Умната селянка (Естонска приказка)

Живял някога един цар, който, не могъл да си намери жена по вкуса. И то, защото от детинство все му повтаряли, че той е най-умният човек на света. Затова той решил да си потърси подходяща жена — най-умната девойка в цялото царство.

Отначало царят, както подобава на цар, почнал да си избира годеница между девойките от най-знатния род. Но скоро видял, че знатните девойки блестели повече с брилянтите си, отколкото с ума си. Те танцували отлично и се гиздели в красиви премени от коприна и кадифе. Имали остри езичета, които никога не спирали да съдят и да одумват хората, но щом царят заговорел за нещо по-умно, те си запушвали ушите и уверявали, че за знатните девойки било неприлично да слушат такива разговори.

Тогава царят решил да си потърси жена между дъщерите на богатите чифликчии.

Но и чифликчийските дъщери също блестели с премените си и умеели да говорят само за ловджийски кучета и за породисти коне. Ясно било, че дъщерите на чифликчиите, както и самите чифликчии, не били надарени с много голям ум. Когато се подхващали умни разговори, думите се заплитали на езика им като кокоши крака в кълчища.

Какво да прави царят? Оставало му само да си потърси годеница между селянките.

„Нищо, че те носят груби дрехи и дървени обуща — помислил царят. — Стига да се намери някоя умна девойка — придворните шивачи и обущари ще я нагиздят не по-лошо от царица.“

Царят, разбира се, имал и палат извън града. Той отишъл там да подиша чист въздух и ведно с това да поогледа селските момичета.

Тъкмо тоя ден конят на един беден селянин се вмъкнал в царските нивя и изпотъпкал царските посеви. Управителят на царските имоти вкарал коня в своята конюшня и поискал от селянина голям откуп. Селянинът нямал пари, а без кон в селското стопанство не може да се преживее и един ден. Затова селянинът отишъл при царя да го моли за закрила.

Царят изслушал селянина и си помислил:

„Дали щастливият случай не ми е изпратил тоя селянин? Той сигурно има дъщеря, а разправят, че ябълката не пада далеч от дървото. Я да видим дали бащата е достатъчно умен.“

И царят рекъл:

— Добре, да бъде както ти искаш, аз ще ти опростя откупа. Но в замяна на това ще трябва да ми отговориш на три въпроса. Ако можеш да ми дадеш верни отговори, ще си получиш коня, ако не можеш — конят ще остане у мен, а ти ще получиш хубав бой. Е, как, съгласен ли си?

Селянинът се почесал по тила и казал:

— А какви ще бъдат вашите въпроси?

— Първо ще ми кажеш: „Кое е най-бързо на света?“ Второ: „Кое е най-скъпо в нашия живот?“ И трето: „Колко голяма е месечината?“ Давам ти два дена срок, помисли си добре и ела пак, за да получиш това, което си заслужил.

Селянинът се върнал натъжен и загрижен у дома. Дъщеря му го посрещнала на прага и го попитала:

— Е, татко, измоли ли от царя нашия кон?

— Конят не измолих — отвърнал селянинът, — но хубав бой си изпросих. Изглежда, че самият цар има малко ум, та е решил да вземе назаем чужди. Той ми зададе три въпроса и ми даде два дена срок. Ако му отговоря — ще си получа коня, ако не отговоря — ще опитам царския камшик.

— Какви са тия въпроси? — попитала дъщерята.

Селянинът ги казал.

— Та тук няма нищо мъчно! — засмяла се дъщерята. — Ей сега ще ти отговоря и на трите въпроса. Ти само слушай и запомни добре отговора, а после иди при царя и вземи нашия кон.

Селянинът изслушал дъщеря си и веднага отишъл в палата при царя.

— Охо, много бързаш! — рекъл царят. — Не зная само за какво — за коня ли, или за камшика.

— И за едното, и за другото — отвърнал селянинът. — Мисля да се върна с коня, а камшикът може да ми дотрябва, за да го подкарам.

Царят се засмял и казал:

— Е, сега ще видим. Да почнем с първия въпрос: „Кое е най-бързо на света?“

— Мисълта на човека е най-бърза — отвърнал селянинът.

— Кой ти каза това? Не вярвам сам да си го измислил.

— Дъщеря ми — признал селянинът.

— Виж ти! Е, добре. Кажи сега: „Кое е най-скъпото в нашия живот?“

— В нашия живот няма нищо по-скъпо от съня — отвърнал селянинът. — В съня си ние забравяме и скърби, и грижи. Сънят дава сила на уморения и утешава нещастния.

— А туй кой ти каза? — попитал царят.

— Дъщеря ми — отговорил селянинът.

— Изглежда, че ти имаш умно момиче — рекъл царят. — И двата отговора са верни. А не ти ли е казала тя колко голяма е месечината?

— Каза ми, разбира се. Четири четвърти.

— И това е вярно — рекъл царят.

Той бил много учуден. Досега нито една от дъщерите на най-знатните големци и чифликчии не могла да отговори на тия въпроси. Всички те само се смеели и разправяли, че няма на света такъв мъдрец, който би могъл да ги отгатне. А ето че ги отгатна дъщерята на един прост селянин! Но може би и тя не е постигнала това със своя ум. Ще трябва още да я поизпита!

И царят казал на селянина:

— Ти изпълни условието, вземи си коня и си върви у дома. А на дъщеря си за нейния ум ще предадеш от мен подарък.

Царят донесъл от царската кухня едно решето, сложил в него седем яйца и го дал на селянина.

— Кажи на дъщеря си в това решето да излюпи от тия яйца седем пилета и още утре да ми ги изпрати.

Селянинът си отишъл, но след два часа се върнал пак в царския палат. На гърба си носел голям чувал с ечемик.

— Тоя ечемик ви изпраща моята дъщеря — рекъл селянинът като смъкнал чувала пред нозете на царя. — Тя ви моли да го засеете още сега, да съберете до залез-слънце урожая, да олющите зърната и да ги изпратите на пилетата, точно когато те се излюпят от яйцата, за да не умрат от глад.

Царят се разсмял от все сърце.

— Твоята дъщеря наистина е умна девойка. Аз съм готов да се оженя за нея. Само че най-напред трябва да се приготвят сватбените дрехи. Ето, вземи тая хурка и кажи на дъщеря си до утре да напреде тънки нишки и да изтъче най-хубавото платно.

Селянинът взел хурката и се запътил към къщи. Но не минал и час, и той се втурнал запъхтян при царя. На гърба му висял още по-голям чувал от първия.

— В тоя чувал има най-отбрани семена от лен — казал той на царя. — Моята дъщеря ви моли да ги посеете, да отгледате стръковете и да очукате лена, само че по-скоро. Иначе тя не ще успее до утре да напреде нишките и да изтъче платното за сватбената дреха.

На царя се харесал тоя отговор на девойката.

— Виждам, виждам, че твоята дъщеря знае как да отговаря. Кажи й, че утре ще дойда да се сгодя за нея.

На следния ден царят похлопал на вратата на бедната селска къща.

Дъщерята на селянина го приела с любезен поклон.

— Къде е баща ти? — попитал царят.

— Баща ми отиде там, дето водата се гневи, за да направи хубавото най-хубаво.

— А майка ти къде е?

— Майка ми и сестра ми играят с вятъра на криеница.

— А брат ти?

— Нито на небето, нито на земята. Играе това, което още не се е родило.

Царят се засмял и казал:

— Е, но ти ми задаваш една гатанка след друга.

— Защо не — отвърнала девойката. — Нали ваше величество обича гатанките. Вие сам ги задавахте на мене и на баща ми.

— И ти, умницата, отгатна всички мои гатанки. Но на своите дали ще можеш да отговориш?

— Мога. Проверете, ако обичате.

— Добре. Кажи ми къде водата се гневи и как баща ти прави от хубавото най-хубаво?

— Водата на воденицата се гневи: тя обръща колелата и върти воденичните камъни. А там баща ми мели житото и го превръща в брашно.

— Тъй, тъй. А къде майка ти и сестра ти играят с вятъра на криеница?

