Бренда Джойс
След невинността (23)

22

— Госпожо, имате гост.

Сюзан нямаше настроение за гости. Беше уморена, не беше мигнала цяла нощ, очите й бяха зачервени и подути от плач. Знаеше, че не изглежда много добре.

— Който и да е, Дженсън, отпратете го.

Дженсън се оттегли, оставяйки Сюзан с горещото й черно кафе и недокоснатата препечена филийка. Но се върна почти веднага.

— Страхувам се, че джентълменът настоява, че е спешно.

Сюзан грабна раздразнено визитната картичка и се вгледа в нея.

— Хенри Мартен, ескуайър. Какво иска?

— Настоява, че има извънредно важна лична работа с вас.

Сюзан се подразни, но инстинктът я накара да каже на Дженсън да го покани. След миг Хенри Мартен се появи, някак раздърпан в прекалено широкия си костюм. Сюзан разбра, че е отслабнал.

— Съжалявам, че прекъсвам закуската ви — каза той.

Сюзан вдигна рамене. Не стана, не му предложи и да седне.

— Какво е толкова спешно, господин Мартен?

— Аз идвам от името на дъщеря ви, госпожо Ралстън.

Сюзан замръзна потресена.

— Какво?

Хенри се прокашля.

— Тя очаква да получи паричен превод на първо число следващия месец. Ще го получи ли?

Сюзан бавно се изправи, опирайки се на гладката лакирана повърхност на масичката, а в позата й се четеше неверие.

— Само ако Софи дойде у дома… сама.

— Сама?

— Да — натърти Сюзан. — Можете да й кажете, че ще получи вноската си ако и когато дойде у дома… сама.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Хенри.

— Ако Софи продължи да живее на друго място и да ми се противи, няма да получава издръжка от мене.

— Вие управлявате парите като изпълнителка на завещанието на баща й, нали?

— Да.

— Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми покажете копие от документа за управлението, госпожо Ралстън.

Сюзан не повярва. После се вбеси.

— Моят адвокат е Джонатан Хартфорд, господин Мартен. Документите са при него, не при мене.

Хенри се усмихна кратко.

— Тогава значи мога да му кажа, че сте ми позволила да му поискам копията?

— Имам ли избор?

— Ще бъде глупаво да отивам в съда само за да получа възможността да се запозная с документите — каза Хенри.

— Да, имате позволението ми — изсъска Сюзан. — Но нека ви спестя малко време. Клаузите са непоклатими. Ако Софи не се омъжи, ще може да разполага с наследството от баща си, когато стане на двадесет и пет години. Няма никакво „ако“ и „но“.

Хенри само се поклони.

— Благодаря за сътрудничеството, госпожо Ралстън.

Сюзан го изгледа, като напускаше стаята. И изкрещя от яд и мъка.

Адвокат! Софи се бе обърнала към адвокат. Това не беше за вярване. Господи, нима тя не знае, че Сюзан само се опитва да я предпази? Да я предпази от същата болка, която Сюзан познаваше от личен опит, защото отдавна я бе изживяла. Сюзан не искаше Софи да допусне същите ужасни грешки като нея. Бе допуснала някои, а ако продължеше така, щеше да повтори повечето й грешки.

Сюзан се отпусна трепереща на стола си. Не познаваше дъщеря си, вече не. Някога Софи беше послушна, покорна, лесно се поддаваше на ръководене. Стига да имаше картините си и място, където да се уедини да работи, тя беше щастлива. Но всичко се бе променило, когато Едуард Деланза бе навлязъл в живота й. Да, тъкмо тогава всичко се бе променило. За всичко беше виновен той.

Сюзан го мразеше. Господи, колко го мразеше!

Преди две лета Софи беше станала опака и непокорна. Беше пренебрегнала всичките предупреждения на Сюзан и безразсъдно се бе хвърлила в авантюрата си с него. Сюзан потръпна. С това Софи бе повторила съвършено точно всички минали грешки на майка си.

