Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том 1. Разкази и фейлетони

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Александър Денков

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

Издателство „Български писател“, София, 1982

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново, 1982


Вие навярно познавате часовникаря Асадур Трембелян. Той е арменец и има жълто лице, гърбав нос, катраненочерни очи и дебели вежди. Когато се усмихне, устата му стига до ушите. А ушите му приличат на големи раковини.

От сутрин до вечер Асадур Трембелян седи приведен над своята работна масичка в десния ъгъл на кафене „Цейлон“ и въоръженото му с цилиндрична лупа око изглежда като изскочило из орбитата. Той се взира в разглобените механизми на старите повредени часовници и ги човърка с острите си щипци. Ще улови някое назъбено колелце и ще го натопи в чинийката с бензин, ще изтегли тънка като червейче пружинка и ще я скрие под стъклен похлупак. И току-виж, че счупеният часовник започва да трака отново и да гризе като молец часовете, когато зарадваният му притежател го спусне отново в джоба си.

В празнични дни масичката на Асадур Трембелян стои покрита с черна мушама. Тогава Асадур се облича в нови дрехи, стяга шията си в колосана яка, връзва си пъстра вратовръзка като пауново перо, взема в ръката си бастун с озъбена кучешка глава на дръжката и тръгва на разходка. Валчестото му тяло се люлее смешно върху тънките му криви нозе. Из улиците минава сякаш не човек, а някакво живо махало на часовник. Асадур обикаля всички краища на града, явява се дори в предградията и когато умората го налегне, загубва се в тъмното преддверие на някое малко кино. Той не обича да ходи по кафенета. Дотегнали са му и празният брътвеж на безделниците, и неспирното тракане на табладжийските пулове в онова задимено кафене, където той се е сврял по неволя в един от ъглите. Най-голямата наслада за Асадур е да закове очите си в екрана и да гледа как Хари Пил се катери по покривите на летящи влакове или да следи усмихнат комичните подвизи на Лаурел и Харди, които се бият с торти и заливат улиците на цял град с каймак. Когато излезе от киното, навън е вече късна вечер. Асадур Трембелян мига като прилеп срещу светлината на електрическите лампи и се запътва доволен към къщи. Там той потъва в тишината на своята тясна северна стаичка, сварява си чай на тенекено спиртниче, после откачва от стената една мандолина със седефени звезди по дръжката, струните избръмчават предупредително и тънкото целулоидно перце започва да рони звуците на увертюрата от „Багдадският халиф“. Асадур Трембелян свири с увлечение и сам се опитва да тананика мелодията. Така минава последният час от празника, докато сънят нахлуе като топъл ветрец в тясната стаичка и облъхне клепачите на нашия самотник. Асадур се мушва в леглото си, сплесва гърбавия си нос о коравата възглавница, полуотваря уста и заспива дълбоко. Понякога той не сънува нищо, понякога разговаря с някой клиент, който му дава за поправка часовник с мустаци вместо стрелки, друг път пък вижда покойния си баща на бял кон и хуква подире му, а баща му се превръща в щъркел, разтваря клюн и иска да го глътне.

И после идва отново работният ден, в който Асадур Трембелян седи приведен над малката си масичка в кафене „Цейлон“. Той върти бавно своята страшна глава на циклоп с изпъкнала цилиндрична лупа на окото, разтваря капаците на старите часовници и съживява угасналите им машини.

* * *

Накрай града, зад каналите с тежка чугунена вода, която гърми под каменни мостове, се разгръща широката арена на гергьовденски събор. Тук са разпънати безброй палатки, пълни с хиляди чудеса: панорами и циркове, стрелбища и менажерии, евтини лотарии с порцеланови кани и ръждясали револвери, моментални фотографии и кабинети с восъчни кукли, представящи убийството на Умберто III, гилотинирането на Ландрю и раждането на Исуса в яслите. Свирят латерни и музики, чуват се гърмежи, крясъци и викове. И сред целия тоя панаирен шемет стоят като омагьосани тълпи от деца със счупени гевреци в ръцете, слугини с пембени целулоидни обици, безделници с нахлупени до ушите каскети, разсилни, войници и пийнали веселяци.

Шарлатани и фокусници реват с прегракнали гласове:

— Професор Мория Джим и тайната на говорящия череп!

— Една необикновена игра на природата! Детето с две глави от Сингапур!

— Тяло-змия, глава-момиче! Пее, говори и отговаря на вашите запитвания!

— Най-големият крокодил на света! От главата до опашката четиринайсет метра! От опашката до главата единайсет метра! Всичко двайсет и пет метра!

Хората не могат да устоят на изкушението. Полузамаяни, полуизплашени, те пристъпват със свити сърца зад дрипавите завеси на палатките, където се крият чудесните изненади на тоя пъстър и недействителен свят.

Асадур Трембелян върви като насън из навалицата: ушите му звънят, очите му са широко разтворени като на сомнамбул. Пред входа на една палатка със зелени колони той се спира и чете грамадните бели букви под образа на някаква женска глава с разплетени коси:

МУЗЕУМ „ТАНАГРА“

 

Невиждана досега сензация!

Никаква оптическа измама!

Мадам Лили е обекта, който 40 дни престоя в гробницата на Далай-Лама в Бомбай!

Да влезе или да остане? Женската глава, нарисувана със зловеща несръчност над колоните на палатката, се огъва леко от вятъра и сякаш му кима да влезе. Асадур Трембелян се качва по трите дървени стъпала, купува си едно червено билетче и полутъмният отвор на завесата го всмуква в примамливата си неизвестност.

Няколко мига той крачи почти пипнешком, сетне пред погледа му се открива съвсем неочаквано едно вълшебно зрелище. В дълбок дървен ковчег, боядисан със златна боя, лежи полугола жена с притворени клепачи и със сочни карминени устни. Намазаното й с белило лице напомня лакирания образ на карнавална маска, широките й рамене са покрити с тънък воал, през който прозира восъчната мекота на плътта й. Тая жива кукла диша тежко и едрите портокали на гърдите й ще се пръснат сякаш под атлазеното й елече. Жената лежи неподвижно, разплетените й руси коси заливат ръцете й, две стари пантофки от избеляло мораво кадифе се подават в края на ковчега, където са събрани нозете на изпънатото тяло.

Онемели от учудване, запленени в някакво странно очарование, посетителите обикалят бавно около златния ковчег. Очите им са впити в спящата хубавица, изгряла като знамение между сивите стени на бедната палатка. За пръв път лицето на Асадур Трембелян пламва и се облива с руменина, ноздрите му потреперват, зениците му се помътват. Разголената плът на жената в ковчега събужда у него едно парливо чувство, което разтапя всички клетки на тялото му в сладка и мъчителна тревога. Докато той стои прехласнат и се мъчи да овладее внезапно бликналата си страст, един човек в жълта мантия и с алена чалма на главата издига театрално ръка и обяснява на публиката:

— Уважаеми господа! Пред вас се намира жената на абисинския консул в Мадейра, всемирно известната мадам Лили, чиято покъртителна история бе подробно описана от вестниците преди няколко години. Както си спомняте, мадам Лили е пътувала с керван през Сахарската пустиня, когато из един оазис изскачат насреща й пирати, избиват по най-зверски начин телохранителите й, а самата нея пленяват и продават за два милиона лири стерлинги на страшния магьосник, хиромант и мормонт Далай-Лама в Бомбай. Разбира се, негово превъзходителство абисинският консул организирва веднага потеря и тръгва по следите на изгубената си жена, но, за нещастие, цялата негова експедиция попада в епицентъра на един тайфун, където загива при най-трагични обстоятелства. Тогава именно прочутият филантроп лорд Базилико Фунта се заинтересува от случая и с помощта на един отред доброволци успява да проникне в непристъпната пещера на магьосника Далай-Лама, разположена сред скалистите върхове на високите бомбайски планини. С риск на живота си лорд Базилико Фунта влиза в пещерата, обезглавява страшния магьосник и се спуща в подземната гробница, за да спаси невинната жертва. След дълга и опасна борба с драконите прочутият филантроп наистина сполучва да се добере до златния саркофаг, в който мадам Лили е лежала цели четиридесет дни като египетска мумия. Най-сетне нещастницата бива дигната и пренесена в Европа, но и до днес още тя продължава да се намира в същото тежко каталептично състояние. Уважаеми господа! Феноменалната жена, която виждате сега пред себе си, спи непробуден летаргичен сън благодарение на заклинанията, с които я е омагьосал завинаги нейният похитител Далай-Лама. Най-известните световни лекари и професори са правили опити да я събудят, но, за съжаление, това не им се е удало. Мадам Лили спи вече пета година без никаква опасност за нейното здраве. Кръвообращението й е съвсем правилно и пулсът й е нормален. Това може всеки да установи, тук няма никаква оптическа измама, уважаеми господа! Моля, заповядайте и проверете биенето на сърцето й!

