Бренда Джойс
След невинността (11)

10

Дамите не пият, освен по изключение някоя чаша вино на вечеря и може би шери след това. Но със сигурност не пият отбрано френско вино по обяд. Софи наблюдаваше келнера в бяло сако, който се накланяше над нея, за да налее златистото шабли в чашата й. И го отклони:

— Не мога.

Едуард й се усмихна отсреща през малката маса. Изражението му бе едновременно дръзко и интимно.

— Не можеш да кажеш „не“ — каза той. — Не и на мене.

Софи го погледна, после сведе очи и се огледа наоколо. Чувстваше се така, сякаш се движи в някакъв сън, дотолкова не й се вярваше. Най-красивите жени, които някога бе виждала, както й се струваше, днес бяха тук в най-яркоцветните си следобедни рокли и спретнати шапки в тон с тях. Придружаваха ги най-красивите и изящни мъже, някои в тъмни делови костюми, други в по-неофициални, но въпреки това елегантни облекла. Но никой от джентълмените не беше толкова красив и толкова заслепяващ като нейният кавалер.

Софи потрепна. Струваше й се почти невъзможно тя да седи тук, в този толкова известен ресторант „Делмонико“, с подобен мъж Но седеше. И събитията от днешния ден не изглеждаха дори съвсем малко възможни, но бяха. Едуард бе видял всичките й картини и не само им се бе възхитил, но ги бе сметнал за идеални — бе сметнал нея за идеална. Така бе казал.

Тя пак потрепери. И той я бе целунал, така както бе целувал Хилари, с изгаряща, пронизваща и върховна страст. Беше я целувал дълбоко, с цяла уста, точно така, както тя си бе мечтала да бъде целувана от него, и дори много по-дълбоко, отколкото бе смятала за възможно.

Несъмнено той бе негодник. Сюзан имаше право. Той възнамеряваше да я съблазни. И Софи възнамеряваше да бъде негова изключително доброволна жертва.

Софи кимна, без да каже нищо, на Едуард, приемайки чашата бяло вино. Наблюдаваше как сервитьорът го налива.

Едуард се усмихна и трапчинките му разцъфтяха.

— Това е моята Софи.

Софи вдигна поглед, разтреперана от силата на емоциите си, от страх, вълнение и страст — но не, тя не трябваше да се влюбва в него, не биваше. Софи не беше глупачка. Тяхната връзка би била възхитителна, или поне тя така си пожелаваше, въпреки факта, че сама далеч не беше толкова съвършена, колкото останалите жени, които той бе притежавал, и далеч не толкова опитна. Връзката им щеше да бъде вълшебна. Тя — невзрачната, куцата, ексцентричната Софи О’Нийл — най-накрая, както изглежда, щеше да научи нещо за любовта и страстта. Кой би си помислил, че тя ще има такъв шанс — и то с такъв мъж? Но това неизбежно щеше да свърши, сигурно доста по-рано, отколкото би искала. Тя не биваше да си позволява да забравя този факт, трябваше да се подготви за него дори още преди да са започнали. Не биваше да си позволи да се влюби в него, независимо какво ще се случи.

Софи посегна бързо към чашата си, отпи една глътка от почти сладката течност, която се разля по езика й нежно като коприна.

— Хубаво ли е? — запита Едуард, наблюдавайки я внимателно.

— Разкошно — каза искрено Софи. — Никога не съм опитвала по-добро.

Докато Едуард поръчваше обяд, който сигурно нямаше да могат да изядат и за сто години. Софи се възползва от възможността отново да се огледа наоколо. Седяха на маса до прозореца, който гледаше към Пето авеню и свежия зелен парк По пътеките се разхождаха двойки, дамите бяха с чадърчета, за да пазят кожата си от изгарящото лятно слънце, а мъжете с контешки сламени шапки или консервативни бомбета. Небето беше изключително синьо, по него се носеха големи пухкави облаци.

Самият ресторант бе цяло море от контрасти, с дръзките цветове на дамските тоалети, допълнени от бижута в тон, със сивите вълнени костюми на джентълмените и почти белите ленени жакети. Масите бяха постлани с ослепително бели покривки и искряха от кристал и сребро, всяка от тях изглеждаше като празнична със свежите си цветя в цветовете на дъгата.

— Кой ще изяде всичко това? — запита Софи, след като сервитьорът се отдалечи. — И още по-важно, кой ще изпие толкова вино?

— Не сме задължени да го изяждаме — каза Едуард. И понижи глас. — Искам всичко да бъде идеално за вас, Софи.

Тя замълча, играейки си нервно с вилицата. После погледът й срещна неговия.

— Всичко вече е идеално, Едуард — прошепна тя.

Погледът му бе толкова напрегнат, че тя отмести очи и отпи още една глътка вино. Сърцето и туптеше силно. Явно съблазняването, което той открито бе предприел още в ателието й, сега продължаваше. Софи знаеше, че не бива да нервничи, защото Едуард без съмнение е нежен и опитен любовник. Дали ще я заведе някъде насаме по-късно? Не можеше да се освободи от тази мисъл и пулсът й още повече се ускори.

