Бренда Джойс
След невинността (21)

20

Софи го загледа втренчено, явно неспособна да възприеме факта, че Едуард стои пред нея в „Жалко!“, някак си по-голям от естествен ръст и по-застрашителен откогато и да било. Все едно сънуваше. Но това не беше сън… най-накрая той бе дошъл. О, господи!

Тя не можеше да издаде нито звук.

— Не съм призрак — каза Едуард, а синият му поглед бе студен и пронизващ. — Но ме гледаш така, сякаш съм. Какво не е наред, Софи? Не се ли радваш да ме видиш? В края на краищата, ти ми писа. Да не би да прекъсвам нещо?

Тя най-накрая схвана гнева и подигравката в тона му и замря. Почти в транс се опита да запази външното си самообладание, което трябваше да носи като броня около себе си, докато той е в Париж. Но нима не знаеше, че той ще дойде? Нима не се бе молила за това?

Но не беше дошъл навреме. Сурови и разкъсани картини се носеха в мисълта й. На разстроените лица на Рашел и Пол, когато Софи се вкопчваше в ръцете им и виеше от болка, далеч надхвърляща всичко, което въображението можеше да си представи. Горчивина нахлу в нея като прииждащи приливни вълни. Едуард не беше тук за раждането на детето. Раждането беше дълго и мъчително. Софи се бе мъчила почти двадесет и четири часа, повечето от които минаха в остри болки, и само с върховно усилие на волята бе изтласкала Едуина от утробата си, когато бе така неизмеримо изтощена, че не можеше да направи повече нищо. По това време Жорж беше при нея и държеше ръката й. Когато подадоха на Софи дъщеричката й, тя бе заплакала не от радост, а от облекчение.

Но Едуард го нямаше. Той дори не бе дошъл през юли, нито през август, нито през септември. Софи трепереше от гняв, стискайки юмруци в яростен опит да се овладее.

— Не, нищо не прекъсваш. Стреснах се, това е.

— Наистина? — Той грейна в усмивка, трапчинките му се очертаха, но беше някак си фалшиво. Беше грозно. — Е, защо се учудваш, че идвам в дупка като тази. Мъжете ходят по такива заведения, откакто свят светува. Но не разбирам дамите да ходят по такива места.

Софи си каза, че не е необходимо да оправдава поведението си пред него.

— Пол Дюран-Рюел прави изложба за мене в Ню Йорк, не в Париж — там, където критиците са по-снизходителни. Това е повод за празнуване, Едуард. И приятелите ми настояха да празнуваме.

Той се ухили неприятно.

— И това ли правиш тук? Празнуваш? С приятелите си?

Тя изправи рамене.

— Да.

Очите му, които хвърляха огън, я загледаха не само безсрамно, но и презрително.

— Къде е бебето? — изстреля той.

Тя си пое дъх.

— С Рашел. Рашел е моята най-добра приятелка. Отидоха на разходка. Едуина излиза на разходки всяка сутрин и всеки следобед.

Той затихна.

— Едуина?

— Да. Едуина Жаклин О’Нийл.

Погледите им се кръстосаха. Изражението на Едуард бе странно, измъчено.

— Искам да я видя.

— Разбира се — каза Софи. — Скоро ще се върнат. Може би, ако дойдеш в апартамента ми по-късно…

— Ще идем там заедно — прекъсна я той бързо и настоятелно.

Софи се напрегна. Обзе я ужас и пулсът й запрепуска бясно. Едуард изкриви уста неприятно… и многозначително.

— Да — каза той с нисък и суров глас. Прочитайки мислите й, добави:

— И това можем да направим.

Софи се дръпна и се накани да избяга.

Едуард беше толкова бърз, че тя не успя да направи нищо повече от едно незабележимо движение. Ръката му се стрелна напред и хвана лакътя й. Софи извика, защото той я стискаше силно.

— О, не — изръмжа той. — Сега няма да ми избягаш. Ще отидем да си поговорим.

И преди Софи да успее да протестира, той я бутна към вратата.

