Вълк и овца

(Естонска приказка)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Приказки на прибалтийските народи

Редактор: Надя Трендафилова

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Константин Муховски

Издателство на ЦК на ДНСМ „Народна младеж“, 1954 г.

 

Дадена за печат на 24.VII.1954 г.

Поръчка №100

Тираж: 10 000

Формат: 1/20 70/100

Печатни коли: 13

Авторски коли: 11,60


Имало едно време един вълк и една овца. Овцата се отлъчила от стадото, загубила се в гората и останала там да живее. А за вълка гората е като родна къща. Срещнали се вълкът и овцата и се сприятелили.

Лятото прекарали добре: наоколо топло, храна колкото щеш — защо ще се карат! През есента, как да е, преживели, но ето че зимата връхлетяла ненадейно — животът им станал тежък. На вълка лапите мръзнат, на овцата опашката трепери от студ.

И овцата рекла:

— Хайде, вълчо, да си построим къща. Ще си палим печка, ще зимуваме на топло.

Но вълкът бил голям мързелан. Той казал:

— Вие, овцете, сте свикнали при хората да живеете под покрив. А на мен и тъй ми е добре.

Направила си овцата колибка с печка с лежанка. И зимата вече не била страшна за нея. Топло й било на овцата.

А вълкът скитал, скитал из гората и започнал да вие. Студът от ден на ден се усилвал, а нямало къде да се скрие. Колкото и да бил мързелив, трябвало да си построи някаква къща.

Натрупал вълкът купчина сняг, утъпкал го с крака, подмел го с опашка, направил си някак ледена колибка.

Но в това време сякаш нарочно грейнало слънцето. Разтопил се над вълка леденият покрив, рухнали снежните стени. Останал отново вълкът без дом.

Ами сега? Какво да прави?

Отишъл вълкът при овцата, застанал пред колибката и казал:

— Овчице, овчице, открехни вратата. Навън камък се пука от студ, носът и ушите ми са измръзнали. Позволи ми да си сгрея при теб поне муцуната.

Съжалила овцата вълка и открехнала вратата на колибката. Вълкът пъхнал муцуната си през процепа, постоял, постоял и пак рекъл:

— Овчице, овчице, предните ми лапи са измръзнали, позволи ми да стъпя на прага.

Овчицата отворила по-широко вратата и позволила на вълка да стъпи на прага. А на вълка все не му стига.

— Чуваш ли, овчице, как вие вятърът? — казал той. — Задните ми крака съвсем са премръзнали. Позволи ми да сгрея и тях.

А на овчицата сърцето е меко, овче.

— Че какво — отвърнала тя, — топлото няма да ми избяга, посгрей си, вълчо, задните крака.

Вълкът се намъкнал в колибката чак до опашката и рекъл:

— Благодаря ти, овчице, сега съм много добре. Страхувам се само да не ми замръзне опашката. А без опашка всичката ми вълча хубост ще пропадне!

— Ех, вълчо — казала овцата, — майстор си ти на просията! Би трябвало с торба по селата да тръгнеш. Добре, посгрей си и опашката.

Вълкът това и чакал. Скочил в колибката, огледал се наоколо и — хоп! — на печката. Свил се на кравай и не мисли да си отива.

Така се излежавал той до вечерта. Стоплил се, запарил се и му се приискало да яде. И току рекъл на овцата:

— Овчице, овчице, не е ли време да спим? Качи се на печката, аз ще се дръпна — и за теб ще има място.

Погледнала овцата вълка. Гласът му благ, а очите — зли, гладни.

— Не, вълчо — отвърнала овцата. — Нямам време. Лъжиците ми са немити, брашното ми не е пресято. Като си свърша работата, ще дойда да спя.

Вълкът лежал, лежал, чакал, чакал и задрямал.

През нощта се събудил. Ех, че му се искало да яде! Започнали да му куркат червата. Попипал с лапата — няма я овцата на печката. Скочил вълкът на пода и почнал да я търси. Но и овцата е хитра: скрила се тя от вълка в сандъка за смет. Не я намерил вълкът.

На сутринта овцата се подсмива:

— Защо нощес не спа, кого, вълчо, търсеше? Тикаше си носа навсякъде, не намери, вълчо, овцата.

Вълкът лежал на печката цял ден. Привечер още повече огладнял. Пак повикал овцата:

— Качи се, овчице, на печката. Тук е топло, тук е хубаво.

Овцата му отговорила:

— Почакай, вълчо. Още не съм замесила хляба, дърва не съм насякла. Като свърша — ще се кача на печката.

Вълкът пак не я дочакал и заспал. През нощта се събудил зъл, гладен. Насмалко щял да завие, но се побоял да не уплаши овцата. Попипал с лапата — празно. Не дошла овцата да нощува на печката — знае си навиците на вълка.

Скочил той на пода. Тършувал насам-натам в тъмнината. Няма я никъде овцата.

На сутринта овчицата пак се присмива на вълка:

— Ех, вълчо-вълчище, какво тършуваш нощем, кого търсиш из ъглите? Аз бях скрита под нощвите и те гледах.

Настъпила и третата вечер. Пак вика вълкът овцата на печката, а овцата се противи:

— Какво приказваш, вълчо! Рано е още за спане. Стаята не съм помела, чергите не съм изтупала.

Вълкът заспал. През нощта се събудил и почнал да търси овцата. Обърнал сандъка за смет, катурнал нощвите — никъде я няма овцата. Съвсем изгладнял вълкът, дори със зъби заскърцал от глад.

Разбрала овцата — тая работа няма да излезе на добър край.

Призори тя се измъкнала от колибката. Тръгнала из гората и почнала да рови снега с копитцата си. Намерила храст с боровинки. Събрала боровинките на купчина и почнала да се търкаля по тях. Цяла се омазала с червен сок. После грабнала един дълъг пръти изтичала при колибката.

Застанала под прозореца. Чука с пръта по рамката и вика със страшен глас:

— Няма ли го вълка в колибата, не лежи ли на печката? Седем вълци съм изяла — и него ще изям!

Вълкът надникнал през прозореца. Гледа — насреща стои страшен, рошав звяр, цял изпомазан с кръв — сигурно вълча!

Изплашил се вълкът, подвил опашка и хукнал навън из колибата. Скрил се в горския пущинак и дори носа си не показва.

А овцата измила със сняг козината си от червената боя на боровинките и си заживяла спокойно в топлата колибка.

Край