Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (28)

2.

Голямата мрачна зала изглеждаше още по-огромна отпреди, защото беше почти празна. Деорис инстинктивно се озърна да види нишата, където седеше Човекът със скръстени ръце — но тя бе скрита — зад сивкави завеси. Момичето си спомни неволно друго светилище — далеч под земята и не можа да овладее разтърсилите я тръпки.

Риведа каза тихо:

— Знаеш ли защо храмът ни е сив и ние се обличаме в сиво?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Защото — поде Риведа — цветът сам по себе си е вибрация. Единствено сивото позволява вибрациите да бъдат предавани свободно, без намесата на свои собствени. Черният цвят поглъща светлината, а белият я отразява я усилва; сивото не прави нищо подобно — и затова позволява светлината да бъде видяна такава, каквато е.

Той помълча, а Деорис се чудеше дали в думите му има освен разумно обяснение и някаква друга, по-дълбока символика.

В единия ъгъл на залата петима ученици бяха застанали неподвижно в кръг. Позите им бяха неестествени, а странната, нестройна мелодии, която пееха, докара незабавно главоболие на Деорис. Риведа се заслуша за миг, после ваза:

— Изчакай ме тук. Трябва да говоря с тях.

Тя остана неподвижна на мястото си, а Риведа отиде при учениците и започна да им говори нещо възбудено, но с тих глас, така че тя не можа да чуе нищо. Докато го чакаше, започна да оглежда храма.

Беше чувала ужасни неща за това място — разкази за самоизтезания, за съдбата на жените-саджи, за разврат и какво ли не още — но засега не виждаше нищо страшно. Малко по-далеч от момчетата-ученици седяха три съвсем млади момичета, явно по-млади и от Деорис, с разпуснати, и късо отрязани коси, облечени в дрехи от полупрозрачна шафраненожълта тъкан и препасани със сребърни колани. Седяха, кръстосали крака, с особена, спокойна грация.

Деорис знаеше, че саджи стават обикновено момичета, които са родени извън кастите, безименни деца, непризнати от никого, които бивала отхвърлени извън градските стени, за да загинат от глад и студ — или да станат лесна плячка на роботърговците. Както всички от кастата на жреците Деорис бе убедена, че жените-саджи са уличници, или дори по-лошо, и че се предлагат за ритуали, чиито описания бяха ограничавани единствено от въображението на разказвача. Но момичетата, които седяха в тази зала, нямаха особено порочен вид, а в лицата и фигурите им нямаше нищо изродено. Две от тях бяха дори много красиви: третата имаше заешка устна, която загрозяваше лицето й, но тялото й беше изящно и грациозно като на танцьорка. Говореха си с нежни, чуруликащи гласчета, и постоянно жестикулираха — но така деликатно и изразително, че беше удоволствие да ги наблюдаваш.

Като отвърна поглед от момичетата, Деорис видя жената-маг, която помнеше отпреди. От Карахама бе научила името й, Малейна. В сектата на Сивите — единствено Риведа стоеше по-високо от нея, но се говореше, че Риведа и Малейна са заклети врагове — по причини, който засега оставай неизвестни.

Днес Малейна беше смъкнала качулката си — скритата под нея коса се оказа огненочервена. Лицето й беше извито и прорязано от бръчки, но притежаваше особена, деликатна, аскетична хубост. Тя седеше напълно неподвижна на каменния под. Не трепваше дори с клепач, не помръдваше и косъм от огненочервената й коса. В шепите си държеше нещо блестящо, което ту просветваше, ту потъмняваше — равномерно като ударите на сърце; сякаш това бе единственото живо нещо в нея.

Още по нататък някакъв мъж, само с препаска на слабините, се беше изправил на глава и стоеше така. Деорис едва подтисна острото желание да се изкиска, но слабото лице на мъжа беше напълно сериозно.

Близо до Деорис едно малко момче на не посече от седем години лежеше гръб на пода, гледаше съсредоточено сводестия таван и дишаше бавно, дълбоко и равномерно. Не личеше да прави нещо друго, освен че дишаше — беше толкова отпуснат, че на Деорис й се доспа само докато го гледаше — въпреки че очите му бяха широко отворени и гледаха съвсем смислено. Нито мускул по тялото му не помръдваше… Трябваше да минат няколко минути, преди Деорис да осъзнае, че главата му се е надигнала на няколко пръста от пода; тя продължи да го наблюдава неотклонно и въпреки това не разбра как успя да застане прав, без да е помръднал и най-малката част от тялото си. Момчето се разтърси рязко, като кученце, подскочи веднъж-дваж, усмихна се на слисаната Деорис — съвсем по момчешки, без нещо в поведението му да напомня за невероятната способност за самоконтрол, която току-що бе проявил. Едва сега Деорис го позна — сребристорусата коса и острите черти напомняха на лицето на Демара. Това бе синът на Карахама, по-малкият брат на Демара.

