Бренда Джойс
След невинността (29)

28

Софи вървеше със съвършено безразличен вид през фоайето на хотел „Савой“ с Едуина на ръце. Бебето беше будно и разглеждаше всичко наоколо с детско любопитство. Софи спря до една възрастна двойка, която чакаше асансьора. Беше с ръкавици и така скриваше ръцете си, на които нямаше пръстени, прикривайки по този начин факта, че не беше омъжена и че Едуина нямаше баща.

Допреди час Софи не се бе осмелила да си подаде носа от хотела, още откакто бе дошла тук снощи. Преди да приготви Едуина за разходка из парка, тя не си бе представяла колко трудно щеше да бъде да се появи пред хора. Знаеше много добре, че персоналът на хотела я бе забелязал и беше сигурна, че клюкарстват за пребиваването й в апартамента на Едуард. Колкото до останалите гости, тя не смееше да погледне никого, но й се струваше, че всички я гледат. Чувстваше се така, сякаш всички познават и най-недостойните подробности от живота й.

Асансьорът дойде. Джентълменът пропусна първо жена си и Софи. Операторът на асансьора се обърна към нея.

— На кой етаж, госпожице?

Софи го погледна само за половин секунда.

— Пети, благодаря.

Бузите й пламнаха. Как можа да отгатне, че не е омъжена? Мълчаха, докато асансьорът се издигаше, но след миг добре облечената дама каза:

— Какво хубаво бебе. Момиченце ли е?

Софи кимна много кратко, срещайки приятелския поглед на жената.

— За кого работите, ако не е неудобно да попитам? — продължи дамата. — Може би познавам майката на това хубаво бебе.

Софи осъзна, върховно унизена, че тази дама я е взела за бавачката на Едуина. Но пък и тя беше облечена като бавачка, нали? Дрехите й бяха прости и износени… не си беше купувала нови дрехи още откакто се върна от Париж Софи не знаеше какво да каже. Това беше оскърбително… но не и толкова ужасно, колкото да те заклеймят като паднала жена.

— Едва ли.

За щастие асансьорът спря и възрастната двойка слезе. Когато вратата отново се затвори, Софи притисна Едуина, треперейки леко.

На петия етаж тя побърза към апартамента си. Остави Едуина долу, за да отключи вратата. Рашел си беше взела свободен следобед, за да иде до „Лейдис Мил“, и щеше да се върне едва привечер. Софи взе Едуина и влезе във фоайето, притваряйки вратата с крак.

Стресна се. В салона беше светнато — а тя ясно си спомняше, че бе угасила всички лампи, когато излезе. После разбра, че трябва да е Рашел. Сигурно се е върнала по-рано.

— Рашел? — Тя влезе в салона и спря на прага.

Един мъж стана от дивана. И й кимна кратко. Софи зяпна от изненада.

— Едуард! Какво правиш тук? Как влезе?

Той не помръдна, загледан в нея и Едуина.

— Отключих си.

Тя се напрегна.

— Имаш ключ?

— Това е моят апартамент, не помниш ли?

Тя се разгневи… и се изплаши.

— Не можеш да влизаш тук ей така, когато ти хрумне!

— Не мога ли? Едуина ми е дъщеря. Искам да я видя, преди да изляза за вечеря.

Софи не можа да не трепне при мисълта, че той ще излиза навън на вечеря… без съмнение, за да се забавлява по ергенски. Без съмнение щеше да завърши нощта в прегръдките на някоя лека жена.

— Не можеш да влизаш тук, когато ти се прииска.

— Стресна детето. Ще се разплаче.

Софи премести Едуина в другата си ръка.

— Тя е гладна. Защо не дойдеш друг път?

И тя се втурна в голямата спалня, затвори вратата и я заключи. После, разтреперана, седна да накърми Едуина. Но през цялото време се вслушваше да чуе, че Едуард излиза. Не чу нищо. Може би я чакаше в салона.

Но защо я чака?

Не можеше да не мисли за дивата страст, която бе споделяла с него тази сутрин. Господи, оттогава нямаше повече от осем часа. А й се струваше, че са изминали дни или седмици, откакто за последен път се бе озовала в силните му ръце.

