Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (41)

2.

Голямата зала на съда бе претъпкана — цветовете на робите се преливаха от бяло и синьо, сиво и кафеникаво. Жреците на Храма — мъже и жени — се бяха изправили в очакване пред издигнатата платформа, където трябвате да застанат съдниците. Тълпата се раздели с тих шепот, за да пропусне Домарис, която вървеше бавно напред — медночервеникавата й коса бе единственото цветно петно по нея; лицето й бе по-бяло дори от безупречно бялата й роба. От двете й страни вървяха двама жреци, също облечени в бяло, и внимателно следяха всяка нейна стъпка, за да не падне от изтощение. Но Домарис крачеше уверено; спокойното й изражение не даваше и най-малък израз на мислите й.

Най-сетне стигнаха до платформата; двамата жреци спряха, но Домарис продължи, бавно като съдбата, и се изкачи на платформата. Не удостои с поглед нито изпитата, окована в тежки вериги фигура в подножието на платформата, нито момичето, коленичило пред Риведа, положило глава в скута му така, че разпиляната му тъмна коса се стелеше върху двамата. Обърна се спокойно и зае мястото си между Рагамон и Раджаста. Зад тях лицата на Кадамири и останалите Пазители бяха само неясни сенки, скрити под златовезаните качулки на робите.

Раджаста излезе напред и огледа насъбралите се жреци и жрици очите му сякаш минаваха по всяко отделно лице. Накрая той въздъхна и проговори тържествено:

— Вие чухте обвиненията. Вярвате ли в това, което чухте? Получихте ли необходимите доказателства?

Дълбок, заплашителен, гръмотевичен ропот се надигна в отговор на въпроса му:

— Вярваме! Доказано е!

— Приемате ли вината на този човек?

— Приемаме!

— Каква с вашата воля? — продължи сурово Раджаста. — Има ли милост за него?!

Отново отекна многогласната гръмотевица и затьтна като вълните, разбиващи се в скалистия бряг: — Няма милост!

Лицето на Риведа остана напълно неподвижно, но Деорис трепна.

— Каква е вашата воля? — повтори Раджата. — Осъден ли е той?

— Осъден!

— Каква е присъдата? — продължи Раджаста, но този път и неговият глас му изневери. Знаете какъв с отговорът. Отляво се издига гласът на Кадамири, висок и ясен:

— Смърт за този, който оскверни силата!

— Смърт! — думата отекна страховито в огромната зала и бавно заглъхна в далечен шепот.

Раджаста се обърна с гръб към тълпата и попита съдниците:

— Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — силният глас на Кадамири заглуши останалите; старческият глас на Рагамон и неясните, тихи гласове на другите Пазители. Накрая и Домарис повтори едва чуто, толкова тихо, че Раджаста се наклони напред, за да чуе:

— Съгласни сме.

— Такава е волята на съдниците. Аз също я приемам — Раджаста отново се обърна, този път към окования Риведа. — Ти чу присъдата си — поде той, — Имаш ли нещо да кажеш?

Студените сиви очи на Риведа срещнаха очите на Раджаста. Мина доста време, сякаш Риведа преценяваше възможните си отговори, обмисляше думи, които биха разтърсили земята под краката на стария жрец — но накрая суровата уста, сега вече покрита от няколкодневна червеникава брада, се отвори едва-едва и Риведа каза учудващо кротко, с нещо подобно на усмивка:

— Нищо. Съвсем нищо.

Раджаста издигна ръце в обичайния жест.

— Присъдата е приета! Огънят пречиства — и ти си осъден на огнена смърт! — старият жрец допълни: — И дано тя пречисти духа ти!

— А неговата саджи? — проникна се някой от дъното на залата.

— Прогонете я от Храма? — извиси се друг глас.

— Изгорете я! Пребийте я с камъни! Магьосница! Уличница! — надигна се буря от омраза, ураган от гласове, като затихна едва след многократните заповеди и укори на Раджаста. Ръката на Риведа държеше здраво рамото на Деорис, челюстта му бе здраво стисната, зъбите му бяха забити в долната устна. Деорис не помръдваше, сякаш беше вече мъртва.

— Тя ще понесе наказанието си — каза строго Раджаста, — но все пак е жена — и носи дете под сърцето си!

— Нима искате да опазите семето на магьосника? — провикна се някой; бурята от гневни гласове отново се надигна и заглуши укорите на Раджаста.