Момчето се отправи към кръга от ученици, все така заслушани и наставленията на Риведа. Магът бе придърпал отново качулката на главата си и държеше в ръце голям бронзов гонг. Едни по един учениците започнаха да пеят различни ноти и всеки караше гонга леко да вибрира — последният предизвика странен, подобен на звън, звук. Риведа кимна, подаде гонга на едно от момчетата, и докато се обръщаше към него, произнесе с дълбок глас някаква едносрична дума.

Гонгът отново започна да вибрира — после се разнесе протяжен, силен звук, като че ли бронзът се бе удари с все сила в желязо Риведа отново произнесе същата дума с много плътен глас — гонгът отново отвърна с протяжния метален звук. Учениците го гледаха зяпнали. Риведа се засмя, отметна назад качулката си и тръгна обратно към Деорис, като спря само за миг, за да попита за нещо русото момченце. Пак говорете толкова тихо, че Деорис не можа да чуе нищо.

— Е, успя ли да се поогледаш? — попита магът, когато се върна при нея и я поведе отново по един дълъг коридор. По него имаше безброй врати и по някои играеше особена светлина.

— Никога не влизай в стая, пред която свети такава светлина — каза Риведа. — Това означава, че този, който с вътре, не желае да го безпокоят — или че би било опасно да смутиш заниманията му. Някой ден ще те науча как да произнасят звука, който пали светлината — ще трябва доста да се поупражняваш.

Като застана пред една неосветена врата, Риведа произнесе някакъв, странен звук и тя се отвори. После започна да я обучава как да го произнася и тя повтаряше, отново и отново, докато улови начина, по който гласът й можеше да звучи в два регистъра едновременно. Избира се, тя беше учила пеене, но едва сега започна да разбира колко много още има да учи за природата на звуците. Беше привикнала към сравнително простичкото изпяване на звук, който палеше светлина в библиотеката и на други и места в Храма, но това беше нещо съвсем различно!

Риведа се засмя на учудването й.

— Това вече не се практикува в Храма на Светлината в тези дни на упадък — каза той — и малцина владеят тези способности. Някога маговете заключваха учениците си в тези килии и ги оставяли да умрат от глад или да се задушат, ако не успеят да произнесат точното слово, което би ги освободило. Така можели да бъдат сигурни, че няма да оцелеят неспособните, които да предават на поколенията ограничеността и глупостта си — той сви рамене я се усмихна. — Никога не бих те довел тук, ако не знаех, че имат такива възможности.

Най-сетне Деорис успя да наподоби точния звук и тежката каменна врата мигновено се отвори пред нея. По момичето спря разтреперано на прага. — Тази… тази стая — прошепна тя, — ужасна е!

Риведа запази доброто си настроеше.

— Всичко непознато изглежда ужасно на непосветения. В тази стая посвещаваме момичетата-саджи и ги учим да развиват способностите си. Ти си свръхчувствителна и долавят различите усещания, които са имали тук. Не се тревожи, скоро ще се успокоиш.

Деорис вдигна ръка към гърдите си и докосна кристалния амулет — краткият допир й донесе странно успокоение.

Риведа видя жеста й, но не го разбра точно. Суровите му черти омекнаха и той я привлече към себе си.

— Не се страхувай от нищо — каза той меко, — дори ако понякога ти се струва, че съм забравил за съществуванието ти. Понякога размислите ме поглъщат така, че се скривам дълбоко в себе си — там, където никой не може да ме досегне. Освен това… дълго съм живял сам, а жените, който съм имал, са били саджи или… просто жени. А ти, ти си… — той замълча и се вгледа внимателно в лицето й, сякаш се опитваше да запечата чертите й в съзнанието си.

Деорис беше малко учудена, защото за първи път й се случваше да види Риведа да търси думи и да не ги намира. Усети как омеква в ръцете му, понесена от същински порой непознати чувства, и се разплака.

С неподозирана нежност Риведа я притисна към себе си. Вече не се усмихваше.

— Ти си невероятно красива — каза той най-сетне и простичките думи прозвучаха като най-прекрасното обяснение в любов. — Направена си от коприна и огън.

3.

