Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Niya (2013)

Издание:

 

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори

Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

 

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

 

Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.

 

Код 25 9536172711/5506-38-82

 

Издателство „Български писател“, София, 1982

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Легенда и действителност

Японската империя — Дай Ниппон Тейкоку — е основана от богинята на слънцето Аматерасу Оомиками на 11 февруари 660 година преди Христа. Така твърдят в двадесети век официалните японски издания и учебници по история и за да се избегне всяко недоразумение, някои добросъвестни японци дори поясняват: на 11 февруари по григорианския календар.

При наличността на тия точни исторически данни човек наистина се пита защо досега никой японски летописец не е посочил по кое време на 11 февруари е основана империята — сутринта или следобед? Но като се вземе пред вид не особено голямото пространство, което Японският архипелаг заема сред безкрайните води на Тихия океан, трябва да се допуща, че Страната на изгряващото слънце е била сътворена много набързо, и то навярно още в първите нощни часове на поменатата паметна дата, сред непрогледен мрак и хаос. Защото ако нейно божествено превъзходителство Аматерасу Оомиками бе създала Япония поне за два дни, та да поработи по-спокойно и да огледа по-внимателно околния азиатски простор, тя несъмнено би присъединила още тогава и Формоза, и Корея, и Манджурия, и целия Китай. Поради тая именно непростима грешка на недосетливата богиня по-късно японските императори са били принудени да продължат доизграждането на страната, макар и е риск да бъдат обвинени в империалистично заграбване на чужди земи.

И тъй, след като завършила божествената си задача, Аматерасу Оомиками повикала внук си принц Ниниги но Микото и му връчила трите символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. От своя страна принц Ниниги но Микото предал тия реликви на първия японски император Джимму, благословил го и отлетял в небитието. И Джимму тенно седнал тържествено на престола в двореца Касихара и започнал да управлява империята.

Жителите на Япония населявали архипелага в продължение на много векове, без да бъдат смущавани от никакво чуждо нашествие. Тъкмо затова, уверяват някои японски историци, техните семейства се слели и се смесили едно с друго, като образували отделна раса. По думите на същите историци императорската фамилия се намирала в центъра на тоя национален процес на обща асимилация, откъдето следва изводът, че в жилите на всички японци тече императорска кръв. И понеже императорът се явявал пряк потомък на богинята Аматерасу Оомиками, стига се до неизбежното заключение, че японците са от божествен произход.

Тоя любопитен мит за създаването на японската империя и за божествения произход на японците е непоклатимата основа, върху която императорските историци изграждат по-нататък все така живописно цялата история на страната. Легендата приема строгия вид на научна истина и става задължително верую за японските поданици. Оня, който се осмели да направи дори най-малка критика на нейния класически монтаж, е изложен на сурово и безпощадно преследване. Характерен в това отношение е случаят с професор Тецуджиро Иноуе от Токийския университет, най-стария идеолог на „японизма“ и един от изтъкнатите предвестници на съвременния фашизъм.

През 1926 година професор Тецуджиро Иноуе, който е бил същевременно и член на Камарата на перовете, си позволил нечувано светотатство. В своето съчинение „Япония и националният морал“ той имал неблагоразумието да се усъмни, че оригиналите на двете свещени съкровища — огледалото и меча — били изгубени и че в императорската съкровищница се намирали само… техните подобия. Едничка ясписовата огърлица, според него, била истинската, която богинята Аматерасу Оомиками предала чрез внука си на император Джимму. Макар че това недопустимо изказване е било направено не от някой прогресивен учен, а от един заслужил теоретик на мракобесието, все пак в лагера на реакционната японска общественост избухнала буря от негодувание. От всички страни се надигнали яростни гласове за защита на оскърбеното императорско достойнство. Описание „Нихон Ойоби Нихонджин“ излязло с пламенен протест срещу професор Иноуе и поискало неговото примерно наказание. В края на краищата той бил принуден да си даде оставката като член на Камарата на перовете. Такава е била съдбата на стария мракобесник, който не отричал правдивостта на легендата за Аматерасу Оомиками, а само благоговейно засегнал престижа на светите дарове в императорската съкровищница.

По достоверност на фактите японските учебници по история могат достойно да съперничат на библията, на корана или на „Илиадата“, но императорското министерство на просветата не се смущава от измислиците и ги разпространява като неоспорими истини. Наред с математиката, химията и физиката то е въвело в училищата като положителен предмет и митологията. И това не е случайно. На японците трябва да се внушава още от ранна възраст, че те не приличат на другите хора, които са произлезли от маймуната, а са паднали направо от небето с божествената мисия да владеят света.

Доколко легендата за създаването на японската държава се поддържа сериозно от управляващите среди, свидетелствува следният куриоз. През 1940 година, от 10 до 12 ноември, в цяла Япония е била чествувана по най-тържествен начин 2600-годишнината от основаването на империята. На императорските празненства, демонстриращи безсмъртието на японския шовинистичен дух, са присъствували между многобройната публика и две забележителни фигури: някакъв новооткрит потомък на Конфуций и един пра-пра-правнук на пра-пра-прадядото на първия император Джимму. Пред тия двама глухи митологични старци, снабдени на ушите със слухови апарати, е била изпълнена нарочно написаната за случая симфония от Рихард Щраус, чиято музика възпроизвела с поразителна правдивост хаотичното сътворение на японската империя.

Разгромът на Япония в последната война донесе много изненади. Една от тях е смъкването на днешния император Хирохито от небесните висини и обявяването му за обикновен смъртен човек. Но след комедията с подписването на мирния договор между Япония и Америка гражданинът Хирохито е стъпил отново на стълбата към божествения възход и хвърля умилителни погледи към американските си покровители. Защо и той да не се изкачи пак в светите селения, щом военнопрестъпниците начело с него са вече на свобода, а японският милитаризъм се възражда в предишното си величие — щом финансовите магнати заемат старите си места и демократизирането на страната се оказва блъф? Нима само Хирохито ще принесе в жертва своята божественост? Американците обичат легендите, които затъпяват народа, а най-сигурната легенда в това отношение е да се възкреси отново митът за неземната личност на императора. Така мисли деградираният потомък на богинята на слънцето, така мисли и цялата японска реакция, която вижда навсякъде най-разнокалибрени богове, божества и богчета и продължава да се кланя пред стените на императорския дворец в Токио.

 

 

Каква е всъщност действителността, която се крие зад миражната фигура на Аматерасу Оомиками и зад басните на официалната японска история?

В далечината на времето се открояват островни земи, връхлитани неспирно от свирепите вълни на океана. С не по-малка ярост в тия земи нахлуват от азиатския материк монголски и малайски племена, из чиято смесена кръв се ражда японското племе ямато. Войнствено и грабителско, племето ямато води упорита борба с туземците айнуси, докато най-сетне завладява островите им, а самите тях избива, претопява или прогонва на север. И досега още на японския остров Хокайдо могат да се видят снажни старци с дълги коси и бради. Това са последните потомци на някогашните айнуси, запазени като живи и единствени паметници за основаването на империята.

Така реално и без участието на каквито и да било богини и григориански календари изниква сред водите на Тихия океан Страната на изгряващото слънце. След като покоряват туземните островитяни, отделните родове на племето ямато преминават в ръцете на старейшината-победител и на неговите най-близки сподвижници. Родовите старейшини събират в хищническите си лапи все повече земя, по чиито оризища и поля пъпли неизброим човешки мравуняк от роби. В тия далечни и тъмни столетия в островите прониква яркият лъч на китайската култура. Богатата китайска писменост и будистката религия озаряват първобитния японски летопис коджики, а в столицата Нара се издига гигантската статуя на великия Буда — Дайбуцу.

