Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тне Fall of Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
shanara (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 1999

Превод: Боряна Джанабетска, 1999

Художник: Христо Хаджитанев, 1999

ISBN 954-9745-14-7

История

  1. — Добавяне

Трета глава
НИШКИТЕ НА СЪДБАТА

1.

Храмът на Светлината се издигаше край брега на Древната земя — близо до морето; извисяваше се над Града на Змията, който погледнат отгоре, имаше формата на полумесец. Храмът бе разположен точно между двата рога на полумесеца, във фокуса на определени природни сили, които защитните стени трябваше да приемат и предават. Храмът сияеше като жена, обгърната от ръката на любимия си.

Беше следобед; мекото лятно слънце се лееше като златиста разтопено масло над покривите на града. Лъчите му се превръщаха в топази по позлатената повърхност на морето; бризът бе едва доловим, като сън, и носеше сладникаво соления мирис на прилива.

Три високи платнохода се поклащаха във водите на пристанището. Близо до кея търговци бяха подредили сергии и викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Приставането на кораби бе събитие за всички — граждани или провинциални земевладелци, селяни и благородници. В претъпканите улици жреци в блестящи одежди се разминаваха със солидни търговци и дрипави дребни мошеници; ако се случеше някой недодялан селяндур да се блъсне в тях, по друго време със сигурност не би избегнал камшика — но в царящата сега суматоха му се разминаваше само с някой укорен поглед; парцаливи улични хлапета сновяла навсякъде, но нямаха време да вземат на подбив някой от дебелите търговци, пробиващи си път из тълпата.

Въпреки всичко една малка група хора се движеше из множеството без никакви затруднение; навсякъде, откъдето минеше Микон, опрян на ръката на Деорис, възторжени усмивки грейваха по лицата на хората. Кройката на безупречно белите му одежди и особеният начин, по който ги носеше, също подсказваха на хората, че това не е обикновен жрец, дошъл да благослови децата или посевите им; а дъщерите на властния Талканон бяха познати всекиму. Не едно младо момиче хвърляше игриви усмивки на Арват, който също вървеше с тях, но неговите очи бяха ревниво вперени в Домарис. Въздействието, което Микон имаше върху годеницата му, започваше да го дразни. Всъщност днес Арват направо им се бе натрапил.

Те спряха, когато се изкачиха на верига от пясъчни дюни, от където се виждаше морето.

— О! — възкликна възторжена Деорис, — Ето ги и корабите!

По навик Микон се обърна към нея:

— Какви са корабите? Кажи ми, малка сестричке! — помоли той любезно, но и силно заинтригувано. Деорис започна да ги описва живо и развълнувано: високи кораби, полюляващи се върху вълните, а на мачтите им се вееха знамена с изобразени на тях алени змии. Лицето на Микон ставаше все по-замислено и замечтано, докато Деорис говореше.

— Те идват от моята родина — промълви той с копнеж. — В Морските кралства няма кораби, които да могат да се равняват с корабите от Ахтарат. Моят братовчед плава под знака на Алената змия…

Арват грубо прекъсна спомените му:

— Аз също съм от Златните острови, господарю Микон.

— Какъв си по произход? — попита Микон с интерес. — Затъжал съм се да чуя някоя познато име. Бил ли си в Ахтарат?

— Голяма част от детството си прекарах под Звездната планина — отвърна по-младият мъж. — Мани-Торет, баща ми, беше жрец на Външните древи на Новия храм; а сетне ме осинови и отгледа Ратор от Ахтарат.

Лицето на Микон засия и той радостно протегна обезобразените си ръце към жреца.

— Ти наистина си ми брат, Арват! Ратор беше първият ми учител в древната наука, и той ме посвети в жречески сан.

Очите на Арват се разшириха:

— Но тогава… нима ти си онзи Микон? — отвърна той задъхано: — Откакто се, помня, съм чувал за твоята…

Микон се смръщи.

— Недей — в тона му имаше предупреждение. — Не бива да говориш за това. Притеснен и изпълнен със страхопочитание, младият мъж измърмори:

— Ти наистина можеш да четеш мисли…

— В случая не бяха необходими свръхестествени способности, братко — отвърна сухо Микон. — Кажи ми, познаваш ли корабите?

Арват отново се взря я него.

— Познавам ги. И на твое място не бих идвал насам, щом държиш да не разкриваш кой си. Наистина си се променил, защото досега не бях те познал; но има хора, които няма да се заблудят.

Удивени и заинтригувани, двете момичета се притискаха една към друга, и ту се взираха в мъжете, ту си хвърляха озадачени погледи.

— Не си ме… — Микон се поколеба — …познал? Нима сме се срещали?

Арват звънко се изсмя.