— Защо сте против брака? — запита Едуард.

Софи за малко не изпусна салфетката.

— Какво?

Той повтори въпроса си. Софи го загледа втренчено.

— Това е най-странният въпрос, който бихте могли да ми зададете в този момент.

— Защо? Когато се запознахме, вие заявихте, че въобще не възнамерявате да се омъжвате. — Очите на Едуард бяха топли и весели. — Това беше странно.

Софи се вгледа в искрящите му очи и леко си отдъхна Наистина го беше казала — сега ясно си спомни. Луда ли е била да споделя подобно нещо с непознат човек, но можеше да се досети защо сега той подхваща тази тема. Той не беше последователно безпринципен. Искаше да се увери, че тя не жертва скъпоценната си девственост за него, ако ще иска да я пази за бъдещия си съпруг. Софи успя да се усмихне.

— Едуард, трябва ли да ви напомням, че ухажорите не обсаждат вратата ми?

Сега той стана сериозен и се наведе напред.

— Значи възнамерявате да останете стара мома само защото мислите, че не можете да привлечете някой обожател?

Софи почервеня, а очите й блеснаха.

— Има и още нещо.

— Има ли?

— Да, аз съм напълно отдадена на работата си. На никой мъж няма да му хареса жена му да стои по цял ден в ателието си — и може би по цяла нощ — знаете това. Предполага се, че съпругите си стоят у дома, занимават се с домакинството и отглеждат деца, Едуард.

— Значи, не се интересувате от деца?

Тя замръзна.

— Няма да имам деца, Едуард, защото няма да се омъжвам.

— И не се съмнявате, че така трябва да протече животът ви?

Тя вдигна брадичка, отказвайки да приеме, че наистина се съмнява. Много пъти си бе пожелавала да има това, което като че ли толкова лесно идваше при другите жени — дом и семейство. Но отказа да се измъчва повече с подобни мисли.

— Не.

Той се вгледа в нея и тя видя, че не й вярва; това я уплаши. Не можеше да му каже, че би отхвърлила шокиращите си твърдения, ако успееше да намери любовта и да бъде обичана в замяна. Но знаеше достатъчно, за да разбира, че мъжете не я намират привлекателна заради накуцването. Нищо не можеше да промени този факт.

— Може би един ден ще си промените възгледите — каза накрая Едуард бавно. Погледът му още изследваше нейния. — Когато срещнете подходящия мъж.

Софи се насили да не трепне и да не отмести поглед. Мислите й бучаха високо и ясно, без да ги е искала. Но аз срещнах подходящия мъж Софи бе шокирана и смутена. Уплаши се, че вече се е влюбила в него и че това не бива да става, не бива.

— Защо са тези сълзи в очите ви? — запита меко Едуард, покривайки ръката й със своята.

— От праха във въздуха е. Едуард, тази тема е смешна. Нямам ухажори и никога няма да имам. Никой мъж не иска да се ожени за мене и двамата знаем защо. Нека да не говорим повече за това.

— Не, Софи — каза Едуард, — колкото и да си мислите, че знаете защо, мене едва ли ще ме убедите.

Софи се ядоса. Сега тя се наведе напред.

— Да не би да ме насърчавате да се впусна в търсене на жених?

Той я погледна в очите.

— Мисля, че един ден ще го направите. Когато бъдете готова.

— Ще потърся брак, когато и вие сторите това, Едуард.

Той замря.

Софи усети дивото задоволство на мига.

— Е, вие направихте личния ми живот своя работа — така че не можете да ме обвинявате, че ви се меся.

Усмивката му бе колеблива, ъгълчетата на устата му едва се помръднаха.

— Предавам се.

Очите й се разшириха в престорено невинен поглед.

— О, хайде де, Едуард. Признайте си. И двамата знаем, че сега само тичате по жени, но един ден ще поискате да се ожените. Всички мъже искат жена, която да им управлява домакинството и да отглежда децата им.

Усмивката на Едуард угасна.

— Не и аз.

Софи го погледна, искрено смаяна.

— Сериозно ли говорите?

Той кимна мрачно.

— Защо?

Дългите му пръсти галеха столчето на чашата.

— Всичко ми е известно, Софи. Животът не е розова градина. Рядко е такъв.

— Колко странни неща говорите.

Погледът му срещна нейния, потъмнял и мрачен, какъвто никога преди не го бе виждала.

— Ще се шокирате, ако разберете колко много омъжени жени флиртуват с мене, опитвайки се да ме вкарат в леглото си.

— Наистина е неморално. Има и също толкова неверни съпрузи.

— Да. Но аз открих, че верността почти не съществува в този свят.

Софи едва не го зяпна.

— Сигурно преувеличавате. Да не би да искате да кажете, че няма да се ожените, защото не можете да понесете евентуалната невярност на съпругата си?

Той се усмихна едва-едва.