Тогава се изправи Домарис; залитна за миг, но пристъпи напред. Шумът от постепенно затихна. Пазителката стоеше, изправена като стрела; косата й гореше пред сенките като течен огън. Гласът й бе нисък и спокоен:

— Това не може да стане. Аз залагам живота си за нейния.

Рагамон попита строго:

— С какво право?

— Двете с нея сме обречени на Великата майка — отвърна Домарис; големите й очи помръкнаха, но тя продължи: — Тя е обречена завинаги на Богинята и човешкото отмъщение не може да я достигне. Питайте всяка жрица и тя ще ви го каже — по закона Деорис е недосегаема. Аз поемам нейната вина; аз не изпълних дълга си на Пазителка, не изпълних и сестринския си дълг. Имам и друга вина — с древната сила, поверена ми като на Пазителите, аз проклех този мъж, които сега стои пред нас. — Очите на Домарис спряха аз миг върху предизвикателно вдигнатата глава на Риведа. — Проклех го със силата на небето и земята и проклятието ще го следва живот след живот през кръговете на кармата. Аз произнесох проклятието и съм готова да понеса наказанието си.

Тя отпусна ръце и остана така, загледана в Раджаста очаквайки собствената си присъда.

Раджаста я гледаше с невярващ поглед. Бъдещето се издигаше пред него като черна стена. „Няма ли Домарис да се научи на благоразумие? Сега не ми оставя никакъв избор…“ Раджаста проговори уморено:

— Нека Пазителката поеме отговорността за решението си! Поверявам Деорис на сестра й, докато роди — после ще се решава по-нататъшната й съдба. Но още отсега й отнемам всички права, които е имала като жрица и писар в Храма. — Той помълча, после отново се обърна към множеството. — Пазителката Домарис е произнесла проклятие — възползвала се е от древната сила! Питам ви — зло употребена ли е с властта си?

В залата се разнесоха объркани, противоречиви гласове; единодушието липсвате, хората се колебаеха, гласовете глъхнеха под сводестия таван. Вината на Риведа бе доказана открито и недвусмислено; докато това, за което говореше Домарис, бе мистрия, известна на малцина от високопоставените жреци — повечето от тях бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени, а и нямаха точна представа от последиците на нейната постъпка.

Един глас, по-висок от останалите, се надигна над тълпата, в която хората шушукаха и си руменяха объркани погледи:

— Нека Раджаста сам реши съдбата на ученичката си! — и веднага се надигна буря от гласове: — Раджаста да реши! Той да прецени каква е силата й!

— Тя вече не ми е ученичка! — гласът на Раджаста изплющя като камшик и Домарис се сви, сякаш я бе ударил. — Но приемам отговорността. Да бъде!

— Да бъде! — проумя отговорът, Раджаста се поклони тържествено.

— Решението е взето — обяви той и седна, без да изпуска от поглед Домарис, която все още стоеше прави, но надали щеше да издържи дълго. Едновременно ядосан и натъжен, Раджаста се чудеше дали тя с наясно какво може да излезе от признанието й. Тръпнеше при мисълта за безкрайната поредица от събития, който тя — като негова ученичка и посветена жрица — бе задвижила необратимо. Силата, която й поверена, бе нещо напълно действително и осенено, и когато бе проклела Риведа, тя бе я използвала за нисша, егоистична цел. Нямаше съмнение, че Домарис трябваше и щеше да изкупи вината си — но съзнанието за неминуемото изкупление го караше да изстива от страх. Каква безкрайна, съдбоносни плетеница — възел след възел, живот след живот — и не само Домарис, но и всички, замесени с тази история, щяха да се срещат по пътя на нейното изкупление. Нали и той самият носеше вина за решението на Домарис — а Раджаста не бе свикнал да прехвърля отговорността си другиму.

„А Деорис…“

Домарис бе говорила за мистерията на Каратра, която си оставаше недостъпна за мъжете: с няколко думи бе се откъснала от него, своя духовен баща; съдбата й сега бе в ръцете на Богинята; Раджаста не можеше да стори нищо, нямаше право дори да прояви милосърдие, Деорис също бе отвъд храмовото правосъдие. Единственото решение, което Съветът на жреците можеше да вземе, бе дали сестрите имат право да продължат да живеят в Храма…

Домарис слизаше бавно по стъпалата на платформата. Явно бе съсредоточила цялата си воля, за да преодолее слабостта на тялото си. Отиде при Деорис, наведе се над нея и се опит да я изправи. Но младото момиче се възпротивяваше отчаяно, докато накрая Домарис направи знак на двамата жреци, които все така я следваха, да изнесат Деорис от залата. Но щом жреците я докоснаха, Деорис изпищя и се вкопчи с все сили в Риведа.