— В полето, разбира се. Сега е най-удобното време за торене, затова те палят огън от ланшни листа и треви. А тук по неволя ще трябва да играеш с вятъра на криеница. Ако не се скриеш, той ще ти прояде очите с дим.

— Ами къде е твоят брат, щом не е нито на земята, нито на небето? И как може той да си играе с това, което още не се е родило?

— От туй по-просто няма. Ясно е, че е на дървото. Той е такъв пакостник — нито в едно птиче гнездо не оставя яйцата.

Царят пак се засмял и казал:

— Умееш ти да задаваш гатанки и да ги отгатваш! Сега е мой ред. Слушай какво ще ти кажа. Аз ти дойдох на гости, бъди и ти моя гостенка. Само внимавай: ще дойдеш нито облечена — нито съблечена, нито пеш — нито на кон, нито в шейна — нито в талига, нито по пътя — нито край пътя. А като пристигнеш — не влизай у дома и на улицата не оставай. Не ми донасяй подарък, но и с празни ръце не се явявай.

— Добре — отвърнала девойката. — Чакайте ме утре на гости.

На другия ден девойката се омотала от главата до петите в гъста рибарска мрежа, взела в ръката си едно врабче, после завързала края на мрежата за шията на един козел и подкарала козела по самия коловоз на пътя към царския палат.

Пред вратите на палата тя отвързала мрежата от козела и с единия си крак прекрачила прага, а с другия останала навън.

— Ето ме — казала тя на царя. — Както вие пожелахте, тъй и сторих. Дойдох при вас нито облечена — нито съблечена, нито пеш — нито на кон, нито по пътя — нито край пътя, в палата не влязох и на улицата не останах. А ето ви и подаръка.

Царят протегнал ръка да вземе подаръка, но девойката разтворила шепата си, врабчето пръхнало и отлетяло.

Тъй царят останал без подарък, макар че девойката не се явила пред него с празни ръце.

— Признавам — рекъл царят, — че ти пак ме надхитри. Нито една царица, нито една чифликчийска дъщеря не ще посмеят да се мерят с теб по ум. Но с красотата и с премените си може би ще те надминат. Впрочем за премените не може да става и дума.

И царят отворил пред гостенката вратата на съседната стая и я поканил да влезе вътре.

А в тази стая навсякъде били наредени такива дрехи, каквито никоя девойка не била виждала и насън. Младата селянка влязла в стаята и затворила след себе си вратата.

Царят трябвало да чака доста дълго, защото дори и най-умната девойка не може да си избере премяна, ако пред нея има толкова дрехи, една от друга по-прекрасни.

Но затова пък, когато вратата на съседната стая най-сетне се отворила и девойката се появила на прага, царят останал смаян. В новата премяна младата селянка била сто пъти по-красива от най-красивата придворна дама в неговия палат.

Царят бил готов веднага да се венчае за девойката, но си спомнил навреме, че той е търсил не красива, а умна жена, и решил да я изпита още веднъж.

— Можеш ли да ми кажеш — попитал той — къде се намира средата на земята?

Девойката тропнала с крак, обут в нова пантофка, и рекла:

— Ей тук! Ако не вярвате, благоволете сам да проверите.

Царят се засмял и казал:

— Виждам, виждам, ти си много умна и много красива.

— Съвсем не съм тъй умна — отвърнала девойката. — Бих искала да бъда сто пъти по-умна.

— Е, стига ти и толкова — казал царят. — А сега отговори ми на последния въпрос: искаш ли да ми станеш жена?

Девойката навела очи и промълвила тихичко:

— Защо не, щом царят сам желае това?

Царят не искал да се бави повече и веднага заповядал на своя управител да приготви всичко, което трябва, за сватбената гощавка.

След една седмица отпразнували богата сватба. Царят поканил всички роднини на булката и всички царедворци с жените и дъщерите им.

Дъщерите, които чули за необикновения ум на булката, нито веднъж не отворили уста на сватбената гощавка, за да не се покажат глупави редом с царицата.

А жените на царедворците били много оскърбени, че царят отблъснал дъщерите им и че една проста селянка била удостоена с честта да стане царица. Те клатели глави и си шепнели една на друга:

— Лошо е, когато в къщи има двама умници. Току-виж, че се започнали кавги и разправии.

