Светослав Минков

(автор и преводач)

Сърцето в картонената кутия
Роман-гротеска в седем невероятни приключения
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

Фейлетони

Сваляне на всички:

Предговори

Сваляне на всички:

Новели

Повести

Очерци

Разкази

Сваляне на всички:

Приказки

Сваляне на всички:

Пътеписи

Сваляне на всички:

Приказки

По-долу е показана статията за Светослав Минков от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Минков.

Светослав Минков
български писател

Роден
Починал
22 ноември 1966 г. (64 г.)
Националност Флаг на България България
Литература
Жанрове разказ, роман, пътепис, очерк, фейлетон, приказка
Известни творбиДамата с рентгеновите очи
Награди „Нексьо“
Семейство
Баща Константин Минков (1863–1918)
Майка Иванка Бенчева (1868–1953)
Светослав Минков в Общомедия

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач.

Завършил е финансово дело. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител.

Работил е и в българската легация в Токио. Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия'“, написан в съавторство с Константин Константинов. В периода 1925-1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“.

Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав МайринкГолем“ (1926) и „Белият доминиканец“ (1930), „Хиляда и една нощ“ (1957), „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976) и др.

Член на Съюза на българските писатели (СБП).

Член на Българската комунистическа партия (БКП) от 1944 г.

Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.

Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1963).

Биография

Светослав Минков в Токио, 1942 – 1943 г. Източник: ДА „Архиви“
Заедно със съпругата си в Токио 14 юни 1942 г. Източник: ДА „Архиви“

Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир и отраства в семейството на подполковник Константин Минков (1863–1918, роден в Лозенград) и съпругата му Иванка Бенчева (29.9.1868 - 5.4.1953). Той е последното, 4-то дете на своите родители.

Първородният син е Асен Минков (1887–1913), завършил кавалерийската школа във Виена, поручик, загинал в Междусъюзническата война при Босилеград.

Следва сестра му Теодора (Дора) Минкова, (1889 - ?), завършила гимназия в София и следвала в Търговската академия във Виена. Войните й попречват да завърши. По-късно се омъжва за писателя Ст. Л. Костов.

Трети е Иван Минков, който е член на военната организация на БКП и участник в подготовката за атентата в църквата „Света Неделя“.

Основно и прогимназиално образование получава в родния си град. Завършва средното си образование във Втора мъжка гимназия в София (1921) с кратко прекъсване, когато е изпратен да учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия). Не е призован за военна служба и не участвува във войните, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“. В гимназията негов учител е Божан Ангелов, който забелязва интереса на Минков към литература, неговите талант и усърдието, затова го насърчава със съвети. и го насърчава със съвети. За интереса на ученика към руската класика свидетелствува Сава Чукалов, който му преподава руски език.

Още като ученик Минков пише стихове разкази и фейлетони. Сестра му, Теодора (Дора) Минкова, по мъж Ст. Л. Костова, го свързва с изтъкнати писателски среди. Следва славянска филология в Софийския университет. През 1922 Св. Минков и Владимир Полянов основават „Аргус” - първото и единствено за времето си издателство за фантастична литература. Заминава за Мюнхен, където учи в Търговско-стопанска академия (авг. 1922 - септ. 1923). В Германия се запознава с най-новото в немската и световна литература и живопис, изучава естетиката на модернистично диаболистично литературно направление. След завръщането си в България продължава образованието си в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС), но не го завършва. Издава първите си книги свързани с естетиката на диаболизма.

Работи като библиотекар (1924–1925) в Народната библиотека. Въведен от брат си Иван Минков (офицер, майор и деец на БКП) в т.нар. антифашистко движение, Светослав изпълнява куриерски задачи и други партийни поръчения. През април 1925 във връзка с Априлските събития е арестуван заедно с други писатели и е задържан 2 месеца в Дирекция на полицията. По-късно 1926 - 1942 работи като книговодител, началник бюро, библиотекар и др. в Българска централна кооперативна банка, Българска земеделска и кооперативна банка (БЗКБ). Същевременно работи и като редактор в различни издания и издателства. Посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете (от авг. до окт. 1936).

