Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (55)

1.

Застанала на терасата, Деорис слушаше виковете на децата, който играеха долу в градината. Зад гърба си дочу тихи стъпки, обърна се и срещна усмихнатите очи на Рейота.

— При Домарис ли е господарят Раджаста? — попита той.

Деорис кимна я каза тъжно:

— Ти живееше само за този момент. Не й остава още много.

Рейота взе ръката й и каза:

— Не тъгувай, Деорис. Тя… вече отдавна не е с нас.

— Аз… тъгувам и за себе си — призна тихо Деорис. — Себично е, знам. Такава съм, упреквам се постоянно, но съм себична. Когато тя си отиде, ще остана съвсем сама.

— Не — каза Рейота, — няма да бъдеш сама.

В следващата минута Деорис се озова в прегръдките му. Устните му намериха нейните и мина много време, преди той да проговори отново:

— Деорис… обичам те от първия миг, когато те видях… когато изплувах отново от ужасния водовъртеж на лудостта и те видях да лежиш в безсъзнание на пода на светилището — не знаех къде се намирам, не знаех кой е този човек, който бе там. Виждах само теб — и ужасните ти рани! Обикнах те още тогава, Деорис — и само любовта ми към теб ми даде сила да се изправя срещу…

Деорис спокойно допълни името, което Рейота все още не смееше да употреби.

— Срещу Риведа.

— Можеш ли да ме обикнеш, Деорис? — прошепна той задъхано. — Или сърцето ти е още в плен на миналото?

Деорис постави безмълвно ръка в неговата. Ледът в сърцето й се топеше от прилив на надежда и увереност, че тъкмо тези думи е очаквала от много години. Никога не би изпитала към Рейота детинското обожание, което будеше у нея Риведа — пред него тя се чувстваше като простосмъртна пред божество. За Арват бе просто жена като всички останали, и детето създаде между тях спокойна, приятелска връзка. Тя бе изпълнила дълга на сестра си — но никога не бе влагала чувства в отношенията си с него. Сега, вече зряла жена, Деорис за първи път отдаваше себе си съзнателно, без колебание, с радост. Тя се освободи усмихнато от прегръдките на Рейота.

Той отвърна на усмивката й.

— Още сме млади — допълни той усмихнато, — Можем да почакаме.

— Бъдещето е пред нас — допълни тя нежно, взе отново ръката му и двамата тръгна заедно надолу към градината.

Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, когато Раджаста повика всички да дойдат на терасата до стаята на Деорис.

— Не исках да казвам нищо на Домарис — поде той мрачно, — но искам да ви кажа това, което ще съобщя утре на жреците. Храмът в Древната земя — в нашето отечество — загина.

— Не! — изохка Деорис.

— Така е — продължи сериозно Раджаста. — Още преди шест месеца установихме, че голямата пирамида потъва в земята; бреговата ивица се разкъсва. Земетресенията следват едно след друго. Морето постепенно ни поглъща и подземията вече са почнали да се сриват. Скоро храмът ще бъде погълнат от морските вълни.

Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, питаха, прекъсваха се, докато Раджаста не вдигна ръка, за да ги накара да спрат, и продължи:

— Нали знаете, че пирамидата е издигната над подземието, където спи Безименният бог?

— И още как! — прошепна много тихо Рейота.

— Това подземие е център на отрицателните сили на земята. Тъкмо затова бе охранявано толкова строго от Сивия орден в продължение на векове. Но преди десет години — Раджаста погледна неволно към Тирики — беше извършено ужасно светотатство. В подземното светилище беше произнесено Словото на Силата. Оказа се, че Рейота е бил прав — не изкоренихме докрай злото! — Очите на жреца потъмняха, сякаш виждаше ужаси, който останалите не можеха да си представят. — Създадохме по-силни заклинания от техните, за да оковем отново злото, но това бе началото на края за Безименния бог. Агонията му ще повлече със себе си не само Храма.

Деорис покри лице с ръцете си.

Раджаста продължаваше с раван той:

— Словото на Силата разкъсва земята, унищожава самите елементи на битието и когато веднъж е било произнесено, вибрациите не могат да бъдат спрени — докато не заглъхнат сами. Земята около светилището трепери постоянно и вибрациите обхващат все по-голяма площ, също като вълни в езеро. След няколко години няма да има и следа от Древната земя!

Деорис издаде ужасен, нечленоразделен звук, сякаш се задушаваше. Рейота сведе глава.

— Богове! — прошепна той, — аз нося вина за този ужас!

— Ако говорим за вина — каза необичайно меко Раджаста, — то аз също съм виновен, дори повече от теб. Не изпълних дълга си Пазител и допуснах Риведа да се заплете в мрежите на Черните магове. Микон не бе изпълнил дълга си да създаде наследник и затова не е имал право да умре, когато е попаднал в плен и са го подложили на мъчения. Ако говорим за вина, не можем да пропуснем и жреца, който го е обучавал, а родителите му, които са приели младежките му капризи — а защо не и капитана на кораба, който преди години е довел родителите на Риведа — и моите — от Зайадан! Никой смъртен не може да управлява везните между причини и следствия. Успокой сърцето си, синко.

Настъпи тежко мълчание. Тирики и Микаел гледаха с широко отворени очи, хванали се за ръка, слушаха — и не разбираха. Рейота стоеше все така, стиснал главата си с ръце, а Домарис беше неподвижна като мраморна статуя.

Най-сетне, бледа като смъртник, тя успя да раздвижи пресъхналите си устни.

— Това… не е всичко, нали?

Раджаста кимна тъжно.

— Не, не е. По нашите предвиждания след десетица години катастрофата ще засегне и Атлантида: Земетресенията се разраства постоянно — и никой не може да знае дали няма да унищожат и целия свят, мястото, на което сега стоим, скоро няма да съществува — а ние не знаем и друго — дали ще остане място, където да се подслоним! Но аз не вярвам, че ще се стигне дотам! Животът човешки е нещо незначително, погледнат отделно — и все пак е съществена част от творението. Ако хората трябва да оживеят, те ще оживеят, дори да се наложи да развият хриле като на рибите, за на плуват в морските дълбини, или да им поникнат криле и да летят с птиците, докато водите се оттеглят. Тези, които са посели семената на собствената си гибел, ще загинат, колкото и да са хитроумни и решени да се спасят… Но за да не се зароди нова гибелна карма, тайното познание, което се съхранява от служителите на Храма, не бива да загине.

— Но ако това, което казваш, е истина, как да спасим мистериите? — прошепна Рейота.

Раджаста го погледна, после се обърна към Микаел.

— Мисля, че някои части на света няма да бъдат засегнати от ужаса — каза той след малко. — Там ще се издигнат нови храмове, където трябва да бъде отнесена и съхранявана Истината. Мъдростта на нашия свят може да бъде разпиляна по четирите краища на света и да изчезне в продължение на векове — важното е, че някога ще се появи отново. Ти си призван да основеш един от тези храмове, Микаел.

Микаел трепна.

— Аз? Но аз съм… най-обикновено момче!

— Сине на Ахтарат — каза строго Раджаста, — обикновено е забранено на човека да познава съдбата си, за да не разчита само на божествената сила и да откаже да развива собствените си възможности… но сега се налага ти да узнаеш бъдещето си и да се готвиш за него! Рейота ще ти помогне; нему бе отказано висшето познание, но синовете на неговата плът н душа ще наследят Силата на Ахтарат.

Микаел сведе очи към жилавите си ръце с дълги пръсти — и Деорис неволно си спомни едни други ръце — обезобразени, измъчени, изкривени. Момчето отметна глава и срещна смело погледа на стария жрец.

— Тогава, отче — каза тон спокойно, — ние двамата трябва да се оженим колкото е възможно по-скоро! — и хвана Тирики за ръка.

Раджаста се загледа замислено в дъщерята на Риведа.

— Да бъде — каза той най-сетне. — Помня старото пророчество, макар че го чух, когато бях съвсем млад: „Ще се роди дете от древен род, който ще се е издигнал високо и после ще е рухнал в низините; това дете ще стане основоположник на нова кръвна линия: и кралете от тази кръв ще се сражават със злото, събудено от техните праотци — докато го унищожат навеки.“ Вие сте много млади… — той отново погледна детското личице на Тирики, кимна и додаде: — Но новият свят също ще бъде млад Така е добре; това също е карма.

Трепереща с цялото си тяло, Тирики се осмели да попита:

— Само жреците ли ще се спасят?

— Разбира се, че не — каза Раджаста с кротък упрек. — Дори и не, жреците, нямаме право да решаваме кой ще оцелее и кой ще загине. Простолюдието ще бъде предупредено за опасността, ще обясним на хората накъде да се отправят и ще им помагаме, колкото можем — но не можем да ги задължим да ни последват, както ще задължим родените в кастата на жреците. Сигурно ще се намерят хора, които ще решат да се спасяват сами, които ще разчитат на високите планини и пещерите, и ще са убедени, че ще се справят по-добре от нас. Казах вече, тези, които ще загинат, ще са носели семената на собствената си гибел.

— Струва ми се, че разбирам — проговори тихо Деорис, — но защо не каза нищо на Домарис?

— Тя знае достатъчно — отвърна Раджаста. — Вече е застанала пред отворената врата, откъдето може да се вижда отвъд границите на един човешки живот. — Той протегна ръка към стоящите пред него хора. — Ще дойдат други времена… — гласът му се промени и всяка дума отекваше пророчески в притихналия свят. — Виждам всички нас, разпилени във времето — но ние ще се срещнем отново. В този свой живот наковахме връзки, които не могат да бъдат разкъсани до края на Времето. Микон, Домарис… Талканон, Риведа — и ти, Тирики, и онази твоя сестра, която си отиде, преди ти да дойдеш на белия свят, Демара — всички само се оттегляме, за да дойдем отново и да продължим нашата история. Ще се променяме — и ще си останем същите. Но не забравяйте — съдбите ни са вплетени в една мрежа, мрежата на мрака, и никога не можем да се освободим напълно от нея. Такъв е законът на кармата.