Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (2)

2.

В училището за писари Майка Лидара се опитваше да наложи малко дисциплина на една от най-младите си ученички. Писарите бяха момчета и момичета от кастата за жреците, които в дванайсетата или тринайсетата си година бяха проявили подчертана склонност към четене и писане. Разбира се, никак не е лесно да дисциплинираш трийсетина интелигентни момчета и момичета.

Въпреки това Майка Лидара бе убедена, че нито един от питомците й не бе създал толкова главоболия, колкото нацупеното малко момиче, което стоеше сега пред нея. Слабичка, ъгловата, тринайсетгодишната ученичка имаше очи с цвета на бурно море. Гъсти черни къдрици падаха в безпорядък по раменете й. Стоеше изправена като стрела, неспокойните й ръце бяха свити в юмручета, а предизвикателно изопнатото й лице бе пребледняло от напрежение.

— Деорис, чуй ме, дъщеричке — мъмреше я Майката на писарите, търпелива и непоклатима като скала, — трябва да се научиш да владееш и езика, и темперамента си, ако се надяваш да достигнеш по-висок сан. Дъщерята на Талканон би трябвало да е пример за подражание на останалите. Сега ще се извиниш и на мен, и на приятелката си Иста, а след това ще обясниш всичко на баща си.

И старата жрица, скръстила ръце върху едрите си гърди, зачака извинението, което така и не бе произнесено.

Вместо това Деорис изхлипа през сълзи:

— Няма да се извиня! Нищо лошо не съм сторила и няма да се извинявам никому!

Макар й разплакан, гласът й не бе изгубил присъщата си мелодичност, заради която сигурно по-късно щяха да я изберат за певица на заклинания; тя трептеше от страстна съпротива като струна на арфа.

Майка Лидара я гледаше безпомощно, но се опитваше да не губи търпение.

— Не можеш да говориш така е по-възрастни, дете. Послушай ме, Деорис.

— Не!

Старата жена вдигна ръка, без сама да знае дали да удари, или да погали малката бунтарка. В същия миг на вратата се почука.

— Кой е? — понита раздразнено Майка Лидара. Вратата се отвори и Домарис надникна в стаята.

— Имаш ли малко свободно време, майко?

Смръщеното лице на старицата светна. Домарис открай време й беше любимка.

— Влез, детето ми. За теб винаги имам време.

Домарис спря на прага забелязала нацупеното лице на малката писарка.

— Домарис, нищо не съм направила! — изплака веднага малката, хвърли се към сестра си и обви шията и с ръце. — Нищо лошо не съм направила! — детето вече ридаеше истерично.

— Деорис! Стига, сестричке — каза Домарис с укор, отдръпна се от отчаяно вкопчилите си в нея детски ръце и продължи — Прости ми, майко, пак ли е забъркала някаква каша? Мълчи, Деорис; не питам теб.

— Тя е устата, опърничава, нетърпелива, не приема да я поправят и изобщо е непоносима — каза Майка Лидара. — Дава лош пример на останалите ученици, и подстрекава и останалите да вилнеят из спалните помещения. Неприятно ми е да я наказвам, но…

— Когато става дума за Деорис, наказанията само влошават положението — каза спокойно Домарис. — Не трябва никога да бъдеш сурова към нея. — Тя притисна Деорис към себе си, приглаждайки разпилените й къдрици. Самата тя така добре успяваше с обич да постигне всичко, което пожелаеше, от малката, че се дразнеше от строгостта на Майка Лидара.

— Докато Деорис посещава училището за писари — отвърна Майката спокойно, но категорично — с нея ще се отнасяме както с всички останали ученици. Тя ще бъде наказвана за провинения, за които биват наказвани и останалите. Но ако не положи поне малко усилие да се държи като другите, надали ще остане дълго тук.

Домарис повдигна тънките си вежди.

— Разбирам… Тъкмо идвам тук с поръчение от господаря Раджаста. Той има нужда от писар за един новопристигнал гост, а Деорис би могла да се справи с тази задачата. Тя явно се чувства нещастна в училището, а и ти надали държиш да остане тук. Нека отиде да работи за този човек.

Домарис хвърля поглед към тъмнокосата глава, сега притисната плътно към рамото й — Деорис вдигна очи и отправи към сестра се поглед, изпълнен с възторжено възхищение Домарис винаги успявате да поправи нещата!

Майка Лидара се намръщи, но дълбоко в себе си изпита облекчение Деорис представлявате проблем, с който ограничените й способности не позволяваха да се справи, а фактът, че това разглезено дете бе дъщеря на Талканон, допълнително усложнявате положението. Теоретично Деорис бе поставена наравно с другите ученици, но дъщерята на Върховния управител не можеше да бъде наказвана и принуждавана като децата на обикновените жреци.

