Трите коня (Литовска приказка)

Не зная в коя страна и в кои времена, но имало някога един цар. Той владеел и гъсти гори, и широки поля, и тучни ливади. Всичко би било добре, но ето че сеното от ливадите започнало да се губи. Всяка нощ сякаш вятърът отвявал по три купи. Царските слуги се изпотрепвали от ходене, не си доспивали нощем, но каква полза! Нито крадеца хващали, нито сеното могли да опазят.

Тогава царят заповядал да разгласят по цялото царство неговата воля:

„Който хване крадеца — макар и да е последният бедняк, — нему царят ще даде за жена една от трите си дъщери.“

А недалеч от царския палат живеел селянин и тъкмо по това време неговите трима синове били поотраснали.

Големият син — най-умният — чул за царското желание и казал:

— Мамо, татко! Ще отида да хвана крадеца. Може би ще видите как вашият син ще се венчае за царска дъщеря!

— Добре — отвърнал бащата. — Върви.

А майката нищо не казала, само опекла един бял хляб, отрязала къс сланина, сварила яйца и като сложила всичко в една торба, пожелала на сина си добър път. Той бил нейният любимец.

Отишъл големият син в царската ливада, седнал под една купа сено, сложил пред себе си торбата с храна и се заловил за работа — чука яйце след яйце, похапва си хляб и сланина.

Тогава из тревата изскочил един гущер и му рекъл:

— Дай и на мене малко. Гладен съм.

— Виж го ти какво е намислил! — отвърнал големият син. — Да не би за теб да се е трудила майка ми? Я се махай, докато не си си изпатил.

— Добре — казал гущерът. — Само запомни: каквото си намислил, няма да стане.

И изчезнал, сякаш потънал вдън-земя.

А големият син се наял до насита и се изкачил на купата.

„Отгоре — мислел си — ще мога да виждам цялата ливада.“

Седял той на купата, седял, гледал, гледал и… заспал. Събудил се на сутринта, а купата под него я няма. И две други купи, които стояли до нея, също ги няма.

Какво да прави! Замъкнал се големият син в къщи.

А средният брат — и той бил умен — му се присмива:

— Макар да си голям, но умът ти не достига. Ще отида аз и непременно ще хвана крадеца.

И отишъл. Но и с него се случило същото, каквото преживял големият.

Тогава най-малкият син, когото всички смятали за глупак, казал:

— Татенце! Майчице! Защо пък да не отида аз? Може би ще хвана крадеца.

— Къде ще вървиш! — завикали всички. — Умните не го хванаха, че ти, глупакът, ли ще го хванеш? Няма да ходиш.

Най-малкият не искал и да слуша. Грабнал той коричка хляб — майката нищо не му дала за път — и потеглил.

Право в царския палат отишъл и рекъл:

— Я ми покажете царските дъщери. Трябва да ги видя: млади ли са, хубави ли са? Може би не ще си струва труда да се мъча заради тях.

Царят и придворните се присмели на селския момък, но все пак му показали дъщерите.

— Е, как — рекъл царят, — харесаха ли ти моите дъщери? Или може би са стари за теб, или пък не са хубави?

— Не, хубави са — отвърнал най-малкият син. — Всичките са хубави като слънцето, но малката най-много ми харесва. Нея ще взема за жена, когато хвана крадеца.

— Най-напред го хвани — рекъл царят, — че после се сватосвай.

— Ще го хвана — казал най-малкият син.

Снел калпака си, поклонил се на царските дъщери и отишъл в ливадата.

Застанал сред ливадата и се замислил:

„Какво да правя? Да похапна ли най-напред, а после да пазя, или най-напред да попазя, а после да хапна?“

И решил — най-напред да похапне, а после да пази.

Едва седнал, под една купа сено и измъкнал коричката хляб, гледа — към него тича един гущер.

— Дай и на мен — казал гущерът. — И аз искам да ям.

— Нямам много храна — отвърнал най-малкият син, — но половината от това, което имам, ще ти дам.