Сюзан си спомни как, когато беше на петнадесет години, бе така пламнала от страст по Джейк, че се бе омъжила напук на цялото си семейство. Те я бяха лишили от издръжка. От този ден Сюзан бе престанала да говори с родителите си. В деня, когато се бе омъжила за Джейк, те я бяха погребали жива.

Каквато майката, такава и дъщерята. Един красив и мъжествен мъж, една невинна девственица. Страст. Непокорство. Загуба на невинността. Приликите бяха ужасяващи.

Но приликите свършваха дотук Сюзан се бе омъжила за Джейк, преди да роди дъщеря си. Софи бе избягала в Париж, за да роди детето си… а сега отказваше да даде детето за осиновяване.

Сюзан сведе лице, подпря глава на ръцете си и заплака. Винаги бе искала само едно — да предпази Софи от мъка и страдания. В деня, когато бе разбрана, че Софи си е счупила глезена, когато падна по стълбите, Сюзан се отърси от егоистичната си тъга по загубата на Джейк. Софи изглеждаше толкова малка и беззащитна, докато лежеше в леглото си, измъчвана от болки, че Сюзан чувстваше как се разкъсва от вина.

Вина, която така и не бе успяла да преодолее. Защото, щом счупеният глезен на Софи зарасна, се разбра, че тя ще остане инвалид до края на живота си. За да поправи това, което бе сторила, тя искаше да предпазва Софи от всякакви други рани — за цял живот.

Сякаш цял живот бе очаквала тази роля на майка на наранено животинче. И когато изгуби Джейк, цялата й страст се пренесе върху дъщеря й. Софи можеше да е инвалид, но имаше изкуството си и имаше Сюзан. Сюзан, която щеше да я предпазва от отхвърлянето на обществото, като я насърчава да се крие зад ексцентричните си художнически наклонности.

Но Софи вече не искаше да бъде предпазвана. Сюзан обаче знаеше, че дъщеря й не разбира. Никой никога нямаше да разбере какво е да си отхвърлен от обществото, докато не получеше солидна доза обществено презрение и осъждане.

Сюзан не можеше да остави дъщеря си да направи това със себе си. Да поеме товара на едно незаконородено дете, което със сигурност щеше да я унищожи. Сюзан знаеше какво е да се откажеш от уважението заради любовта. Любовта не беше достатъчна. Нищо не беше достатъчно, за да възмезди божата от отхвърлянето от обществото.

Но тя бе имала Джейк Софи нямаше дори Едуард Деланза. И дори да го беше имала, страданието, което сега едва започваше, щеше да се увеличи хилядократно. Сюзан мислеше за разбитото си сърце и за страданията, които бе преживяла по време на брака си. Мислеше за ужасните яростни схватки. Мислеше за нощите, в които Джейк не се прибираше, или ако се прибираше, около него се носеше облак от евтин парфюм. Дори сега, след толкова години, споменът й донасяше само омраза и съжаление. Ставаше дори по-лошо, защото бе примесен с любов, която никога нямаше да умре.

Сюзан знаеше, че Софи няма избор. Не можеше да стане самотна майка. Нито можеше да се омъжи за Едуард Деланза… който беше също такова копеле, каквото беше и баща й. Не, нямаше никакъв избор. Трябваше да даде детето за осиновяване и да върви напред. Така бе най-добре за всички — за Софи, за детето и дори за Сюзан.

Сюзан нареди да докарат каретата й. Побърза нагоре към спалнята си, за да се преоблече в по-красива рокля, да сложи малко руж на бледите си бузи и червило на изхапаните устни. Сложи си черна шапка с воалетка, надявайки се така да скрие зачервените си очи. Пулсът й се ускори.

Имаше нужда от Джейк незабавно. Но се съмняваше дали е в града, още повече дали си е у дома.

