Емил Верхарн
Тритѣ приятелки

Основния учитель ги наричаше тритѣ Парки. Всѣки четвъртъкъ, къмъ четири часа, тѣ се събираха на чаша кафе. Ако срещата ставаше у Дидже Кникелбелъ, сухата Триенъ Пикъ пристигаше, съ ударитѣ на бастона си по тротуара, презъ улицата дю Куванъ. Когато пъкъ Ванъ Бибикъ, по-пъргава, но и по-нерешителна, поради своето кѫсогледство, заобикаляше ѫгъла о Пюсъ. Отъ този мигъ тѣ тръгваха заедно и почваха да се оплакватъ една на друга отъ болкитѣ си. Едната казваше: „Беднитѣ ми очи“, другата: „Бедния ми кракъ.“ Тѣ свършваха разговора си съ едно „но да вървимъ“, като се примиряваха по такъвъ начинъ, съ всичкитѣ човѣшки тегла изъ пѫтеката на житейското люшкане.

Дидже живѣеше близо до единъ молитвенъ параклисъ. Предъ него дветѣ старици се спираха за мигъ да се помолятъ. Едно голѣмо разпятие на Христа се извиваше тамъ, подъ вѣнецъ отъ грамадни бодли, падналъ надъ очитѣ, съ острие отъ копие, забодено между ребрата и съ една болна гримаса, така страшно предадена, че есенно време, въ часове на силенъ вѣтъръ, хората казваха: „Слушайте, самъ Господъ разтърсва разпятието си“.

Отъ своя прозорецъ, Дидже тайно наблюдаваше приятелкитѣ си. Когато тѣ свършваха молитвата, тя веднага отваряше вратата и имъ сваляше наметалата. Закуската стоеше готова на масата. Но Ванъ и Триенъ не бързаха да седнатъ. Тѣ разглеждаха стаята, ивицитѣ отъ хубавъ черъ зибелинъ около мебелитѣ, и ортензиитѣ, които разтваряха розовитѣ си очи въ гѫсти букети. После, всѣка отъ тѣхъ се отпущаше върху своето обичайно кресло и дветѣ котки скачаха на колѣнитѣ имъ въ лакомо очакване.

Триенъ Пикъ ги милваше по главата и разказваше за стотенъ пѫть историята на тѣхната майка, която преминала рѣката нощемъ, посрѣдъ течението, за да ги пренесе долу, въ хамбара на лодкаря. Тя се преструваше, че сама не вѣрва това и усилваше разказа си съ въпроса: „Възможно ли е да се преплува четири пѫти рѣката — два на отиване и два на връщане?“ И въ заключение прибавяше: „Свещеника ми разказа това“.

Ванъ отсѣче: „Една котка никога не ще може да направи такова нѣщо“. А скрито въ мисъльта й се четѣше: „Сигурно и мѫжетѣ не падатъ по-долу отъ женитѣ“.

„Да, това е съвършено вѣрно“, отвърна съ погледъ старата Пикъ.

Тѣ млъкнаха за мигъ, но Ванъ Бибикъ започна да разказва нѣщо много по-странно. Единъ недѣленъ день презъ миналото лѣто, хората отъ Бесродъ завързали цѣлъ купъ бѣли конци за краката на стотина мухи, които пропѫдили надалечъ съ парцали. Тѣ хвъркнали, но на отсрещния брѣгъ на Шелда били изловени почти всичкитѣ. Триенъ Пикъ се усъмни въ истинностьта на разказаното, само за да даде възможность на приятелката си да прибави веднага: „Сестритѣ отъ Свети Венсанъ потвърждаватъ това чудо“.

Камбанитѣ на Анжелусъ забиха. Тритѣ жени се изправиха и започнаха да се кръстятъ. Когато свършиха молитвата, на масата бѣ сложена една нова дълбока чиния и Триенъ намаза хлѣба си съ сиропъ. Деня угасваше. Слугинята излезе да спусне капацитѣ на затворената стая и тритѣ приятелки се настаниха да слушатъ минувачитѣ.

Чуваха се стѫпки, които идѣха отъ края на селото, приближаваха се, изтропваха по отсрещния тротуаръ, после изчезваха и мълчанието отново се възцаряваше.

„Това е часовникаря Клесъ, който връща часовника на кмета. Ето и Жанъ Месъ, вѫглищаря. Азъ чувамъ какъ гвоздеитѣ на обущата му скърцатъ по камънитѣ.“

„Мълчете, това е замѣстника на енорийския свещеникъ, който отива у Годшапови: тѣхния синъ едва ли ще преживѣе нощьта.“

„Не е вѣрно, това е свещеника. Само той ходи така тежко. Струва ми се, че чувамъ ударитѣ на звънчето за причастие“…

„Това е звънчето на продавача на газь. Той вози своята огромна бъчва на двуколката.“

Тѣ млъкнаха. Единъ силенъ шумъ, който разтърсваше въздуха, долетѣ до ушитѣ имъ отъ къмъ полето. Триенъ, макаръ да разбираше добре, че само една товарна кола може да вдигне такъвъ трѣсъкъ, престори се на вѣрваща въ катастрофитѣ.

„Не би ли казалъ човѣкъ, че това е свършека на свѣта?“

Ванъ, ужасена, не отговори нищо. Но вече се чуваше конски тропотъ и дрънкане на вериги, люлѣещи се въ такта на езда: това бѣше бирената кола на кръчмаря Блесъ, която предизвикваше въображаемото нещастие.

Запалвача на уличнитѣ фенери премина, като докосваше слабо стенитѣ съ стълбата си. Той куцаше и пѣеше:

Луната Анна

нѣма друго

освенъ единъ дукатъ злато отъ Фландрия,

но кой измежду насъ,

билъ той лудъ или евреинъ,

ще може самъ да го открадне?

„Е добре, азъ знамъ човѣка, който го открадна. Той го извади отъ дъното на единъ кладенецъ, оползотвори го и забогатѣ. Казва се Клесъ и е мой братъ.“

Ванъ изведнъжъ заговори бързо. Тя бѣше наследница на Клесъ: единъ день сигурно ще бѫде богата. Като пресмѣтна мислено смъртьта и наследството, тя продължи безъ прекѫсване.

„Тогава азъ ще върша добри дѣла. Ще подаря на Братството една великолепна кутия за светитѣ дарове, ще имамъ въ църквата столъ отъ акажу и единъ дебелъ килимъ за беднитѣ ми нозе. Ще имамъ така сѫщо и вино въ избата, за да черпя замѣстника на енорийския свещеникъ. А на васъ Триенъ и на васъ Дидже ще дамъ по една броеница отъ седефъ и сребро, благословена въ Римъ, и ще ви отпусна действително пари за едно свето пѫтешествие. Ще стана игуменка на Свети Розеръ и преди смъртьта си ще направя едно такова значително завещание на църквата, че за моята душа ще се четатъ хиляди молитви.“

Като каза това, Ванъ Бибикъ направи едно движение, което я издигна цѣла отъ креслото. Котката скочи като ужилена отъ колѣнитѣ й. Настѫпи мълчание. До този мигъ Дидже не бѣ казала нищо друго, освенъ „да“ и „не“, само за да съсрѣдоточи вниманието си върху една малка и нищожна брънка отъ веригата на възкресенитѣ спомени. Сега тя заговори за стария Пиеръ Тисъ, който умрѣ миналата недѣля самъ, облегнатъ на прозореца си, презъ време на литургията. На излизане отъ църквата, цѣлото село можа да го види, седналъ задъ стъклата, бледенъ и вцепененъ като светия въ стъкленъ шкафъ. Направиха му едно достойно погребение. Цвѣтята бѣха въ изобилие. Букета, който стоеше въ този мигъ на масата, бѣше дори докосналъ неговия ковчегъ.

И предугадила любопитството на приятелкитѣ си, Дидже призна, че той й бѣ даденъ следъ погребението отъ гробаря.

Говориха още за основния учитель, за калугера отъ ордена на Свети Франсоа, който проповѣдваше уединение, за просяка съ мишия профилъ, който всѣка седмица тръгваше на ловъ по вратитѣ. При все това, въ разговора липсваше оживление. Едно спотаено, но дълбоко вълнение смущаваше тритѣ приятелки.

Тогава Дидже, която не само не бѣ забравила, че нѣкога и тритѣ обичаха до лудость хубавото хлапе Пиеръ Тисъ и че буйно се ревнуваха и пращаха една друга по дяволитѣ, но помнѣше още каква бѣше тя, предпочитаната, раздѣли букета отъ бледи виолетки на три части, запази най-малката за себе си, а другитѣ две сложи въ беднитѣ старчески рѫце на своитѣ другарки.