През последвалите мрачни месеци тези думи, които Деорис бе скътала сърцето си, и помагаха да се справи с живота си — защото нежните настроения на Риведа биха редки като скъпоценни камъни, и неминуемо ги следваха дълги периоди на мрачно отчуждение. Тя нижеше редките моменти на взаимна нежност като бисери в огърлицата на своята безусловна, детинска любов — единствената утеха в новия й живот. Сърцето й беше самотно и изпълнено с копнеж, макар че поне не можеше да се оплаче от липса на храна за острия си разум.

Разбира се, Риведа незабавно взе мерки да изясни положението й и храма. Деорис произхождаше от кастата на жреците и по право не можеше да бъде приета в ордена на Сивите; при това бе посветена и за жрица на Каратра и имаше свои задължения в нейното светилище. С последния проблем Риведа се справи съвсем леко — само размени някоя и друга дума с високопоставените служителки на Богинята-майка. Обясни им, че Деорис е овладяла познания, много по-висши от необходимите й да служи в Дома на Идващия живот; намекна, — те за нея ще бъде много по-добре да поживее сред истински лечители, докато познанията й за лечителското изкуство изобщо станат също толкова добри, колкото и уменията й да помага при раждане. Жриците приеха с радост; гордееха се с Деорис и бяла извънредно поласкани от това, че тя е привлякла вниманието на изключителен лечител като Риведа.

Така Деорис бе приета напълно законно и Ордена на лечителите — това бе допустимо дори за посветен жрец на Светлината, и започна да помага в работата на Риведа.

Скоро след това Домарис се разболя. Въпреки всички предпазни мерки родилните болки започнаха три месеца преждевременно и тя роди мъртво момиченце. Самата Домарис бе на прага на смъртта и тъй като този път майка Изоуда помагаше при раждането, предупреждението й беше категорично и не можеше да бъде пренебрегнато — Домарис никога вече не биваше да прави опит да забременее.

Домарис благодари на старата жена за съвета, изслуша кротко всичките й наставления, прие защитните знаци, кимаше, докато старицата изреждаше заклинанията, които ще я предпазят от нежелана бременност — и запази пълно мълчание. Тъгуваше дълго и тайно за детето, което беше загубила — и скръбта й беше още по-горчива, защото бе примесена с чувство за вина. Тя не беше искала това дете. В себе си вярвате, че защото не можа да даде поне малко любов на бащата, не можа да даде живот и на детето. Съзнаваше, че това е наивно и абсурдно, но не можеше да пропъди тази мисъл от главата си.

Този път се възстанови много бавно след раждането. Позволиха на Деорис да се грижи за нея, но старата им близост беше изчезнала безвъзвратно Домарис лежеше неподвижно с часове, без да пророни дума, и тихи сълзи се лееха безспир по лицето й. Често прегръщаше Микаел с отчаяна, гладна нежност. Деорис, въпреки че се грижеше опитно и съвестно за сестра си, беше винаги разсеяна и потънала в някакви свои мисли. Тази разсеяност дразнеше Домарис, която бе се противопоставила ожесточено на идеята сестра й да работи с Риведа — което още повече допринесе за отчуждаването им.

Само веднъж Домарис се опита да възстанови някогашната привързаност. Микаел беше заспал дълбоко в ръцете й, и Деорис се наведе да го вземе от нея, защото детето беше вече доста тежко и се въртеше и риташе насън, а Домарис бе още съвсем слаба и изтощена. Ти се усмихна на младото момиче и каза:

— Толкова си сладка като държиш Микаел на ръце, Деорис! Мога да си представя колко ще ти отива майчинството!

Деорис я изгледа стреснато и едва не изпусна спящото дете, преди да разбере, че Домарис само се опитва да бъде мила; но не можа да преглътне надигащата се в душата й горчивина.

— По-скоро бих умряла! — думите се изтръгнаха от обърканото й, измъчело сърце и уплашиха сериозно Домарис.

Тя погледна сестра си с укор и каза с треперещи устни:

— Не бива никога да казваш такива лоши думи…

Деорис отвърна с думи, който прозвучаха като проклятие:

— Домарис, в деня, когато разбера, че съм бременна, ще се хвърля в морето! Домарис извика, сякаш някой я беше ударил, и сестра и веднага се хвърли на колене пред нея и започна да я моли за прошка. Домарис замълча. От този ден нататък говореше с Деорис само с хладен, учтив тон. Трябваше да минат много години, за да зараснат раните, които горчивите, обидни думи отвориха в сърцето й.