Софи отчаяно се запита какво ще прави. И дума да няма, сегашното й положение не беше никак задоволително… и дори нещо повече от незадоволително. Беше сърцераздирателно.

Едуина бе заспала. Софи я преоблече и я сложи в люлката. Замисли се дали да не остане в спалнята, докато Рашел се върне. После се отправи към вратата. Трябваше да решат какво да правят.

Когато тя влезе в салона, Едуард се обърна към нея. Покани я с жест да седне на дивана.

— Моля те, седни, Софи.

Беше мрачен.

Тя остана в другия край на бледосиния килим, без да помръдне.

— Какво искаш от мене?

Гласът й бе неестествено висок. Бе обгърнала раменете си с ръце. Едуард каза тихо:

— Не съм дошъл да те съблазнявам, ако това те притеснява.

— Всичко ме притеснява.

Погледът му пробягна по лицето й.

— Няма да се извинявам за тази сутрин.

— Не съм го и мислила.

— Трябва да поговорим.

— Да — каза също така мрачно Софи. — Трябва да поговорим.

— Моля те, седни.

Софи се предаде и седна сковано на ръба на единия диван, със събрани колене, изправен гръб, стиснала ръце в скута си. За щастие Едуард нямаше как да знае колко силно бие сърцето й или че се е изпотила. Едуард също седна. Не на дивана срещу нея, който беше на около десетина метра, а на отоманката, която притегли бързо към нея. Ако беше седнал по-близо, коленете им щяха да се докоснат. Софи го загледа втренчено, страхувайки се да помръдне, страхувайки се, че коленете им може да се докоснат.

— Защо толкова се плашиш от мене?

— И още питаш след тази сутрин?

— Това не е честно и ти го знаеш. Тази сутрин ти го искаше също толкова много, колкото и аз. Съжалявам, че след това ти наговорих такива жестоки неща.

Тя погледна сините му очи с дълги мигли и помисли, че вижда там да проблясва искреност. Но някога, отдавна, също бе мислила, че е искрен, и се бе излъгала.

— Какво ще правим, Едуард?

Той се вгледа в очите й.

— Съжалявам, че ти се наложих, но бях съвсем искрен, когато казах, че няма да те оставя да се омъжиш за Хенри Мартен.

Тя намокри устните си, защото бяха пресъхнали.

— Разбрах това.

— Обичаш ли го, Софи?

Тя поклати отрицателно глава, свеждайки очи.

— Не — каза с нещастен изглед.

Искаше й се да каже на Едуард, че обича него, искаше да го помоли за любовта му, искаше да крещи и да извика: Защо?! Защо не може да й отвърне с любов?

— Софи, ти живееш тук, в моя апартамент, с моето дете. Нямам намерение да скривам този факт.

Тя изведнъж вдигна глава.

— Имаш намерение да го разгласиш ли?

— Още не.

— Но ще го направиш?

— Да.

Тя усети горчивина… и облекчение.

— Искаш да ме накараш да се омъжа за тебе, така ли?

— Да.

Тя вдигна ръка.

— Няма нужда да прибягваш до такива непочтени методи. Разбрах, че не мога да живея така. Ще се омъжа за тебе, Едуард.

Той я загледа с широко отворени очи.

— Наистина ли си изненадан? — запита тя, успявайки да прикрие болката си.

— Да, изненадан съм. Ти си много изненадваща жена, Софи. Откакто се срещнахме, непрекъснато ми поднасяш изненади.

Тя погледна настрани. Казваше го така, сякаш е комплимент, сякаш я намираше желана въпреки ексцентричностите й.

— Софи? — Той повдигна брадичката й с голямата си топла ръка.

Софи престана да диша, принудена да го погледне в очите.

— Ще бъда добър съпруг. Заклевам се. — Очите му блестяха със силата на клетвата.

Тя си пое дъх. Искаше да го запита дали ще й бъде верен… но не посмя. Някога, много отдавна, в „Делмонико“, той й бе казал, че никога не би могъл да бъде верен на жена за дълго. Тя не можа да проговори и само кимна.

Едуард я пусна, но погледът му се плъзна по нея в нежна ласка.

Сърцето на Софи се разтуптя. Дали той очакваше да я отвежда в леглото си всеки път, когато му хрумне, след като тя станеше негова жена? Или това щеше да бъде брак за удобство? Начинът, по който я гледаше, почти не оставяше в нея никакви съмнения. Но тя не би понесла да споделя леглото му от време на време и после да страда от извънбрачните му връзки. Софи обърна глава. Трябваше да говорят и по това, но въпросът беше мъчителен. Може би по-късно… след като се оженят.

— Кога искаш да се оженим? — запита той.

Софи премигна нарочно няколко пъти. И вдигна рамене. Едуард взе ръката й. Тя трепна, когато усети, че той й слага пръстена с диамант.

— Какво правиш? — възкликна тя.

— Ние сме сгодени, нали? — Очите му бяха твърди и искрящи, също като диаманта, който току-що бе сложил на пръста й.

Софи отмести очи от пронизителния му поглед към хладния, искрящ накит.

— Не трябва да правиш това, Едуард — успя да каже тя.

Той стана с ръце в джобовете.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя усети как я обхваща дива паника. И също стана.

— Не.

Той я погледна с крива усмивка.

— А кога? Вдругиден? След седмица? Няма смисъл да чакаме. Погледът му я приковаваше, предизвикваше я да се огъне… предизвикваше я дори да се отметне.

Тя си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си докрай.

— К-какво ще кажеш да е след самостоятелната ми изложба?

— Кога е това, по дяволите?

— Само след две седмици — прошепна тя с неузнаваем глас.

Той кимна рязко.

Софи не можа да издържи повече и избухна в сълзи. Едуард я загледа смаян.

— С-съжалявам — изхълца тя, закривайки лице с ръцете си. Беше ли бракът, какъвто и да е брак, също толкова невъзможен, колкото и съжителството им в един и същи апартамент? — Не знам как ще се справим.

Едуард изведнъж се озова пред нея и дръпна ръцете й от лицето.

— Ще се справим — каза той, а очите му пускаха искри.

Софи се дръпна.

Едуард се обърна и изхвръкна от стаята. В следващия миг вратата тресна и звукът отекна като гръм, преди да се разрази буря.

Рашел още не се беше върнала. Софи взе перото, с което си служеше обикновено, когато рисуваше с туш и акварел. Ръката й се движеше напълно самостоятелно. Скицира бързо Едуард, главата, шията и раменете му, загатвайки силата му в мощния гръден кош, после започна да детайлизира лицето му. Когато дръзкият му поглед се взря в нея от листа, тя пусна перото и покри лице с ръцете си.

О, господи, беше влюбена в него повече, отколкото преди… и я болеше повече, отколкото преди.

Софи се загледа в суровата скица. Беше направила няколко скици по време на пътуването през Атлантика, но те не бяха много добри и ги бе скъсала. В действителност не бе работила от деня, когато Едуард я бе намерил в „Жалко!“ с приятелите й да празнува това, че Пол Дюран-Рюел възнамерява да направи нейна самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Но какво значение имаше това, щом като тя отново го рисуваше? Скоро щяха да се оженят. Скоро дори щеше да има възможността да го помоли да й позира. Въпреки че бе разстроена, сърцето на Софи трепна при тази мисъл.

Беше толкова отдавна. Колко много се нуждаеше да работи, да се потопи в страстта и любовта си към работата.

Софи рязко грабна перото и се предаде. Започна да скицира Едуард така, както го бе видяла снощи. Щрихите й бяха по-едри от обикновено, твърди, бързи и дълги. Тъй като не можеше да устои на изкушението — той винаги бе представлявал нейният любим обект, тя отново щеше да го нарисува с маслени бои. Може би, ако се съсредоточи върху професионалния аспект на портретирането, ще преодолее това разстройване. И Волар, и Дюран-Рюел бяха харесали най-много нейните портрети на Едуард. Изложбата й беше след десет дни. Може би трябва дотогава да довърши това платно. Тъй като портретите, които бе направила на Едуард досега, бяха прекрасни и тъй като тя бе работила над всеки от тях в пристъп на трескава решителност, което означаваше дни, изпълнени със себеотдаване, възможно беше да го направи и сега. Ако довършеше дотогава тази картина, Жак Дюран-Рюел щеше да бъде смаян.

