Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Den flyvende Kuffert, (Обществено достояние)
Превод от датски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2008)

Издание:

Ханс Кристиан Андерсен. Андерсенови приказки

 

Редактор: Елена Матева

Превод: Светослав Минков

Художник: Любен Зидаров

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Лилия Вълчева

 

Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 13 95375/6254-8-1977.

Дадена за набор на 3.11.1976 г. Подписана за печат на 20.XII.1976 г.

Излязла от печат 25. I. 1977 година. Поръчка № 91. Формат 1/8 70×100. Печатни коли 12. Издателски коли 31.10. Цена на книжното тяло 2.81 лева. Цена 3.01 лева.

Издателство „Народна младеж“

ДПП „Балкан“, София — 1977


Живееше някога един търговец, който беше толкова богат, че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.

Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа“. Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.

Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу. Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.

На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.

— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?

— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.

— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.

Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.

Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.

Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.

— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.

— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.

И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли приказката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.

И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.

При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.

— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?

— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.

— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:

— Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между огнивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.

— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше! Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб, кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябваше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.

— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!

— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.

— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.

— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…

— Чудесно начало! — извикаха всички чинии. — Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.

— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.

— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.

— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.

А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.

„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи.“

— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.

„Какви простаци са всички тук!“ — помислиха си кибритените клечки.

След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.

На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.

В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.

— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.

— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!

— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!

— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела.“ Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!

„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Какъв блясък излиза от нас! Каква светлина!“ — И след туй те изгоряха…

— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.

— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.

И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!“ и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.

„Трябва и аз да направя нещо за народа!“ — помисли си синът на търговеца.

И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.

Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.

Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали. Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.

Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг“.

Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.

— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.

— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.

Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.

Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.

Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Край
Читателите на „Хвърчащият куфар“ са прочели и: