Емил Верхарн
Една нощь

„Азъ те оставямъ, но ще се върна“ извика ми, като се отдалечаваше, моя най-вѣренъ приятель, съ който току що бѣхъ слѣзълъ въ грамадния домъ за чужденци, разположенъ тамъ долу, въ дъното на единъ отъ мъртвитѣ градове на стара Испания.

Азъ видѣхъ какъ той се спусна бързо по стълбата и неговото последно „до скоро виждане“ долетѣ до ушитѣ ми, презъ шума на стѫпкитѣ му, които изтракаха надолу, по стѫпалата.

Останалъ самъ, азъ се облѣгнахъ на балкона. Подъ аркадитѣ стоеха уединени въ гордостьта на своята проказа, непознати хора; дрипави просяци преграждаха праговетѣ на вратитѣ, а предъ решеткитѣ на монастиря, кѫдето разхвърлянитѣ тукъ и тамъ стари кръстове крепѣха все още спомена за развалината на едно гробище, виеха кучета. Часътъ на дрезгавината усилваше тайната на улицитѣ, чиито кѫщи, залѣни въ кръвьта на вечерното слънце, изглеждаха обитавани отъ почернѣли хора. Моя погледъ потъваше задъ стъклата на прозорцитѣ и азъ бѣхъ зритель на величави и бързи движения, на единъ човѣшки потокъ, който преливаше отъ зала въ зала, на една внезапна навалица предъ една икона, окачена на стената и на колѣнопреклонения около грамаднитѣ нозе на едно Христово Разпятие, отъ които изглеждаше, че блика истинска кръвь срѣдъ свещитѣ и блѣстящитѣ украси.

Изведнъжъ, долу, въ дъното на една алея, блесна като зеленъ камъкъ първиятъ фенеръ.

Погледнахъ моя часовникъ. Бѣше изминалъ цѣлъ часъ отъ излизането на приятеля ми.

Обхвана ме дълбока тревога. Отъ онзи мигъ, въ който азъ бѣхъ започналъ да гледамъ навънъ, сякашъ кацналъ надъ цѣлия градъ, единъ бавенъ, но сигуренъ ужасъ постепенно запалваше мисъльта ми. Представлявахъ си моя приятель изгубенъ, нападнатъ, ограбенъ. Азъ не знаехъ каква посока бѣше взелъ той, кѫде бѣ отишълъ, защо бѣше излѣзълъ. Неговото заминаване ми се видѣ необяснимо, наложено отъ нѣчия заповѣдь, желано отъ нѣкаква враждебна и странна сила. Азъ наблюдавахъ минувачитѣ само за да открия нѣщо подозрително у тѣхъ. Това бѣха стари жени, крайно изтощени отъ мѫкитѣ на живота и болеститѣ, полуголи деца, чиито майки притискаха виковетѣ и писъцитѣ имъ върху своята гръдь, мѫже съ свирепа външность и дълги прътове въ рѫце, на чийто връхъ блѣстѣше малко пламъче.

Премина една кола. Лудо препускащитѣ коне разнасяха едно диво дрънкане на стари желѣза.

Постепенно нощьта се прострѣ надъ града и цѣла редица огнйове пламнаха отъ дветѣ страни на улицитѣ. Една по една, кулитѣ на църквитѣ се пробудиха и камбанитѣ почнаха да биятъ.

Не далечъ отъ менъ, разтворената врата на една църква поглъщаше многобройна тълпа. Азъ гледахъ мравуняка, който изчезваше въ тая грамадна уста и това бавно и непрекѫснато поглъщане придоби едно обезпокоително значение предъ очитѣ ми. Не бѣше ли, впрочемъ, моя беденъ приятель тамъ долу, смачканъ срѣдъ множеството и потъналъ, въпрѣки волята си, въ тая пропасть отъ мракъ, чиято камбана хълцаше и скърцаше упорито и яростно?

Трѣбва да съмъ извикалъ, защото тутакси, сякашъ само за да намѣри причина да отвърне, единъ старецъ, който отъ известно време стоеше срещу менъ, отъ другата страна на улицата, ми подхвърли неясни думи, после се отдалечи съ едно бавно движение на упрекъ.

Обхващаше ме буенъ страхъ. Отдѣлението, въ което бѣхме слѣзли, се състоеше отъ стари и мрачни стаички. Въ неговитѣ ѫгли бѣ напластена трагическа таинственость. Облѣкохъ се набързо и моето нетърпение ме понесе изъ всички посоки на града, отначало бавно, после тичешкомъ и най-сетне лудешки.

Струваше ми се, понѣкога, че забелѣзвамъ моя приятель ту между бездѣлницитѣ, облакътени върху преградата на единъ грамаденъ камененъ мостъ, ту въ дъното на една подземна кръчма, кѫдето отчаяни пияници се блъскаха предъ тезгяха, ту подъ единъ огроменъ полилей, чийто внезапенъ блѣсъкъ освѣтяваше върху стенитѣ скулптурата на една борба между лами и орли.

И всѣки пѫть азъ бѣхъ готовъ да тръгна следъ измамата на тоя миражъ съ още по-разпалено въображение, съ измѫчени очи и смазано сърце. Решихъ да се върна. Но едва направихъ нѣколко стѫпки и ето, моя страхъ взе съвсемъ друга насока. Азъ не мислѣхъ вече за моя приятель, нито за неговата гибель и смърть. Сега безпокойствието ми обгърна самия менъ. Да се върна! О, това нощно лутане изъ улицитѣ, кѫдето лицата на кѫщитѣ показваха своитѣ стени отъ ужасъ. По ѫглитѣ на площадитѣ внезапно изникваха кули съ върхове до звездитѣ, кръчми, изпълнени съ препирни и крѣсъкъ, страшни здания, чиито врати гърмѣха като топове.

Още по-таинствени отъ преди и по-неумолимо враждебни ми се струваха хората. Нима азъ можехъ да ги попитамъ за началото на истинския пѫть? Чувствувахъ, че тѣ всички бѣха крадци, убийци и тъмни разбойници. Азъ вървѣхъ презъ срѣдата на улицитѣ, като се обръщахъ непрестанно, смразенъ отъ ужасъ и обзетъ, преди всичко, отъ великия страхъ да не бѫде хвърлено подозрение върху моята тревога. Единъ малъкъ гръблйо, продавачъ на кибритъ, се приближи къмъ менъ. Отскочихъ назадъ, за да отбѣгна срещата. Едно момиче пришъпна на ухото ми безсрамни слова. Азъ ускорихъ стѫпкитѣ си, защото нѣмахъ смѣлостьта да го отблъсна съ груба сила. Единъ отъ ония просяци съ намѣтала, които вървятъ следъ погребенията и които още съ пристигането въ града ми бѣха привлѣкли вниманието, стоеше изправенъ въ единъ стъкленъ пасажъ като преграждаше цѣлия проходъ съ своитѣ рѫкомахания. Азъ се върнахъ назадъ. И надъ главата ми, часовницитѣ на катедралитѣ биеха като желѣзни мечове въ сражение.

Изведнъжъ, азъ видѣхъ предъ себе си кѫщата, въ която бѣхме слѣзли. Съ треперяща рѫка пъхнахъ ключа въ вратата. Какво щѣхъ да намѣря задъ нея? Грижитѣ за моя приятель бѣха така силно заличени въ мисъльта ми, че азъ дори не се попитахъ дали той не се е върналъ.

Обиколихъ, една следъ друга, всичкитѣ стаи на нашето отдѣление, като наклонявахъ свещника подъ леглата, срещу шкафоветѣ, които веднага разтваряхъ и затваряхъ, между краката на маситѣ и канапетата. Заключихъ вратитѣ, премѣстихъ мебелитѣ, изплашенъ самъ отъ смѣлостьта си да успокоя своя страхъ. Приготвихъ сѫщо и револвера. После, когато влѣзохъ въ стаята си, азъ взѣхъ всички възможни предпазвания. Защо? Имахъ ли, действително, нѣкакво желание за сънь?

Започнахъ да чета съ очи, вторачени въ страницитѣ, но всичкото ми внимание бѣ отправено ей тамъ, къмъ вратата и прозореца. Кѫщата се даваше подъ наемъ на отдѣления и затова по стълбата се чуваха стѫпки, чийто отзвукъ отмѣрваше нарастването на моя страхъ.

Нѣкой се спрѣ на площадката. Азъ скочихъ отъ леглото си, при мисъльта за грабежъ. Едно заслѣпяващо желание проблѣсна въ съзнанието ми: да отида и предупредя властьта. Облѣкохъ се набързо.

Но, когато излѣзохъ на улицата, треската ме обхвана наново. Трѣбваше ли да кръстосвамъ града, да отблъсвамъ тия гиганти просяци и отново да потъвамъ въ оня лабиринтъ на нощьта, отъ който бѣхъ излѣзълъ като по чудо? Трѣбваше ли да подновявамъ треската си и да я разпалвамъ до лудость?

Върнахъ се по стълбата и, стигналъ предъ стаитѣ, азъ започнахъ да треперя предъ мисъльта, че вѫтре се е случило нѣщо презъ време на моето кратко отсѫтствие.

Азъ си представихъ какъ съмъ седналъ на прага съ отпуснати отъ умора членове, отмалѣлъ и прикованъ на мѣстото си, а сѫщевременно сякашъ хиляди рѫце на безумци ме обхващатъ, издигатъ ме и ме тласкатъ навънъ.