С няколко напрегнати щрихи тя вплете още сила в тялото му. Едуард се облягаше на стената, но изглеждаше напрегнат и готов да избухне. Също толкова напрегнат и готов да избухне, колкото се чувстваше и тя. Как щеше да се справи с това? Как би могла да не се справи?

Софи въздъхна и остави настрана перото. Загледа се в скицата на Едуард, какъвто бе снощи на бала на Лиза. Върховно елегантен, върховно мъжествен. Снощи. Изглеждаше почти невъзможно след всичкото това време, откакто бе избягала от Ню Йорк в Париж Едуард я бе намерил едва снощи. Но не само я бе намерил снощи, но и само за двадесет и четири часа бе поставил годежен пръстен на ръката й.

Софи си каза, че това е за добро. Беше за добро за Едуина; нямаше никакво съмнение. Едуина щеше да израсне обичана и отглеждана от баща си. Софи си спомняше колко много я бе обичал собственият й баща, преди обстоятелствата да го бяха принудили да избяга от Ню Йорк, живо си припомни всичките години, през които растеше, неистово желаейки Джейк да е жив и тя да има баща, който да я обича, както имаха другите момиченца. Би било егоистично сега Софи да избяга от Едуард и от повторното му предложение, дори това да беше продиктувано от желание за самозащита. Едуина заслужаваше баща, и сега щеше да го има.

А ако собствената й паника от предстоящия брак започнеше да излиза от контрол, Софи щеше за мисли за връзката на Едуина с Едуард, не за нейната с него.

Софи бе така заета със собствените си объркани мисли, че не бе отделила нито миг да помисли за Хенри Мартен. Обзе я смущение. Хенри беше влюбен в нея. Хенри чакаше за отговора й. О, господи, Софи не искаше да го нарани, но нямаше как да избегне това.

Не биваше повече да отлага. Утре трябваше най-напред да отиде при него, да му каже за годежа си с Едуард Деланза.

 

 

Софи бе сключила ръце в скута си, за да не може той да види осемкаратовия й диамантен пръстен. Хенри я хвана над лактите и се взря в лицето й. Стояха в кантората му.

— Господи, Софи, добре ли сте? Да не би да ви е наранил?

— Не.

— Чух, че сте напуснали бала с него. Казах си, че сигурно не сте имали избор. Не сте имали избор, нали?

— Не. Едуард настояваше незабавно да види Едуина.

Хенри стисна челюст.

— Той ли настоя да ви настани в апартамента си в „Савой“? Порозовелите бузи на Софи леко пребледняха.

— Вестите се разнасят бързо, както виждам.

— Да.

Софи си пое дъх.

— Той настоя аз да се настаня в апартамента му, тъй като нямаше друг свободен. — Тя изправи рамене и срещна погледа на Хенри. — Съгласих се да се омъжа за него, Хенри.

— О, господи, знаех си! — възкликна Хенри с неприкрита мъка.

Софи докосна ръката му.

— О, моля ви, толкова съжалявам.

Той се обърна и я загледа, готов да заплаче, но въпреки това се въздържаше мъжки.

— Вие го обичате, нали? И винаги сте го обичала. Още когато започна да ви преследва в дома на родителите ви в Нюпорт Бийч онова лято.

— Да.

Хенри наведе глава.

— Мисля, че и той ви обича.

Софи трепна. Тя знаеше най-добре, знаеше, че не е вярно, но надежда се прокрадна в сърцето й. О, боже, само да беше вярно!

 

 

В деня преди изложбата Софи бе като отровена. Винаги се бе страхувала при мисълта да се изправи лице в лице с публиката и критиците, но когато датата на изложбата беше все още далече в бъдещето, не й бе трудно да отпъжда страха си. Сега този съвсем основателен страх се утежняваше и от факта, че вдругиден тя и Едуард щяха да отидат пред съдията и да се оженят. Беше й толкова зле, че изобщо не докосна единствената препечена филийка, която й бяха донесли за закуска, и през целия ден й се гадеше.