Човекът с алената чалма отдръпва леко крайчеца на воала, който обвива като дим раменете на живата кукла. Хипнотизираните посетители гледат унесено мъченицата и не мърдат от местата си. Необикновената история на тая жена звучи все още в ушите им и разпаленото им въображение ги разхожда из далечната пещера на страшния магьосник Далай-Лама.

— Моля, господа, не се страхувайте! — подканя повторно човекът с чалмата, като протяга ръка и я слага върху гърдите на жената в ковчега. — Всеки от вас може лично да провери как бие сърцето на мадам Лили!

Публиката се раздвижва. Един по един присъствуващите се опомнят и се надвесват над златния ковчег. Протягат ръце и запечатват изпотените си длани върху топлата гръд на спящата вълшебница.

— Бие ли бе, Стояне? — шепне някой.

— Бие. Също като на жив човек.

Асадур Трембелян преглъща смутено и сам се приближава до мадам Лили. Зашеметяващо ухание облъхва лицето му, когато той се навежда над нейното стройно тяло, разтопено сякаш в ковчега. Пръстите му докосват предпазливо бялата мраморна плът, сетне се впиват в атлазеното елече. Една огнена тръпка го разтърсва до обезумяване, нещо го стиска за гърлото и изведнъж в замъгления му мозък проблясва нелепата мисъл да се хвърли върху тая полугола жена, да я захапе, да я разкъса…

Но какво е това? Миражът изчезва и щастието се изплъзва из ръцете му. В същия миг в палатката се втурва някакъв запъхтян човек с прошарени мустаци, с мазен каскет на главата и в скъсани дрехи. Едрата му възбудена фигура изпълва неочаквано цялата палатка и всички наоколо стават съвсем малки, като джуджета. Великанът се спуща право към човека с жълтата мантия, хваща го за гушата и му удря няколко плесници. Човекът в мантията побледнява и алената му чалма провисва смешно зад врата му.

Публиката замръзва в нова изненада. Никой не може да разбере какво става. Асадур Трембелян се дръпва като ужилен от ковчега и се залепва о дебелата греда на палатката.

— Мръсник! — крещи мъжът с прошарените мустаци. — Да не мислиш, че съм оженил дъщеря си за теб, да я показваш по панаирите! Пиянкаджия! Не те е срам! В тюрмето ще те закарам, да знаеш!

И веднага след това великанът връхлита върху жената на абисинския консул, сграбчва я за ухото и я измъква из златния ковчег.

Жената отваря очи и се събужда. Разголена, с разплетени коси и с изкривено от бяс лице, тя се изскубва из грубата лапа на нападателя си и изпищява с дрезгавия глас на уличница:

— Да се махаш оттука, идиот! Всеки печели хляба си, както може!

— Кой? Аз ли да се махам? — озъбва се бащата и брадясалият му образ става страшен. — Аз ли да се махам? — повтаря в просъница той и блъсва дъщеря си в платнената стена.

Палатката потреперва. Едва сега човекът с жълтата мантия идва на себе си. Като изневиделица в ръката му се издига тежък железен лост. Той пристъпва настръхнал до мъжа с каскета и стоварва лоста върху главата му.

Посетителите свиркат. Илюзията на чудесното зрелище е опръскана с кръв. Действителността е по-силна от измислицата. Явява се полиция. Какъв е тоя скандал?

Човекът с жълтата мантия излиза напред, воден от двама стражари. До него залита раненият и пипа уплашено окървавеното си лице, като че ли иска да се увери дали не го е изгубил. След двамата мъже върви жената от златния ковчег, облечена в мръсна зелена рокля. Сега тя е като всички други жени.

Минават няколко часа и на мястото на палатката остава само един черен квадрат гола земя с четири бели колчета по ъглите.

* * *

Тая вечер Асадур Трембелян не свири на мандолината. Той лежи в леглото си, гледа тавана и една студена мисъл капе дълбоко в мозъка му като неспирна дъждовна капка във водосточна тръба: „Всеки печели хляба си, както може.“

После Асадур заспива. През съня му минава един златен ковчег. Една жива гола кукла. Един човек с мантия. Един грозен мъж с каскет и с окървавено лице. И всичко това се върти от някакво грамадно назъбено колело — също като колело на часовников механизъм — и потъва в мрак.

Край
Читателите на „Жената в златния ковчег“ са прочели и: