Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (4)

1.

Храмът на Светлината се издигаше край брега на Древната земя — близо до морето; извисяваше се над Града на Змията, който погледнат отгоре, имаше формата на полумесец. Храмът бе разположен точно между двата рога на полумесеца, във фокуса на определени природни сили, които защитните стени трябваше да приемат и предават. Храмът сияеше като жена, обгърната от ръката на любимия си.

Беше следобед; мекото лятно слънце се лееше като златиста разтопено масло над покривите на града. Лъчите му се превръщаха в топази по позлатената повърхност на морето; бризът бе едва доловим, като сън, и носеше сладникаво соления мирис на прилива.

Три високи платнохода се поклащаха във водите на пристанището. Близо до кея търговци бяха подредили сергии и викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Приставането на кораби бе събитие за всички — граждани или провинциални земевладелци, селяни и благородници. В претъпканите улици жреци в блестящи одежди се разминаваха със солидни търговци и дрипави дребни мошеници; ако се случеше някой недодялан селяндур да се блъсне в тях, по друго време със сигурност не би избегнал камшика — но в царящата сега суматоха му се разминаваше само с някой укорен поглед; парцаливи улични хлапета сновяла навсякъде, но нямаха време да вземат на подбив някой от дебелите търговци, пробиващи си път из тълпата.

Въпреки всичко една малка група хора се движеше из множеството без никакви затруднение; навсякъде, откъдето минеше Микон, опрян на ръката на Деорис, възторжени усмивки грейваха по лицата на хората. Кройката на безупречно белите му одежди и особеният начин, по който ги носеше, също подсказваха на хората, че това не е обикновен жрец, дошъл да благослови децата или посевите им; а дъщерите на властния Талканон бяха познати всекиму. Не едно младо момиче хвърляше игриви усмивки на Арват, който също вървеше с тях, но неговите очи бяха ревниво вперени в Домарис. Въздействието, което Микон имаше върху годеницата му, започваше да го дразни. Всъщност днес Арват направо им се бе натрапил.

Те спряха, когато се изкачиха на верига от пясъчни дюни, от където се виждаше морето.

— О! — възкликна възторжена Деорис, — Ето ги и корабите!

По навик Микон се обърна към нея:

— Какви са корабите? Кажи ми, малка сестричке! — помоли той любезно, но и силно заинтригувано. Деорис започна да ги описва живо и развълнувано: високи кораби, полюляващи се върху вълните, а на мачтите им се вееха знамена с изобразени на тях алени змии. Лицето на Микон ставаше все по-замислено и замечтано, докато Деорис говореше.

— Те идват от моята родина — промълви той с копнеж. — В Морските кралства няма кораби, които да могат да се равняват с корабите от Ахтарат. Моят братовчед плава под знака на Алената змия…

Арват грубо прекъсна спомените му:

— Аз също съм от Златните острови, господарю Микон.

— Какъв си по произход? — попита Микон с интерес. — Затъжал съм се да чуя някоя познато име. Бил ли си в Ахтарат?

— Голяма част от детството си прекарах под Звездната планина — отвърна по-младият мъж. — Мани-Торет, баща ми, беше жрец на Външните древи на Новия храм; а сетне ме осинови и отгледа Ратор от Ахтарат.

Лицето на Микон засия и той радостно протегна обезобразените си ръце към жреца.

— Ти наистина си ми брат, Арват! Ратор беше първият ми учител в древната наука, и той ме посвети в жречески сан.

Очите на Арват се разшириха:

— Но тогава… нима ти си онзи Микон? — отвърна той задъхано: — Откакто се, помня, съм чувал за твоята…

Микон се смръщи.

— Недей — в тона му имаше предупреждение. — Не бива да говориш за това. Притеснен и изпълнен със страхопочитание, младият мъж измърмори:

— Ти наистина можеш да четеш мисли…

— В случая не бяха необходими свръхестествени способности, братко — отвърна сухо Микон. — Кажи ми, познаваш ли корабите?

Арват отново се взря я него.

— Познавам ги. И на твое място не бих идвал насам, щом държиш да не разкриваш кой си. Наистина си се променил, защото досега не бях те познал; но има хора, които няма да се заблудят.

Удивени и заинтригувани, двете момичета се притискаха една към друга, и ту се взираха в мъжете, ту си хвърляха озадачени погледи.

— Не си ме… — Микон се поколеба — …познал? Нима сме се срещали?

Арват звънко се изсмя.