— Не очаквам да си спомниш за мен! Домарис, Деорис, слушайте добре и аз ще ви разкажа кой с Микон! Когато бях малко момче, нямах още и седем години, бях изпратен в дома на Ратор, стария отшелник, който живееше в Звездната планина. Той е от хората, които Древните са наричали светци; прочут е нашир и надлъж с мъдростта си и дори тук името му е на почит. По онова време обаче аз знаех само, че мога сериозни и задълбочени в науката млади мъже идват да учат при него; някой от тях ми носеха сладкиши и играчки и дори си играеха с мен. Ратор ги обучаваше, а аз тичах, из хълмовете и си играех с любимото си коте. Един ден се търколих по едни скали, паднах лошо и притиснах едната си ръка под себе си…

Микон възкликна усмихнато:

— Нима ти си онова дете? Спомням си, разбира се!

Арват продължи малко по-замислено:

— Болката бе толкова силна, Домарис, че изгубих съзнание. Когато отворих очи, видях пред себе си един млад жрец — от онези, които идваха при Ратор. Той ме вдигна, постави ме на коленете си, й избърса кръвта от лицето ми. Имах чувството, че самото докосване на ръцете му лекува…

Микон трепна болезнено и се извърна.

— Стига за това — каза той. Гласът му звучеше — така, сякаш се задушаваше.

— Не, няма да мълча, братко! Когато ме почисти от кръвта и мръсотията, установих, че не чувствам никаква болка, въпреки че костта бе разкъсала кожата на ръката ми. После той каза: „Нямам достатъчно познания, за да се справя сам“, взе ме на ръце и ме занесе в дома на Ратор, Бях натъртен навсякъде и не можех да ходя. Сетне, защото ме беше страх от жреца-лечител, който дойде да намести счупеното, той ме държа на коленете си, докато ръката бе оправена и превързана; през цялата нощ стоя до мен, защото бях трескав и не можех да спя; хранеше ме с хляб, мляко и мед, и ми пя песни и разказва приказки, докато забравих болката. Какво толкова ужасно има в моя разказ? — обърна се тихо младият Жрец към Микон. — Да не се боиш, че момичетата ще те помислят за женствен, защото си проявил съчувствие към едно малко дете?

— Казах, стига — настоя измъчено Микон.

Арват се вгледа учудено в него; очевидно това, което прочете по мрачното лице на слепим мъж, го накара да отстъпи.

— Така да бъде — каза той, — но аз не съм забравил, братко, нито пък ще забравя, — Той отметна назад широкия ръкав на жреческата одежда и показа на Домарис един дълъг бял белег, който се открояваше върху загорялата ръка. — Виждаш ли, тук коста бе разкъсала кожата…

— И младият жрец е бил Микон? — попита Деорис.

— Да той продължи да ми носи играчки и сладки, докато бях на легло, но след това лято не го срещнах никога повече.

— Колко странно е, че се срещате сега, толкова далеч от родината си!

— Не е толкова странно, малка сестричке — отвърна Микон с богатия си, звучен глас. — Съдбата преде своите нишки и ние събиране плода на това, което сме посели със собствените си постъпки. Тези, който са се срещнали и са се обикнали, не могат да бъдат разделели; ако не се срещнат в този живот, ще бъдат заедно в друг.

Деорис не отговори, но Арват попита нападателно:

— Да не би да вярваш, че ти и аз сме свързани по такъв начин?

Едва забележима иронична усмивка протяга по устните на Микон.

— Кой знае? Може би тогава, когато те намерих на скалите, съм платил дълга си за някоя услуга, направена ми от теб още преди тези хълмове да са се издигнали от утробата на земята — и той усмихнато посочи към високия хълм с храма зад тях, — Не съм ясновидец. Запитай собствения си разум, братко. Може би има още дългове за уравняване. Дано боговете ни помогнат и двамата да посрещнем това, което ни предстои, като мъже.

— Дано — отвърна сериозно Арват. Но колкото и силно да бе развълнуван, жизненият му нрав незабавно отклони мислите му в друга посока. — Домарис слезе в града, за да направи някои покупки; не е ли по-добре да се върнем на пазара?

Домарис, която досега бе потънала в някакви свои мисли, сякаш се събуди от сън.

— Мъжете нямат слабост към пъстри платове и панделки — каза тя весело. — Защо не останете тук, близо до пристана?

— Не смея да те изпусна от поглед тук, в града — обясни Арват, но Домарис, засегната, отметна гордо глава.

— Не си въобразявай, че можеш да ми казваш къде да отида! Ако ще вървиш с мен. Ще ме следваш! — тя взе ръката на Деорис и двете се упътиха към пазарния площад.

2.

Обикновени сънливият на зар сега бе разбуден от появата на кораби от Морските кралства; хората купуваха я продаваха трескаво и над на зара се носеше равномерен, постоянен шум. Някаква жена продаваше пойни птици в клетки от тръстика; Деорис спря, очарована, и се заслуша в песента им. Домарис й се усмихна с обич и веднага нареди да отнесат клетката с птицата, която й се бе понравила, в Дома на Дванадесетте. После продължиха бавно по пътя си. Деорис вече преливаше от възторг.