Сюзан побърза надолу по стълбите, наметната с палтото си от норки. Нареди на Билингс да кара към края на града, към Ривърсайд Драйв. После се отпусна назад на облегалката.

Дано само Джейк да се е върнал. Той щеше да помогне. Щеше някак си да помогне. Джейк беше единственият мъж, когото тя познаваше, способен да повдигне планини, а Софи се бе превърнала в планина.

Тя не забеляза, че минават през Сентрал парк Болеше я стомахът. Не беше виждала Джейк повече от година, от онзи единствен път. Но не защото не се бе опитвала да го намери.

След като бе научила, че Джейк е жив, и малко по-трудно — под какво име се подвизава сега, Сюзан веднага бе наела частен детектив, за да разбере къде живее. За няколко дни агентът бе установил, че резиденцията на Джейк Райън е на Ривърсайд Драйв 101. Сюзан веднага бе отишла там.

И бе останала смаяна. Имението се простираше на пет акра, от Деветдесет и първа до Деветдесет и трета улица. Висока ограда от ковано желязо обграждаше целия парцел. Пред затворените врати на парадния вход имаше малка тухлена къщичка. Високи дъбове и борове се редяха покрай оградата, но самата къща, построена отвъд широките изумруденозелени морави, беше толкова голяма и така внушителна, че се виждаше много ясно и съвсем отдалече. Приличаше не толкова на къща, а на средновековен замък, цялата в ъглови кули и сводести врати, стръмни покриви и парапети.

Сюзан бе потресена. Нима Джейк живее тук? Това имение можеше да побере цялата къща на Ралстънови, и то няколко пъти. Как го е постигнал? Как е спечелил съвсем сам такова състояние? Когато го бе срещнала, той беше само един ирландски емигрант.

Обзе я и ярост. Тя беше негова жена! Тя трябваше да бъде тук с него! Бе прекарала първите години от брака си в една къщичка, която не беше нещо повече от колиба, обличаше се в рокли конфекция, които скоро целите се разнищваха. Не можеше да си позволи да има прислужница, трябваше съвсем сама да се грижи за Софи… през нощта само Джейк й помагаше. Сюзан бе живяла почти като проста селянка. Това не беше честно!

Сюзан бе потърсила Джейк, понеже го обичаше, но сега се разяри, като видя, че мястото до него й се отказва. Както и да е, Джейк го нямаше у дома. Когато се опитаха да влязат, установиха, че вратите от ковано желязо са заключени с катинар. Успяха да привлекат вниманието на хората, живеещи в къщичката. Пазачът им каза, че господин Райън бил заминал от Ню Йорк преди няколко дни. Не знаеше обаче къде е отишъл и кога ще се върне. Накрая, понеже го притиснаха, им даде името на един човек Излезе, че това е адвокатът на Джейк.

Сюзан опита да се срещне с адвоката, но без успех. Той отказа да й даде сведения къде е Джейк Накрая все пак се съгласи да му предаде едно писмо. Сюзан му бе пратила послание от десет страници, в което изповядваше неугасналата си любов към него, гнева си, че така я е лъгал и заблуждавал, и желанието си отново да заживее с него като негова жена. Не бе получила отговор, но адвокатът я увери, че Джейк получава всичките си писма. Точно преди края на годината Сюзан бе писала още едно писмо. Очакваше отговор.

През няколко дни Сюзан отиваше в зашеметяващото имение в Уест сайд, надявайки се, че той може да се е върнал. Но него го нямаше. Частният й детектив най-накрая научи, че имал една резиденция в Лондон, още една в Белфаст и селско имение в Ирландия. Сюзан никога не бе получавала по-голям удар. При това той живееше така скромно, че никак не бе възможно да се установи къде пребивава в дадения момент. Сюзан трябваше да се откаже.

Сега Билингс караше каретата на Ралстънови покрай високите, заключени с катинар, врати. На Сюзан й се плачеше. Искаше да изкрещи. Проклет да си, Джейк! Имам нужда от тебе… къде си? Софи има нужда от тебе!