И самите царедворци също си шепнели из ъглите:

— Днес ние ядохме на една трапеза с прости селяни. Дано утре не ни се случи да седим с тях в царския съвет! Ами ако царицата намисли да направи баща си министър. Тогава и другите селяни не ще искат да ни се подчиняват. А кой ще ни оре и сее земята?!

Разбира се, всичко това се разправяло тихичко. Но царят все пак го чул. И когато гостите се разотишли от сватбеното празненство, той казал на младата си жена:

— Слушай, мила женице, хайде да се спогодим още сега. Първо — ти не трябва да се виждаш повече с твоите роднини, защото сега си царица. Второ — ти не трябва да се месиш в моите работи, защото аз съм цар. И трето… трето, ако ти нарушиш нашата спогодба, аз ще те изпратя веднага при баща ти.

Младата царица изслушала мъжа си и нищо не му отговорила. А мъжът решил, че щом жената мълчи — значи е съгласна с него.

И заживели те спокойно и щастливо.

Тъй минала една година, втора, а на третата ето какво се случило.

Бащата на царицата ходел да работи с коня си на царските нивя. Неговата кобила имала чудесно жребче. Но ето че на жребчето дотегнало да се влачи с майка си напред-назад из полето и избягало в съседната ливада. А на ливадата пасели царските крави и телета. Глупавото жребче взело, че се сприятелило с едно теле. Тича подире му из цялата ливада. Където отиде телето, там — и жребчето.

А царският управител отдавна вече бил хвърлил око на това жребче: много му се харесвало. Видял той, че жребчето не се отделя от кравите и заповядал на пастира да вкара по-скоро цялото стадо в обора.

Вечерта селянинът потърсил жребчето си, но то не се виждало никъде.

Отишъл той при управителя.

— Тъй и тъй — моли го, — моето жребче отиде при вашите крави, заповядайте да ми го върнат.

А управителят само се подсмива.

— Ако твоето жребче е отишло при кравите — значи, че то не е жребче, а теле. А ти никога не си имал теле. Затова махай се оттук, докато гърбът ти не е опитал камшика ми.

Какво да прави? Отишъл селянинът пак при царя да го моли за закрила.

А тоя ден царят не бил в добро настроение — може би със съседния цар за нещо се бил скарал, може би касиерът на царската хазна бил сложил в джоба си повече пари, отколкото друг път… Царят не искал и да слуша своя тъст.

— Както е решил управителят — казал той, — тъй и ще бъде.

И селянинът останал с празни ръце. Обърнал се той и се запътил към къщи. Върви през царската градина и му се плаче. Много мъчно му било за жребчето. А младата царица тъкмо в това време излязла да се поразходи. Видяла баща си и го попитала:

— Защо си тъй натъжен, татко?

— Ох, дъще — отвърнал селянинът, — не зная как ти се спогаждаш с царя, но аз не мога да се разбера нито с него, нито с управителя му. Аз им казвам — това е черно, те ми отговарят — не, бяло е.

— Но разправи ми по-ясно, татко, каква работа имаш ти с царя? — попитала го дъщеря му.

— Ако питаш мене, аз никога не бих искал да имам никаква работа с царе — казал селянинът. — Но виждаш ли, моята кобила имаше чудесно жребче. Кой знае какво му хрумнало на жребчето да се натика при царските крави. Пипнал го тогава управителят и не го дава. Казва ми: „Ако жребчето е отишло при кравите — значи, че не е жребче, а теле.“ Отидох при царя да търся закрила, а и царят — същият. „Както е решил управителят — казва, — тъй и ще бъде.“

— Не скърби. Тая работа ще се оправи — рекла дъщерята. — Аз ще те науча какво да сториш, за да стане бялото пак бяло, а черното — черно.

И го научила.

На следния ден рано сутринта селянинът се вмъкнал в царската градина, като донесъл със себе си голяма рибарска мрежа. Прострял мрежата на тревата, а сам седнал под едно дърво и зачакал.

Скоро царят излязъл да се поразходи, преди да започне царският съвет.