Почнаха да се изкачватъ други наематели. Азъ чухъ това, доловихъ тѣхния шуменъ разговоръ. Тѣ се приближиха. Кацналъ върху преградата на стълбитѣ, поискахъ да имъ направя знакъ, да ги извикамъ, да имъ кажа каквото и да било, но въпрѣки желанието ми, азъ се отдръпнахъ на страна, мълчехъ, притайвахъ дъхъ, криехъ се въ сѣнката на единъ ѫгълъ — прилепенъ до стената, свитъ, бледенъ.

Тѣ ме докоснаха, безъ да ме забележатъ и влѣзоха, всѣки въ стаята си.

Сърдѣхъ се на себе си, че нищо не ги попитахъ, даже се изкачихъ на горния етажъ, за да отида и позвъня въ дъното на единъ коридоръ, кѫдето последния отъ тѣхъ бѣше изчезналъ. Но, когато стигнахъ тамъ, отново се върнахъ назадъ.

Тогава, изведнажъ, азъ се спустнахъ надолу като прескачахъ, четири по четири, стѫпалата на стълбата, и излѣзохъ на улицата безъ да разбирамъ вече какво правя.

Единъ нощенъ пазачъ застана предъ менъ.

„Азъ дойдохъ“ казахъ му „да потърся вашата помощь по една кражба, която се извърши ей сега у дома.“

Човѣкътъ ме последва, и само думитѣ, които отправихъ къмъ него, ми донесоха изведнажъ успокоение. Въ този мигъ азъ не доловихъ нито следа отъ комедията, която играехъ.

Бихъ ли се осмѣлилъ, разбира се, да проникна самъ въ стаята си, да обходя безъ страхъ ѫглитѣ, да отида при леглото си и да спя, когато ние стигнахме предъ прага на моята врата?

Пазачътъ грижливо прегледа салона и тоалетната, запали фенерчето си и обиколи всички стаи. За да оправдая себе си — а това бѣше толкова лесно — азъ твърдѣхъ, че върху еди коя си масичка, между еди кой си свещникъ и чантичката съ пѫтнитѣ ми принадлежности, била оставена кутия съ скѫпоценности, която изчезнала. И съ нарастваща смѣлость, азъ ругаехъ крадцитѣ, които дебнатъ пѫтницитѣ, следватъ ги въ хотелитѣ, укорявахъ властьта, която никога, каквото и да прави, не може да открие виновницитѣ. Въ този мигъ, азъ трѣбва да съмъ казалъ нѣколко твърде преувеличени думи, защото пазачътъ се усмихна и въ очитѣ му блесна лека следа отъ недовѣрие. Разгнѣвихъ се.

„Съ положителность твърдя“, казахъ азъ „че преди единъ часъ, тамъ, въ една синя кутия имаше накитъ — единъ медалионъ, украсенъ съ перли, който съдържаше коси въ видъ на арабески.“

И когато човѣка ме прекѫсна, за да ме увѣри, че кѫщата е безопасна, че квартала е единъ отъ най-спокойнитѣ въ града, азъ отвърнахъ:

„Спѣхъ въ леглото си, когато дращенето на единъ предметъ върху мрамора на масата, ме пробуди: сякашъ диамантъ разрѣзваше стъкло. Азъ скочихъ изведнажъ и предъ менъ единъ човѣкъ избѣга, като затвори съ силенъ трѣсъкъ вратата следъ себе си.“

Пазачътъ ме изгледа вторачено.

„Последвайте ме“ заповѣда той „и се оплачете другаде.“

Но азъ отказахъ дори да изслушамъ неговото предложение. Настоявахъ на това, че моя приятель ще се върне — моя приятель бѣше само едно оправдание! — и че азъ не искамъ да оставя нито за мигъ въ този подозрителенъ домъ книжата и другитѣ спомени, които ни принадлежеха.

Въ очитѣ на пазача премина нова усмивка. Обзе ме изкушението да го ударя.

Изведнъжъ, вратата се отвори и този, който бѣше източникъ на моето безпокойствие, този, когото търсихъ напразно, пламенно и лудешки изъ цѣлия градъ, влезе.

Азъ се хвърлихъ на шията му, безъ да го питамъ нито отъ кѫде иде, нито защо се бѣ забавилъ до този късенъ часъ. Бързо, съ една пълна яснота на мислитѣ, азъ го дръпнахъ на страна и го посветихъ въ приключението.

Пазачътъ ме остави да говоря. Той бѣше разбралъ.

И сега моя приятель и той се съгласиха сериозно — иначе и най-малкото загатване за лудостьта ми би развалило всичко — да се оплачемъ на следния день, за да ни се даде правосѫдие и се открие виновника, като бѫдатъ основно претърсени кварталитѣ съ прокаженитѣ около пристанището и казармитѣ.

Но при зори, градътъ ми се стори тъй тихъ, тъй монашески, тъй успокоителенъ, че азъ пожелахъ само да вкуся старинния чаръ на неговитѣ образцови творби и скръбното величие на похабенитѣ му реликвии.