Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (3)

1.

Гръмотевици не се чуваха, въпреки че летните светкавици упорито проблясваха през отворените прозорци. В стаята бе топло и задушно, въздухът беше влажен. Двете момичета лежаха на тесни нарове, поставени направо върху тухления под, полуголи под тънките ленени чаршафи. Над тях се диплеше прозирна мрежа, която трябвате да ги пази от насекомите. Лепкавата горещина тегнеше върху им като дебела дреха.

Домарис, която от доста време се преструваше, че спи, изведнъж се обърна и издърпа едната си дълга плитка изпод отпусната ръка на Деорис.

— Не е нужно да пазиш тишина, дете. Аз съща не мога да заспя.

Деорис седна в леглото и обхвана с ръце слабите си коленца. Гъстите къдрици бяха залепнали по слепоочията й; тя ги отметна с нетърпелив жест.

— Не само ние сме будни — каза тя убедено. — От известно време чувам странни шумове. Гласове, стъпки, и дори пеене — някъде отдалеч. Само че не са песни, а нещо като заклинания. Звучат някак страшно и идват много, много отдалеч.

В тънката си нощна риза, под неравномерните проблясъци на светкавиците, Домарис изглеждаше съвсем млада, а и не се чувстваше много по-голяма от сестра си.

— Струва ми се, че и аз чух нещо…

— Така ли звучеше? — Деорис затананика шепнешком някаква фраза.

— Недей! Деорис… къде си чувала такова пеене?

— Не знам — Деорис се намръщи замислено. — Нали ти казвам, имах чувството, че долита от много далеч — като че ли от дълбините на земята — или може би от небето? А може и да съм го сънувала. — Тя взе една от плитките на сестра си и се захвана да я разплита. — Толкова много светкавици, а и помен няма от гръмотевици. И всеки път, когато чувам пеенето, светкавиците сякаш стават по-ярки…

— Не, Деорис! Не е възможно!

— Защо? — попита невъзмутимо Деорис. — Нали изпяването на определена нота може да запали светлините в дадено помещение; защо по този начин да не могат да се палят и други светлини?

— Защото е порочно и богохулно да отнемаме правата на природата! — Домарис имаше чувството, че студен страх сковава мислите й. — Вярно е, че в човешкия глас има сила. Когато достигнеш по-висок ранг сред жриците, че научиш повече за това. Но за тези зли сили не бива дори да се говори!

Детинската мисъл на Деорис вече бе прехвръкнала на съвсем различна тема.

— Арват ревнува, защото мога да бъда толкова близо до теб, а той — не, Домарис! — веселият й смях забълбука мелодично. — Я кажи, да не би това да е причината да ме прибереш да спя в твоята стая?

— Може би — деликатното лице на по-голямата сестра леко порозовя.

— Домарис, влюбена ли си в Арват?

Домарис отвърна очи от изпитателния поглед на сестра си.

— Сгодена съм за Арват — отвърна тя сериозно. — Любовта ще дойде, когато бъдем готови да я осъзнаем. Не е добре да припираме толкова, за да получим всички дарове на живота.

Каза си, че се държи лицемерно и наставнически; но тонът й все пак отрезви Деорис. Мисълта, че може да бъде отново откъсната от сестра си, дори поради бъдещия й брак, я изпълни с ревност. Тази ревност се отнасяше донякъде и към децата, който Домарис щеше да роди… През целия си досегашен живот тя бе детето и любимката на Домарис.

Сякаш за да предотврати бъдещата раздяла, Деорис каза умолително:

— Моля те, не позволявай да ни разделят отново!

Домарис обви с ръка слабичките й раменна.

— Никога няма да се разделим, сестричке, освен ако ти не го пожелаеш — обеща тя. Но обожанието в детския глас я бе обезпокоило. — Деорис — продължи тя, хвана с ръка брадичката на момичето и обърна лицето й към своето, — не бива да ме превръщаш и някакъв кумир. Това не ми харесва.

Деорис не отговори и Домарис въздъхна. Странно дете беше сестра й; в повечето случаи затворена и въздържана, когато обикнеше, тя се привързваше с такава страст, че Домарис се безпокоеше за нея — Деорис нямаше мярка нито в любовта, нито в омразата. Домарис се замисли.

„Аз ли съм виновна? Аз ли допуснах тя да се привърже така страстно към мен, още докато беше съвсем малка?“

Майка им бе починала при раждането на Деорис. В нощта, когато тя си отиде осемгодишната Домарис си обеща, че новороденото никога няма да почувства липсата на майчина ласка. Дойката на Деорис се бе опитала да наложи някаква умереност в чувствата й, но от мига, когато отбиха бебето, двете сестри станаха напълно неразделни. Малката сестричка заместваше за Домарис куклите, от която се бе отказала в деня на раждането й. Дори когато Домарис порасна, започна да учи повече и трябваше да изпълнява задълженията си в Храма, Деорис постоянно ходеше по петите й като кученце. До деня, когато Домарис отиде да живее в Дома на Дванадесетте, сестрите не бяха се разделяли дори за един ден.

Домарис бе на тринадесет години, когато я сгодиха за Арват от Алконат. Той също бе от избраниците — тъкмо неговият небесен знак бе противоположен на нейния и затова се считаше, че бракът им ще бъде успешен. Тя отдавна бе приела мисълта, че един ден ще стане жена на Арват — така, както приемаше изгрева и залеза — и тази мисъл я засягаше точно толкова, колкото и движението на слънцето. Домарис досега изобщо не бе осъзнала факта, че е извънредно красива жена. Мъжете, сред която живееше, се отнасяха с нея по един и същ начин — със спокойна, приятелска привързаност. Единствено Арват търсеше по-голяма близост, а това извикваше смесени чувства у Домарис. Младостта и жизнеността на Арват я привличаха; но тя съзнаваше, че не изпитва и помен от любов към него, дори не и осъзнато желание. Прекалено честна, за да се преструва, но и прекалено добросърдечна, за да го отблъсне категорични, тя бе и толкова невинна, че през ум не й бе минало да се озърне за друг любим. Арват бе за нея проблем, който от време на време я безпокоеше, но не дотам, че да му отдели сериозно внимание.