Като го видял, селянинът веднага скочил и започнал да тегли с всичка сила мрежата, сякаш тя била пълна догоре с риба.

— Какво правиш тук? — учудил се царят.

— Както виждате, ловя риба — отвърнал селянинът.

— Ех, че си глупав! Нима рибата се въди в тревата?

— Защо да не се въди! Откакто кравите започнаха да раждат жребчета, всичко може да се очаква.

— Ох, какъв хитрец си! — рекъл царят и заповядал да върнат на селянина жребчето му.

Селянинът прибрал мрежата и жребчето и весело закрачил към къщи.

А царят се замислил.

„Със своя ум тъстът не е скроил тая работа. Тук сигурно има пръст моята жена.“

И като помислил това, отишъл бързо в палата.

— Е, кажи ми — попитал царят жена си, — не си ли се срещала вчера в градината с баща си.

— Срещнах се — отвърнала жената.

— Значи ти си го научила да се подиграе с мен!

— Не съм го учила да се подиграе с теб, а го посъветвах как да се справи с бедата.

— Както и да е — извикал царят, — ти се месиш в моите работи! Ти наруши нашата спогодба и аз още днес ще те изпратя завинаги при баща ти. Но понеже ти все пак беше моя добра жена, аз ще ти позволя да вземеш със себе си това, което ти е най-скъпо и най-мило в цялото царство.

— Да бъде както ти искаш — отвърнала царицата. — Аз ей сега ще напусна палата. Но на прощаване бих искала да пия с тебе вино от една чаша.

— Добре — казал царят, — донеси вино.

Царицата донесла бутилка старо вино и една кристална чаша. Тя напълнила догоре чашата и незабелязано изсипала в нея прах за приспиване. После отпила глътка вино и подала чашата на царя.

Царят я изпил до дъно и извикал:

— Какво чудесно, сладко вино! По-хубаво, струва ми се, никога не съм пил.

Царят поискал да напълни отново чашата, но изведнъж тъй му се приспало, че той се отпуснал в едно кресло и потънал в дълбок сън.

А царицата само това и чакала. Веднага повикала слугите и им заповядала да пренесат спящия цар в царската каляска. Самата тя седнала до него и каляската потеглила.

Не минал и час, когато те стигнали пред къщата на селянина. Царицата повикала баща си и заедно с него пренесла внимателно царя от каляската и го сложила на леглото.

На сутринта царят се събудил и се огледал учудена наоколо. Той лежал на прост дървен креват — не в своята богата спалня, а в бедна селска къща.

— Какво значи това?! — извикал царят. — Може би аз още не съм се събудил и виждам всичко туй насън?

— Не, ти се събуди и виждаш всичко наяве — казала царицата, като пристъпила до леглото.

— Но къде се намирам и как съм попаднал тук?

— Ти си в къщата на моя баща и аз сама те доведох:

— Как посмя да сториш това! — извикал царят.

— Но нали ти ми позволи да взема със себе си в бащината къща това, което ми е най-мило и най-скъпо? — попитала царицата.

— Позволих ти. Та какво от това?

— Разсъди сам — рекла царицата, — има ли за жената нещо по-скъпо и по-мило от нейния мъж?

— Виж каква била работата! — извикал царят. — Ти пак ме надхитри. Не, не ще и дума, че ти наистина си най-умната жена на света.

Царят скочил от леглото, прегърнал жена си и я помолил да се върне с него в палата.

Но жена му го отблъснала и казала:

— Не зная дали съм тъй умна, както ти казваш. Но изглежда, че и тоя ум, който имам, не е никак потребен в царския палат. Ти сам си готов да слушаш най-глупавите приказки и да си затваряш ушите за умните думи. За мен ще бъде по-добре да остана тук и да си потърся мъж между простите селяни. Той не ще се срамува от моите роднини и сигурно никога не ще каже, че аз се меся в чужди работи, когато му давам добър съвет. Ние ще делим заедно с него и скърби, и радости, и грижи.

Напразно молил царят за прошка. Жена му не искала нищо да чуе. И затова той трябвало да се върне сам в палата.