Бренда Джойс
След невинността (20)

19

Канската колония, Африка — август 1902 година

Лопатата се заби в земята. Бух. Той заби острието дълбоко и отхвърли настрана влажната червеникава пръст. После отново заби лопатата. Бух. Отхвърли още една лопата пръст, отново и отново. Работеше, без да мисли, но усърдно, движенията му бяха автоматични, въпреки че ръцете му бяха така уморени, че всеки път, щом вдигнеше лопатата, сякаш ги изваждаше от ставите им. Въпреки че още преди часове мускулите на гърба му се бяха схванали болезнено. Въпреки физическата болка той не спираше… сякаш се наслаждаваше на самоналожената си агония.

— Защо не наемете няколко мъже?

Едуард трепна. Един старец стоеше наблизо и го наблюдаваше. Едуард го позна. Беше фермер, но едва ли имаше какво да стопанисва като ферма — в непрекъснатите битки тази пролет фермата му бе изравнена със земята. Едуард си спомни, че е чул, че жена му и двамата му сина също са загинали в пожара.

Едуард знаеше, че нещо в него е умряло, защото не почувства тъга заради ужасната загуба, сполетяла стареца. Не почувства нищо, може би само празнота.

Едуард пусна лопатата. Работеше вече цял ден, още от изгрев слънце, без нито минута отдих, и нямаше да спре до залез. Отиде под сянката на едно самотно дърво, където бе оставил инструменти и храна. Взе манерката и отпи няколко глътки. Старецът го наблюдаваше и не смяташе да си ходи. Едуард не му обръщаше внимание.

— Защо не си наемеш помощници? Вземи няколко момчета от града, ще се радват да ти поработят — каза фермерът.

— Обичам да работя сам — каза Едуард рязко.

Не искаше да говори. Наистина. Макар че от последния му истински разговор с хора бяха минали няколко месеца. За последен път бе разговарял на Бъдни вечер с майката на Софи. Бе отплавал за Африка още на другия ден с един британски търговски кораб.

— Знам, че можете да си го позволите — каза старецът, наблюдавайки го с орлов поглед. — Всички знаят, че сте богат, дори да не изглеждате или да не се държите като богаташ. Само дето пилеете диамантите така, сякаш никнат от земята.

Едуард взе лопатата, без да отговори. Разменяше малки диаманти срещу насъщните продукти, още откакто бе стъпил в Южна Африка през февруари. Отдавна бе свършил парите, още в Ню Йорк. Затова се бе върнал на това място, в този ад на земята. Затова беше тук, разработвайки диамантената си мина. Това нямаше нищо общо с каквото и да било… или с когото и да било.

Един представител на „Де Беерс“ бе дошъл в града миналата седмица, опитвайки се да изкупи участъка му. Едуард бе отказал в пристъп на безумство. „Де Беерс“ щяха да му платят цяло състояние, достатъчно, за да се върне у дома. Но къде беше това „у дома“? В Ню Йорк? Дом ли беше недовършената му къща на Пето авеню? Или екстравагантният апартамент, който все още можеше да наеме в „Савой“? Със сигурност не беше Калифорния. Не можеше и да мисли да се върне в ранчото „Мирамат“, където баща му живееше с брат му Слейд и с жената и детето на Слейд, Не беше негов дом и къщата в Сан Франциско, където майка му живееше сама. Едуард не беше я виждал и не беше разговарял с нея още откакто родителите му се бяха разделили преди повече от две години.

Стомахът го болеше, фактически цялото тяло го болеше, а слепоочията му пулсираха мъчително. Нямаше смисъл да продава. Нямаше къде да иде. Нямаше къде да иска да иде. Като че ли Хоупвил в Канската колония, в Южна Африка, е неговата съдба.

Със сигурност не беше Париж, където беше тя.

Едуард не можеше да повярва, че му е хрумнала такава жестока и чудовищна мисъл. Яростно обърна гръб на стареца и закопа отново.

— Странен човек си ти — забеляза старецът зад гърба му. — Обичаш да се измъчваш май?

Едуард продължи да не му обръща внимание, докато старецът не си тръгна. Той отново започна да копае стегнато и ритмично. Ако искаше да се самоизмъчва, това си беше негово право.

Не спря нито да си почине, нито за да се изпикае, нито да пийне пак вода — не и докато мракът не се спусна над оголената скалиста земя. Това беше онзи час от деня, който той най-много ненавиждаше. Защото, докато стигнеше до града пеша, въпреки физическото изтощение, умът му бе свободен да блуждае.

Едуард събра инструментите си, метна раницата на рамо и взе лопатата в другата ръка. Тръгна към Хоупвил, използвайки цялата сила на волята си, за да се възпре да мисли. Много трудно бе да държи ума си незает. Нещо по-лошо, копнееше за компанията на стареца. По-добре щеше да бъде да слуша сухите му коментари, отколкото бръмченето на собствените си мисли.

 

 

Когато Едуард стигна в Хоупвил, бе гневен. Гневеше се на себе си, гневеше се на Софи, гневеше се на целия свят.

Това бе върховната ирония. Той бе влязъл в живота й, за да я освободи, а сам бе попаднал в робство. Защото сега тя го е забравила, но той не можеше да я забрави. Нито една секунда, нито една минута от нито един ден. Каквото и да правеше, както и да го правеше.

Едуард вървеше по главната улица на града, кимайки на срещнатите войници или търговци. Понеже влакът от Кимбърли минаваше през Хоупвил, драгуните тук бяха постоянно присъствие. През май бе подписано примирие, но все още имаше отделни актове на насилие и терор, извършвани от радикалните елементи и от двете страни.

Улицата бе широка, спокойна и затрупана с боклуци. Беше зима в долината на Оранжевата река, което означаваше, че времето бе студено, но приятно. Всичко бе затрупано с кал; този път бе валяло по-силен дъжд. В резултат на това белосаните дъсчени къщи в предградията бяха станали кафеникаво-сиви. Продавачите в центъра на града не си даваха труд да боядисват каквото и да било в бяло или в някакъв друг цвят заради зимните валежи и летния прах. Покрай лишената от дървета главна улица се редяха паянтови, разклатени дървени постройки с фалшиви фасади.

Едуард бе наел стая в най-добрия хотел на Хоупвил, двуетажна измазана постройка. Той се изкачи по тухлените стъпала и мина през тъмното фоайе с дъсчен под. Взе ключа си от дремещия чиновник, решен да не мисли за Софи… отчаяно решен.

Едуард се качи горе и пъхна ключа в ключалката. Вратата бе отключена и се отвори широко, което накара Едуард да посегне към оръжието си в задния джоб. Той се прилепи до стената и изчака натрапникът да излезе напред. За никого не беше тайна, че той търгува с диаманти.

— Едуард?

Изненадан, но с непроницаемо изражение, Едуард пристъпи напред, вече със свален пистолет. Една жена се надигна от леглото му.

Тя се усмихна, абаносовата й коса бе разпиляна в съблазнителен безпорядък Полата й стигаше почти до коленете, откривайки дълги, стройни прасци с цвят на кафе.

— Донесох ти нещо — каза тя закачливо.

Отегчен, той затвори вратата, ритвайки я с прашния си ботуш.

— Как влезе?

— Само срещу една усмивка — прошепна тя, изправяйки се, за да се приближи към него. Обви нежните си ръце около шията му и притисна сладострастно тялото си към неговото.

Той не беше закопчал ризата си и гърдите му бяха голи. Веднага усети твърдите й зърна през тънката коприна на роклята. Едуард остави оръжието на бюрото, хвана китките й и ги свали от врата си, а това отдалечи гърдите й от неговите.

— Това е доста изненадващо. Не мисля, че сме се запознавали.

— Не е, защото не съм положила усилия — загледа го тя. — Аз съм Хелън, опитвам се да ви привлека вниманието още от февруари, Едуард. Не харесвате ли жените?

Едуард я беше виждал. Беше единствената красива жена, останала в града. Фактически преди време би я намерил за смайващо красива. Ясно му беше, че тя му дава аванси, които бе пренебрегвал. Но бе изгубил желанието си много отдавна, още в коледната сутрин, когато се бе събудил до две евтини жени, чиито имена не запомни, а и не си даде труда да го стори, изпълнен с отврата от самия себе си.

Хелън се притисна към него, но вече без усмивка.

— Не харесваш ли жените? Не ме ли харесваш? — прошепна тя.