Гущерът мигом глътнал хляба и рекъл:

— Каквото си намислил, ще стане. Качи се на купата и си спи спокойно. Щом дойдат крадците, аз ще те събудя, а след това внимавай. В полунощ ще се явят три коня за царското сено — хвани двата за гривите и сам седни на третия. Не се бой от нищо — всичко ще излезе на добър край.

Тъй и сторил най-малкият син: качил се на купата и заспал.

В полунощ гущерът го подраскал с крачето си по бузата. Той се събудил, разтъркал очи и гледа — право от облаците се спускат три коня. На единия опашката сияе като сребро, на другия блести като злато, на третия святка като елмаз.

Конете се спуснали — и към сеното. Тогава най-малкият син се изправил на крака, хванал двата за гривите и се метнал на третия.

Какво станало?

Издигнали се конете към небето. Свило се сърцето на най-малкия син, ушите му пищят, косата му се развява от вятъра.

До самите облаци излетели конете и зацвилили:

— Слизай, човече! Иначе зло ще патиш.

— Няма да сляза — отвърнал най-малкият син. — Искам да се поразходя още малко.

Отново се понесли конете. Чак до звездите долетели и зацвилили:

— Слизай, човече! Ще си изпатиш!

— Ще видим кой ще си изпати — отвърнал най-малкият син. — Та вие цели сте покрити с пяна, а на мен нищо ми няма — държа се.

Още по-бързо се понесли конете, до луната стигнали и за трети път зацвилили:

— Слизай, човече! Ще си изпатиш!

— Бих слязъл, но вече много високо сте се дигнали — отвърнал най-малкият син. — Оттук не мога да стигна земята с нозете си. Като ви омръзне да летите по небето, спуснете се на земята — тогава ще сляза.

Нямало що да се прави! Втурнали се конете надолу, полетели като камъни от планина.

Най-малкият син не успял дори да мигне, а те вече стъпили с копитата си на земята.

— Е — казали конете, — ти ни надви. На такъв човек като тебе не е срамота да се послужи. Сега снеми юздите ни и ги скрий в пазвата си. Щом ти се поиска да се поразходиш на кон, размахай която щеш юзда — ние мигом ще се явим при теб. Ако размахаш сребърната — ще дотича сребърният кон. Ако размахаш златната — златният кон ще застане пред теб. Дадеш ли знак с елмазната юзда — чакай елмазния кон. И на какъвто кон скочиш, в такива дрехи ще бъдеш пременен. На сребърния кон ли седнеш — в сребро ще бъдеш облечен, на златния — в злато ще заблестиш, а пък елмазният кон ще те обсипе от главата до петите с елмази. Да, а царското сено вече няма да пипаме, не бой се.

Казали това конете и изчезнали, като че не са и били. А най-малкият син дочакал утрото и отишъл в палата.

— Венчайте ме сега за малката царкиня — рекъл на царя. — Всичките купи сено си стоят, както си бяха.

Царят излязъл на ливадата и преброил купите. Наистина всички стояли непокътнати. Не знае само царят да се радва ли, или да тъжи. Никак не му се искало да даде дъщеря си на селски момък.

— Слушай — рекъл царят. — Вземи сто жълтици и върви, отдето си дошъл. На теб дъщеря си не давам.

— Че какво — отвърнал най-малкият син. — Само глупаците се отказват от пари. А пък дъщеря си ако не искаш да дадеш сега, после тя сама ще ме избере за годеник. Аз съм още млад, мога да почакам.

— Ех, момко, дълго ще има да чакаш! — рекъл царят и му наброил сто жълтици.

Най-малкият син взел парите, сложил ги в джоба си и се замислил.

„Ако занеса парите в къщи — мисли си, — ще ми ги вземат братята.“

И не си отишъл у дома, а се отбил при царския градинар и го помолил да го вземе за ученик. Всичките пари му дал в предплата за учението.

Точно след една година царят пак разгласил своята воля:

„В еди-кой си ден, в еди-кой си час най-голямата царска дъщеря ще си избира годеник. Който момък от знатен род иска да се ожени за нея, нека отиде в царския палат.“

А царкинята била хубава и царят й давал голяма зестра. Защо пък да не се оженят за нея? И започнали от всички страни да се събират князе в палата.

