Емил Верхарн
Опдорския панаир

Всяка година, през юли, един прочут панаир на коне обкичва със знамената на увлечение и радост малкото селце Опдор, разположено на границите между Фландрия и Брабант.

Около един широк четириъгълник, блестящ сред трева и прободен от брястове, ясени и върби, се редят къщите — със стени като бели рокли, с покриви като червени похлупки — и се гледат една друга през измитите и ясни очи на прозорците. Накрая е църквата и нейната камбанария с позлатен петел, а до тях — бедното разградено гробище.

Селището е мълчаливо, печално, скромно. Там хората работят планомерно и бавно, с лениви ръце, сякаш искат да размотаят ценното и полезно кълбо на времето, без да забъркат нишката.

През седмицата, от избите се носи миризма на масло и мляко. Вечер, бавни стада крави се завръщат от водопой и от ливадите с подсвирването на говедаря зад тях. Чува се мучене, една врата се затваря със скръцване. Само в неделен ден камбанните удари на кулата раздвижват малко благочестивия и задушевен живот. Хората забързват към църква, за литургия, за вечерня. Веднага в понеделник оживлението отново утихва и всичко се връща в своя обикновен и спокоен ред.

Опдорският панаир е прочут. Още от ранни зори там пристигат необучени жребци, които се клатят със ситен младежки тръс до своите майки; грамадни коне, водени за юздите от чифликчийски слуги; говеда за оран, още издръжливи и здрави за работа, след толкова жътви и сеитби, след толкова умора из мекия и плодороден чернозем на фламандските есени.

Те минават край бараките и палячовците ги плашат със своя крясък, бият ги по задниците с дървени саби, гаврят се на неодялания им вървеж, смеят се на плешивите им опашки и на обрасналите им с косми копита, големи и кръгли като огромни гъби. Между чифликчиите и клоуните се завързват препирни: едните проявяват гнева си с юмручни удари, а другите — сръчни и весели — отхвърлят нападките с ръкомахания и презрителни жестове. Шумът нараства, ударя се о афишите, разбива се в улиците и уличките от платна и се смесва с цвиленето, с ритниците и с галопния тропот като някакво тежко търкаляне по камъните. Когато тромбоните, тубите, барабаните и тъпаните излязат на сцената, човек би казал, че цялото село се превръща в един грамаден букет от шум, чиито остри звукове, смели свирки и страшна врява изглеждат като груби, злокобни и огнени цветя.

При все това, въпреки ежегодното лудо веселие на този празник, хората от околностите идват все по-малко и по-малко. Те имат своите основания за това.

Някога, архиепископите от Ганд и Турне изпращаха тук своите коняри, тук големите абатства в Авербод и Перк си избираха добитък, а най-главно — всеки пет години погребалните власти от малкия градец Термонда водеха на панаира своята най-хубава колесница, возена от четири коня, стари и мършави, които след няколкогодишна служба трябваше да бъдат сменени, за да не се подхвърлят на критика богато натруфените погребални шествия.

Тутакси щом се дадеше знак за пристигането на колата, палячовците се накачваха по естрадите и се изморяваха в луди препирни. По ъглите на колесницата стояха заковани четири позлатени скелета. Един клоун щипеше долната им челюст, друг забождаше цветя в орбитите им. Музикантите разнизваха с надути бузи буйни траурни маршове, раздразнените маймуни се гърчеха и подскачаха върху металическите пръчки, а укротителката сграбчваше главата на увитата около тялото си змия и протягаше отворената й уста към мрачната кола, която приближаваше.

Колесницата минаваше бавно през циничния и чудноват карнавал, като докосваше с фенерите и с черните си драперии просташките и ярко изписани декори, залепените в безпорядък афиши и празнословия, висящите знамена и байрачета. Тя беше пълна с безделници и улични момичета, които танцуваха и се блъскаха върху дъските, дето слагаха ковчезите. На капрата заемаха място един-двама епитропи. И за да не липсва нищо на светотатството, пламъците на четирите фенера светеха зловещи и излишни.

Коларят слизаше в странноприемницата „Тримата Царе“, веднага разпрягаше и продаваше животните си, на които дерачите хвърляха око, и бързо купуваше други, без много да се пазари: погребалните власти в Термонда бяха богати.

И като се разплащаше с гостилничарката, той изпиваше на един дъх чашата си, почистваше хамутите, отпущаше или стесняваше с по една дупка каишите, според ръста на новите коне, които този път биваха четири хубави кобили, гамените и епитропите кацваха върху дъските и капрата и подмладеният екипаж потегляше.

Той следваше същия път, по който беше дошъл. Но сега, по-смирени и почти с уважение, панаирджиите прекъсваха своите дяволии пред неговия внушителен изглед. Обхващаше ги някакво учудване, па даже и страх, а жените им почваха да се кръстят. Смъртта, която сутринта изглеждаше пребита от умора, куца, слаба и загиваща, се завръщаше весела и натруфена, като от някакво победоносно завоевание.

Но веднъж, преди двайсетина години — оттогава, та и до днес още, една черна съдба тежи над панаира — избраните коне бяха толкова буйни и непокорни, че се понесоха като вятър от селото. Те събориха бараките и скелите и, подплашени по пътя от едно плашило, което стърчеше край една нива, бясно се впуснаха напред. Тези, които бяха покатерени в колата, изпаднаха в неописуем страх. Някои скочиха с риск да се пребият върху насипите от мека пръст, а трети сгушени, един до друг, нададоха такива силни викове, че пред вратите на чифлиците наизскачаха хора с издигнати към небето ръце. Цяла осветена, с развени драперии и с гърмящи колела, погребалната колесница премина като мрачна буря. Фенерите трепереха върху подставките, разглобеният кръст се люшкаше с всичка сила наляво-надясно, сребърните ресни се късаха о храстите и по клоните оставаха да висят черни парцали.

От стените на Термонда хората виждаха приближаващата се стихия и ужасът беше голям. Страхуваха се най-много за почтените и безсъмнено бележити епитропи, чиито нозе не бяха вече достатъчно пъргави, за да скочат на земята.

Бясната варварска колесница премина целия град. Понесоха се викове и вопли. Ужасът летеше от къща в къща, от квартал в квартал. Виждаха се майки да простират ръце към своето момче или момиче, които вихрушката отнасяше. Един старец бе прекатурен. Улиците опустяха. Бледни лица се залепиха по прозорците. След колата тичаха задъхани хора. На големия площад звънарят поиска да бие тревога, но смъртта препускаше с такава бързина, че светкавицата на нейния ход поразяваше вече другия край на предградията.

Лудите коне, побелели от запенена пот и с разкървавени уста, спряха едва пред стената на едно гробище. Едно момиченце бе убито, кракът на един епитроп — счупен. Всички други се надигнаха ранени. Само коларят се измъкна без нито една драскотина и понеже неговите коне постепенно се съвзеха от уплахата, той посрещна края на приключението със смях.

Но страхът у тълпите остана траен. Какво бедствие предвещаваше това голямо зло? Трупаха се молитви върху молитви. Нищо не помогна.

През безкрайната зима, градът бе опустошен от непозната треска, а Шелда три пъти наводнява. Улиците, през които премина колесницата, бяха засегнати първи. Смъртта се простря чак до Опдор.

Колко много изгуби от своето спокойствие спретнатото и блестящо селце! Там умираха всеки ден. И това продължаваше месеци и месеци, толкова дълго, че гробището трябваше да се разшири.

Днес, споменът за това мрачно събитие почти никак не е отслабнал: казват даже, че, не след много, години, прочутият Опдорски панаир ще бъде зачеркнат в календарите.