През 1941 е свидетел по първото дело срещу Никола Вапцаров, посочен от самия обвиняем, вероятно заради познанството на Минков с Бойка Вапцарова, която също е работила в БЗК Банка като чиновник, а той като помощник-библиотекар. Главен библиотекар в банката тогава е известният български библиограф Тодор Боров. Минков забавя заминаването си за Япония, за да свидетелства в полза на Вапцаров, като се изказва по художествените достойнства на неговата поезия.

Участва в основаването на Българо-японското дружество за приятелство, а по-късно е служител в българската легация в Токио (май 1942 – ноември 1943) като драгоман (преводач). Освободен е от Министерство на външните работи и изповеданията на 21 март 1944 г.

Посещава нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Деветосептемврийския преврат 1944 заварва писателя „безработен“. Постъпва веднага в редовете на комунистическата партия - БРП(к). Започва работа като коректор във в. Работническо дело (септ. 1944 - дек. 1945), редактор във в. „Отечествен фронт“ (1946), в сп. „Български войн“ (1952-1954), в Българска кинематография, главен редактор (1954–1956) и редактор (1956–1962) на издателство „Български писател“.

Писателят има страст и възможност да пътува в редица страни на Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. Сътрудничи с разкази, стихове, фейлетони, приказки, пътеписи, статии, реплики и епиграми на редица периодични издания: Българан, Литературен глас, Литературни новини, Мисъл, Развигор, Съвременник, Кормило, ЛИК, Стрелец(Изток), Вестник на жената, сп. Хиперион, сп. Българска мисъл, сп. Златорог и др., а след 9 септември 1944 на в. Работническо дело, в. Литературен фронт, в. Стършел, сп. Септември, сп. Пламък и др.

През 1983 г. с решение на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет - гр. Перник, Окръжната библиотека получава името „Светослав Минков“, сега Регионална библиотека „Светослав Минков“.

Творчество

Получил солидно образование, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.

Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списание „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.

Към края на 1920-те години Минков се преориентира към един по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.

В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.

В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.

Със своите творби Минков се утвърждава и като един от първите значими представители на фантастичното в българската литература.

Произведения

  • „Синята хризантема“ (разкази, 1922)
  • „Часовник“ (гротески, 1924)
  • „Огнената птица“ (четири разказа, 1927)
  • „Игра на сенките“ (1928)
  • „Къщата при последния фенер“ (1931)
  • „Автомати“ (невероятни разкази, 1932; 1935; 1947)
  • „Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения“ (в съавт. с Константин Константинов) (1933; 1939; 1986)
  • „Дамата с рентгеновите очи“ (разкази, 1934; 1945; 1946; 1982)
  • „Чуднат касичка“ по Андерсен) (1934; 1940)
  • „Захарното момиче“ (приказки, 1935)
  • „Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“ ( 1936; 1945)
  • „Маскираната лисица“ (приказка, 1936, 1957; 1962; 1968; 1984; 1991)
  • „Разкази в таралежова кожа“ (1936, 1947)
  • „Гост“ (разказ, 1938)
  • „Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора (1938; 1943; 1946)
  • „Желязната къщичка (1941)
  • „Японската литература. Начало, развитие, представители“ (1941)
  • „Маймунска младост“(разкази, 1942)
  • „Лъв и жаба“(1943)
  • „Лунатин“ (хумористични разкази, 1945)
  • „Избрани произведения“ (1947)
  • „Колет от Америка“ (разкази и фейлетони, 1950)
  • „Империя на глада“ (1952; 1956)
  • „Месечно“ (1954)
  • „Отвъд океана“ (разкази и очерци, 1954)
  • „Избрани произведения“ (1955)
  • „Цар Безсънко“ (приказки, 1956; 1972; 1973)
  • „Призракът от Кандари“ (разкази, 1959)
  • „Бракоразводно сражение“ (разкази, I960)
  • „Избрани произведения в 2 т.“ (1962)
  • „Патент САС“ (четири разказа, 1963)
  • „Как гарджето стана певец“ (приказка, 1965)
  • „Снежният човек и врабчето“ (1965)
  • „Паноптикум „Лайхенвалд“ (разкази, 1966)
  • „Избрани разкази“ (1967)
  • „Джуджето Тинтирин“ (приказка, 1968)
  • „Приказки“ (1971; 1977)
  • „Алхимия на любовта“ (избрани разкази, 1972)
  • „Съчинения в 2 т.“ (1972)
  • „Разкази, пътеписи“ (1976)

Източници

Външни препратки