В определения ден призори царският градинар набрал от градината най-хубавите цветя и поръчал на ученика си да ги занесе на най-голямата царкиня.

Момъкът взел букета, изтичал при кулата, дето живеели царкините, и почукал на прозорчето.

— Хей, царкиньо, вземи тоя букет! Градинарят поръча да ти го предам.

Тогава и трите царкини надникнали през прозореца, а най-голямата протегнала вече и ръка.

А ученикът на градинаря извадил от букета най-красивото цвете, подхвърлил го незабелязано на най-малката царкиня и после дал целия букет на голямата дъщеря.

Тя взела букета, а на ученика дала четири златни монети.

Той ги скрил и се върнал при градинаря.

— Е, какво — попитал градинарят, — занесе ли букета?

— Занесох го — отвърнал ученикът.

— А царкинята нищо ли не ти даде?

— Нищо, само заръча да отида на площада — да погледам как ще си избира годеник!

— Как ще отидеш на площада! — казал градинарят. — Там всички са князе и знатни гости… Не, ти ще си седиш у дома.

— Добре — отвърнал ученикът. — Ще си седя у дома.

Отишъл той настрана, извадил златните монети и започнал да си играе с тях, да ги подхвърля от ръка в ръка.

— Какво е това? — пита градинарят.

— Някакви копчета — отговаря най-малкият син. — Намерих ги на пътя. Виж как блестят.

„Ех, че глупак! Не може да различи монети от копчета!“ — помислил си градинарят и рекъл на ученика:

— Наистина хубави копчета. Я дай да ги скрия. Ако намериш още, ще ти ги зашием на куртката.

— Пусни ме на площада — казал ученикът, — тогава ще ти ги дам.

— Е, какво да те правя — отвърнал градинарят. — Щом искаш, върви.

А ученикът това и чакал. Дал на градинаря монетите и изтичал през портата.

На пладне всички годеници се събрали на площада и се строили в редица, рамо до рамо.

Изведнъж иззад ъгъла изскочил един конник. Дрехите му — сребърни, конят под него — сребърен, хамутите на коня — сребърни. Конникът преминал целия площад и застанал последен в редицата.

Тъкмо в това време от палата излязла царкинята. Върви тя покрай редицата, оглежда годениците, избира си момък по сърце. Минала край всички и застанала пред сребърния конник.

— Тоя — казва — ще бъде мой мъж.

И едва изрекла тия думи, изведнъж — хип-хоп! — сребърният кон се издигнал нагоре заедно с конника и изчезнал в облаците.

Ами сега? Царкинята трябвало да си избере друг годеник. Същия ден отпразнували и сватбата.

След една година пожелала и средната царска дъщеря да си намери годеник по сърце. Отново поканил царят от всички страни князе и знатни младежи. Пременени, на прекрасни коне, те се събрали в определения ден.

А на сутринта в същия ден градинарят пак набрал цветя и поръчал на ученика си да ги занесе на царкинята.

Ученикът взел цветята и ги занесъл в палата.

— Хей, царкиньо — извикал под прозорчето, — вземи тоя букет! Градинарят ти го праща.

Средната царска дъщеря се показала на прозорчето, а малката надникнала зад раменете на сестра си.

Ученикът на градинаря, както и първия път, извадил от букета най-красивото цвете, подхвърлил го скришом на малката надникнала зад раменете на сестра си.

Взела средната царкиня букета и дала на ученика четири златни монети.

Той ги занесъл на градинаря и пак измолил да го пуснат на площада.

А на площада годениците отдавна вече се били събрали. Стоят в редица, рамо до рамо и чакат да излезе царкинята. Изведнъж по камъните затракали подкови и зад ъгъла изскочил конник в златни дрехи на златен кон. Обиколил той площада и застанал последен в редицата.

Тъкмо в това време от палата излязла царската дъщеря. Тя забелязала веднага конника на златния кон. Другите годеници не иска и да гледа — право към него се запътила.

Но едва се приближила, конникът дръпнал златните юзди и полетял към небето.

Нямало що да се прави! И средната царска дъщеря трябвало да си избере друг годеник. Пак отпразнували сватбата и се веселили много дни.

