Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том 1. Разкази и фейлетони

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Александър Денков

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

Издателство „Български писател“, София, 1982

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново, 1982


Богата е майката земя с всякакви цветя и зеленчуци. Гъмжат недрата й от растения: и опасни, и безопасни, и скромни, и горделиви, и грозни, и прекрасни — досъщ както е и с хората. Изникнала е нейде, да речем, роза, а на две крачки от нея се гуши в тревата някакво жълтурче, злобно цветенце, което съска завистливо и все света оправя: туй било, онуй било. Цъфти си мълчаливо розата, а жълтурчето се кикоти като щуро и благодари на провидението, че не било се родило роза. Щяло да умре от срам, ако имало такива разкошни цветове като нейните.

Растяха в една градина две-три стръкчета коприва, две-три стръкчета боб, един слънчоглед, малко магданозец и една маргаритка. Растяха те в съвсем близко съседство и образуваха нещо като малко общество. Грееше ги слънцето, плискаше ги дъждът, а техните приказки край нямаха.

Най-приказлива от всички беше копривата. Приличаше на бъбрива махленка, която седи по цял ден пред къщната порта и одумва де кого свари.

— Кой, синият патладжан ли? — разправяше тя. — Я го оставете тоя дъртак! Утре за гювеч ще го откъснат, а той все към теменужката гледа и въздиша. За нея иска да се жени!

— Че защо пък да се не ожени? — казваше бобът. — И двамата имат горе-долу една и съща боя, ще си бъдат лика-прилика! Вярно е, че патладжанът е малко старичък за теменужката, но туй не е голяма беда. Бароните и графовете все стари се женят.

— Ох, ще зачерни момичето! Ще се търкулне в гювеча, и нито застраховка има, нито пенсия някой на жена му ще отпусне. Ще остане тя сама-самичка на света, да я духа вятърът и да я кълват кокошките.

— Права е копривата! — обаждаше се магданозът. — Не е за него булка теменужката. Аз мисля, че патладжанът изобщо не бива да се жени. Той е философ и трябва да си остане стар ерген.

— Аз не съм на това мнение! — заявяваше маргаритката. — Ако патладжанът е намислил да се задомява, на добър му час. Само че, според мен, той трябва да си потърси за жена не цвете, а нещо друго — например някоя пиперка.

— Виж, пиперка може! — съгласяваше се копривата.

А слънчогледът не снемаше очи от небето, поклащаше леко глава и съчиняваше стихотворения за слънцето. Той беше поет и не обръщаше никакво внимание на брътвежа на съседите си. Тъй е и в живота на хората. Гледай към небето и не се интересувай от околния свят. Стиховете ти може да са малко глупавички, но все ще се намери някой да каже две похвални думи и за теб.

* * *

Един ден между малкото общество в градината се яви на бял свят едно чудновато растение — тъничко, зеленичко, с листца като крилца.

Погледна го копривата и зашушука на боба:

— Хайде честито, бобче, ти си имаш братче! На тебе прилича!

Опули бобът очи и както се казва, изгуби и ума, и дума.

— А бе вярно, че на мен прилича — рече той, — ама все има нещо по-друго у него. Не ми изглежда да е нашенско това растение. Пък кой го знае, може и да ми е някакъв далечен братовчед. От ботаника, право да си кажа, нищо не разбирам.

— Какъв ти далечен братовчед? Я го виж по-добре! Като две капки вода си приличате!

— Бива си го вашия род! — намеси се маргаритката. — Ако продължавате да се плодите все така, скоро за нас място не ще остане.

А чудното растение мълчеше и дума не продумваше. Мъничко беше, горкото, и не можеше още да приказва. Люлееше си само стъбълцето като дете, което се мъчи да проходи, помръдваше тънките си листца и гълташе жадно топлата слънчева светлина. Искаше му се да порасте час по-скоро и да разправи нещо за себе си.

* * *

Веднъж бобът сънува странен сън. Сънува той, че непознатото растение е станало голямо колкото слънчогледа, а наоколо са се събрали хора и му се кланят като на божество.

— Пророчески сън е това! — рече копривата. — Ще видиш, че от туй растение ще излезе някой големец!

И наистина, минаха няколко седмици и чудното растение порасна, покри се с малки цветчета, огледа се гордо наоколо и съвсем неочаквано започна да говори на различни езици, докато налучка народността на съседите си. Най-сетне растението заприказва и на български и тогава съседите разбраха с кого имат работа.

