Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (30)

1.

Една от най-младите саджи, която Деорис познавате само наглед, дълго време не се явяваше на храмовите ритуали, докато най-сетне стана ясно, че е бременна. Това се случвате извънредно рядко, защото се считаше, че преминаването на Черния праг така оскверняваше всяка саджи, че Богинята-майка оттегляше благодатта си от тялото й, Деорис, опознала донякъде ритуалите на Сивите, приемаше това обяснение доста скептично.

Все пак, вярно беше, че единствено саджи нямаха задължението — и правото — да служат в Храма на Каратра; нямаха и правото, което бе дадено дори на робините и проститутките — да раждат децата си в Дома на Идващия живот. Отхвърлени от Каратра, саджи можеха да разчитат само на добрата роля на себеподобните си, на робините — и само в много тежки случаи — на милостта на лечител. Но дори саджи считаха, че присъствието на мъж при раждаща е ужасен позор — и предпочитаха несръчната помощ на робините. Раждането се оказа много тежко: Деорис чуваше цяла нощ виковете на момичето. Беше прекарала часове в Кръга, бе изтощена до краен предел и искаше да спи; стенанията и отчаяните писъци на момичето опъваха нервите й до крайност. Другите жени — ужасени, но и любопитни — разговаряла шепнеш, а Деорис продължаваше да слуша виковете на момичето и виновно си мислеше за уменията си, които Карахама бе хвалила толкова.

Накрая не издържа, защото момичето не спирате да пищи, а тя можеше да си представи несръчните усилия на робините, които сигурно само допринасяха мъките й. Деорис стана и отиде в стаята, където момичето раждаше. Знаеше, че рискува публичен позор — но в края на крайната, нали и Карахама някога е била саджи?

Къде с молби, къде с грубост, Деорис се отърва от робините, които бяха затруднили раждането, и след един час нечовешки усилия успя да извади живо дете от отровата на измъчената майка — дори поправи донякъде следите от грубата неопитност на предишните помагачки. Накара момичето да се закълне, че няма да каже кой й е помогнал при раждането — но по някакъв начин, дали от глупавите приказки на обидените робини, или по невидимите канали, които съществуват за постоянен обмен на сплетни във всяка затворено общество — тайната излезе на бял свят.

Следващия път, когато отиде да изпълнява задълженията си в Храма на Каратра, Деорис не бе допусната да прекрачи прага; нещо по-лошо, затвориха я и я подложиха на нескончаеми разпити за това, което бе сторила. След едно денонощие, прекарано в самота, което докара Деорис почти до истерия, тя беше уведомена, че неясният случаи трябва да бъде разгледан от Съвета Пазителите.

Раджаста бе научил за случилото се. Първоначално бе потресен от възмущение, но не направи нищо от това, което му предлагаха да стори, нито пък осъществи собствените си решения, взети под влияние на гнева. Логично беше първо да уведоми Риведа, не само защото той бе първожрец е Ордена на Сивите, но и защото той бе въвел Деорис в него, и би трябвало да се очаква, че той ще предприеме по-нататък необходимото, Раджаста не предприе нищо подобно.

Домарис също беше Пазител, и Раджаста можеше да прехвърли задачата на нея, но той знаеше, че двете сестри отдавна са се отчуждили, и ако едната би трябвала да съди другата, това би накърнило още повече отношенията им. Накрая повика Деорис да се яви при него и след като поговори спокойно с нея за други неща, я попита внимателно какво я е накарало да наруши по такъв недопустим начин законите в Храма на Каратра.

Деорис измънка:

— Защото… защото не можех вече да понасям да седя безучастна, докато тя страдаше. Учили сте ни, че в такъв момент всички жени… Искам да кажа, на нейно място можеше да бъде Домарис.

Погледът на Раджаста беше изпълнен със съчувствие.

