Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Приказки на прибалтийските народи

Редактор: Надя Трендафилова

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Константин Муховски

Издателство на ЦК на ДНСМ „Народна младеж“, 1954 г.

 

Дадена за печат на 24.VII.1954 г.

Поръчка №100

Тираж: 10 000

Формат: 1/20 70/100

Печатни коли: 13

Авторски коли: 11,60


Един бъчвар правел в гората голяма каца. Вече всички дъски натъкмил и обръчът надянал, останало само да рендоса тук-там. Изведнъж слуша — клоните отзад пращят. Бъчварят се огледал и примрял. Право срещу него иде една мечка!

Какво да прави? Да се качи на някое дърво? И мечката ще се покатери. Да бяга? Ще го догони. Съвсем се объркал бъчварят. А мечката вече чупи близките храсти.

Тогава бъчварят подигнал кацата и се пъхнал под нея.

Приближила се мечката, видяла кацата. Това пък какво е? Да е камък, не е камък, да е пън, не е пън… Взела, че седнала на кацата да си почине. Седи и с лапа се брани от комарите.

В това време вълкът притичал наблизо по своя работа.

— Къде бързаш? — извикала му мечката. — Поседи, вълчо, до мен, разкажи ми нещо.

И ето, седят мечката и вълкът, приказват си за туй, за онуй. А от храсталака излязъл един заек и заскачал по полянката. Мечката извикала и на заека:

— Стой, зайо! Не ти ли омръзна да скачаш? Я ела при нас да си поприказваме малко.

Заекът не чакал да го увещават. Приседнал до вълка и мечката и заразправял горските новини.

Вълкът слушал, слушал и изведнъж рекъл:

— Ех, ако можехме сега да похапнем! Съвсем ми е празен търбухът.

— Вярно — отвърнала мечката. — Ти, вълчо, да беше изтичал да домъкнеш нещо за ядене. А в това време и аз ще поприготвя нещичко.

— Добре — казал вълкът. — Още преди три дни видях у бъчваря на село един тлъст овен. Ще отида и ще се опитам да го измъкна от кошарата. А ти, мецо, какво ще донесеш?

— Хубаво е да има и медец за закуска — отвърнала мечката. — В пчелина на същия бъчвар се е събрал тая година много сладък мед.

— А бъчварката това лято е отгледала чудесно зеле — всяка зелка е колкото твоята глава, мецано! — рекъл заекът. — Аз пък ще изтичам до бъчварския бостан.

Бъчварят седял под кацата и всичко чул.

„Е — мисли си, — та те ще ми унищожат цялото стопанство. Само че и аз не съм прост! Ще ви науча аз, цял живот ще има да помните бъчваря!“

Приятелите уговорили да се срещнат на същото това място и се пръснали на различни страни. Вълкът — към кошарата, заекът — към бостана, мечката — към пчелина.

Тогава и бъчварят излязъл изпод кацата и също хукнал право към къщи. По най-късата пътека изтичал, за да изпревари вълка. И го изпреварил. За по-сигурно затворил овена у дома си, а сам се скрил в ъгъла на кошарата и поръчал на жена си да приготви един котел с вряла вода.

Скоро вълкът довтасал в двора. Промъкнал се през портата и — право към кошарата. Бъчварят пуснал вълка, затворил вратата и извикал на жена си:

— Хей, стопанке, врялата вода!

А жената вече била приготвила котела. Бъчварят открехнал вратата и щом вълкът изскочил с празни лапи от кошарата, стопанката плиснала отгоре му целия котел с врялата вода. Завил попареният вълк и побягнал към портата. И бъчварят не останал у дома. Прескочил плета и отишъл в гората, на познатото място.

Изтичал при кацата и се скрил под нея. Седи и чака. След малко се домъкнала мечката с един голям кошер. После пристигнал и заекът с една зелка. Само вълкът закъснял. След такава баня изглежда не можел много да бърза!

Но ето че и вълкът се показал зад дърветата. Едва се клатушка, едва нозете си влачи. А заекът и мечката си мислят — сигурно голям овен е дигнал, тежи му да го носи.

Най-после попареният вълк се дотътрил някак при приятелите. Проснал се на земята, охка, въздиша.

— Какво ти е, вълчище? — пита го мечката. — Къде ти е овенът?

— Какъв ти овен! Ох, приятели, послушайте един съвет от мен: по-добре да нямате работа с човека. А най-много се пазете от врялата вода. Като чуете: „Хей, стопанке, врялата вода!“ — бягайте, накъдето ви видят очите.

Вълкът едва изрекъл тия думи, и бъчварят извикал под кацата:

— Стопанке, стопанке, врялата вода!

И знаете ли какво станало? Мечката се преметнала от кацата. Заекът се стрелнал в храстите. А вълкът завил от страх и — отде се взела толкова сила — побягнал презглава. Полянката мигом опустяла. Тогава бъчварят излязъл тихичко изпод кацата, сложил я на едното си рамо, а на другото — кошера с меда, дигнал зелката и си тръгнал с песен към къщи.

Край