Дори сега, след осем месеца сексуално въздържание, въпреки очевидната физическа реакция на тялото му спрямо горещите й извивки, той нямаше истинско желание да я събори на леглото.

— Не. Не харесвам жените.

Тя се засмя и каза:

— Ти може би не, но тялото ти явно се чувства различно от тебе.

Лицето на Едуард остана каменно.

Тя се вгледа в него, после се отдръпна.

— Странен си. Не се усмихваш, не се смееш. Дори не говориш… не и ако можеш да го избегнеш. Знам, наблюдавала съм те. Работиш, като че ли си обладан от някакъв дух, после играеш хазарт точно по същия начин. И пиеш по същия начин. Държиш се така, сякаш мразиш всички.

Едуард се обърна с гръб към нея, хвърли шапката си на стола и съблече ризата. Думите му бяха толкова тихи, че тя едва го чуваше.

— Не мразя никого. Само себе си.

Не гледаше към нейното отражение в малкото напукано огледало на бюрото, към което се бе обърнал. Тя прекоси стаята и дъските на пода пукаха под стъпките й. Чу я да спира пред вратата, докато откопчаваше колана си и разкопчаваше панталоните.

— Коя е тя? — прошепна Хелън. — Коя е жената, която е разбила сърцето ти?

Едуард замръзна със стиснати зъби. После си възвърна самообладанието и свлече панталоните по твърдите си бедра. Отдолу носеше бельо до коленете, което показваше толкова, колкото и прикриваше.

— Срамота е. — Вратата се отвори. Тя се спря. — Винаги можеш да си промениш решението, Едуард.

Едуард се наведе над легена за миене и заплиска лицето си с хладната вода.

— Имаш писмо. От Ню Йорк. Ей там, на бюрото е. Тя излезе, затваряйки след себе си вратата.

Едуард гледаше едрия почерк на Софи, а думите се размиваха и ставаха нечетливи. Ръцете му трепереха. И той целият трепереше.

Мислех, че би искал да знаеш. Очаквам дете към края на юни.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Господи! Софи очакваше дете и макар да не бе го казала направо, бе оставила съвсем ясно да се разбере, че това във всеки случай е неговото дете. Едуард преброи назад от края на юни — детето беше заченато в края на лятото. Детето… тяхното дете.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Шокиран ли? „Шокиран“ бе дори прекалено меко, за да изрази смаяното и яростно учудване. Господи божичко! Беше август. Август, за бога! Софи бе родила дете. Неговото дете.

Едуард скочи на крака. Зърна дивото си изражение в огледалото. Изглеждаше като лунатик. И се почувства като лунатик. Господи! Защо, по дяволите, не му бе казала по-рано? Защо, по дяволите, не му беше казала веднага?

Не подлежеше на съмнение какво ще направи сега. Вече имаше цел, посока, съдба.

Детето му беше в Париж. Неговото дете. Едуард щеше да хване следващия влак от Кимбърли. До вечерта щеше да бъде в Кейптаун и с малко късмет след около месец щеше да бъде в Париж.

Съвсем съзнателно той избягваше да мисли за Софи и за това, какво ще направи, когато отново я види.

 

 

Париж — октомври 1902 година

Никой не отвори.

Едуард стоеше пред заключената врата, сърцето му биеше до пръсване, макар че Софи я нямаше у дома.

Нямаше я у дома. Тя и бебето бяха излезли. Той бе дошъл от толкова далече, колкото можа по-бързо, никак не беше лесно да се измъкне от разкъсваната от войни Южна Африка. Въпреки неотдавнашното примирие, подписано през май във Вереенигинг, бурите атакуваха влака за Кимбърли, изкараха го от релсите и го забавиха с два дни. Няколко пътници бяха убити в нападението, самият Едуард за малко не бе ранен. Когато стигна в Кейптаун, не можа веднага да намери кораб, който да не е от британската флота. Без колебание пропиля цяло състояние за подкупи, за да си спечели място на един от бойните кораби на нейно величество. Но този кораб отиваше в Дувър, а не във Франция. Общо му трябваха шест седмици, а не четири, докато стигне до Париж.

А нея я нямаше у дома. За да се успокои, Едуард се облегна на стената и потърси цигара в джоба на палтото си. Запали я и вдъхна дълбоко. Сърцето му обаче не спираше да бие учестено.