Тя затвори очи и се отпусна на седалката. Само да не беше избухнала така последния път, когато го бе видяла. Само да можеше отново да преживее този момент… и да промени миналото. Нещо по-лошо, не знаеше кога отново ще го види… или дори дали ще го види пак. Да се провали в ада дано!

Когато Билингс й помогна да слезе от каретата, слепоочията й туптяха. Тя бе така погълната от мислите си, че не му благодари и се втурна към къщата. Не трябваше да се връща там, в готическото му имение в Уест сайд. Но не можеше да стои далече от него. Проклет да е Джейк, че се крие така. Проклет да е, че го няма там, където толкова й трябваше да бъде.

Сети се за посещението на Хенри Мартен и бученето в главата й се засили, а стомахът натежа като олово. Трябваше да повика адвоката си Хартфорд. Беше сигурна, че има абсолютен контрол над завещанието, но трябваше да се увери, че няма никакви уловки. В противен случай трябваше да го подправи. Нямаше да каже на Хенри Мартен, че може да получи копие… още не. Но за копията е необходимо време, затова може би положението още беше под контрол.

Сюзан разчиташе на факта, че тя контролира завещанието и че Софи трябва да се върне у дома, ако тя я държи без средства. Да си дойде у дома… и да даде детето за осиновяване.

Сюзан се разхождаше из фоайето, масажирайки слепоочията си. Докато минаваше край отворената врата, видя, че някой влиза в преддверието. Сюзан спря притеснена, стъпила с един крак на стълбите. Като че ли бе мярнала мъжка фигура? Тя се обърна и пред нея се изпречи Едуард Деланза.

Тя отвори широко очи и сърцето й спря.

— Не сте добре дошъл тук!

Той не се усмихна.

— Често ми го казват. Къде е Софи?

Сюзан го погледна решително, стиснала парапета така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Умът й заработи трескаво.

— Няма я тук.

— Знам. Къде е?

Сюзан се опита да контролира неравното си дишане. Усещаше опасността. Видя в очите му яростна решителност. Дали търсеше Софи… или детето си? Знаеше ли изобщо за детето? Защо иначе ще иска да види Софи… и да е толкова ядосан? Инстинктът й подсказа, че детето може да събере Едуард и дъщеря й. Едно видение мина пред погледа й. Софи и Едуина в разкошен дом, собственост на Едуард Деланза. Но Софи плачеше, прегръщайки детето. Плачеше, бе с разбито сърце и сама.

След това моментално й се мярна друго видение. Софи и Едуина в същата къща, но Едуард е там с тях. Бащата и майката — усмихнати, сияещи, осветени от любов, а бебето гука край тях.

Сюзан отпъди тези мисли. Знаеше, че трябва да ги държи разделени.

— Софи е в Бостън.

— В Бостън? — Той я загледа втренчено. — Какво, по дяволите, прави тя там?

— На гости при роднини — излъга уверено Сюзан — Сега си вървете.

Едуард я изгледа студено.

— Ще я намеря — каза той. — Със или без вашата помощ Дори да трябва цял живот да я търся.

Сюзан си пое дълбоко дъх, когато той напусна къщата като фурия.

Едуард трепереше. Бе дошъл толкова далече, толкова бързо, но тя бе избягала от него. Това не бе за вярване. Когато я бе намерил в Монмартр, тя му бе казала, че никога няма да го раздели от детето му. Но същата нощ бе избягала с Едуина и бе направила точно това. Когато Едуард бе разбрал, че е избягала с детето, изпадна в дива ярост.

Сега още бе вбесен, но яростта му вече лежеше дълбоко, притихнала и заровена.

Отвори вратата на даймлера. Проклета да е Софи О’Нийл, задето направи това. Задето му отне детето. Задето избяга от него. Е, светът не беше чак толкова голям. Поне за нея. Не можеше да му избяга. Той щеше да тръгне да я търси, независимо колко време щеше да му отнеме това, и в края на краищата тя щеше да стане негова жена и Едуина щеше да носи неговото име. Едуард щеше да направи това, което трябва — което беше правилно за всички.

Той обаче нито за минута не повярва на историята на Сюзан, че Софи била в Бостън при роднини. Бе пристигнал в града едва тази сутрин, но следващата му спирка щеше да бъде галерията на Дюран-Рюел. Те със сигурност щяха да имат връзка с нея.

— Господин Деланза, сър!

Той спря, миг преди да се плъзне в колата. Икономката, госпожа Мърдок, изтича от къщата. Едуард се напрегна.

— Госпожо Мърдок?

— Да, сър — спря тя задъхана пред него. — Ако тя ме види, че говоря с вас, ще ме уволни веднага без препоръки… а аз съм тук още откакто Софи беше на четири години.

Той стисна пълничките ръце на възрастната жена.

— Госпожо Мърдок, ако Сюзан ви уволни, можете да дойдете да работите при мене.

Очите й се разшириха.

— Благодаря ви, сър.

— Сега, кажете ми къде е Софи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Тя лъже, така си е! Няма никакви роднини в Бостън, никакви. Трябваше да бъдете тук, сър. О, господи, как си викаха двете, цялата къща ехтеше. Добре, че господин Ралстън не беше у дома.

— Кой викаше? Сюзан ли?

— Сюзан и Софи! Никога не съм чувала Софи да вика и да крещи, толкова беше ядосана, нямате си представа, сър!

Госпожа Мърдок заплака.

Той помрачня, но гласът му остана непроменен.

— За какво се караха?

— За детето. Такъв ужас! Такъв ужас беше, сър!

Той си пое дъх, а сърцето му се преобърна в гърдите.

— Какво за Едуина? Тя добре ли е?

— Малката е добре, сър. Но госпожа Ралстън иска Софи да я даде за осиновяване на една двойка… а госпожа Ралстън винаги прави това, което иска. Тя и господин Ралстън вече били уредили всичко. Софи отказа. Затова така се разкрещя. Замина с детето и французойката веднага след това, през нощта, не взеха нищо със себе си, само дрехите на гърба си! И мисля, че нямат никакви пари… защото като дойдоха, хич нямаха пари, никакви!

Адреналин се разля по цялото му тяло, напрежение го стисна в железни клещи, но тонът му остана спокоен и равен.

— Къде отидоха? — запита Едуард, борейки се да отмахне от себе си видението как Софи стои на ъгъла на някоя улица, стиснал в ръце Едуина, като някаква скитница.

— Не знам! — изхленчи госпожа Мърдок. — Само да знаех!

Едуард я потупа по рамото.

— Всичко ще се уреди. Аз ще я намеря, бъдете сигурна.

Госпожа Мърдок вдигна поглед към него с тревога и надежда.

— Да, сър, знам, че ще я намерите. Но, моля ви, направете го бързо. Преди да се е случило нещо ужасно!

— Ако получите вест от нея, можете да ме намерите в „Савой“.

Госпожа Мърдок кимна.

Едуард й благодари и побърза към даймлера. Уравновесеното му изражение, което бе поддържал с толкова труд, изчезна веднага. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Трепереше и не можеше да си поеме дъх. Господи! Искаше да убие Сюзан с гали ръце, задето е изгонила Софи на улицата с Едуина. Госпожа Мърдок се страхуваше да не се случи нещо лошо. Едуард също се страхуваше. Имаше какви ли не ужасни възможности. Градът не беше място за млада жена, сама и с малко бебе, особено без пари. Едуард знаеше, че трябва да намери Софи и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Да намери Софи и да я спаси. Явно щеше още веднъж да играе ролята на неин закрилник… но този път нейната съдба беше и негова.