Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Светослав Минков. Дамата с рентгеновите очи

Фантастични разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №35

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Огнян Сапарев

Рецензент: Панко Анчев

Редактор: Огнян Сапарев

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Българска, I издание

Дадена за печат на 24.II.1982 г. Подписана за печат на 7.IV.1982 г.

Излязла от печат месец май 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1557

Печ. коли 15. Изд. коли 9,71. УИК 9,03. Цена 1,50 лв.

Страници: 240. ЕКП 95361 21331 5514–1–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б — 32

© Огнян Сапарев, съставител, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia


По-долу е показана статията за Нечиста сила (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нечиста сила
Нечистая сила
Автор Валентин Пикул
Първо издание 1980 г.
СССР
Оригинален език руски
Жанр Исторически-приключенски
Вид роман

„Нечиста сила“ (на руски: Нечистая сила) е исторически роман от съветския писател Валентин Пикул, написан през 1980 г.

Сюжет

Романът описва царуването на последния руски император Николай II, както и най-енигматичната личност, оказала на царя значително влияние - Григорий Распутин. В романа, Николай II е представен като безволев и жесток владетел, изцяло подчинен на Распутин и на съпругата си. В резултат на влиянието на Распутин, а на стоящите зад него "тъмни" сили царуването на Николай II завършва с катастрофа и революция.

Скандали, свързани с романа

Романът "Нечиста сила" е въвлечен в редица скандали.

Въпреки крайната "анти-монархическа" ориентация на произведението, наситено с цитати от Владимир Ленин и отразяващо "съветската" гледна точка към последния руски император, официалното правителство приема романа негативно. Романът е публикуван в списание "Наш современник" с множество съкращения и редакции, като е променено дори и неговото име – „На последния ред”. В съветската преса се появява „разгромяваща” рецензия (с автор - Ирина Пушкарева) на романа: „След прочитане на ръкописа на романа на В. Пикул така и не става ясно защо на автора е потрябвало да вади отдавна забравени и погребани в кофата за боклук на историята, факти и събития от второстепенно значение." И накрая, по личното нареждане на главния съветски идеолог Михаил Суслов върху Пикул е поставено тайно наблюдение.

Монархическите кръгове на Запад виждат в романа скандален пасквил срещу Николай II, неговото семейство и близкото обкръжение на императора. Синът на царския премиер-министър Пьотър Столипин в прегледа на "Трохи истина в бъчва от лъжи" (публикувана за първи път в чуждестранния вестник "Посев" бр.№ 8, 1980 г.) заявява: "В книгата има много места, не само неверни, но и нискокачествени и клеветнически, за които в правова държава авторът ще отговаря не само пред критиците, но и пред съда.

Интелектуалците в Съветския съюз също реагират нееднозначно към романа, заради видимя антисемитизъм. В романа си Пикул представя влиянието на някои "тъмни" сили върху царя чрез Распутин като "световна еврейска конспирация" срещу Русия. Това предизвиква силна реакция негативна реакция от много колеги на писателя. Така например, известният писател Юрий Нагибин, в знак на протест след публикуването на романа, напуска редакционната колегия на списание "Наш современник".

Въпреки това, Пикъл счита романа "Нечиста сила" като един от най-добрите в кариерата си. Той пише: "Историческият роман – това е роман до голяма степен съвременен. Проследявайки разпада на царското самодържавие в навечерието на революцията, аз се опитвах да покажа, че Распутин е бил само видимата фигура на отвратителната клика, която се навърта около престола на последния цар, тези тайни сили, които режисират историческите действия. Всичко това е "нечистата сила”, това демонично сборище на руската земя."

Източници

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.

— Дядо Петко уловил таласъм!

— Не думай! Къде?

— В брашното!

— Ами кога?

— Снощи!

Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата й о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.

— Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? — питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.

— Ето! Ето! — вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.

Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата й изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите й.

— Брей, нечиста сила! — говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.

Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.

— Та и такива работи има по божия свят — подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.

Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.

— Седя си нощес във воденицата — разправя старецът — и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам — нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак — пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“ Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача.“ И като пита — курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга — аз го гоня, то бяга — аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп — в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре й, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.

Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.

— Я виж! Като от бясно куче!

— Какво ти бясно куче, вълк — само вълк ще те ухапе така, че докато си жив да носиш белег от зъбите му.

— Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му свети маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! — казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.

А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.

Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.

Пристъпя той и пита с тежък глас:

— Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?

— Таласъм!

— Таласъм ли? Я чакайте!

И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.

Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв — с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:

— Къде го хванахте бе? Гледай ти, какво чудо!

— Улових го във воденицата — казва дядо Петко.

— Ами какво ще го правиш сега?

— Че де да знам. Вързал съм го — стоѝ — отвръща воденичарът.

— Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието — обажда се бабичката с восъчното лице. Може светите думи…

— Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! — казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.

А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее — очите му ще изхвръкнат навън.

Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.

Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.

— Не го лови куршум — казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.

— Да го убием с камъни! — рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.

Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.

И пак изкурлюка нечистата твар и пак отекна в ушите на хората грозният смях.

— Дайте дърва да запалим огън! — викна някой.

— Вярно, да запалим огън! Дайте огън!

— На пепел да стане!

— Костите му на въглен да се обърнат!

Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.

Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.

Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.

Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.

И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна — от изток до запад — грамадната сянка на таласъма.

И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.

След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.

Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото й, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.

Край