Сградата беше стара и порутена, а доколкото Едуард можеше да прецени, не се различаваше особено от овехтелите, пълни с мишки, квартири в Ню Йорк. Наистина в Монмартр нямаше други постройки освен тези стари, рушащи се сгради и западнали кабарета. Тук като че ли живееха само неудачници, проститутки, просяци и крадци. Едуард не можеше да повярва, че тя живее на такова място с тяхното дете. Трябва да има някаква грешка.

Не за първи път Едуард се питаше отчаяно дали е момче, или момиче. Картината в ума му бе все една и съща, още от онзи съдбоносен ден през август, когато научи, че е станал баща. Виждаше Софи да държи едно повито бебе, с мека и ведра усмивка, радостна, отправена не към детето им, а към него.

И какво, по дяволите, прави тя — да живее в такава дупка? Това не беше правилно. Една самотна жена като Софи не биваше да живее тук Детето му не биваше да живее на такова място. Неомъжените жени, дори радикални като Софи О’Нийл, дори неомъжени и с дете, живееха в прилични, почтени жилища с придружителки и прислуга. Едуард започна да чука по-силно и по-яростно на вратата.

Едуард хвърли цигарата и смаза фаса с тока си на овехтелия под. Прекалено късно осъзна, че е чист, макар да се нуждаеше от поправка. Обърна се рязко, за да слезе по стълбите и да отиде в галерията „Дюран-Рюел“. Там сигурно ще знаят нещо повече за нея.

Някой се качваше нагоре. Едуард спря, чудейки се дали може да попита този човек за нея. Но мъжът също замръзна, когато видя Едуард, и го загледа смаян и изненадан.

Косата на Едуард веднага настръхна от притеснение. Беше сигурен, че никога преди не е виждал този мъж, който го гледаше с разширени от учудване очи, в които се четеше, че го е познал. И нещо по-лошо, докато се гледаха така, в очите на другия мъж запламтя тъмен гняв. Едуард имаше чувството, че човек не само го познава, но и че го мрази.

Но той не го познаваше. Едуард беше сигурен, че никога не го е срещал.

Мъжът се сепна и доизкачи стълбите, заставайки пред Едуард. Беше облечен небрежно със закърпени панталони, черни обувки и памучна риза, отгоре с леко палто, но въпреки това беше хубав. Той се обърна към Едуард:

— Софи ли търсите?

— Тя тук ли живее? — запита Едуард, запалвайки нова цигара; пулсът му бе ускорен, а ръката видимо трепереше.

— Да. — Сините очи на мъжа хвърляха искри. Той изведнъж обърна гръб на Едуард и почука силно на вратата. — Софи? Скъпа, аз съм, Жорж. Отворете вратата.

Едуард се накани да изръмжи. Не говореше френски, но смисълът на думата „скъпа“ не му убягна, също както и неприкритата враждебност на Жорж.

Жорж се обърна.

— Няма я у дома.

— Не.

— Тя знае ли, че сте тук?

— Не. — Усмивката на Едуард никак не беше приятна. — Още не.

Жорж замълча за миг и двамата мъже се загледаха като два бика на малка арена. После той каза:

— Тя не е и в ателието си. Сега идвам оттам… най-вероятно е с Пол в „Жалко!“

— Кой е Пол?

— Неин приятел. Най-добрият й приятел.

Едуард се замисли. Жорж явно много се интересуваше от Софи и Едуард вече се питаше какви точно са отношенията им. Но кой, по дяволите, е Пол? Едуард се сети, че това име му звучи познато, и се опита да си припомни.

— Пол Веро?

— Да — каза Жорж, явно не желаейки да даде повече информация.

— Къде е „Жалко!“? — запита Едуард през стиснати зъби.

— Сега отивам там — каза Жорж. — Искате ли да дойдете?

— Да — каза рязко Едуард, последва непознатия по стълбите и на улицата, където беше прекрасен есенен ден, хладен, но не студен, и всички дървета на улицата грееха в червено. — Не ви познавам, но вие ме познавате. Откъде?

— Всички ви познаваме, господине, от картините на Софи.

— От картините на Софи? — повтори той. Жорж му хвърли мрачен поглед.

— Да. Тя ви нарисува на няколко картини.

