Включено в книгата
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Niya (2013)

Издание:

 

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори

Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

 

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

 

Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.

 

Код 25 9536172711/5506-38-82

 

Издателство „Български писател“, София, 1982

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново


Пътуването

Да разгърнеш географския атлас и да усетиш под пръстите си шарените кожи на петте материка, да надникнеш в пъстрата стъклопис на тоя чуден прозорец, който ще ти открие очертанията на незнайни земи, полушария и морета — ето едно незабравимо удоволствие, което човек изпитва преди отпътуването си за някоя далечна страна. Разтворил пред себе си атласа, скорошният пътник дълго плъзга показалеца си по картата, над планини и крайбрежия, над цифри и меридиани, докато най-сетне спре на оная точка от земното кълбо, дето кракът му ще стъпи след седмици или след месеци.

В такива минути въображението ни рисува картини, една от друга по-примамливи. Някаква потайна радост вълнува всяка клетка на тялото ни, ускорява биенето на сърцето ни, замъглява съзнанието ни като опиумен дим. Хората и предметите около нас стават прозрачни — през тях ние виждаме само едно: земята, в която отиваме.

Ето продавача на пътния билет, ето дрогериста, който ни подава необходимите тоалетни дреболии за малкия ни ръчен куфар, ето паспортния чиновник, важен и строг като дворцов маршал. Тия неволни участници в нашето заминаване са ни сякаш отдавнашни познайници. Ние им се усмихваме и се чудим защо те са тъй равнодушни към нас…

Така, в това трескаво състояние на постоянно растяща приятна тревога и на несъзнателно отчуждаване от окръжаващата ни действителност, настъпва часът, когато ние затваряме куфарите си със смътното чувство, че сме забравили да сложим още нещо в тях.

После ние стоим на перона на гарата с пардесю в ръка и с някакво пакетче, което са ни дали в последния момент. Близките ни и приятелите ни подхвърлят шеги и се опитват да ни заприказват. Отговаряме им разсеяно, бъркаме непрестанно в джебовете си и търсим паспорта, или пък си спомняме съвсем неочаквано, че сме пропуснали да си вземем сбогом от оня далечен сродник, когото виждаме на трите години веднъж, но който все пак си е присвоил необяснимото право да се сърди, ако заминем за някъде, без да му се обадим.

Идва влакът. Качваме се в един от вагоните и се показваме в рамката на някой прозорец. Сега изпращачите са по-мълчаливи. Връзката между нас и тях е вече наполовина прекъсната. Само някаква невидима жица все още виси във въздуха и по тая жица се търкулват като редки дъждовни капки няколко насила казани думи, за да се наруши мълчанието между прозореца и перона.

Тогава бие последният звънец. Локомотивът свирва и съскащата от ноздрите му пара пресеква внезапно. Колелата на вагоните скръцват, влакът се плъзва по безкрайния лъскав магнит на релсите.

И пътникът изчезва в чудесната неизвестност, минава мостове, тунели и гари, слиза в непознати градове и хотели, пише къси писма и в бързината си залепва накриво пощенската марка, потъва в хладния покой на старинни църкви или пие коняк из пристанищните барове, почива си на палубата на някой океански параход под топлия полъх на пасатните ветрове и се сближава с хора, които не ще види повече в живота си.

Нови светове, просторни и загадъчни, се откриват пред погледа ни. Всяко незначително събитие и бегла преживелица добиват за нас особен смисъл. От това леко докосване до неизвестното дори най-дребните неща ни изглеждат невероятно уголемени, като в някаква магична панорама с увеличителни огледала.

Късно след завръщането ни от далечните и сякаш сънувани места ние откриваме с учудване в гънките на някои забравени из куфарите обуща може би прашинки от червената земя на бразилските кафеени плантации, дето сме спирали случайно. Това е наистина най-реалната следа от нашата странна самоизмама, наречена пътуване. Но обущата се изчистват отново и тухленочервеният прах по тях се изгубва.

Остават само прашинките, полепени по паметта ни. Те фосфоресцират дълги години в съзнанието ни и напомнят мигащите фарове на ония брегове, които някога са минали пред очите ни като плаващи миражи.