— Вие трябва да сте ми нещо като роднина! — каза бобът на новия пришелец и му се усмихна дружелюбно.

— Имате грешка! — отвърна високомерно растението, като разклати тънкото си стъбло. — Ако съдите по външността ми, можете да ме вземете за прост боб като вас, но в действителност всяко сравнение помежду ни е неоснователно. В растителното царство аз съм туй, каквото е лъвът в животинското. Или с други думи: аз съм царица на растенията. Не ме гледайте, че приличам на вас — провидението ме е надарило нарочно с такава скромна външност, за да не правя впечатление на журналистите и да мога да си живея спокойно.

Бобът, копривата и магданозът погледнаха с благоговение съседа си, а маргаритката му се поклони до земята и рече:

— Ваше величество, благоволете да ни разкажете нещо за себе си!

И феноменалното растение се изпъчи срещу слънцето, въздъхна дълбоко и започна да разправя сякаш приказка — тъй забавна и невероятна беше неговата история.

* * *

— Аз се казвам Соя — говореше растението — и родината ми е Източна Азия. Там хората са ужасни простаци и ме отглеждат само за храна. Трябваше да минат много години от явяването ми на бял свят, за да се разбере, че аз съм нещо повече от другите туземни растения и че с право заслужавам високото положение, което заемам днес в стопанския и индустриален живот на новото човечество. Ще попитате може би как сполучих да се издигна? Много просто. Заслугата за моя възход се дължи на учените и на професорите. Учените и професорите, знаете, са като бълхите. Те скачат от предмет на предмет, от идея на идея и постоянно правят открития. Такъв беше и случаят с мен. Надушиха ме неколцина европейски учени и започнаха да ме изследват. Пренесоха те чак в Европа моите зърна, слагаха ги в епруветки и в реторти, разглеждаха ги под микроскоп, смилаха ги на брашно и от брашното забъркваха каша, докато най-сетне установиха, че в семената ми се крие тъкмо оная универсална prima materia, от която може да се добива всичко: и масло, и хляб, и хайвер, и вегетариански пуйки, и печатарско мастило, и автомобилни гуми, и какво ли не още. Запляскаха учените самодоволно с ръце и името ми се разнесе из сериозните списания като символ на най-великото постижение на двадесетия век. Нямаше какво да се прави — провъзгласиха ме хората за царица на растенията и аз трябваше да приема с удоволствие тая височайша титла.

„Соята ще спаси света!“ — пишеше един.

„Соята е извор на национално богатство!“ — говореше друг на публично събрание.

„Ще дойде ден, когато Соята ще покрие цялото земно кълбо!“ — уверяваше трети.

Разбира се, аз се радвах от сърце на тия хвалебствия, пък и сега още бих се радвала, ако една мисъл не ме измъчва непрекъснато. Не зная какво е вашето мнение за днешните хора, но аз мисля, че те всички вървят към неминуемо умопобъркване. Вземете за пример така наречените държавни мъже и политици. Можете ли да ми посочите поне един от тях, който не страда от манията за величие и не се смята за богопомазан спасител на отечеството си? Всеки от тия господа крещи с изпънати жили пред палатката на цирк „Държава“ и под звуците на националния химн кани народа да влезе вътре, за да види хиляди невиждани чудеса: стабилизиране на монетата, премахване на данъците само с едно духване, жива картина с бенгалски огън на унищожените картели и тръстове, смайващи акробатни номера на външната политика, хипнотизиране на комунистите, човека с три глави, който е измислил средство против безработицата, и тъй нататък, и тъй нататък. И лековерният народ влиза в палатката и вперва жадно очи към арената, ала още при първия номер разбира, че е измамен, защото всичко е най-обикновена циркова шарлатания. Вместо да се стабилизира и да пази равновесие, монетата пада постоянно, данъците си остават, картелите и тръстовете също, външната политика прави несполучлив скок и се изтърсва като жаба в изпънатата мрежа, комунистите не се поддават на хипнотизъм въпреки усилията на хипнотизатора, човекът с трите глави се оказва само с една, и то с глава на идиот, най-сетне и следващите изненади имат все същия мошенически характер и са все тъй досадни, както и предишните. Но парите назад се не връщат. Публиката стои по местата си, прозява се, наблюдава равнодушно глупавите шеги на клоуните и макар с мъка, все пак изтрайва до края на представлението. Така се сменят едно след друго правителствата и народите с нетърпение очакват да се яви истинският спасител. И той ще дойде, но ще бъде не човек от плът и кръв, а едно всемогъщо същество, което ще изповядва великите реформаторски идеи на Хитлер и на Мусолини. Тоя гигант на мисълта и на делото ще бъде добит по синтетичен начин от Соя и от деня на неговото раждане ще започне ново леточисление за спасеното и ощастливено човечество!