Едуард се опита да разгадае какво му бе казал той. Без малко да зяпне от учудване. Софи го бе рисувала… отново. Колко пъти? И защо? Вълнението плъзна във вените му, потискайки донякъде гнева. Тя трябва да е запазила някакви нежни чувства към него, трябва.

Но след това се сети, че художниците по цял свят рисуват всякакви обекти, още откакто свят светува, и независимо дали рисува ябълка или човек, художникът няма нужда да обича своя обект. Първоначалната му еуфория бързо спадна. Устата му се изпъна на твърда, решителна черта.

Двамата вървяха мълчаливо по тесните улички. Накрая завиха зад един ъгъл и дочуха по-ясно живите звуци на пиано, последвани от дълбоки мъжки смехове, някои от тях доста пиянски. На Едуард му се стори, че дочува и по-високи, женски гласове.

Влязоха в „Жалко!“. Не беше кафене, а кръчма.

Очите на Едуард се разшириха. Тук има грешка! Софи не може да посещава кръчми, пълни с пияни, развратни мъже. А тя беше и майка! Но колкото и да се опитваше да се самоуспокоява, знаеше прекалено добре, че тя живее в онази миша дупка там през няколко улици… и че този мъж е неин приятел.

Вдървен, зашеметен, изпълващ се с ярост, Едуард огледа кръчмата. Барът се състоеше от едно претъпкано и задимено помещение. Посетителите бяха пийнали и оживени. Повечето маси, скупчени една до друга, бяха заети, още десетина мъже и две жени седяха на столчетата пред бара. Порази го това, че мнозина от посетителите се обърнаха и го загледаха, явно го познаха, както бе казал и Жорж.

Едуард не даваше и пукната пара. Защото Софи беше тук, както бе казал този човек Закова поглед в нея и остана неподвижен, като вкаменен.

Сърцето му се сви. Силна болка отекна дълбоко в него. Тя седеше на малка маса с трима мъже, двамата на нейна възраст, третият по-възрастен и с побеляла коса. Все още носеше тъмносинята пола и простата бяла блуза, но на раменете й бе преметнат ярък шал в червено и златно. Косата й се спускаше свободно по гърба, сплетена в дебела плитка, както често я носеше, но не седеше като ученичка с книга пред себе си. Беше се отпуснала небрежно на стола си. Сега не беше нито толкова тънка, нито толкова крехка на вид. Бузите й бяха розови, може би от чашата бяло вино на масата пред нея, и се смееше. Усмивката й бе слънчева и блестяща. Тя беше променена.

Онази Софи О’Нийл, която Едуард познаваше, никога нямаше да си помисли да седи в задимен бар на една маса с дръзки млади мъже, които пият вино и пушат цигари.

Той се почувства така, сякаш динамитът, който бе хвърлил във въздуха влака за Кимбърли, отново бе избухнал… но този път вътре в него.

Погледна я и шокът започна да се превръща в съвсем истински гняв.

През цялото време се бе измъчвал като в ада — заради нея. През цялото време тя бе живяла тук, във веселия, безгрижен Париж, бе рисувала и се бе забавлявала с бохемско увлечение. Кой ли е любовникът й, питаше се той с ледена ярост. И къде, по дяволите, е детето?

Едуард тръгна към нея. Тя седеше с гръб към него, още не го беше видяла, но другите го забелязаха, престанаха да говорят и се загледаха в него. Софи утихна. Едуард се усмихна мрачно. После сърцето му спря, когато видя как Жорж кляка до нея и бързо й шепне нещо на ухото. Смъртоносен гняв обзе Едуард. Знаеше, че той е нейният любовник. Беше абсолютно уверен в това, както никога досега.

Жорж стана. Софи се обърна бавно, все още седнала, а лицето й бе бяло като току-що изпран чаршаф. Видя го и извика. Жорж застана близо до нея и сложи ръка на рамото й.

На Едуард му се искаше да смете тази ръка и да смете самия него незнайно къде.

Софи стана.

Едуард спря пред нея. Не стори нищо на французина. Вместо това само се усмихна студено. Не се опита да скрие гнева си или да понижи дискретно глас.

— Къде, по дяволите, е детето ни, Софи? — запита той със стиснати юмруци. — И какво, по дяволите, правиш тук?