— Не очаквам да си спомниш за мен! Домарис, Деорис, слушайте добре и аз ще ви разкажа кой с Микон! Когато бях малко момче, нямах още и седем години, бях изпратен в дома на Ратор, стария отшелник, който живееше в Звездната планина. Той е от хората, които Древните са наричали светци; прочут е нашир и надлъж с мъдростта си и дори тук името му е на почит. По онова време обаче аз знаех само, че мога сериозни и задълбочени в науката млади мъже идват да учат при него; някой от тях ми носеха сладкиши и играчки и дори си играеха с мен. Ратор ги обучаваше, а аз тичах, из хълмовете и си играех с любимото си коте. Един ден се търколих по едни скали, паднах лошо и притиснах едната си ръка под себе си…

Микон възкликна усмихнато:

— Нима ти си онова дете? Спомням си, разбира се!

Арват продължи малко по-замислено:

— Болката бе толкова силна, Домарис, че изгубих съзнание. Когато отворих очи, видях пред себе си един млад жрец — от онези, които идваха при Ратор. Той ме вдигна, постави ме на коленете си, й избърса кръвта от лицето ми. Имах чувството, че самото докосване на ръцете му лекува…

Микон трепна болезнено и се извърна.

— Стига за това — каза той. Гласът му звучеше — така, сякаш се задушаваше.

— Не, няма да мълча, братко! Когато ме почисти от кръвта и мръсотията, установих, че не чувствам никаква болка, въпреки че костта бе разкъсала кожата на ръката ми. После той каза: „Нямам достатъчно познания, за да се справя сам“, взе ме на ръце и ме занесе в дома на Ратор, Бях натъртен навсякъде и не можех да ходя. Сетне, защото ме беше страх от жреца-лечител, който дойде да намести счупеното, той ме държа на коленете си, докато ръката бе оправена и превързана; през цялата нощ стоя до мен, защото бях трескав и не можех да спя; хранеше ме с хляб, мляко и мед, и ми пя песни и разказва приказки, докато забравих болката. Какво толкова ужасно има в моя разказ? — обърна се тихо младият Жрец към Микон. — Да не се боиш, че момичетата ще те помислят за женствен, защото си проявил съчувствие към едно малко дете?

— Казах, стига — настоя измъчено Микон.

Арват се вгледа учудено в него; очевидно това, което прочете по мрачното лице на слепим мъж, го накара да отстъпи.

— Така да бъде — каза той, — но аз не съм забравил, братко, нито пък ще забравя, — Той отметна назад широкия ръкав на жреческата одежда и показа на Домарис един дълъг бял белег, който се открояваше върху загорялата ръка. — Виждаш ли, тук коста бе разкъсала кожата…

— И младият жрец е бил Микон? — попита Деорис.

— Да той продължи да ми носи играчки и сладки, докато бях на легло, но след това лято не го срещнах никога повече.

— Колко странно е, че се срещате сега, толкова далеч от родината си!

— Не е толкова странно, малка сестричке — отвърна Микон с богатия си, звучен глас. — Съдбата преде своите нишки и ние събиране плода на това, което сме посели със собствените си постъпки. Тези, който са се срещнали и са се обикнали, не могат да бъдат разделели; ако не се срещнат в този живот, ще бъдат заедно в друг.

Деорис не отговори, но Арват попита нападателно:

— Да не би да вярваш, че ти и аз сме свързани по такъв начин?

Едва забележима иронична усмивка протяга по устните на Микон.

— Кой знае? Може би тогава, когато те намерих на скалите, съм платил дълга си за някоя услуга, направена ми от теб още преди тези хълмове да са се издигнали от утробата на земята — и той усмихнато посочи към високия хълм с храма зад тях, — Не съм ясновидец. Запитай собствения си разум, братко. Може би има още дългове за уравняване. Дано боговете ни помогнат и двамата да посрещнем това, което ни предстои, като мъже.

— Дано — отвърна сериозно Арват. Но колкото и силно да бе развълнуван, жизненият му нрав незабавно отклони мислите му в друга посока. — Домарис слезе в града, за да направи някои покупки; не е ли по-добре да се върнем на пазара?

Домарис, която досега бе потънала в някакви свои мисли, сякаш се събуди от сън.

— Мъжете нямат слабост към пъстри платове и панделки — каза тя весело. — Защо не останете тук, близо до пристана?

— Не смея да те изпусна от поглед тук, в града — обясни Арват, но Домарис, засегната, отметна гордо глава.

— Не си въобразявай, че можеш да ми казваш къде да отида! Ако ще вървиш с мен. Ще ме следваш! — тя взе ръката на Деорис и двете се упътиха към пазарния площад.