Тя не искаше да прави сцени.

— Добре. Само ме пусни. Преди някой да реши, че ме малтретираш и да се опита да направи нещо.

Едуард я стрелна със студен поглед. После пусна ръката й. Отправиха се към вратата един до друг, но без да се докосват, излязоха от „Жалко!“ и тръгнаха в хладния есенен следобед. Тя чувстваше напрежението, което се събираше в него, което кипеше, съскаше и искреше, готово да избухне.

Софи трепереше така силно, че едва си поемаше дъх. Казваше си, че трябва да запази самообладание. Беше очаквала Едуард да се появи, но и не беше го очаквала, в края на краищата не и по този начин — такъв студен и враждебен, почти неразпознаваем. Сега не бе време да се рови в скъпи спомени. Нито беше време да усеща всепоглъщащата му мъжественост. Софи си пое дъх, премигна, за да отпъди сълзите. И запита с най-естествения си и най-учтив глас:

— За какво искаш да говорим?

Той я измери с очи, после отхвърли назад глава и се разрази в гръмък смях.

— За какво, по дяволите, мислиш, че искам да говорим? Искам да говоря за дъщеря си… и искам да знам какво, по дяволите, мислиш, че правиш в някаква проклета кръчма?

На Софи това й дойде много.

— Нямаш никакви права над мене, Едуард. Няма да обяснявам постъпките си.

Той я хвана за ръцете и я притисна до твърдото си тяло.

— Имам много права — каза той меко, но заплашително. — Защото съм бащата на Едуина.

Софи се напрегна, когато погледът му се плъзна по нея, едновременно яростен и горещ свличащ всичките й дрехи, обгръщаш налетите й с мляко гърди. Макар че Софи бе разгневена, замря, усещайки остро мощното му бедро, притиснато до нейното.

— Колко често идваш тук? — изстреля той, като отново я разтърси.

Софи искаше да избяга. Борбата не беше толкова опасна, по-опасно беше да се поддаде на желанието, което бушуваше развихрено в нея.

— Вече е моя работа.

Погледите им се срещнаха. Изражението на Едуард се промени. Изведнъж той обхвана с една ръка седалището й и я притисна така силно до себе си, че слабините им се докоснаха. Софи нададе смаяно възклицание.

— Ти ставаш моя работа — каза той.

— Не — изстена тя.

— Да — каза той грубо. — Аз още те искам.

Софи не можеше да повярва, че това се случва. Някога бе обичала Едуард и може би още го обичаше. Трудно беше да се каже. Беше толкова разсърдена, че той не беше дошъл при нея за раждането на Едуина или дори непосредствено след това. Толкова разсърдена, толкова разочарована, но и толкова облекчена. И цялата й страст се бе пренесла върху бебето още от мига, когато се бе родило. В живота й нямаше място за друга любов.

Но Едуард не я обичаше. Никога не я бе обичал. Но поне в миналото беше галантен и мил. Вече не бе такъв. Бе груб, суров и стряскащ Караше я да се чувства като някаква евтина улична проститутка.

И Софи с големи усилия се опитваше да не си спомня как ръцете му бяха я люлели, когато я бе отнесъл в леглото си през онази нощ нощта на урагана. Как бяха се плъзгали по нея… как можеха и сега да се плъзнат. Тя неволно си припомни изгарящата топлина помежду им, това толкова силно желание, когато бе крещяла безсрамно в самозабрава. Дори си спомняше изражението на лицето му, докато се движеше върху нея… в нея. Екстазът се преплиташе със страдание, той бе мощен, незабравим и мъжествен.

И след това я бе прегръщал нежно, сякаш я обичаше.

Ако този път се поддадеше на трескавото желание, което нарастваше в нея, нямаше да има никакви мигове на нежност.

— Няма ли да ме поканиш в леглото си? — запита Едуард с нисък глас, полюлявайки многозначително таза си, опрян в нея.

Сълзи изпълниха очите на Софи.

— Не — каза тя със задавен шепот. — Не.