Домарис седеше мълчаливо до сестра си, изпълнена със смътно безпокойство. Светкавиците продължаваха да разкъсват хаотично мрака — като накъсаните фрази на объркано песнопение, и навремени леден повей пронизваше задушния въздух.

Внезапно дълга тръпка разтърси тялото на Домарис и тя несъзнателно се вкопчи в сестра си, скована в ледената прегръдка на безименен страх.

— Какво ти е, Домарис? — изплака Деорис. Домарис се задъхваше, пръстите й се бяха впили с все сила в рамото на детето.

— Не зная… Да можех да разбера! — прошепна Домарис ужасено. После, призовавайки на помощ волята си, тя успя да се овладее. Припомни си какво й бе казвал в такива случаи Раджаста, и се опита да приложи наученото.

— Злото не може да ни причини нищо, освен ако ние самите не го допуснем до себе си, Деорис — прошепна тя. — Легни си… — тя също се отпусна в постелята и се пресегна в мрака, за да хване ръцете на сестра си. — Хайде сега да кажем молитвата, която казвахме на лягане, когато бяхме деца, и да заспиваме.

Въпреки привидно уверения си тон и успокоителните думи, Домарис стискаше студените пръстчета на сестра си малко по-силно от необходимото. Тази нощ бе Нощта на Надира, когато всички земни сили бушуваха на воля — добри и зли, без разлика — за да се уравновесят, и хората можеха да ги приемат — така, както пожелаят.

— Създателю на всяка смъртна твар… — започна тя. Тихият й глас бе леко пресипнал от усилие да се владее. Треперливото гласче на Деорис се присъедини към нейното и светостта на старата молитва сякаш ги покри със защитна броня. Неестествено тихата нощ вече не им се струваше толкова страшна, и тежката горещина не ги потискаше толкова. Домарис усети как напрегнатите и мускули се отпускат, болезнено трептящите нерви се успокояха.

Но молитвата сякаш не повлия на Деорис. Тя изскимтя и се притисна към Домарис като уплашено котенце.

— Говори ми нещо, Домарис! Толкова ме е страх! И тези гласове не престават…

Домарис я прекъсна с упрек:

— Тук нищо не може да ти причини зло, дори тези песнопения да се носят от самия Храм на Мрака! — Съзнавайки, че е говорила по-рязко, отколкото бе разумно при тези обстоятелства, тя допълни по-меко: — Хайде, разкажи ми за господаря Микон.

Деорис веднага грейна и заговори с глас, изпълнен с дълбоко страхопочитание.

— Той е толкова добър, толкова внимателен — и е човечен, Домарис, за разлика от много от Посветените — вземи например татко, или Кадамири! — момичето продължи по-тихо: — А така страда! Струва ми се, Домарис, че болките го съпровожда постоянно, въпреки че никога не говори за това. Но аз разбирам — по очите, по ръцете, по движението на устните му! Понякога… понякога се преструвам на уморена, за да ме отпрати и да може да си отпочине и той.

Съчувствие и обожание бяха просветлили личицето на малкото момиче, но този път Домарис не я упрекна. Тя самата изпитваше подобни чувства — при това имаше много по-малко причини за това. Макар че бе виждала доста често Микон през последните няколко седмици, двамата едва ли бяха разменили повече от десетина думи освен обичайните поздрави. Всеки път, когато го видеше, тя изпитваше чувството, че между тях трепти нещо неосъзнато, нещо, което можеше да бъде почувствано, но не и разбрано. И бе доволна да остави това загадъчно усещане да съзрява полека. Деорис продължи все така пламенно:

— Той е добър с всички, но с мен се отнася, като че ли… като чели съм му сестра. Често, докато чета, ме прекъсва, за да ми разясни нещо от текста, сякаш съм негова възпитаница, сякаш ме е избрал за своя хела…

— Много мило от негова страна — кимна Домарис. Като повечето деца с нейния произход, и тя бе четец в детството си и знаеше колко необичайно е това — да се отнасят с някаква малка писарка, сякаш е нещо повече от някакво безлично пособие, също като лампа или стол. Но от Микон явно можеше да се очаква неочакваното.

Като избрана ученичка на самия Раджаста, Домарис чуваше почти всичко, което се говореше в Храма. Изчезналият принц на Ахтарат така и не бе открит, и пратениците се канеха да си заминат обратно, тъй като мисията им бе претърпяла провал. Разпитвайки със заобикалки, Домарис бе успяла да научи, че Микон не бе обявил присъствието си, не бе допуснал пратениците дори да заподозрат, че живее в Храма на Светлината. Не можеше да разбере какво го кара да постъпва така — но когато ставаше дума за Микон, бе сигурно, че подбудите му са чисти. Тя не разполагаше с никакви доказателства, и все пак бе уверена, че Микон е този, когото търсеха пратениците — или може би по-младият брат на принца…

Деорис продължаваше, макар че малко се бе отклонили от възхвалите.

— Микон често говори за теб, Домарис. Знаеш ли как те нарича?

— Как? — едва промълви Домарис.

— „Увенчана със слънце“.

Милостивият мрак скри сълзите на младата жела.