След една година дошло време да се омъжи и малката царска дъщеря.

От всички страни се събрали князе и богати младежи, най-красивите и най-знатните, защото и годеницата била най-красивата и най-любимата от трите царски дъщери.

А ученикът на градинаря станал същия ден още призори, набрал повечко цветя, превързал ги с копринена панделка и ги занесъл на малката царска дъщеря.

Царкинята взела букета, порадвала му се, а после изведнъж извадила най-красивото алено цвете и го подхвърлила на момъка.

Към пладне годениците се строили в редица, рамо до рамо, юнак до юнака. Ударила камбаната на камбанарията единадесет пъти, а на дванадесетия удар затракали по камъните подкови. Явил се на площада конник — конят под него гори от елмази, самият конник блести в елмази.

Обиколил той площада и застанал последен в редицата.

Тъкмо в това време излязла и царкинята. Минала покрай всички, без да ги погледне, и спряла пред елмазния конник. Погледнала го в лицето и сърцето й се свило.

— Тоя — казала — ще бъде мой мъж.

А конникът шибнал само веднъж коня си и се издигнал във въздуха.

Изчезнал той в облаците, като че не е и бил. Само аленото цвете паднало от небето пред нозете на царкинята. Дигнала го тя и веднага го познала. Същото цвете, което подарила сутринта на ученика на градинаря.

И тя не пожелала да си избере друг годеник.

— Не ми трябва нито княз, нито знатен момък — казала на баща си. — Ако ти непременно искаш да ме омъжиш, дай ме на градинарския ученик, който тая сутрин ми донесе букета.

Царят се разсърдил, затропал дори с крака. И тъй, и иначе увещава дъщеря си. Не! Не иска царкинята друг годеник. Няма що! Омъжил я царят за ученика на градинаря. Само че не отпразнувал сватбата и за зестра й дал, една стара мелница.

— Вървете и живейте, както искате — рекъл той на младоженците — и повече не се явявайте пред очите ми.

И тъй, отишли те в мелницата си и живели в нея щастливо три години. И щели може би да преживеят там още тридесет и три години, ако из цялата страна не се разнесла вест: неприятелска войска потеглила на бой срещу царството!

Като чули тая вест, всички младежи се събрали с копия и мечове в столицата. Дошъл и най-младият зет.

— Аз — казал той на царя — не бих ви се мярнал пред очите. Но щом има война — всички трябва да вървят срещу врага. Дайте ми един кон и някакво оръжие.

Дали му за смях един много дълъг ръждясал меч и една стара, дръглива, че отгоре на туй и куца кранта.

— Нищо, добър е мечът! — казал най-младият зет. — Само кончето ми не е много пъргаво, та ще трябва да замина преди вас. Не се бавете много, защото аз ще настигна врага и вие няма с кого да се биете.

После се метнал на крантата и я подкарал.

Повлякла се кобилката. Върви — нозете й се кривят, главата й се клатушка, опашката й се размахва, а най-младият зет се тресе отгоре й като чувал с овес.

Пътувал той, пътувал и стигнал до едно езеро.

„Много добре — мисли си. — Трябва да напоя кончето. Съвсем се е изморило горкото!“

Слязъл от крантата и я повел към водата. А това езеро било пълно с жаби. Те наизлезли от водата и заскачали под самата муцуна на кобилата, не й дават да пие.

— Пръсни се, жабешко племе! — извикал царският зет. — Не ми плаши добрия кон.

Но жабите не слушат — скачат и крякат:

— Ква-ква, ква-квак!

— Значи тъй, а! — разсърдил се царският зет. — Добре! Вие ква-ква, а аз — раз-два.

Измъкнал той меча си от ножницата, че като се развъртял наляво-надясно.

Тъкмо в това време пристигнала царската войска.

— Хей! — присмиват му се. — Много рано си започнал да се биеш!

— Нищо, нищо — отвърнал той, — аз и тук ще се побия, пък и там без мен няма да мине.

Посмели се всички над него и тръгнали нататък.

Пътували, пътували и най-сетне се срещнали лице срещу лице с врага. Звъннали мечовете, затракали копията. Силна била царската войска, но врагът бил още по-силен. Ех, като почнал той да сече и да мушка!…

Не издържала царската войска, отстъпила и обърнала гръб, разбягала се, накъдето очите й видят.

Изведнъж право от небето се спуснал сребърен кон и на него — конник в сребърни дрехи. Викнал конникът, шибнал коня, размахал меча си — че като се затъркаляли вражески глави по земята!

Едни насякъл, други прогонил и пак се издигнал във въздуха. Мигом изчезнал, като облаче се стопил.

А царските войни се зарадвали, развели знамената и потеглили с музика към столицата.

Най-младият зет ги пресрещнал при езерото и се затътрил след тях на своята кранта.

А в столицата вече се веят знамена, на площада гърми музика. Сам царят излязъл да посрещне войската си. Всички поканил на весела гощавка.

— Повоювахте — казал, — сега цяла седмица яжте, пийте и се веселете.

Всички, разбира се, се зарадвали, благодарили на царя, само най-малкият зет рекъл:

— Е, вие пирувайте, а аз ще си вървя у дома. Моята мила женица ми обеща, като се върна от война, да свари цял котел брашнена каша. По-сладко ядене от това няма никъде по света.

Слязъл той от своята кранта и тръгнал към мелницата.

Царят дори не се опитал да го спре. Срамува се от такъв зет.

На другата година врагът събрал още по-голяма войска и пак потеглил срещу царската столица.

Отново се стекли младежите от всички краища на страната — дрънкат саби, готвят се за поход. Явил се и най-младият зет.

— Къде е моят добър кон? — вика. — Къде е моят остър меч?

Докарали му куцата кранта, донесли му ръждясалия меч. Запасал той меча, метнал се на крантата и я подкарал по познатия път. При езерото кобилката сама се спряла и протегнала муцуна към водата.

Жабите — скок! — от дъното — на брега.

— Квак-квак! — крякат.

А най-младият зет рекъл:

— Тъй, тъй! Отдавна, приятели кокорковци, не сме се виждали.

Тъкмо тогава по пътя се извил стълб от прах: задала се царската войска.

Най-младият зет хванал меча си, измъкнал го от ножницата и започнал да го размахва на вси страни.

Царските воини му се присмели:

— Мигар миналата година ти не изби всички жаби?

— Не — отвърнал той. — Сега са се развъдили още повече. Но вие вървете. От мен врагът няма да избяга, гледайте само вие да не избягате от него.

А врагът чака вече на края на царството. Едва се приближили царските воини — неприятелят насочил копията, засвирил с тръбите и се хвърлил срещу тях. Те тъй се изплашили, че дори не успели да извадят мечовете си от ножниците. Обърнали конете и ударили на бяг. Врагът — подире им. Всички щял да избие, всички щял да съсече, но в това време право от небето се спуснал един златен конник на златен кон. Дрехите му блестят като пламък, конят под него гори като жар, а острият меч святка като слънце.

Сега вече вражите воини се изплашили и сами обърнали конете назад. Но конникът ги догонил — избил ги, съсякъл ги, цялото поле с трупове покрил, издигнал се в облаците и изчезнал.

А царската войска се строила в редици, развяла знамената и потеглила към царя, да му съобщи за победата.

Спряла се при езерото да напои конете, да се посмее на царския зет.

— Какво — питат го, — още ли се биеш с жабите?

— Бия се — отвърнал зетят. — Само че и с враговете успях да се побия. А ако не бях аз, сега гарвани щяха да кълват вашите кости.

— Ха-ха-ха! — смеят му се другите.

А жабите в езерото:

— Ква-ква! — и скок-подскок! — нахвърлили се върху войскарите.

Царските воини и с щитове се закриват, и с ръце се бранят.

— Но укроти ги, за бога! — молят те най-младия зет.

— Не — отвръща той. — Доста съм се сражавал за вас. И с врага да се бия, и от жабите да ви спасявам! Бранете се сами, както можете.

Седнал зетят на крантата и отишъл сам в столицата.

А стражата от градските кули видяла — прах се дига по пътя — и помислила, че войската се завръща с победа, засвирили тръби, забили барабани. Тогава и царят излязъл да посрещне своите воини. Гледа — само най-младият зет се друса на крантата.

— Тю! — рекъл царят. — Колко шум се дигна заради теб! А моята войска къде е?

— При езерото, бие се с жабите.

— Как тъй с жабите? А врагът къде е?

— Врагът остана на полето. Сега с него се разправят гарваните и ястребите.

— Така, така — рекъл царят. — Значи моите готвачи ненапразно са се трудили. Ела и ти днес в палата. Две седмици ще ядем, ще пием и ще се веселим.

— Няма какво да правя у вас — отвърнал най-младият зет. — Вие не умеете и да гощавате както трябва. А моята женица обеща да ми свари брашнена каша със сланина! Не, най-добре е да си отида у дома.

Минала още една година. И врагът пак събрал многобройна войска и потеглил към царската земя.

Царят раздал на мало и голямо мечове и пики. Качил всички на коне и сам застанал начело на войската.

Тъкмо потеглили, гледат — най-младият зет тича запъхтян.

— Защо не ме чакате? — вика. — Къде е моят кон? Къде е моят остър меч?

Довели му старата кранта, дали му ръждясалия меч.

Царската войска препуска напред, а той се друса отзад на кобилката. Не могъл да настигне бързите коне и скоро изостанал. Все пак домъкнал се някак до езерото и там си останал. Слязъл от крантата, вързал я за едно дърво, а после извадил от джоба си елмазната юзда и я размахал.

И тутакси — изпод земята ли изскочил, от небето ли паднал — пред него застанал един елмазен кон, елмазна грива разтърсва, с елмазни подкови тревата тъпче.

Царският зет се метнал на елмазния кон, дръпнал елмазната юзда и конят го понесъл. Понесъл го през гори, през планини, през езера — право към онова поле, където царската войска се сражавала с врага.

И тъкмо навреме пристигнал елмазният конник. Редиците на царската войска вече отстъпвали — врагът ги притиска, взема надмощие. Тогава конникът пришпорил коня си и се втурнал напред. Където удари мечът му — там врагът пада като покосена трева, когото стрелне с поглед — бяга презглава.

Сега и царските воини стегнали редиците си, насочили копията. Но гледат — няма вече с кого да се бият. Конникът на елмазния кон избил и прогонил всички.

Приближил се царят до него и му се поклонил до земята.

— Каква награда искаш? — попитал го.

— Нищо не ми трябва — отвърнал конникът. — Но ако си решил да ме наградиш, подари ми за спомен твоята царска кърпичка.

Царят извадил копринената си кърпичка и я подал на конника.

Той взел кърпичката, поклонил се на царя и дръпнал елмазната юзда. Издигнал се високо елмазният кон, отнесъл конника, изчезнал от очите.

А царят потеглил с войската си назад към столицата и там за радост на всички приготвил такава гощавка, каквато нито аз, нито вие сме виждали дори и насън.

На тая гощавка се събрали безброй гости. Надошли и канени, и неканени. Само най-младият зет и жена му не се явили.

Но тоя път царят се засрамил.

„Все пак не е хубаво! Къщата е пълна с чужди хора, а родната ми дъщеря и мъжът й ги няма“ — помислил си той и заповядал да ги доведат със златна каляска.

Довели ги, поканили ги да седнат на трапезата. Ето всички пият, ядат, песни пеят и изведнъж през отворения прозорец долетяла една пчела и — право към царя. Вие се над него, бръмчи, а-ха, да го ужили.

Най-младият зет скочил мигом от стола си и подгонил пчелата с копринената кърпичка. Царят гледа — кърпичката му позната, същата, която подарил на елмазния конник.

Разбрал тогава царят кой го е спасявал три пъти от нещастие. Прегърнал зетя си, разцелувал го и рекъл:

— Живей сега с мен сред почести и богатство. Ще бъдеш мой пръв съветник.

— Не, царю, по-рано ти не искаше и да ме знаеш, а сега не ми трябва твоята милост — отвърнал най-младият зет.

Хванал жена си за ръка и двамата напуснали палата.