— Не, не! Никога! Искам да умра е него! Никъде няма да отида сама!

Магът вдигна очи и се взря в разплакалото лице на Деорис.

— Върви, дете — каза той тихо, — Това с последната ми заповед — после повдигна с ужасно напрежение окованите си ръце и докосна тъмните й къдрици и прошепна: — Помни, ти се закле да ми се подчиняваш докрай. Сега краят дойде. Върви, Деорис.

Деорис рухна на земята, задавена от ридалия, но позволи да я отведат. Риведа я проследи с очи, докато дребната й фигурка изчезна отвъд тежките двери, и този път не се опита да прикрие от никого чувствата, които се изписаха на лицето му. Устните му прошепнаха за пръв и последен път:

— Обичам те!

След дълго мълчание той повдигна отново глава и очните, отново студени като кремък, срещнала сивите очи на жената, изправила се пред него.

— Ето я твоята победа, Домарис — каза той горчиво.

Някакъв внезапен импулс я подтикна да отвърне:

— Не, нашето поражение.

В сините очи на осъдения проблеснаха странни искрици и той се засмя.

— Ти си достоен противник!

Домарис се усмихна леко; никога досега Риведа не бе се отнасял с нея като с равна.

Раджаста се бе изправил отново, за да зададе последния въпрос, който традицията изискваше.

— Има ли някои, който настоява за милосърдие?

Мълчание.

Риведа вдигна отново глава и се взря право в лицата на обвинителите си. В погледа му нямате и следа от молба. Домарис проговори тихо:

— Аз настоявам за милосърдие, почитаеми съдници. Не забравяйте — той можеше да я остави да умре! Спасил е Деорис, излагайки на опасност собствения си живот — ако бе я оставил да умре, никой нямаше да разбере какво се е случило! Той я е спасил, за да живее с белезите — постоянно доказателство за вината му! Дори това да е само перце спрямо тежестта на греховете му — не забравяйте, на везните на боговете понякога едно перце може да спаси човешка душа! Моля за милосърдие!

— Това е твое право — каза пресипнало Раджаста.

Домарис извади от диплите на бялата си роба златната кама, която някога бе получила като символ на длъжността си.

— Това е за теб — каза тя и сложи камата в ръката на Риведа. — Дано боговете имат милост и към мен.

Обърна се и белите й одежди, извезани със злато, се изгубиха сред слисаната тълпа.

В продължение на един безкраен миг Риведа оглеждаше оръжието в ръката си. Съдбата бе решила единственият дар на Домарис за него да е смъртта — и това бе най-ценното, което би могла да му дари. Зачуди се прав ли е бил Микон — вярно ли беше, че той, Домарис, Деорис, самият Риведа, са посели семената на безкрайна верига от човешки съдби, която ги е свързала завинаги. Щяха ли да се срещнат отново след тази раздяла — отново и отново, живот след живот?…

Той се усмихна — спокойна, мъдра усмивка на учен. Искрено се надяваше Микон да е сгрешил.

После се надигна и подаде символа на милосърдието на Раджаста — от векове камата на милосърдието имаше само символистична роля — и прие в замяна широка златна чаша, украсена със скъпоценни камъни. Магът я подържа в ръцете си и я огледа, както бе огледал преди това камата; мислеше със странната, почти чувствена наслада на аскет за покоя, които го очакваше отвъд, в мрака; в мрака, който бе обичал, към който се бе стремил цял живот. Целият му живот бе само пътека, която водеше към този върховен миг; с последна, полуосъзната мисъл, той си каза, че единственото, което е търсил, е бил този покой — и че е можел да го постигне със значително по-малко усилия.

Риведа се усмихна.

— Пия за чудния свят на Нощта — произнесе той ясно и пресуши чашата на смъртта на един дъх; после я вдигна с последни сили, засмя се и я запрати точно и уверено към платформата, където стояха съдниците. Чашата удари Раджаста в слепоочието и старият жрец рухна в безсъзнание — в същия миг, в които самият Риведа се отпусна, сред звън на вериги, мъртъв на земята.