й. Прилепи устата си към нейната и я зацелува с цялата си експлозивна ярост.

Прегръдката му беше желязна и Софи не можеше да помръдне нито един мускул. Едуард отдели уста от нейната и сложи край на наказващата целувка. Допря чело до нейното. Софи се боеше да се помръдне, боеше се да проговори. Боеше се да не би отново да предизвика гнева му. Той бе задъхан, тя също.

И тогава тя почувства ръцете му на талията си, усети как я галят през тафтата на роклята.

Силните дълги пръсти се плъзнаха нагоре, после надолу, оставяйки огнена следа.

Той отново се раздвижи. Гърдите му се притиснаха към нейните. След миг той нежно захапа долната й устна. Това беше молба. Софи посегна към раменете му, изстена, отвори се за него и той завладя устата й.

Тя бе забравила какво е да бъде целувана така. Софи се вкопчи отчаяно в него. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и започнаха да я притискат жадно. Софи сграбчваше раменете му също така жадно. Тя се притискаше пламнала към него и отчаяно желаеше целувките му да слязат надолу по шията й и да стигнат до тръпнещите от желание гърди.

Вместо това устата му се притисна хищно към нейната, ръцете му се плъзнаха и обхванаха гърдите й. Радостна възбуда се разля по цялото й тяло. Тя се изви срещу него. Едуард я притисна силно и изведнъж Софи се намери легнала по гръб, а Едуард беше върху нея.

Тя възкликна, усещайки слабините му, масивни и набъбнали, а ръцете й се плъзнаха по гърба му. Дори да бе искала да протестира, гласът замря в гърлото й.

Едуард вдигна лице, тялото му се разтърсваше от тръпки. Погледите им се срещнаха. Нещо диво и свирепо изпълни Софи, когато видя очите му, от които струеше гореща мъжка страст. Никога не се бе чувствала по-освободена, по-женствена или по-красива, отколкото в този момент. Тя докосна нежно бузата му. Той каза:

— Мартен кара ли те така да трепериш и да стенеш, както аз?

Софи ахна.

— Кара ли те?

Думите му бяха жестоки като удар с камшик.

— Не. — Тя се извъртя, мъчейки се да се освободи. — Моля те, пусни ме да стана.

Едуард се отстрани веднага, загледан в нея.

Софи се надигна. Видя го къде гледа и гореща червенина нахлу в лицето й. Тя дръпна корсажа на роклята си и се дръпна колкото можеше по-далече от него.

— Защо? Защо говориш така?

В усмивката му нямаше капчица хумор.

— От любопитство.

Тя изсумтя:

— Отговорът е не.

Той само безразлично сви рамене.

Сълзи изпълниха очите на Софи и тя яростно ги потисна.

— Защо направи това, Едуард?

— И още питаш? — Тонът му бе невярващ, пълен с горчивина и подигравка.

— Защо се опитваш да ме съблазниш?

Той не каза нищо, загледан в нея с твърд и блестящ поглед… напомнящ на Софи за диамантите, с чиято контрабанда всички знаеха, че се занимава.

— Отричаш ли, че се опитваше да ме съблазниш? — извика тя и гласът й се извиси прекалено много.

— Да. Не съм имал за цел да те съблазнявам.

Тя го погледна, опитвайки се да проникне през гнева и да надникне в мисълта му. Невъзможно беше.

— Не разбирам.

— О, господи! Софи, аз съм мъж, а ти си жена, а тази рокля е ужасно секси.

Той се пресегна над нея и отключи вратата й. Ръката му докосна гърдите и. Софи се насили да пренебрегне този допир.

Бореше се със себе си, за да не заплаче. Думите му биха могли да бъдат комплимент, ако бяха казани по друг начин, в други обстоятелства. Той много ясно даваше да се разбере, че животинската му страст бе пламнала заради нейната рокля — нищо повече.

Софи се обърна и затърси невиждащо дръжката на вратата. Едуард се появи от другата страна на колата и й отвори вратата. Посегна да хване ръката й и й помогна да излезе, но щом стъпи на земята, Софи дръпна ръката си. Тръгна по алеята и усети, че той я следва. Обърна се рязко.

— Не направи ли вече достатъчно? Какво искаш сега? Върви си!

— Не сме свършили, госпожо — каза той. — Искам да видя Едуина, нали не си забравила? И изобщо не ти вярвам. Сега ще се сбогуваш с домакините и с Мартен и после ще те заведа у дома.

Софи замръзна, разгневена, изпълнена с негодувание и страх.

 

 

Сюзан се усмихваше на гостите, преструвайки се, че е спокойна и весела. Но балът по случай годежа на Лиза, който тя бе подготвила с такова въодушевление, се бе превърнал в най-лошия й кошмар.

Външно Сюзан се усмихваше, но вътрешно кървеше. О, Софи ти ме мразиш… но аз те обичам. Обичам те!

Сюзан не бе помислила, че Софи ще дойде на годежния бал на Лиза. И когато я видя, бе колкото развълнувана, толкова и облекчена. Грижата за дъщеря й не познаваше граници. Колкото повече време минаваше, тъй като Софи не се връщаше у дома, капитулирала пред изискванията на Сюзан, толкова повече Сюзан започваше да се страхува, че дъщеря й е много по-силна, отколкото някой би си помислил.

Софи обаче не само бе дошла на бала, но бе нападнала Сюзан с такава ярост, на каквато Сюзан не бе подозирала, че тя е способна.

Като си спомни това, на Сюзан почти й прилоша. Беше ли загубила дъщеря си? Тя сериозно ли говореше? Нима Софи не знаеше колко много я обича?

Сюзан поздрави още една двойка, докато си проправяше път през тълпата, изпълнявайки ролята на домакиня. Раздаваше автоматично любезни усмивки и думи и едва ли чуваше и една дума от онези, които биваха отправяни към нея. Само да можеше да намери Софи и да поговори с нея; но инстинктът й подсказваше, че сега не би могла да си проправи път към дъщеря си. Софи бе прекалено разгневена.

Пулсът й се ускори, дланите й овлажняха. Това, което се бе случило със Софи, бе достатъчно лошо, но и Джейк беше тук Когато го намеря, ще го убия. Джейк беше хладнокръвен, невероятно хладнокръвен, за да дойде тук така! Беше му писала още две писма, на които той не бе отговорил, и този път тя се извиняваше за ядния тон на предишните си писма, настоявайки, че сега вече се е променила към по-добро. Този път дори бе признала, че все още го обича… и че винаги ще го обича.

Но този кучи син отново я бе пренебрегнал.

И сега бе дошъл тук. Беше се осмелил да дойде на бал в дома на Бенджамин. Какво се опитваше да направи? Да унищожи брака й, да я унищожи публично?

Разтреперана, лепнала усмивка на лицето си, Сюзан кимна на един приятел на Бенджамин и се скри зад една колона, поемайки жадно въздух. Не можеше да се успокои, не можеше да отпъди убийствените, болезнени думи на Софи от мисълта си, не можеше да се освободи от ужаса, че някой ще познае Джейк и ще я унищожи още веднъж, този път завинаги. В този момент го ненавиждаше повече, отколкото го обичаше… но никога не бе имала по-голяма нужда от него.

Замръзна, когато го зърна с крайчеца на окото си. Джейк се бе облегнал на една колона и отпиваше от чашата с шампанско, същинско въплъщение на мъжка красота, мъжка нехайност и надменно мъжко безразличие. Погледите им се срещнаха. Джейк вдигна чашата си към нея в подигравателна наздравица.

Ярост пробяга по тялото й. Сюзан жадуваше да изтрие с нокти това нахално изражение от лицето му. Но трябваше да въздържи гнева си. Ако някой можеше да й помогне, това беше Джейк. Защото в края на краищата Джейк беше нейната Гибралтарска скала, нейната полуоткъсната котва в бурното море.

Опитвайки се да овладее треперенето, тя се насочи към него… но в следващия миг замря в изненада.

Маркиз Дьо Коно бе спрял до Джейк. За пръв път от години насам Сюзан видя Джейк да се усмихва наистина искрено. Двамата се ръкуваха, а Сюзан ги наблюдаваше с неверие и ужас. Значи се познават? В този миг маркизът дръпна Лиза напред и явно я представи на Джейк. Сюзан почувства как подът под краката й се изплъзва.

Още колко по-лоши случки щяха да станат тази вечер?

Защото тя очакваше Лиза да разкрие истината. Лиза бе виждала не само портрета, който Софи бе направила на Джейк, но и снимката, по която Софи го бе рисувала. Джейк едва ли се беше променил толкова.

Времето застина. Сюзан не можеше да си поеме дъх Знаеше, че животът й върви към пропаст… и че този път нямаше да може да се възстанови.

Но Лиза нито изпищя, нито припадна. Тя кимна учтиво на Джейк, беше доста бледа и изморена, и след миг маркизът се отдалечи заедно с нея. Сюзан се отпусна назад, поемайки си дълбоко дъх.

Вечерта обаче бе едва в началото си. Ами ако маркизът представи Джейк на Бенджамин? Тази възможност изглеждаше ужасна. Той сигурно ще познае Джейк, макар че Лиза не го бе познала.

Сюзан се запъти към него.

Той я видя да идва и се настани по-удобно до колоната, като я гледаше с безсрамен, откровено мъжки поглед, който породи тъмна гореща реакция у Сюзан. Независимо колко уплашена и гневна беше, независимо колко се нуждаеше от неговата помощ, той беше мъжът на всичките й мечти, той беше единственият мъж, когото тя желаеше. Тя искаше да си го върне, и то от момента, когато бе узнала, че е жив.

И щеше да си го върне или да умре, опитвайки се да го постигне.

Сюзан върна мисълта си към това, което я интересуваше в момента — много трудно, защото кръвта течеше така гореща във вените й.

— Какво правиш тук? — изсъска тя. — Ти си луд! Ами ако те познаят?

Белите му зъби блеснаха.

— Джулиан ме покани.

— Джулиан? — Думата едва излезе от гърлото й, задавено от истерия. — Откъде, за бога, го познаваш?

— Приятели сме — усмихна се Джейк — Добри приятели.

— Ами ако те представи на Бенджамин? — извика Сюзан, дори прекалено високо. Тя замръзна, когато разбра, че няколко гости се обръщат да ги погледнат, но след това отново подемат прекъснатите си разговори. Сюзан почервеня и се нахвърли върху Джейк — Проклет да си, че ме поставяш в такова затруднено положение! Може би щеше да е по-добре да си беше останал мъртъв!

— Мислех, че искаш да бъдеш моя жена — подигра се Джейк. — Сигурно няма да си доволна, ако имаш призрак за мъж.

— Що се отнася до мене, аз съм ти жена — прошепна рязко Сюзан, — а ти трудно можеш да минеш за призрак, и двамата го знаем.

— Тогава Бенджамин какъв е?

Бузите на Сюзан бяха станали аленочервени. Тя бе направила някои дискретни проучвания относно законността на положението си.

— Той ми е съпруг.

Джейк избухна в смях.

— Да не искаш да ми кажеш, че си двубрачница, скъпа моя?

— Не беше нарочно, и ти го знаеш — извика тя и стисна юмруци. — Ами ако Сейнт Клер те представи на Бенджамин?

— Няма.

— Откъде си така сигурен?

— Защото той знае истинската история. Защото знае кой съм аз в действителност.

Сюзан възкликна.

Джейк се усмихна, но усмивката му не беше приятелска.

— Не съм те лъгал, като казах, че той ми е добър приятел, Сюзан.

Сюзан успя да усмири истерията си.

— Ти си едно проклето копеле, не мога да те понасям.

— Не казваше това в писмата си.

— Защо изкарваш наяве най-лошото у мене?

— Не ми е приятно да ти казвам това, Сюзан, но никой не те кара да постъпваш така, както постъпваш.

Тя не можеше да спечели, нито с него, нито без него.

— Джейк… трябва да поговорим насаме.

Погледът му се спусна по почти голите й гърди.

— Да поговорим?

Въпреки огромните й грижи през ума й минаха различни сценарии. В леглото Джейк бе ненаситен, егоистично взискателен, но и се раздаваше безрезервно. В леглото Джейк щеше да я измори, докато тя не започне да моли за милост, но тя щеше да го измори също така, че той да моли за почивка.

— Проклет да си, не ме дразни — каза тя тихо, не можейки да се сдържи да не оближе устните си.

— Не мога ли да взема това, което ти така добре умееш да даваш?

Сюзан замря на място.

— Ще те чакам в библиотеката в края на коридора — каза тя, обърна се и побягна.

Джейк я наблюдаваше през тежките си замрежени клепачи. Думите от писмата й отекваха в ума му.

Липсваш ми Винаги си ми липсвал… и винаги ще ми липсваш. Ти си единственият мъж, когото някога съм искала наистина. Ще напусна Бенджамин… ще се самоунищожа… за тебе, само ако кажеш една дума. Аз съм твоя жена, Джейк, и ти го знаеш. Вземи ме при себе си.

Толкова те обичам, скъпи

Всеки път, щом Джейк получеше някое от писмата й, знаеше, че трябва да го изгори, без да го е отворил, но бе прочел всичките, и то неведнъж.

Толкова те обичам, скъпи

Някога и той я бе обичал. Чудеше се дали не е затаил тази любов някъде дълбоко в себе си.

Без да откъсва поглед от нея, с ускорен пулс, дишайки неравно, той се отдели от колоната и я последва.

 

 

Единствената причина, поради която Джейк бе останал толкова дълго на бала, бе да дразни Сюзан и да я ядосва. Дори да й бе поискал развод толкова отдавна, дори да бе принуден малко след това да избяга от Ню Йорк, изоставяйки нея и дъщеря си, дори да бе мъртъв пред закона, истината бе, че тя все още е негова жена, защото той си беше напълно жив.

Както всеки мъж, независимо какви бяха истинските му чувства към нея, всеки път, когато помислеше за нея и Бенджамин, изпитваше внезапна ярост.

Тя казваше, че го обича. Обичаше ли го, когато сегашният й съпруг се любеше с нея? Обичаше ли го? Джейк можеше да си каже, че това никак не го интересува, можеше силно да се надява, че е истина, но знаеше твърде добре, че тя не вика името му, когато спи с Бенджамин Ралстън.

Спря пред една тежка двойна врата от орехово дърво, която тя бе оставила открехната. Поколеба се, инстинктите му казваха да се обърне и да избяга, но той бутна едното крило и влезе. Сюзан стоеше в стаята, опряла гръб на вратата, застинала като класическа гръцка статуя. И напук на себе си, напук на миналото — също толкова красива.

Някога Джейк бе обожавал красотата й. Някога я бе обичал цялостно. Тя беше всичко, което той не беше, всичко, за което всеки мъж като него си мечтаеше да има за жена. Бе красива, елегантна, аристократична и богата. Тъй като той беше обикновен ирландец, а тя беше от висшето общество, изглеждаше му недостижима, но той се бе оженил за нея и тя му бе родила неговото скъпоценно дете.