— Не преувеличавам за съжаление. И не вярвам в любовта, срещал съм само сласт. Да, и не бих понесъл, ако жена ми не ми бъде вярна. Виждате ли, дълбоко в себе си нося донякъде старомодни ценности. И най-важното, не бих могъл да понеса аз самият да бъде неверен — а ако се оженя, това несъмнено ще се случи.

Софи замълча. Едуард или беше много романтичен мъж, или човек без никакви илюзии. Или може би и двете едновременно.

Седяха над чаша кафе. Ресторантът сега беше почти празен, само те бяха останали… и не бързаха да си тръгват.

— Беше прекрасно, Едуард — каза Софи.

Бе изпила повече вино, отколкото би трябвало, и това бе намалило нервността, която усещаше преди, фактически сега бе останало само леко, пулсиращо предчувствие.

— Радвам се. — Той я погледна мило. — Софи, опитвали ли сте се някога да продадете някоя от картините си?

Софи трепна, отвори широко очи, изведнъж като че ли пробудена.

— Не.

— Защо? — Тонът на Едуард беше небрежен, но погледът му не беше. — Не сте ли мислили за това?

— Да, мислила съм. Възнамерявах да стана професионална художничка, да се занимавам с това. Но… не съм готова.

— Мисля, че сте повече от готова.

Софи го загледа през масата, впи поглед в блестящите му сини очи. Стисна ръце, положени в скута й. Не каза нищо.

— Да поразпитам ли… да намеря известни търговци на картини? Може би да ви уредя срещи?

Софи трепереше. Не беше готова, знаеше го.

— Знам кои са най-добрите търговци — чу се да казва.

— Страхувате се.

— Да.

— Недейте. Отхвърлянето несъмнено ще бъде част от живота ви. Дори големите художници са били отхвърляни в ранните периоди от живота си.

Имаше право. Но Софи въпреки всичко се страхуваше — и се разкъсваше. Лесно би било да се остави на Едуард да я води, както той искаше.

— Не знам.

— Нека идем при някой търговец — каза Едуард.

Софи го погледна толкова уплашена, че страхът се превръщаше във възбуда.

— Не знам — повтори тя.

— Мисля, че трябва да престанете да се криете, Софи — каза рязко Едуард. — Рисувайте това, което искате. Открито. Продавайте картините си. Рискувайте да ви отхвърлят. Носете красиви рокли, сменяйте си прическата, ходете на светски събирания, чайове, надбягвания. Нека мъжете ви видят такава, каквато наистина сте.

Той се усмихна, без да откъсва поглед от нея.

— Какво общо имат дрехите ми и мъжете с предмета на моето изкуство? — запита тя, треперейки от гняв.

— Всичко, смятам аз — каза той сухо.

— Не.

Каза го твърдо, но трепереше, защото в това, което той й предлагаше, имаше изкушение. Наистина тя вече бе излязла от обичайната си кожа. Вече не се чувстваше като саката ексцентричка; днес наистина се почувства млада, съвършена и красива. Чувстваше се така, сякаш се разхожда в блестяща празнична рокля, с разпусната коса, в повишено настроение. Почти се виждаше на някой бал, обкръжена от обожатели… и Едуард.

Софи се насили да отпъди нелепата мисъл. Преглътна и каза:

— Не се крия, от нищо не се крия.

— Нима? — запита той очевидно не вярвайки.

Софи се осмели да го погледне в очите, отказвайки дори да допусне, че може да бъде прав. Защото не беше прав… не беше.

— Ако се криех, Едуард, щях отдавна да съм се отдръпнала от вас.

Едуард прие предизвикателството, наведе се през масата и я погледна с тъмни и напрегнати очи.

— Не можете да се скриете от мене, независимо колко се опитвате. Тонът му бе толкова първичен, колкото той беше мъжествен, и Софи трепна, внезапно осъзнавайки това.

— Вие… заплашвате ли ме?

— Не. Аз съм вашият закрилник, Софи. Никога не го забравяйте.

През нея пробягна трепет, кожата и настръхна.

Едуард добави:

— Ако не рискувате, никога няма да успеете.

Тя се вгледа в него. Помисли за риска, който възнамеряваше да поеме, ставайки негова любовница. Това щеше да я промени като жена и несъмнено щеше да обърне завинаги живота и.

Ръцете му стиснаха нейните.

— Вече поехте рискове, много рискове… и дори не го съзнавате. Вие сте авантюристка, Софи, смела авантюристка и това ще бъде само още едно приключение в живота ви, пълен с приключения. Сигурен съм. Никога не съм бил по-сигурен в нещо.

Сълзи изпълниха очите й. Никой преди не беше я хвалил така.

— Добре.

Той се облегна на стола си, усмихнат, доволен, мъжествен в отпускането си.

През ума на Софи пробягна мисълта, че трябва да го нарисува така, незабавно, както си почива на стола в „Делмонико“. Сърцето й затуптя силно в нова възбуда и тя забрави страховете си.

— Едуард — измънка тя, безсрамно дръзка. — Ще ми направите ли една голяма услуга?

Той я погледна.

— Разбира се. Всичко. Винаги. Само кажете.

Сърцето й заби още по-силно.

— Ще ми позирате ли? — запита тя.