— Разбирам те добре, детето ми. Но замислела ли си се някога защо жриците в Храма на Каратра са така добре охранявани? Те помагат на жените от Храма и от целия Град на Змията. Раждащата жена е ранима, отворена за най-дребното душевно смущение. Опасността, която винаги съществува за живота й, никога не е толкова голяма — на по-страшна опасност са изложени духът и разумът й. Наскоро Домарис претърпя големи страдания и изгуби детето си. Би ли изложила други жени на такава опасност?

Деорис се беше втренчила в каменния под.

— Ти самата си добре защитена, докато се движиш между саджи — продължи Раджаста. — Но ти си помагала при раждането на жена-саджи — в мига на най-голяма ранимост на душата й — ако това не се бе разбрало, всяка бременна жена, на която ти би помагала при раждането, щеше да губи детето си!

Деорис ахна — ужасена, но все още невярваща.

— Горкото ни момиче — Раджаста бално поклати глава. — Такива неща рядко стават обществено достояние; но законите на Храма не са суеверни измишльотини, Деорис! Затова маговете и Пазителите не позволяват на учениците си да решават и преценяват сами; защото вие още не знаете как да се защитавате от заразата — и аз нямам предвид зараза, от която може да пострада тялото, а нещо много, много по-лошо — зараза, които засяга самия поток на живота!

Деорис притисна пръсти към треперещите си устни и не каза нито дума.

Раджаста, трогнат въпреки волята си от покорството й — не очакваше подобен развой на този разговор, като имаше предвид каква беше като малко момиче — продължи:

— Може би все пак по-виновни са тези, които не са те предупредили. Тъй като в твоето нарушение на закона няма злонамереност, ще дам препоръки да не бъдеш пропъдена завинаги от Храма на Каратра — но в продължение на две годиш няма да можеш да влизаш там — жрецът помълча, после добави: — Ти самата си била в голяма опасност, дете. Продължавам да мисля, че си прекалено чувствителна, за да служиш в Ордена на Сивите, но…

Страстната натура на Деорис преодоля първоначалното слисване и тя избухна:

— Значи винаги трябва да отказвам помощта си на жена, която има нужда от нея? Да отказвам да ползвам познанията си… дори ако мога да спася друга жена — само защото не е от моята каста? Нима това е милостта на Каратра? Защото аз нямам право да помогна, трябва да гледам как жената умира пред очите ми?

Раджаста въздъхна, пое малките й треперещи ръце в своите и ги задържа. Внезапно си спомни за Микон и това го накара да говори меко и търпеливо:

— Малка моя — има хора, които напускат пътя на светлината, за да помагат на тези, които са осъдени да тънат в мрак. Ако този път, пътят на милостта, е твоя съдба, дано имаш сили да го извървиш достойно — защото няма да можеш лесно да отхвърляш простичките закони, направени за обикновените люде Деорис, Деорис! Не мога да те заклеймя, но не мога и да ти простя! Аз съм само Пазител и съм Длъжен да охранявам синовете и дъщерите на Светлината от силите на злото. Прави това, което чувстваш, че трябва да правиш, малка дъще. Надарена си особена чувствителност — но не ставай робиня на дарбата си, овладей я докрай. Научи се да пазиш себе си, за да не причиняваш вреда и на другите — той погали леко тъмните и къдрици. — Дано всичките ти грехове бъдат грехове на милостта и съчувствието! Докато изкупваш грешката си, дете мое, постарай се да превърнеш слабостта си в своя сила.

Известно време двамата седяха мълчаливо, Раджаста гледаше угрижено младата жена. Знаеше добре, че Деорис отдавна вече не е дете. Тъгата и жалостта в сърцето му се смесваха с особена гордост е той отново си припомни името, с което тя дойде на белия свят: Адсарта, дете на Звездата-воин.

— Сега върви — каза тон меко, и тя вдигна глава. — Не бива да идваш при мен, преди да е изтекъл срока на наказанието ти.

И без тя да забележи, той описа знак на благослов във въздуха над нея — знаеше, че тя ще има нужда от него.