Полузаспал старец надзираваше натрупани чували със зърно я лъскави глинени делви с масло; едно голо улично хлапе се бе свило между бъчвите с вино, готово да разбуди господаря си, ако се появи клиент. Домарис спря пред една по-голяма сергия, по която бяха раздиплени всевъзможни пъстри платове. Микон и Арват, които ги бяха последвали по-бавно, се заслушаха във възбудените гласове на момичетата, усмихнаха се едновременно, и продължиха покрай една старица, която продаваше цветя. Птици крякаха в кафезите си, надниквайки продавачите на сушена и прясна риба, плодове, сладкиши и евтино, кисело пиво. Те вървяха покрай сергии, затрупани с килими във всички цветове на дъгата, с бляскави украшения, а после и покрай по-скромната стока на грънчарите.

Дребен, съсухрен преселник от островите продаваше парфюми под платнен навес на черти. Когато Микон и Арват минаха покрай него, сбръчканото му лице се оживи. Той веднага се изправи, натопи една миниатюрна четчица в някакво гърненце и я размаха във въздуха, вече тежък и сладък като мед от многото миризми.

— Парфюм от Кейлин, господари мои — провикна се той с неочаквано дълбок глас, — подправки от запад! Ароматите на най-прекрасните цветя, уханието на редки дървета…

Микон спря; после пристъпи с бавните си, но уверени крачки към раирания навес. Продавачът на парфюми, разпознал високопоставени служители на Храма, бе почтителен и красноречив.

— Прекрасни парфюми и есенции, сладки аромати и мазила от Кейлин, соли и масла за баня, уханието на целия широк свят за вашите любими… — търговецът спря и бързо се поправи: — за жена ти или за сестра ти, жрецо…

Микон го прекъсна с крива усмивка.

— Нямам нито жена, нито любима, старче — каза той сухо, — нито пък ще ми трябват твоите мазила и масла. Но все пак може би ще ми свършиш работа. Има един парфюм… правят го само в Ахтарат, от цветовете на червената лилия, която расте но склоновете на Звездната планина.

Продавачът загледа любопитно жреца, после се обърна, влезе в палатката си и започна да рови из нея като мишка в слама.

— Не са много тези, които питат за него — поясни човекът, за да се извини, но накрая явно откри това, което търсете, и вместо да започне да хвали качествата на парфюма, само пръсна една капчица от него на четката и я размаха във въздуха.

Домарис и Деорис вече ги бяха настигнали и спряха, любопитни да помиришат непознатия аромат. Очите на Домарис се разширяха.

— Невероятно!

Ароматът още се стелеше във въздуха, докато Микон отброи няколко монети, подаде ги на продавача и взе шишенцето. Тънките му пръсти опипаха внимателно филигранния обков.

— Такива орнаменти се срещат на Ахтарат — мога да ги позная дори така… — все още усмихнат, той се обърна и поднесе парфюма на момичетата, която започнаха да се взират удивено в красивите миниатюрни фигурки.

— Какво с цветето, което ухае така? — попита Домарис, поднасяйки шишенцето към лицето си.

— Расте в Ахтарат, обикновен бурен — каза рязко Арват.

Микон се обърна към Домарис, а видът му бе такъв, сякаш двамата споделяха някаква обща тайна.

— Ти харесваш също като мен този мирис, нали?

— Прекрасен е — отвърна замечтано Домарис. — Но и странен. Странен и очарователен.

— Да, това цвете расте в Ахтарат — продължи по-тихо Микон. — Цветовете му са кървавочервени и се намира само около Звездната планина; то е диво и селяните често го изкореняват, защото никне къде ли не. Когато цъфти, всичко наоколо е пропито с мириса му. За мен то е по-прекрасно от всяко цвете, което расте под грижите на градинари. Аленочервено — цветът му е толкова ярък, че те заболяват очите да го гледаш, особено когато е осветено от слънцето, жив цвят-слънчев цвят — изведнъж гласът му зазвуча уморено, той посегна, взе ръката на Домарис и затвори нежно, но решително пръстите й около шишенцето. — Той е за теб, Домарис… защото и ти като онова цвете си увенчана със слънчева светлина.

Думите можеха да минат за обикновена любезност, но Домарис преглътна, за да не се разплаче от вълнение. Опита се да благодари, но ръцете й трепереха и гласът й изневери. Микон сякаш и не очакваше отговор, защото продължи, вече съвсем тихо, сякаш думите му биха предназначени единствено за нея:

— … увенчана със светлина… как бих искал поне веднъж да видя лицето ти… слънчево цвете…

Арват стоеше неотстъпно до тях, смръщел като буреносен облак. Накрая той не издържа и наруши настъпилото мълчание с раздразнителен тон:

— Няма ли да продължаваме! Да не би да искате да замръкнем тук?

В същия миг Деорис се озова до него и го хвана под ръка със собственически жест, оставяйки Домарис да върви напред с Микон — привилегия, която друг път Деорис ревниво пазеше за себе си.

— Някой ден ще я отрупам с такива цветя… — измърмори Арват, взрян неотклонна във високото момиче, което вървеше редом с Микон. Огнената й коса като че ли наистина бе увенчана с корона от лъчи. Деорис, недочула, го попята какво е казал, но той отказа да повтори думите си.