Отношенията им не се бяха подобрили. Хенри грешеше. Едуард не я обичаше и никога не я бе обичал… самата тази идея бе нелепа.

Едуард използваше ключа си, за да влиза в апартамента, когато поиска, и да посещава Едуина по няколко пъти на ден. Беше невъобразимо учтив със Софи, също както би бил с някоя непозната. Експлозивното напрежение, което тя бе уловила в новото маслено платно, което рисуваше, донякъде тайно, си оставаше твърде видимо. В мига, когато Едуард влезеше в апартамента, въздухът около тях се променяше. Ставаше горещ и плътен, като мъглоподобно чудовище, готово да блъвне пламъци.

Софи се опитваше да се преструва, че присъствието му й е безразлично, точно както се правеше, че не забелязва начина, по който той я гледаше, все едно е сладкиш, за който той копнее. Но когато й обърнеше гръб, тя го гледаше точно по същия начин, и той го знаеше. Преди никога не се бе срамувала от страстта си и сега не можеше да се срамува от нея. Но трябваше на всяка цена да я крие.

Софи измина пеша няколко пресечки по Пето авеню, за да прегледа изложбата заедно с Жак Дюран-Рюел, преди публиката да я види утре. Съжаляваше, че бе определила такава глупава дата за сватбата им. Самостоятелната изложба трябваше да бъде най-важното събитие в живота й. Но сега то отстъпваше първенството си на един брак без любов с мъж, който се чувстваше задължен да даде името си на дъщеря й. Но Софи знаеше, че не би посмяла дори да отвори дума за отлагане на сватбата.

Жак я очакваше и я зърна още в момента, когато влезе в галерията.

— Скъпа Софи — възкликна той, бързайки към нея. Прегърна я и я целуна по двете бузи. — Миличка, много си бледа. Подозирам, че си уплашена?

— Ужасена съм — отвърна Софи.

Жак тръгна с нея из галерията, държейки я под ръка.

— Не се страхувай. По правило критиците в Америка са по-приятелски настроени от тези в Париж Наблегнахме на факта, че живееш в чужбина, а американците — и критиците, и публиката — просто обожават такива художници. Имам чувството, скъпа Софи, че утрешният ден ще надмине всичките ни очаквания.

— Надявам се да си прав — каза Софи, докато вървяха из огромната зала, където бяха окачени всичките й картини.

Само един поглед й показа, че е прав. Досега бе нарисувала тридесет и три картини; дванадесет маслени, дванадесет скици с въглен или туш, върху които се базираха маслените платна, шест пастела и три акварела. Имаше два натюрморта, но останалите й платна бяха фигурални композиции, от които осем — портрети на Едуард. Като го виждаше навсякъде, където и да се обърнеше, независимо дали на платно, или на хартия, така мъжествен и красив, дъхът й спираше. И както винаги, я обливаше една странна смесица от болка и радост.

Софи изведнъж замръзна. Двама работници вдигаха едно тежко платно на единственото свободно място на отсрещната стена в далечния край на галерията. Беше неговият актов портрет, който бе нарисувала в Монмартр.

Жак видя накъде гледа тя и се усмихна.

— Неустоимият.

— Не! — извика Софи във върховен ужас.

— Скъпа?

Софи се втурна към платното, което бе пет на четири метра и сега висеше на стената, изпъквайки над всички останали платна. Едуард гледаше към нея и Жак, без да се усмихва. Едното му рамо бе облегнато на стената с лющеща се боя; зад него имаше прозорец, през който се виждаха едва загатнати вятърните мелници на Монмартр. По-близкият му крак бе свит в коляното, цялата тежест падаше на другия, така че позата бе възможно най-скромната, като се вземе предвид фактът, че беше гол. Не се виждаше никаква шокираща част от мъжката анатомия.

В долния десен ъгъл на платното се виждаше ясно краят на едно разхвърляно легло. Стаята бе обляна в слънчева светлина, но Софи бе използвала много сини тонове и бе оставила фона неясен и нефокусиран. За Едуард бе използвала силни, топли и трептящи багри, леглото бе покрито с яркочервено одеяло. Тъй като Едуард бе нарисуван с почти класическо внимание към детайлите, той доминираше в платното, изглеждаше по-голям от естествен ръст.