* * *

Нейно величество Соята млъкна и потъна в размишления. По листата й избиха капчици пот. Не беше лесно за такова младо и зелено растение като нея да приказва толкова дълго и толкова умно.

— Е, как ти се струва? — прошепна бобът на копривата. — Вярваш туй, което разправя нашата знатна съседка?

— Вятър приказки са това! — отсече копривата. — Че хората са умопобъркани, никой не отрича, но че и нейна милост не е с всичкия си ум, в това също не може да има никакво съмнение!

— Мигар вие не вярвате, че може да се направи изкуствен човек? — обади се маргаритката. — Аз съм слушала, че децата правели хора от сняг!

— От сняг е друго! — каза копривата. — Снежният човек трае от ден до пладне, докато го огрее слънцето и го стопи. А човекът, за когото разправя нашата приятелка, щял да бъде жив. Щял да се разхожда по земята и да управлява народите. Ама че лъжа, а-а!

— Всичко става, всичко става! — зашушука на свой ред магданозът. — Я приказвайте по-тихо, че един ден може да си имаме неприятности с полицията!

И бобът, копривата, маргаритката и магданозът продължиха разговора си съвсем тихо, толкова тихо, че вече нищо не можеше да се чуе.

* * *

Понякога печеше слънце. Понякога валеше дъжд. Понякога духаше вятър и люлееше растенията в градината.

Нейно величество Соята пусна шушулки и във всяка шушулка се наредиха по пет-шест зърна. Те личаха отвън, макар че не се виждаха. Мънички, зеленички, като в аптека наредени.

— Бременна съм! — казваше Соята на съседите си. — Чакайте само да ми узреят шушулките и да се пукнат. Ще видите какви чудесни семена имам!

И шушулките наистина узряха, презряха и започнаха да се пукат.

— Я-а! — радваше се бобът. — Че вашите семена били също като моите, само че са валчести! На грах приличат. Дали и от боб не може човек да се направи?

— Простак! — сърдеше се Соята и поглеждаше накриво наивния си съсед.

* * *

Някои казват: „Глупав като кокошка.“ Ала на тоя свят има нужда и от глупаци, за да се разберат умните неща.

Един следобед, когато слънцето грееше и слънчогледът съчиняваше в негова чест хиляда триста и седмото си стихотворение, една кокошка се завъртя край нашето малко общество в градината, съгледа на земята едно от зърната на Соята и без да му мисли много, клъвна го и го глътна.

— Куд-куд-куд-кудя-ак! — разписка се уплашено кокошката и цяла настръхна, разбрала мигом грешката си.

А бобът, копривата, магданозът и маргаритката прихнаха да се смеят, защото бяха свидетели на тая сцена.

И докато всички се превиваха от смях, случи се нещо съвсем сериозно, нещо такова, което може да се нарече чудо и дори свръхчудо.

Изведнъж кокошката започна да се издува и да става все по-голяма, нозете й се удължиха, крилете й се отпуснаха, опашката й се разпери като ветрило и — какво мислите? В градината, вместо кокошка, стоеше една грамадна пуйка — не вегетарианска, а истинска, жива пуйка с тъмночервено герданче.

Потресени от това неочаквано преображение, бобът, копривата, магданозът и маргаритката клюмнаха като попарени и едва сега разбраха, че нейно величество Соята е наистина магично растение. Те положиха клетва за вечна вярност пред тая чудна вълшебница в растителното царство, а вълшебницата ги благослови и им прости великодушно доскорошното лекомислие.

И за пръв път слънчогледът отвърна очи от слънцето, наведе глава към земята, помисли малко и съчини едно ново, съвсем земно стихотворение, което започваше така:

Като знамение на тоя век

ще се роди от Соя нов човек.

Държавник мъдър и робот,

той ще спаси от гибел цял народ…

Край
Читателите на „Магичен разказ за соята“ са прочели и: