Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Светослав Минков. Дамата с рентгеновите очи

Фантастични разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №35

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Огнян Сапарев

Рецензент: Панко Анчев

Редактор: Огнян Сапарев

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Българска, I издание

Дадена за печат на 24.II.1982 г. Подписана за печат на 7.IV.1982 г.

Излязла от печат месец май 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1557

Печ. коли 15. Изд. коли 9,71. УИК 9,03. Цена 1,50 лв.

Страници: 240. ЕКП 95361 21331 5514–1–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б — 32

© Огнян Сапарев, съставител, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia


I

Работех като разпоредител в един кинематограф, близо до Кралската опера. И непрестанно ме измъчваше мисълта, че новата ми квартира се намира в осемнадесетия бецирк. Защото да живееш в осемнадесетия бецирк и да отиваш на работа в първия — това значи да даваш половината от заплатата си само за поправка на обущата. А по онова време всичките ми разходи бяха тъй старателно изчислени, че даже и трамваите се кичеха с понятието на един завиден лукс.

Но може би аз щях да се откажа от трите чаши абсент, които пиех всяка вечер у „Дяволската пеперуда“, и да си взема квартира по-близо до центъра, ако не се случиха събития, които ме принудиха да остана.

Стаята, която бях наел, се намираше на петия етаж на едно грамадно здание и не се отличаваше с особена мобелировка. Една маса, един счупен креват и едно кресло от избеляло червено кадифе. Но за оправдание на думите „добре мобелирана стая“ служеха още и няколко картини, които въпреки позлатените си рамки откриваха баналността на една старомодна безвкусица. Цветя и плодове.

Всичко това, разбира се, накърняваше твърде много чувството ми към естетика. Но друго едно обстоятелство пращаше по дяволите това чувство: всяка сутрин фрау Марта оставяше на масата ми чаша weisskafe и малко бутерброд. И тоя жест на фрау Марта ме радваше неимоверно, защото за такъв един бродяга като мене сутрешната закуска имаше едно спасително преимущество. Тя заместваше обяда. А може би доволството ми щеше да продължи и за в бъдеще, ако не срещнах онази жена, която хвърли тъмна сянка над светлите дни на моя разпътен живот.

Вечерта след пренасянето ми в новата квартира хазайката дойде при мен и ми съобщи, че ако след полунощ чуя да свири някой на цигулка, да не се учудвам никак на това, защото другият й квартирант — пана Паола Креминска — е натура със забележително странни привички. Така например всяка нощ към един часа и половина тя свирела на цигулката си и по такъв начин лишавала фрау Марта от възможността да спи. И ако аз съм желаел, тя можела да се оплаче. Тогава пана Паола би престанала да безпокои както мен, така и нея.

Но когато аз започнах да обяснявам на фрау Марта, че всеки е свободен да прави каквото си ще, даже и тогава, когато вреди на другите, тя плесна с ръце и учудено ме изгледа. И после, отчаяна от това, че новият й квартирант е още по-неблагонадежден от пана Паола, тя излезе из стаята ми и ядосана тръшна вратата след себе си.

Към един часа аз наистина чух да се свири на цигулка. Мелодията ми беше позната — Sérénade mélancolique.

Sérénade mélancolique бях слушал отдавна и нейната музика не ми беше направила особено впечатление. Но сега, може би поради късния час, може би за това, че Sérénade mélancolique се свиреше с едно виртуозно изпълнение, аз трепнах и внимателно се вслушах. Пана Паола повтори Sérénade mélancolique, изсвири я за трети, за четвърти, за пети път. Видимо, на нея харесваше музиката на тази серенада. И когато тя престана да свири, когато и последните ноти отзвучаха като далечно ехо, аз за дълго останах замислен.

На сутринта аз поисках от фрау Марта извинение за онези неволно казани думи, когато тя ми съобщи, че пана Паола нарушавала спокойствието й. Това, разбира се, беше една хитрост от моя страна. Аз исках по такъв начин да предразположа фрау Марта към себе си и да получа някои сведения относно личността на пана Паола. И това напълно ми се удаде. Фрау Марта ме извини, нещо повече даже: трогната от моето разкаяние, тя ми предложи чаша weisskafe и бутерброд. И от този ден всяка сутрин аз получавах безплатно закуска.

Попитах я за пана Паола.

Според думите на фрау Марта тя живеела от две години в нейната къща. До днес обаче никой не я е посещавал, тя водела един уединен живот и никак не се интересувала от това, което ставало наоколо. Пана Паола била полякиня, родом от Варшава.

— Но положително ли знаете, че тук, във Виена, тя няма нито един близък, нито един познат? — попитах аз.

— Разбира се. Та нали аз виждам кой идва тук. Досега поне никой не е питал за нея. А ако тя имаше познати, струва ми се, не би й тегнала толкова много скуката, от която тя постоянно ми се оплаква. Тя е така самотна, така отчуждена…

И като въздъхна, фрау Марта разказа отново за лошата привичка на пана Паола.

— Вижте, господине, вразумете я поне вие! — каза тя на излизане.

Но аз съвсем не мислех да изпълнявам желанието на хазайката си. Напротив, ако пана Паола престанеше да свири вечер, аз бих употребил всички средства, за да се противопоставя на това зло.

И мислите ми непрестанно се носеха около пана Паола и през деня аз бях толкова разсеян, че в кинематографа, където работех, направих даже една грешка, която ме разобличи като неопитен разпоредител.

Очаквах с нетърпение вечерта. И когато последното представление в кинематографа свърши, аз веднага взех шапката си и бързо закрачих към къщи. Не се отбих даже и в „Дяволската пеперуда“ — моето любимо място за почивка.

Минавах край локали, където имаше много японски абажури и много напудрени жени, минавах край палатките на пътуващи циркове и неведнъж дрезгавият глас на клоуните ме приканваше на забавни сензации.

Но аз не обръщах внимание на това, което друга вечер мамеше душата ми със съблазните на веселия живот. Аз бързах към къщи, за да чуя Sérénade mélancolique, горях от желание да узная още нещо за пана Паола. И когато стигнах там — в онази неприветна стаичка на петия етаж, — аз паднах на кревата от умора. Не помня колко време съм прекарал в такова състояние, но знам, че когато станах от кревата, в съседната стая се свиреше на цигулка. И аз прилепих ухото си до стената и сега, както и миналата нощ, чух Sérénade mélancolique. И с всяко ново повтаряне нейната мелодия се врязваше властно в душата ми, аз разбирах, че се разкрива нечия тайна, с мене ставаше нещо. Защото това беше дивият смях на съдбата, това беше песента на отвергнатите, това беше бялата литургия на любовта.

А няколко нощи по-късно аз мечтаех за пана Паола. Но дотогава аз нито веднъж не бях я виждал. И кой знае, може би този странен характер на любовта ми се предаде и на събитията, за които мисля да разкажа.