— Да бъде, както ти казваш, Дъще на светлината — отвърна сухо Майката на писарите, — но ти трябва да се погрижиш Деорис да не занемарява обучението си!

— Бъди спокойна, няма да допусна да не получи необходимото образование — каза хладно Домарис.

Докато напускаха ниската, широка сграда, та оглеждаше намръщено Деорис. През последните месеци почти не бе виждала сестра си; когато Раджаста избра Домарис за своя лична възпитаница, Деорис бе изпратена в училището за писари — но до този момент двете сестри бяха неразделни, въпреки че осемте години разлика между двете караха близостта им да напомня по-скоро обичта между майка и дъщеря, отколкото между сестри. Сега Домарис веднага долови някаква промяна у сестра си и това я обезпокои. Тя познаваше Деорис като жизнено, но послушно дете. Какво й бяха сторили, та се бе превърнала в нацупена малка бунтарка? Във внезапен пристъп на гняв Домарис реши да поговори с Талканон и да измоли разрешението му и занапред тя да се занимава с възпитанието на Деорис.

— Наистина ли мога да остана с теб?

— Аз самата не нога да ти обещая нищо, но ще видя какво може да се направи — усмихна се Домарис. — Това ли искащ?

— О, да! — и Деорис отново се притисна към сестра си, така бурно, че тревожни бръчки се вдълбаха в челото на Домарис. Наистина, какво бяха направили с детето?

Освобождавайки се отново от ръцете на сестра си. Домарис я упрекна меко:

— Спокойно, спокойно, сестричке.

После двете се отправиха към Дома на Дванадесетте.

3.

Домарис бе една от Дванадесетте: шест млади жени и шестима млади мъже, които бивака избирани на всеки три години от дъщерите и синовете на жреците — заради физическото им съвършенство, красотата им и заради определени дарби, който допускаха уподобяването им на люде от жреческата каста в Древната прародина. Когато избраниците достигнеха зрелост, трябваше да живеят три години в Дома на Дванадесетте. През това време те изучаваха основно древното познание на жреческата каста и се готвена да служат на боговете и на своя народ. Казваха, че ако по злощастно стечеше на обстоятелствата изгинат всички жреци и останат само Дванадесетте, цялата мъдрост на Храма би могла да бъде възстановена от тях. В края на трите години всеки от младите мъже вземаше своята избраница от шестте млади шестте млади жени за съпруга. Тези шест млади двойки бяха подбирани така внимателно, че извънредно рядко се случваше някое от децата на Дванадесетте да не постигне до най-висшите стъпала в жреческата йерархия.

Домът на Дванадесетте беше просторна сграда, извисяваща се на върха на висок, зелен хълм. Постройката се намираше на голямо разстояние от всякакви други жилищни сгради — заобикаляла я широки морави, раззеленили се градини и прохладни водоскоци. Докато двете сестри крачеха забързано по пътечката, която се виеше между отрупани с цвят храсти, към бялата сграда на хълма, една млада жена, още почти дете, тичаше през моравите към тях.

— Домарис! Ела бързо, ужасно ми трябваш… о, Деорис! Нима са те освободили от затвора за писари?

— Надявам се, че е Той — отвърна плахо момичето и отвърна на възторжената прегръдка на другата. Новодошлата бе на години някъде между двете сестри; спокойно можеше да мине за тяхна трета сестра, защото трите момичета доста си приличаха — и трите много високи и стройни, с фини кости, деликатни ръце и характерните, изваяни лица на жени от висшата каста. Всъщност, отличаваха се само по цветове — Домарис, която бе и най-висока, имаше коса с цвят на течен огън; тя се стелеше по раменете й на тежки вълни; очите й бяха спокойни, сенчесто сиви. Деорис бе значително по-ниска и слабичка, с тежки черни къдри. Когато бе спокойна, очите й бяха тъмносини, кадифени — като теменужки. Косите на Елис имаха червеникавокафявите отблясъци на полирано дърво, ясносините й очи грееха весело. От всички обитатели на Дома на Дванадесетте дъщерите на Талканон обичаха най-много братовчедка си Елис.

— Пристигнали са пратеници от Атлантида — започна развълнувано Елис.

— От Морските кралства? Наистина ли?

— О, да, от Храма в Актарат. Принцът на Ахтарат бил изпратен с някаква мисия при нас, заедно С по-младия си брат, по така и не стигнали дотук. Може да са били отвлечени, или загинали при корабокрушение, или убити — никой не знае. Сега претърсват цялото крайбрежие за телата им.

Домарис стоеше дълбоко замислена. Славно бе името на Ахтарат. Главният храм тук, в Древната родина, не поддържаше много тесни връзки с Морските земи — но от тях Ахтарат бе най-мощното кралство — и днес тя вече за втори път чувате това име…

Елис продължаваше, задъхана от вълнение:

— Съществуват доказателства, че принцът и брат му са се добрали до нашите брегове, и освен това се шушука, че в цялата работа имало пръст Черното братство! Спомена ли Раджата нещо, Домарис?

Домарис се намръщи. Тя и Елис принадлежаха към Вътрешния кръг на жреческата каста, но нямаха никакво право да обсъждат по-високопоставените от тях, и във всеки случай присъствието на Деорис правеше всякакви клюки напълно недопустими.

— Аз не съм довереница на Раджаста, а освен това отлично знаеш, че жена с твоето положение не би трябвало да дава ухо на слуховете, които се носят сред простолюдието!

Елис порозовя цялата Домарис веднага я съжали.

— Нали знаеш, няма дим без огън — каза тя меко, — Раджаста наистина има гост — от Ахтарат. Името му е Микон.

— Микон! — изфуча Елис. — Все едно да ми кажеш, че някоя робиня се казва Лия! В морските кралства всеки втори мъж се казва Микон… — Елис се прекъсна, защото едно съвсем малко, едва проходило момиченце тъкмо бе докретало до тях и се бе вкопчило в полите й. Елис нетърпеливо се наведе да вземе детето; по бузките на малката се появиха трапчинки, тя се изкикоти възторжено и се опита да изтича към Деорис; спъна се, падна, и остана на земята, ревейки с все сила. Деорис бързо я вдигна, а Елис се обърна раздразнено към дребната жена с кафеникава кожа, която пристигна тичешком след непослушната си питомка.

— Симила — възкликна Елис укоризнено, — не можеш ли да държиш Лизи по-настрани, та да не ни се мотае постоянно из краката. — или поне я научи как да на да!

Дойката понечи да вземе детето, но Деорис не го пускаше.

— О, Елис, нека аз да я подържа. Не съм я виждала толкова отдавна! Когато тръгнах оттук, тя дори не пълзеше, а сега ходи! Отби ли я вече? Още не? Как се справяш? Хайде, Лизи, миличка, помниш ме, нали? — Момиченцето изпищя възторжено и зарови двете си пухкави ръчички и гъстите къдрици на Деорис — Мъничко, дебеличко съкровище! — продължи да й гука Деорис, покривайки пълните бузки с целувки.

— Малко дебело досадниче — в погледа, който Елис отправи към дъщеря си, имате и малко горчивина. Домарис кимна разбиращо. Беше прието, тъй като жените от Дванадесетте бяха длъжни да вземат за съпруг някой от шестимата мъже, без право на друг избор, да имат пълна свобода до деня на сватбата си. Възползвайки се от това си право, Елис си бе намерила любовник и дори бе родила дете от него. Законът на Храма допускаше такова нещо — недопустимото бе друго — това, че любовникът й не пожела да се разкрие и да признае бащинството си. Безкрайно тежка бе съдбата на непризнатите деца; за да бъде приета дъщеря й в някоя от каста, Елис напълно зависеше от милостта на определения й съпруг — той изучаваше Древното незнание също като нея и се казваше Хедан. Хедан бе проявил великодушие и бе признал Лизи, но всички знаеха много добре, че не той е бащата. Дори Домарис нямаше и най-малка представа кой всъщност е тайният любовник на Елис. Ако Елис се бе решила да открие името му, истинският баща щеше да бъде сурово наказан заради страхливостта си; но тя упорито отказваше да пророни и дума.

Домарис се взря в помрачнелите очи на Елис и каза меко:

— Елис, защо не се реши да отпратиш детето, след като Хедан явно не може да я търпи? Тя не може да е от толкова голямо значение, че да бъде постоянен дразнител в Дома на Дванадесетте, а и ти ще имаш други деца…

Елис изкриви иронично уста.

— Чакай първо да разбереш какво е да имаш дете, преди да ми даваш съвети — отвърна тя и протегна ръце към Деорис, за да вземе детето. — Дай ми малката напаст, трябва да се връщам.

Домарис й хвърли тревожен поглед. До този момент животът й се бе движил спокойно, но предначертай път, предсказуем като посоката на течаща река. А сега светът около нея сякаш се промени изведнъж: цялото това шушукаме за Черното братство, странникът от Ахтарат, който така я бе развълнувал — равномерното й съществувал внезапно се изпълни със странни събития и опасности. Колкото и да се стараеше, Домарис не можеше да си обясни защо Микон бе я впечатлил толкова силно.