Оттук нататък японската история представлява кървава арена на многовековни вътрешни борби и междуособици — святкат саби на самураи, избухват пожари на селски въстания. Един след друг изгряват и залязват могъщи родове на феодали и шогуни[1], под чиито сатрапски криле японските императори загубват властта си, но все пак продължават да седят на престола като опозорени идоли. Доколко императорите са били изцяло в плен на шогунските тирани и никой не им е обръщал внимание, свидетелствуват многобройни исторически факти. Когато в края на шестнадесети век император Го Цуци умира, тялото му се търкаля цели четиридесет дни пред вратите на двореца, защото близките му не са имали пари за погребение. Едва след като престолонаследникът изпросва от един будистки храм необходимата сума, о бозе почившият монарх заминава тържествено при своите прадеди. Японската история е запазила спомена и за други императори, които шогуните или са избивали и заточавали, или са превръщали в улични просяци. В онова размирно време търговци-пирати сноват между страните на южните морета и носят стоки от Китай и Корея, от Сиам и Индонезия. В 1542 година на остров Кюушу след корабокрушение намират убежище неколцина португалски моряци, които дават на Япония първата пушка, а седем години по-късно испански йезуити слизат в Сацума и поднасят втория дар от Европа — християнството. Огнестрелното оръжие и Христовият кръст засилват борбата между феодалите и шогуните, но ведно с това събуждат и подозрение за завоевателните стремежи на европейците. Пред страха от европейско нашествие Япония затваря вратите си за чужденците, като оставя малък пропуск само за китайските и холандските търговци. Близо три века империята стои откъсната от външния свят, но тая нейна усамотеност не пречи на предприемчивите самураи да извършат няколко грабителски нападения над близката корейска земя. И докато всесилните феодали и шогуни трупат богатства, пируват и се обезглавяват един друг, народът стига до отчаяно безправие и нищета. На селяните се забранява разкошът да се хранят с ориз и затова им прикачват твърде изразителното име „мизуноми хякушоо“, сиреч — селяни, които пият вода, или по-точно казано, които трябва да пият вода, вместо да ядат ориз. Облагането с данъци се извършва в духа на поговорката: „Селянинът е като сусамово семе: колкото повече го изстискваш, толкова повече масло ще пусне.“ През периода Токугава гладът сред народните маси взема такива размери, че много често хората в селата изравят мъртвите от гробовете и ги изяждат на самото място. Скелетоподобните поданици на империята престават да се плодят по повелята на закона, който насърчава дори детеубийството: в провинцията Тоса имат право на живот най-много едно момче и две момичета в семейството, а в Сага родителите трябва да убиват всяко второ дете, без разлика на пол. При това окаяно положение на обезправения японски народ селските въстания срещу потисниците зачестяват и се развихрят стихийно из цялата страна. В тежкия мрак на 270-годишното токугавско робство се наброяват 574 селски въстания и безброй бунтове на бедняшките маси от градовете. Всички тия въстания и бунтове се потушават с дива жестокост, но участниците в тях проявяват назидателно безстрашие и сила. Покосявани от огнестрелното оръжие на феодалите, те дирят правдата с дървени копия, с коси и мотики и се въодушевяват за борба с барабани и със свирки от бамбук и от морски раковини.

Тъкмо в тая зловеща епоха, когато се леят реки от народна кръв, на хоризонта срещу бреговете на усамотената империя се явяват четири американски кораба под командуването на комодор Пери. В крайбрежните селища настава веднага тревога и по хълмовете пламват сигнални огньове, които разнасят надлъж и нашир новината за приближаващата опасност. Благочестивите бонзи коленичат в храмовете и отправят горещи молитви за помощ към боговете закрилници, но боговете се усмихват загадъчно от лотосовите цветове на нирвана и не се решават да участвуват в никакви рисковани земни предприятия. На 8 юли 1853 година комодор Пери влиза в пристанището Урага и с конквистадорска надменност връчва на представителите на японското правителство писмо от президента Филмор до император Комей. С това писмо Съединените щати настояват да се сключи търговски договор между двете страни и да се отворят някои японски пристанища за американските кораби. След като почуква съвсем безцеремонно върху здраво залостените врати на империята и предава президентското послание, Пери напуща Япония, като обещава да се върне скоро за отговор. Писмото на президента Филмор хвърля в невъобразима паника шогунските първенци и феодалите, които предлагат военна съпротива срещу американците. Особено непримирими са самураите, чието твърдо решение е да се борят докрай с „червенокосите дяволи“. Бреговете на застрашената империя започват бързо да се укрепяват, а холандските търговци предлагат щедро услугите си за доставка на оръжие. Но когато на следната пролет комодор Пери се явява отново с внушителна ескадра от седем бойни кораба, правителството, виждайки разклатеното вътрешно положение на страната, се принуждава да приеме американските искания и да подпише договор със Съединените щати. Скоро Япония сключва подобни договори и с Англия, Русия, Холандия и Франция. Ала въпреки това формално свързване с външния свят империята продължава да стои затворена за чужденците и да се отнася враждебно към тях. Най-сетне в 1867 година прогнилата шогунска династия Токугава рухва и на декоративния японски престол се качва император Мейджи, който възстановява божествения деспотизъм на императорската власт и отваря широко вратите за чуждата цивилизация.

Бележки

[1] Шогун — военен диктатор, глава на правителството (б.а.)