Оттогава между тях бе имало много предателства и гняв, много разочарования и много тъга. За двамата. Той не можеше да й прости многобройните любовници, след като вече бяха женени, но може би най-малко можеше да й прости, че се е омъжила за Бенджамин Ралстън седмици след като бе научила, че той е мъртъв.

Понякога, в най-дълбоките нощи, сам с бутилка ирландско уиски, Джейк се питаше какво би станало, ако тя не се бе омъжила повторно, ако Той бе успял да се свърже с нея, ако тя бе отишла при него в Австралия със Софи, както бе планирал още докато беше в затвора, преди да избяга. Мечтаеше за прост живот, в който той ще работи усилено с ръцете си, за да осигури основното за своето семейство. Мечтаеше за любов и смях, за неугасваща страст.

Това беше абсурд. Когато бе трезвен, знаеше, че е така. Сюзан го бе ненавиждала още когато бяха младоженци, защото той я бе откъснал от висшето общество. Как можеше изобщо да мисли, че тя ще бъде щастлива като жена на фермер в австралийската пустош?

Сега тя имаше това, което бе искала да има — място във висшето общество, богат съпруг със синя кръв, богатство и уважение. Джейк се вгледа в нея. Вярваше само наполовина на уверенията й, че още го обича. Вярваше само наполовина на думите и, че би захвърлила всичко заради един обикновен ирландец като него.

Нарочно, но и със съжаление, той се държеше на разстояние от нея.

— Какво искаш да обсъждаме? Какво е толкова важно?

Сюзан намокри устни.

— Софи.

Джейк я загледа втренчено.

— Какво се е случило?

Сюзан преглътна.

— Джейк… ужасно е. Софи съсипва живота си, и аз не мога да я вразумя! Толкова ме е страх. И за да стане още по-лошо… — Изведнъж истински сълзи се посипаха по бузите й, — тя избяга от къщи. Мислех, че ще се върне… но тя ме мрази, Джейк!

Той се приближи до нея и хвана ръцете й, разтърсвайки я.

— Какво, по дяволите, значи това, „избяга от къщи“?

— Точно това! — извика Сюзан — Избяга оттук… дори не знам къде живее!

Той отново я разтърси.

— Защо? Какво си направила? Знам, че е заради тебе!

Сюзан замръзна.

— Проклет да си! Не е заради мене! Искам само най-доброто за нея и съм я насърчавала да прави това, което трябва! — Тя се освободи от ръцете му. Погледите им се срещнаха. — Искам тя да се откаже от незаконната си дъщеря и да я даде за осиновяване на една прекрасна двойка!

Лицето на Джейк стана бяло като стена.

— Какво?

— Софи роди дете. Във Франция. Мисли да не се омъжва и да задържи детето. Но тя не може да направи подобно нещо и двете го знаем. Всички от персонала вече знаят истината… но никой няма да тръгне да клюкарства. Мога да те уверя, защото ще унищожа всекиго, който дръзне да очерня дъщеря ми.

Джейк се хвана за облегалката на един стол, за да остане прав. Лицето му изразяваше неприкрит потрес.

— Не знаех. Не знаех.

— Как би могъл? Не можеш да очакваш да знаеш всичко за живота ни, след като си се уединил в анонимност някъде в ирландските провинции!

Джейк вдигна глава, шокът започваше да се разнася.

— Бащата. Кой е? — изрева той.

Сюзан се поколеба.

— Кажи ми, по дяволите! — отново изрева той. Стигна с две крачки до Сюзан и я повдигна от пода. После очите му се разшириха. — Деланза е, нали? Нали? — извика той, като я разтърсваше отново.

Сюзан кимна и очите й се напълниха със сълзи.

— Проклет да е — извика Джейк. Пусна я изведнъж на пода. — Забрави за осиновяването, Сюзан. Това копеле ще се ожени за Софи — няма две мнения по този въпрос.

Сюзан побледня, поклащайки глава.

— Не.

Усмивката на Джейк не беше от най-красивите.

— Да — каза той. — Да.