Очите му блестяха. Ясно беше за какво мисли. Софи бе забравила колко хубава е тази картина.

Жак се изправи до нея.

— Най-хубавата ти работа. Замайваща, силна. Това ще даде тласък на кариерата ти, Софи!

Софи се обърна към Жак.

— Не можем да я изложим.

— Трябва!

Сърцето на Софи заби силно и бързо.

— Жак, аз не бях взела позволението на господин Деланза да го нарисувам така… още повече, да излагам картината.

Очите на Жак се разшириха.

— Той не ти ли е позирал?

— Не. Позира ми за първото платно, което ти продаде отдавна, и за Делмонико.

— Да, спомням си, Джентълмен в Нюпорт Бийч. А госпожица Касат любезно ни предостави Делмонико за изложбата.

— Това е чудесно — каза Софи. — Но, Жак, наистина не можем да покажем този актов портрет.

— Софи, защо просто не попиташ годеника си дали има нещо против да изложим тази картина?

Софи не можеше да каже на Жак, че двамата с Едуард почти не си говорят… освен да разменят някоя дума за времето. Съзнаваше, че почти цял Ню Йорк знае, че тя живее в „Савой“, в апартамента на Едуард, с дете — клюките сигурно се разнасяха из целия град — и че сега са сгодени. Бенджамин бе дошъл да й поднесе поздравленията си. Тъй като Лиза все още я нямаше, той бе угрижен и тъжен. Сюзан също се бе опитала да се срещне със Софи, но Софи бе отказала да я приеме. Що се отнася до Софи, денят, в който майка й се бе опитала да я раздели от Едуина, бе денят, в който Сюзан бе престанала да й бъде майка.

— Не можеш ли да го питаш? — усмихна се Жак — Скъпа, това е толкова романтично, бохемката и господин Деланза, кралят на диамантите! Критиците вече се влюбиха във вашата история… ще се влюбят и в картината! Попитай господина дали възразява да покажем актовия му портрет. Как би могъл? Той ти е позирал и по-рано. Запознат е с бизнеса. И е умен. Ще разбере какъв удар може да бъде тази картина.

Софи не можеше да си представи да отиде при Едуард и да го пита дали има някакви възражения тя да покаже негов актов портрет — не и в тези обстоятелства. Фактически Софи не искаше Едуард да идва на изложбата й, а ако той узнаеше, че там ще има негов актов портрет, беше съвсем сигурна, че ще дойде. Тя не искаше той да види колко често се е обръщала към него за вдъхновение. Ако разбереше това, веднага щеше да разбере, че тя го обича.

— Не мога да го попитам — каза накрая Софи. — И моля те, не ме питай защо.

— Трябва да изложиш този актов портрет, Софи — започна да спори Жак. — Тази картина ще те направи известна! Актовите портрети са противоречиви обекти по принцип, но този! Това е наистина нещо интимно! Актов портрет на любимия човек, нарисуван от жена! Не може да бъде по-добре! Отчаяно се нуждаеш от реклама!

Софи знаеше, че не може да го изложи без позволението на Едуард, независимо колко добре щеше да се отрази на кариерата й.

— Не. Съжалявам. Моля те, Жак, кажи да го свалят.

Жак я загледа смаян.

Софи не можа да не изпита съжаление. Погледна към картината. Беше великолепна, зашеметяваща и силна, смущаващо интимна, сякаш публиката бе допусната да надникне в спалнята на Едуард. Без съмнение това беше най-добрата й творба. Тя знаеше, че най-скъпите й приятели, Брак, Пикасо, Жорж Фрагар и Пол Веро, щяха да я карат да си промени решението и да я изложи. Но не можеше.

Жак въздъхна и кимна.

— Поне мога ли да я представя в частна изложба?

— Да — каза Софи. — Но само пред сериозен купувач.

Жак се усмихна.

— Това е по-добре от нищо. И още нещо, скъпа. Не си сложила име на платното.

Софи не се поколеба, поглеждайки в искрящите сини очи на Едуард.

— След невинността — каза тя меко.