Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (1)

(Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Включено в книгите:
Игра на сенките
Българска диаболична фантастика
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Игра на сенките

Българска. Първо издание

Съставител: Огнян Сапарев

Редактор: Тодор Чонов

Художник: Владимир Генадиев

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983


… Pleure, en se moquant de soi,

Notre pauvre âme moderne.

Fernand Gregh

Приключение първо

в което читателят се запознава с героя на романа и се въвежда тържествено в перипетиите на следващите приключения. За псевдонимите изобщо. Паякът-поет. Сиянието на рентгеновите лъчи в гръдния кош на героя. Един загадъчен случай.

Кой дигна завесата така прибързано?

Стаята гледаше в широка градина. Слънчевите лъчи течаха през разтворения прозорец и хвърляха игриви петна по стените. Бръмчеха пчели във въздуха, по клоните на разлистените дървета чуруликаха весело птички. Беше топла пролетна сутрин.

В тоя ведър час, когато скритите в земята семена се разпукваха за живот и около всяко камъче тичаха пъргави мравки, когато пътните врати на къщите започваха да скърцат и улиците ставаха все по-многолюдни — нашият герой показа носа си изпод вишневия юрган, разтвори за миг едното си око и после пак го затвори. Като полежа известно време така, без да диша дори, той разтърси леглото си с един неочакван ритник, отметна юргана и се изправи на нозете си. С една дума събуди се тъй, както се събужда човек, който си спомня, че е трябвало да стане по-рано, защото го чака работа.

Нека последваме сега примера на Виктор Юго и да оставим нашия герой да се измие, да се облече и да закуси, а до това време да седнем пред голямата писмена маса в стаята му и да видим какво има по нея. Ние няма да пипаме нищо, няма да ровим из чекмеджетата, както правят любопитните гости. Ще хвърлим само бегъл поглед отгоре и в краен случай можем да попрелистим съвсем невинно дебелия Ларусов речник — да кажем, на буквата Б, — отдето ще научим някои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курорт Биариц, или за бащата на бертолетовата сол — Клод Луи Бертоле. Иначе би било твърде неприлично, ако още в самото начало на нашия роман се нахвърлим върху един човек по долни дрехи и започнем да го описваме: той беше такъв и такъв. Пази боже! Та тоя човек е главно действуващо лице на романа и заслужава да бъде разгледан в неговия завършен тоалет.

Най-напред ще се спрем на тънката позлатена рамчица върху масата, зад чието стъкло се усмихваше бромовият портрет на младо момиче с дълги очи и малко полуотворени уста. Такива портрети е виждал всеки зад витрините на фотографските ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговият образ грееше сега в слънчевата мъгла на стаята, затворен в рамчица като цвете в хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живееше може би в същата къща, а може би и на другия край на света, лежаха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници и най-сетне — някакъв наръчник върху словесното изкуство. По-нататък, до разтворената кутия с цигари, стоеше озъбено гипсово черепче, в което имаше късче гума, няколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, с две кълбовидни чашки. В едната чашка искреше със зелен металически блясък виолетово мастило, другата беше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бе умряла навярно през миналото лято, тъй като сезонът на мухите не беше още настъпил. Под самата мастилница, точно в средата на масата, стояха грижливо нарязани и наредени една върху друга тесни хартийки, на най-горната от които бяха написани с равен и хубав почерк думите:

ЗЛАТНАТА СТРЕЛА
поема от Валериан Пламенов

Валериан Пламенов. Заради това име заслужаваше човек да се бори ожесточено срещу хотентотските звукосъчетания на думи, като Иван Драганов, Стоян Тодоров или Христо Георгиев — имена, които се срещат над входа на всяка обущарница, плискани равнодушно от дъжда като стари ръждясали кутии от консерви. Валериан Пламенов — какъв светъл символ на духовен аристократизъм, каква неизмерима бездна от никога неповторима индивидуалност! Благословен да бъде вовеки кръстникът, който потапя в светия купел детето с такова име! Ако нашите родители някога бяха по-умни, ние нямаше да тичаме днес от къща на къща по разни именни дни и да стискаме ръцете на тия нещастни люде, които се усмихват гузно, с изпънати вратове над колосаните си яки, и ни дават по едно шоколадено бонбонче, без да подозират горчивата истина, че те са безлични подобия на хилядите свои съименници, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху някаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите един бележит човек с име Гунчо или с презиме Вариклечков? Дори да има нещо изключително у такъв човек, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекъснато като конска муха, ще го затъпява ден след ден, докато най-сетне го обезличи съвсем и го превърне в най-обикновен и посредствен човечец, който си отваря магазин за железария или пък почва да се явява като платен свидетел при нотариусите, да се кълне за пет лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напаст е грозното и нищо неговорещо име. Наистина малко неделикатно е от наша страна, че излизаме извън рамките на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за пред хора. Ала нали ние тъкмо затова пишем роман, за да ти бъдем полезни поне с един малък съвет? Ако ти, любезни читателю, си недоволен от твоето натрапено име, откажи се веднага от него чрез държавния вестник и го замени с някой блестящ псевдоним, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно през живота.

Че ние говорим самата истина — в това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведем доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човек например, който се казва сега Валериан Пламенов, беше роден под фаталния азбучен зодиак на името Зафир Събев. Съгласно църковния ритуал неговият кръстник се отрече три пъти наред от дявола, ала туй не го възпря да извърши най-пъкленото дело в живота си, като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на някакъв дядо Зафир, живял и умрял в тъмните кърджалийски времена. И тъй, малкият Зафирчо крещеше от сутрин до вечер, размахваше в розовата си ръчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителите си. Ала лека-полека настъпи успокоението и като всяка божа твар, плачливото пеленаче се примири със съдбата си. Ококори мъничките си сини очи, усмихна се презрително на света и започна да расте без помощта на разните сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възраст то даваше големи надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зъболекар, ала когато тръгна на училище, всичко се измени съвсем неочаквано. Тайнствената власт на името Зафир пусна първото си злокобно коренче в душата на детето и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да връзва тенекиени кутии по опашките на махленските кучета и да се връща през ден в къщи с пукната глава. Неговото детство и юношество бяха една безкрайна верига от най-опасни приключения. Сетне, след постъпването в университета, доброто начало възтържествува отново и момъкът се отказа завинаги от своето опасно име, нарече се Валериан Пламенов и — стана поет. И то не посредствен драскач на стихове, а умен и даровит поет, за когото критиците говореха лошо само веднъж в седмицата.

Но кой е човекът, надарен от собствената см фантазия с това божествено име? Ш-ш-ш-ът, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вътре. Облечен е в елегантен спортен костюм и под бялата му яка лъщи копринена вратовръзка. Над високото му чело се спущат меки кестеняви къдрици, лицето му е бледно и тук-таме насечено с леки бръчки, сините му очи гледат унесено.

Ние намираме за благоразумно да станем невидими и да освободим стола зад писмената маса, където младият човек сяда, въздъхва дълбоко и се заглежда в някакво малко гвоздейче на отсрещната стена.

Оттук нататък, драги читателю, ние се сбогуваме с тебе, оставяме те да следиш без наша намеса перипетиите на героя и по тоя начин слагаме началото на динамичното развитие на настоящия роман.

* * *

Валериан Пламенов скочи от стола си. Нервиран. Със зачервено лице. Какво ставаше с него? Друг път думите сами изскачаха изпод перото му, тълпяха се по хартията и се нанизваха в стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римите стоеше заключено пред нещастния поет и в главата му не проблясваше нито един поетичен образ.

Младият човек седна отново пред масата и написа за стотен път замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпреки това моторът на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина от време на време светваше по някоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро някаква фосфорна бълха, която ощипваше мозъка, за да го раздразни, а не за да разпали в него творческия пламък.

Върху тънка сребърна нишка се спусна от тавана един голям паяк — черен, с къдрави крака, — завъртя се над масата и надникна към издрасканите с мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилните мъки на нашия поет, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слезе от своите висини, за да види по-отблизо как върви поемата. Като се убеди в творческото безсилие на поета, милосърдният паяк, който сам беше поет и от сутрин до вечер ковеше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля във въздуха. После скочи върху шията на младия човек, покатери се на ухото му и започна да шепне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролетта — песента, съзвучие — ручеят!“

Валериан Пламенов протегна ръка и улови досадния си вдъхновител. Разтвори длан и черното насекомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гръб, като въртеше кривите си крачка и сипеше по адрес на своя неблагодарен събрат най-гнусните рими. А поетът го наблюдаваше съвсем равнодушно и това именно беше невероятно. Валериан Пламенов не можеше да понася насекомите, особено паяците, към които хранеше смъртен страх и ужас.

Наистина какво ставаше с тоя човек? На какво се дължеше тая промяна у него, настъпила неочаквано след една спокойно прекарана и богата със сънища пролетна нощ? Някаква страшна тежест натискаше гърдите му и запираше дъха му.

Той изгаси новата цигара, която беше запалил, стана, приближи се до голямото огледало на стената и се погледна в ясното му стъкло. Господи, какви бяха тия тъмни кръгове под очите му и това измъчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. В неговия образ имаше нещо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякаш от самия дявол.

— Дали не се е спукал пак някой от дробовете ми? — помисли си поетът, вцепенен от внезапно възникналия спомен за своя тримесечен живот в болницата преди няколко години, когато левият му дроб се бе пукнал като автомобилна гума. И в същия миг пред очите му се занизаха тъжните картини на едно страхотно минало. Бялата стая с железните легла. Сестрите. Лекарят с каучуковата слушалка. Шишето със спасителния етикет: „По три супени лъжици дневно“, върху нощната масичка. Саксията с аленото цвете на прозореца…

Валериан Пламенов разтвори съвсем тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно в коридора, взе шапката си от закачалката и излезе на улицата.

Вървеше бавно и едва поемаше дъх. Както някога, когато беше болен. Около него фучаха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевите тротоари се търкаляха първите пролетни колички с румени бебета, чиито бистри очи пиеха учудено далечния лазур на небето. Влажната земя димеше като запалена, хората крачеха бодри и усмихнати, отнякъде долитаха веселите звуци на латерна.

Младият поет застана пред красива двуетажна къща с широка градина, надникна през желязната ограда, поколеба се за миг и влезе вътре.

В къщата имаше една стая, пълна с хора. Едни стояха по столовете и канапетата, други гледаха през прозорците, унесени, забравени сякаш в някаква мисъл, която отдавна се бе изплъзнала от съзнанието им и бе престанала да бъде вече тяхна. Всички мълчаха. Само от време на време се чуваше по някоя въздишка от досада.

През няколко минути вратата в дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше един великан в бяла престилка, с мургаво лице и с цигара в устата. И един по един хората, които чакаха по столовете, по канапетата и пред прозорците, прекрачваха тая врата и изчезваха зад нея ведно с великана.

Когато Валериан Пламенов се изгуби също зад тайнствената врата и попадна изведнъж в някаква електрическа юзина с хиляди ключове по стените, нозете му се подкосиха и кръвта му се смръзна в жилите.

— Някога страдах от скъсване на белодробната ципа — промълви той. — Сега усещам…

— Съблечете се! — отсече великанът, като палеше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думите на госта си.

Младият човек изпълни мигом заповедта и се съблече до пояс.

Стаята потъна в мрак, нещо запращя в тишината и в единия ъгъл изплува някакво синкаво сияние — като дух, който се мъчи да се материализира.

— Елате насам! — извика в тъмното медиумът.

Валериан Пламенов пристъпи пипнешком към блещукащата цигара, изкачи се върху малък дървен подиум и здравите ръце на великана го опряха о някаква студена стена. После върху гърдите му се спусна една черна плоча — същата, която пращаше и излъчваше синкавото сияние.

— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се с гръб! Дишайте пак! Така. Нямате нищо в дробовете си! — провъзгласи тържествено човекът в бялата престилка, а нашият поет въздъхна дълбоко, ала тоя път само за себе си, с радост и облекчение.

— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанът, като стисна здраво госта си за раменете и го намести отново пред черната плоча. — Защо не виждам никакво сърце у вас? Да, факт. Зад гръдната кост, между третото и петото междуребрие, сърцето не прави никакви екскурзии… Интересно…

— Какво казахте? — попита разтреперан Валериан Пламенов.

— Situs inversus… situs inversus — продължаваше да бърбори на себе си великанът. — Не, никакъв situs inversus… Тук нямаме разместване на вътрешните органи, а чисто и просто липсва сърцето. Невероятно феноменално явление…

* * *

Валериан Пламенов се дотътри с мъка в къщи.

Нима сърцето му бе наистина изчезнало?

Той глътна едно от хапчетата, които му предписа лекарят, отпусна се на кревата си и се вгледа в тавана с изцъклени очи.

Така умората от необикновените преживявания на тоя чуден пролетен ден го унесе в сън.