Елмазната брадва (Литовска приказка)

Един бедняк сякъл дърва на брега на една река. И изведнъж — дзин! — брадвата изскочила от топоришката и — право във водата!

И потънала, разбира се.

Заплакал беднякът от мъка.

— Ох, тежко̀ на мен, нещастника! Ах, каква беда за мен, сиромаха! — завайкал се беднякът. — Как ще сека дърва без брадва? Как ще прехранвам семейството си?

В това време нещо зашумоляло в храстите. Топ-топ, хоп-хоп! — и от гората излязъл един куц старец. Вместо брада той имал бял мъх, вместо мустаци — борови клонки, вместо нос — елова шишарка.

— Защо плачеш, добри човече? Защо се вайкаш? — го попитал той.

— Как да не плача? — отвърнал беднякът. — Брадвата ми падна във водата. С какво ще сека сега дърва? Как ще храня децата си?

— Е, за тая мъка има цяр — рекъл старецът. Съблякъл кожуха си, смъкнал си цървулите и — бух! — в реката.

Не успял беднякът и да мигне, а старецът вече се измъква из водата. И в ръката му — златна брадва.

— На̀ — казал, — вземи. Тая ли е твоята брадва?

— Не, не е моята — отвърнал беднякът.

Гмурнал се отново старецът и пак изскочил из водата. Сребърна брадва подава на бедняка.

— Твоята ли е? — попитал.

— Не, не е моята — отговорил беднякът.

За трети път се гмурнал старецът и измъкнал желязна брадва.

— Ами тая не е ли твоята?

— Моята е, моята! — завикал беднякът.

Той грабнал брадвата и поискал да побегне към къщи. Но старецът го спрял.

— Стой! — казал. — Вземи и тия две брадви. Ти не си алчен — и аз не съм алчен.

— Е, щом е така — рекъл беднякът, — благодаря ти. Цял живот няма да те забравя.

И тръгнал към къщи. Три брадви на едно рамо понесъл — златна, сребърна и желязна.

Чул богатият съсед за щастието на бедняка и такава завист го обзела, че престанал и да спи, и да яде.

„Ще отида и аз при реката — помислил си той, — може и на мене да ми провърви.“

Взел той старата си брадва и се запътил към гората.

Стигнал на същото място. Само веднъж замахнал, брадвата отхвръкнала и — бух! — във водата.

— Ох, нещастник аз! — завикал богатият. — Ох, сиромах аз!

В това време нещо зашумоляло в храстите.

Топ-топ, хоп-хоп! Излязъл от гората един куц старец. Вместо брада имал бял мъх, вместо мустаци — борови клонки, вместо нос — елова шишарка.

— Кой вика? — попитал старецът. — Кого е сполетяла беда в моята гора?

— Аз викам — отвърнал богатият. — Мен ме сполетя беда. Сечах дърва и изведнъж — дзин! — брадвата отхвръкна от топоришката и право в реката. Кой ще ми я извади сега?

— Ами че аз — казал старецът.

Съблякъл кожуха си, смъкнал си цървулите и — бух! — в реката.

Не успели кръговете по водата да се разнесат — и старецът изскочил. В ръцете си държи желязна брадва.

— Твоята ли е? — попитал той богатия.

— Не, не е моята — отвърнал богатият. — Моята беше по-хубава.

Гмурнал се старецът пак във водата. После излязъл и подал на богатия сребърна брадва.

— Ами тая не е ли твоята? — попитал той.

— И тая не е моята — отговорил богатият. — Моята беше още по-хубава.

За трети път се гмурнал старецът под водата и извадил златна брадва.

— Твоята ли е?

— Моята е, моята! — извикал богатият. — Аз още отдалече я познах. Дай я тук по-скоро.

Но старецът не дава брадвата.

— Да не грешиш? — рекъл. — Там, на дъното, има и една елмазна брадва. Да не би тя да е твоята?

— Ох — казал богатият, — наистина греша. Тая тук много блести на слънцето, та помислих, че тя е елмазната.

Разтърсил старецът брадата си и влязъл под водата. И златната брадва отнесъл със себе си.

Влязъл под водата и не се показал повече.

А богатият и до ден-днешен седи на брега. Чака стареца да му донесе елмазната брадва.