Само да можеше желанието да си отиде, но той го възбуждаше — нарочно, умело. Тялото й трепереше, притиснато до неговото. Трудно й беше да диша.

— А защо не, скъпа Софи? — запита Едуард, като изведнъж хвана и двете й ръце. Бедрото му се плъзна между нейните. Твърдо, топло. Мъжествено. — Сигурно не си вярна на скъпия Жорж?

Софи се вгледа в красивото му лице. Загледа се в студените му сини очи, красиви, както винаги, въпреки хладината, която вееше от тях, и в твърдата му подвижна, изразителна уста.

— Как смееш да хвърляш камъни по мене?

Той се засмя.

— Смея. Смея да правя всичко.

Подтекстът му бе сексуален, и тя го знаеше.

— Ти си отвратителен. Променил си се. Толкова си ужасен, колкото те рисува репутацията ти!

Опита се да го отблъсне.

Смехът му замря, но той не я пусна.

Тя престана да се бори и да се дърпа, защото всяко нейно движение само я караше да го усеща още по-силно.

— Пусни ме. Веднага, преди да съм се развикала за помощ.

Едуард я стисна още по-здраво.

— Проклятие! Да не би да си влюбена в него, Софи? Влюбена ли си?

— Не разбираш! — извика Софи.

— О, разбирам, скъпа. Идеално разбирам. — Усмивката му проблесна. Бедрото му се притисна по-силно и по-високо, така че тя бе принудена да го възседне. — Хайде, скъпа, няма нужда да играем игрички, достатъчно добре се познаваме, за да разиграваме някакви игри… освен ако не са игри на любовта.

Софи ахна. С непресторено възмущение тя се опита да се освободи. Той се засмя тихо и сурово и се наведе без усмивка над нея. Софи разбра, че се готви да я целуне… и застина на място.

— По-добре — промърмори той, — много по-добре. Нека видим какво си научила по време на престоя си във веселия Париж.

Притисна я по-силно, така че не можеше да има никакво съмнение колко е възбуден.

Софи веднага вдигна ръце, за да го отблъсне. Не искаше това, не го искаше. Поне не с ума си. Но тялото й бе така жадно, така изгладняло, Софи бе забравила какво представляваше дивото желание. Колко бе умопомрачително, колко разтърсващо, колко всепоглъщащо. Сега я измъчваха картини, но не картини от миналото… а картини от бъдещето. Виждаше себе си и Едуард голи, с преплетени тела, пламтящи от страст. Виждаше как Едуард навлиза все по-дълбоко и толкова нежно, толкова безпрепятствено в нея. Виждаше екстаза, който някога бе познала.

— Не, Едуард. Не така.

— Защо? — прошепна той с уста до нейната, а дъхът му пареше устните й. — Ние сме приятели. Стари приятели. Поне не си ли малко привързана към мене?

— Стари приятели? — въздъхна тя, но не можа да довърши изречението.

Устата му докосна нейната. След миг той я завладя грубо, вмъкна езика си дълбоко в нея. Това не беше съвкупление. Това беше изнасилване.

Софи извика, но не защото той я нараняваше, а защото се уплаши. От него… и от себе си. Опита се да го отблъсне, но в същото време устните й копнееха за него и му се поддаваха. Той откъсна устата си от нейната, задъхвайки се.

— Господи, Софи! Толкова е хубаво! И тя се задъхваше.

— Мислиш си, че поне бяхме… бяхме любовници… че това ти дава право да ме третираш… като… като…

— Като какво, Софи? — въздъхна той опасно. — Като проститутка? Като уличница? Като развратница?

Тя изстена и побеля.

— Забрави новия си любовник. — Очите му мятаха искри. — Аз съм по-добър от него. Ще ти го докажа. Ще ни бъде по-хубаво. Ела. Ела доброволно, Софи. Този път няма да бъда груб… Обещавам.

Софи го погледна втренчено, съблазнителният му тембър я обвиваше като топъл пашкул. Той впери поглед в очите й.

— Софи. И двамата знаем, че ме искаш. И аз те искам. Беше хубаво. И пак може да бъде хубаво. Дори по-хубаво, фактически, защото ти имаш опит.

— Остави ме — прошепна тя.

— Защо? Обичаш ли го? — изхриптя той.

— Ти си луд — изхълца тя. — Харесвам Жорж… но не го обичам!

— Добре. Не ми се нрави особено много идеята да заведа в леглото си жена, която да е влюбена в друг мъж. — И той грейна в ярка усмивка. — Но ако беше така… — и той сви рамене, — щях да се примиря.

Тя го загледа, защото се бе превърнал в чудовище. В човек, когото тя не познаваше… когото никога не бе познавала.

— Ти не разбираш!

Живите му сини очи бяха станали студени като сапфири.

— Разбирам. Разбирам каква бохемка си. Разбирам те, Софи, разбирам нуждите ти. Аз ти бях първият, нали? Събудих те за желанието. Предполагам, че това ме прави щастливец.

— Стой настрана от мене — каза Софи тихо и отчаяно. — Моля ти се.

— Предпочиташ него пред мене, така ли? — Той се усмихна сурово и студено. — Не… не и след днешния ден.

Софи, задъхана, изгуби самообладание и се задърпа да се освободи от ръцете му. Диво и безпаметно. Едуард веднага я пусна. Софи политна назад и се спъна, после се опря на червената тухлена стена. Обгърна раменете си с ръце, задъхана, почти разплакана.

— Как смееш!

— Не! — извика внезапно Едуард, насочвайки пръст към нея. — Ти как смееш? Как смееш да ми отказваш собствената ми дъщеря, проклета да си, Софи О’Нийл!

Софи срещна ослепително яростния му поглед.

— Аз не ти отказвам Едуина.

— Не? — Той тръгна към нея, после спря и вдигна ръка, свил юмрук — Искам да знам защо не ми каза по-рано?

Софи се поколеба. Реши, че заслужава да му каже истината.

— Страхувах се.

— Страхувала си се! От какво?

Сълзи изпълниха очите й. Тя притисна още по-силно ръце към раменете си.

— Не знам. От това.

Той я загледа смаяно, сви уста. Тя видя, че той се опитва да разбере, но не може. Софи нямаше намерение да му обяснява. Защото стана точно така, както се бе страхувала. Той бе дошъл, защото беше загрижен. За дъщеря си. Не за нея.

Вървяха мълчаливо към нейния апартамент, внимавайки да не се докосват. Софи също внимаваше да не гледа към Едуард. Гърбът й се изпъна, когато влязоха в сградата, защото очакваше той да я хване за лакътя и да й помогне да се качи по тясното стръмно стълбище. Но той не го направи. За първи път от много време насам Софи осъзна колко странно се движи, докато изкачва стълбите пред Едуард. Беше съвсем сигурна, че той вижда всичко.

Когато стигнаха на площадката, Софи чу Рашел да пее.

— Те са си у дома.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Едуина, скъпа. Мама си дойде! — извика Софи, втурвайки се към дъщеря си.

Рашел и Едуина бяха на пода на едно голямо одеяло. Рашел седеше с кръстосани крака, облечена в черна пола и ослепително бяла блуза, с тежките си черни обувки. Бе наметната с яркосин шал. Едуина още не можеше да седи. Тя лежеше по гръб и размахваше ръце във въздуха, гукайки. Но като чу гласа на Софи, престана да издава сладките бебешки звуци и се усмихна.

Рашел отвори широко очи и се изправи. Софи вече беше взела Едуина и я прегръщаше силно. Бебето се засмя. Софи се извърна само за да види как Едуард забелязва Рашел, само за момент. После отново върна погледа си към бебето… само към бебето.

— О, господи — каза той дрезгаво.

Сълзи изпълниха очите на Софи. Нямаше никакво съмнение, че Едуард вече обича детето си, безвъзвратно и до краен предел. Очите му грееха и бяха подозрително ярки. Върхът на носа му бе станал червен. Софи подаде Едуина на баща й.

Той вдигна поглед, внезапно стреснат.

— Не знам.

Сърцето на Софи заби неравно и силно. Тя все още протягаше детето към Едуард, мъчително осъзнавайки колко изключителен е този момент — и че той трябваше да дойде много по-рано, в болницата, и че трябваше да го споделят като съпруг и съпруга.

— Няма нищо. Едуина няма да се разплаче.

— Страх ме е — призна Едуард, гледайки момиченцето. — Тя е толкова мъничка… толкова е хубава.

— Няма да й направиш нищо — каза Софи, като едва се сдържаше да не се разплаче.

Едуард прегърна Едуина и я залюля полека в ръцете си. Седна на изтъркания диван, без да откъсва омагьосания си поглед от детето.

— Господи, тя е руса като тебе и има сини очи като мене.

Софи изтри очи с ръкава си. Но сълзите не искаха да спрат. За щастие Едуард имаше очи само за дъщеря си и не осъзнаваше колко е развълнувана тя.

— П-повечето деца имат руса коса и сини очи. Н-но тя може по-късно да има черна коса, като порасне, или кафяви очи.

Едуард леко се засмя. Едуина му се усмихваше и размахваше ръчички, сякаш се опитваше да докосне лицето му.

— Тя ме харесва — каза Едуард с надебелял глас. — Здравей. Здравей, скъпа. Аз съм татко ти.

Софи не можа да издържи. Избухна в сълзи и изхвръкна от стаята, преди Едуард да я види. Но той не вдигаше поглед от Едуина.

Едуина се разплака.

Софи застана на прага и видя Едуард да носи бебето напред-назад, люлеейки го, и да се опитва да го успокои. Той усети присъствието на Софи и се обърна тревожно.

— Какво има? Да не съм я изплашил? Преди малко нищо й нямаше.

— Просто е гладна, Едуард — каза меко Софи. — Време й е да яде.

Едуард спря и я загледа, а погледът му се премести към гърдите й.

Софи кърмеше детето си още откакто се бе родило, но сега се изчерви Тя бързо влезе в стаята и взе Едуина от ръцете на Едуард.

— Може би сега ще е най-добре да си тръгнеш. — Избягваше да го погледне в очите. Едуина бе започнала да хленчи. — Можеш утре пак да дойдеш да я видиш.

— Не, ще почакам.

Като чу решителния му тон, Софи вдигна очи. Едуард бе стиснал челюстта си, очите му бяха непреклонни. Сега не можеше да се препира с него. Лицето на Едуина взе да почервенява. Софи обърна гръб на Едуард и занесе детето в спалнята. Бързо откопча блузата си и седна на люлеещия се стол, който Рашел бе купила за нея. След миг Едуина засука силно и Софи започна да се успокоява.

Но тогава тя усети присъствието му. Вдигна поглед. В бързината не бе затворила вратата докрай. Едуард стоеше там, на прага, и я гледаше как кърми тяхното дете.

Пулсът на Софи изведнъж се ускори. Понеже не очакваше някой да влезе, се беше съблякла напълно. Гърдите й бяха едри, бледи, със сини венички. И Едуард се бе загледал, но не в дъщеря им.

Макар че бе съвсем необичайно, Софи усети как я обзема страст. Не трябваше да умее да чете мисли, за да разбере какво мисли Едуард. Той изведнъж се обърна и затвори вратата зад гърба си.

Софи затрепери от облекчение. Премести Едуина на лявата си гърда и придърпа корсажа върху дясната. Беше изпотена. Едуина бе доволна и нищо не забелязваше.

О, господи, помисли си Софи. Никога не си беше представяла, че когато той се върне, ще бъде точно така. В безумието си бе мислила, че ще го държи на разстояние, и физически, и емоционално, и няма да си позволи да се разчувства. Каква глупачка е била.

Софи не посмя да помисли какво ще стане по-нататък. Знаеше само едно. Някога, преди време, той бе нахлул така небрежно в живота й. И за малко да я унищожи. Всички инстинкти на Софи й подсказваха, че този път ще успее… ако тя му позволи.