Деорис неспокойно я наблюдавате с теменужените си очи. Домарис, осъзнала тревогата й, се обърна с нещо близко до облекчение към ежедневните си ежедневните си задължения — трябваше да уреди пребиваването на сестра си в Дома на Дванадесетте.

По-късно през деня пристигна любезно писмо от Микон. Чужденецът я молеше да доведе предоставения му писар при пеш тази вечер.

4.

Микон седеше сам пред един шкаф с пергаменти в библиотеката. Пустите помещения бяха потънали в сенки. Единствено белите одежди, обгърнали неподвижната му фигура, сякаш излъчваха слабо сияние на фона на вечерния мрак.

Домарис изпя тихо една ниска нота и около тях засия трептяща, златиста светлина; втора нота, малко по-висока, превърна треперливите отблясъци в меко, равномерно сияние без видим източник.

Атлантът се обърна, когато чу гласа н.

— Кой е? Ти ли си, дъще на Талканон?

Домарис пристъпи към него. Деорис плахо бе мушнала ръчичката си в нейната.

— Господарю Микон, водя ти Деорис, която се учи за писар. Тя ще бъде на твое разположение по всяко време и ще изпълнява всичко, което й наредиш. Окуражена от топлата усмивка на Микон, тя допълни: — Деорис с моя сестра.

— Деорис — Микон повтори името с мек, провлечен акцент, — благодаря ти. А как беше твоето име, възпитаничке на Раджаста? Домарис — досети се той сам. Звучният му глас звучеше като милувка, докато произнасяше сричките на името й. — Значи малката ми помощничка е твоя сестра? Ела тук, Деорис.

Домарис отстъпи назад, а Деорис пристъпи плахо напред и коленичи пред Микон. Атлантът Каза неспокойно:

— Не бива да коленичиш пред мен, дете!

— Така е прието, господарю.

— Не се и съмнявам, че една дъщеря на жрец знае всичко за добрите нрави — усмихна се Микон, — Ами ако ти забраня да го правиш?

Деорис стана послушно и се изправи пред него.

— Запозната ли си със съдържанието на библиотеката, малка Деорис? Струва ми се, че си още съвсем млада, а аз трябва да разчитам на теб за всичко — не само за писане, но и за четене.

— Защо? — изтърся необмислено Деорис. — Та ти говорят нашия език, сякаш си роден тук! Нима не можеш да четеш на него?

Само за миг изпитото, мрачно лице доби измъчено изражение — после отново се успокои.

— Мислех, че сестра ти те е предупредила — каза той тихо. — Аз съм сляп.

Деорис стоеше като вцепенена. Когато се осмели да хвърли поглед към Домарис, видя, че тя е пребледняла като платно — сестра й също не бе разбрала.

Настъпи неудобно мълчание; сетне Микон взе един свитък, който се намираше близо до него.

— Раджаста ми остани това. Бих искал да започнеш да го четеш.

Той подаде свитъка на Деорис с изискан жест, и детето, откъсвайки очи от Домарис, го развърза, седна на малкото столче, поставено до високия стол на Микон, и зачете с равномерния глас на обучен писар, който не биваше да трепва независимо от чувствата, които изпитва в момента четецът.

Оставена насаме с мислите си, Домарис се поуспокой. Оттегли се в една ниша и произнесе съвсем тихо някакъв звук, от който нишата мигновено се обля в ярка светлина. Опита се да се съсредоточи в четенето на някакъв текст, но колкото и да се опитваше да обърне мислите си към собствените си задачи, очите й неволно се връщаха към — неподвижната фигура на мъжа, който слушаше монотонния детски глас. И през ум не й беше минало! Движенията му бяха толкова естествени, толкова красиви бяха дълбоките му очи … И все на к, защо всичко това я вълнуваше така силно? Дали той самият не с бил пленник на Черното братство? Домарис бе видяла ръцете му — ужасните, уродливи форми от плът и кости, които някога може да са бил и ловки и силни. Кой беше този мъж?

Странно — в целия ураган от чувства, който я бе връхлетял, нямаше и помен от съжаление. Защо не можеше да го съжали — както човек жалеше всеки, който е бил мъчен, осакатея, ослепей? За миг Домарис дори изпита раздразнение — как смееше чужденецът да е недосегаем за нейното съчувствие?

„Но аз завиждам на Деорис!, каза си тя внезапно. Защо?“