Софи притвори внимателно вратата на спалнята, оставяйки я съвсем леко открехната. Едуард вдигна вежда.

— Тя заспа — каза Софи.

Той я загледа втренчено и твърде напрегнато, така че Софи се почувства неудобно. Спомни си как бе гледал гърдите й. Спомни си какво бе усещането, докато я бе целувал наказващо силно. Беше я заболяло от целувката му.

— Кога искаш да се оженим, Софи?

— Какво?

Той стисна зъби.

— Чу ме. Кога искаш да се оженим? Сега? Довечера? Утре? Няма смисъл да чакаме. Колкото по-скоро Едуина получи моето име, толкова по-добре.

Софи не можеше да си поеме дъх Стана точно това, от каквото се бе страхувала. Той се интересуваше прекалено много… от Едуина. Насили се да остане спокойна. Но бе невъзможно.

— Ти си много надменен, Едуард, ако смяташ, че ще се омъжа за тебе само заради Едуина.

Той отвори широко очи.

— По дяволите! Ти трябва да се омъжиш за мене, и двамата го знаем! Не беше ли това причината да ми пишеш?

— Не! Точно затова не ти писах до последния възможен момент! — извика Софи, забравяйки, че бебето спи.

Едуард стисна ръцете й.

— Не разбирам.

— А мене не ме интересува! Няма да се омъжа за тебе, Едуард. Не и заради Едуина.

Той бе потресен. Стана смъртноблед. Пусна я, бе твърде зашеметен, за да каже и една дума.

— Господи — пророни той накрая. — Не ти вярвам!

Софи отстъпи назад, възнамерявайки да стои по-далече от него.

— И предпочиташ да живееш така?

Тя предпочете да не отговори.

Но сега той се разяри.

— Заради него е, нали?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Заради него е! — изрева той. Едуина се разплака. — Господи, щом нещата стоят така… Никога не съм предполагал, че ще бъде истински брак, Софи. Господи! Е, щом искаш да си имаш любовник, добре! По дяволите, вземи си дори десет любовници. Хич не ми пука! Но Едуина ще носи моето име. Дъщеря ми няма да бъде копеле, по дяволите!

— Събуди детето — извика Софи, разтърсвана от своя собствен гняв и своята собствена мъка. — Време е да си тръгваш, Едуард. Веднага!

Той се поколеба. Едуина хленчеше.

— Добре. Ще си довършим разговора утре. Но ще го довършим, Софи.

Тя не отговори. Втурна се в спалнята, за да избяга от него, но и за да успокои детето. Бързо взе Едуина и се насили да се усмихне през сълзи.

— Няма нищо, миличко, няма нищо. Тихичко сега, на мама не й е мъчно, мама не е разстроена. Мама те обича. И татко те обича.

Тя люлееше Едуина на гърдите си, плачейки още по-силно отпреди.

Бебето постепенно се успокои. Софи го остави и го покри с едно леко одеялце, изплетено от съседката. Изтри очи. Поколеба се, после видя, че Рашел стои в дневната, неподвижна и мрачна. Погледна лицето й и видя, че Рашел разбира какво става.

— Какво ще направиш? — запита Рашел, прегръщайки Софи.

Софи потрепери.

— Чу ли?

— Чух.

— Няма да се омъжа за него. Не мога. Не и по този начин.

Една ужасна картина се мярна в ума на Софи. Тя седи в луксозно легло с балдахин, кърми Едуина посред непрогледната нощ сама и знае, че Едуард е навън с някоя друга и няма да се върне скоро, и дори няма да се върне при нея. Не и при нея.

— О, Софи — прошепна Рашел, виждайки болката на лицето й. Отново я прегърна. — Разбирам. Но какво ще правиш?

— Ще замина. Още сега. Тази вечер.

Докато говореше, решението й се оформи окончателно, подклаждано от съвсем истинската паника, която още малко, и щеше да прерасне в ужас. Софи каза неимоверно мрачно:

— Време е да заведа Едуина у дома.