Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (17)

2.

Тъй като Деорис поемаше официално задълженията си едва на другия ден, сестрите си тръгнаха заедно към Дома на Дванадесетте. Домарис колебливо протегна ръка към ниско остриганата глава на сестра си, изпълнена със съжаление.

— Хубавата ти коса! — въздъхна тя тъжно.

Деорис тръсна късите си къдрици.

— Харесва ми — излъга тя смело. — Сега поне няма да губя толкова време да я реша и сплитам… Домарис, кажи ми честно, много ли съм грозна?

Домарис забеляза издайническото потрепваме на устните й, засмя се и побърза да я успокои:

— Не, разбира се, че не, Деорис. Ти се превръщаш в голяма хубавица, знаеш ли? А късата коса дори ти отива — но така изглеждат по-зряла — и тя не можа да се въздържи да не подразни сестра си: — Нищо чудно Хедан да откаже да те приема като малко момиченце!

— Хедан може да прави каквото си ще — отвърна небрежно Деорис. — Нямам намерение да развалям приятелството си с Елис заради някакво си недорасло хлапе!

Домарис се засмя.

— Елис ще ти бъде благодарна, ако успееш да я отървеш окончателно от него! — веселостта й изведнъж се изпари, защото думите й припомниха постоянно гризящото я напоследък съмнение — все още не бе наясно как ще се отнесе Арват към решението й да се възползва от законното си право. Вече имаше няколко неприятни момента и Домарис предчувстваше, че те няма да са последните: Знаеше и как се бе държал Хедан, когато Елис бе постъпила по същия начин. Надяваше се Арват да се прояви като по-добросърдечен и достоен човек, но подозираше, че това са празни надежди.

Тя се понамръщи и сви нетърпеливо рамене. Беше направила избора си, и ако с това си спечелеше неприятности, щеше да се изправи срещу тях, когато му дойде времето. И тя решително върна мислите си към настоящето:

— Микон искаше да те поздрави след церемонията, Деорис. Отивам да смъкна тези килими — тя посочи шеговито тежките церемониални одежди — и веднага след това ще дойда при вас.

Деорис трепна. По някаква неразбираема причина се притесни от това, че ще бъде сама с Микон, без Домарис.

— Мога да те почакам — предложи та.

— Не — каза весело Домарис, — мисля, че той искаше да те види насаме.

3.

Прислужниците на Микон я въведоха в просторна стая, чиито прозорци гледаха към големи, терасовидно разположени градини, преливащи от зеленина, от бълбукането на многобройни фонтани и чуруликането на безброй птици. Стаите бяха големи я прохладни, както се полагаше за жилище, където настаняваха високопоставени посетители; Раджаста бе се постарал да осигури всички удобства на чужденеца.

Високата, слаба фигура на Микон се очертаваше почти прозрачна, потънала в диплите на безукорно бели одежди, пред обляната от лъчите на следобедното слънце градина. Когато обърна глава към нея и лицето му светна в усмивка, Деорис имаше чувството, че за миг около главата му проблесна ярък, сияен венец от светлина — но сиянието изчезна толкова бързо, че не можеше да бъде сигурна. Внезапното видение й причини кратко замайване и тя остана за миг на прага; веднага съжали, защото той се видя принуден да се откъсне от прозореца и тръгна бавно към нея.

— Ти ли си, малка Деорис?

Гласът му пропъди странната й нервност; тя затича и коленичи пред него Микон се усмихна.

— При това ме предопределиха, че вече не бива да ти казвам „малка Деорис“ — и той постави леко слабите си ръце с изпъкнали сини вени върху главата й, но веднага ги отдръпна изненадано. — Отрязали са хубавата тя коса! Защо?

— Не знам — отвърна тя смутено и се изправи — Такъв е обичаят.

Микон продължи да се усмихва учудено.

— Странно — каза той замислено. — Знаеш ли, досега не съм те питал — приличаш ли на Домарис? Косата ти като нейната ли е, с цвета на течен огън?

— Не, черна е като нощта — Домарис е красива, а аз не мога да се нарека дори хубавичка — каза Деорис без никакви превземки.

Микон се разсмя:

— Бих ти повярвал, ако Домарис не беше казала същото за теб — че си очарователна, а тя — доста обикновена! — той сви рамене. — Сигурно всички сестри говорят така една за друга, ако се обичат. Но все пък ми е трудно да си представя как изглеждаш. Знам едно — че съм загубил малката си помощничка, вече ще си прекалено заета, за да се занимаваш с мен!

— О, Микон, наистина съжалявам!

— Не се безпокой, котенце. Радвам се — не че ще те загубя, а защото си избрала своя път към Светлината.

Тя го поправи смутено.

— Аз няма да бъда жрица на Светлината, а на Великата майка.

— Но самата ти си дъщеря на Светлината, малка Деорис. В теб има светлина — повече, отколкото можеш да си представяш, и аз ясно виждам сиянието й въпреки слепите си очи. — Той отново се усмихна. — Но стига за това; убеден съм, че си се наслушала на отвлечени разсъждения за днес! Знам, че докато се учиш, нямаш право да носиш накити, но въпреки това съм ти приготвил един подарък — Микон се обърна и взе от една масичка близо до себе си малка статуетка — украшението представляваше котка, изрязана от един-единствен къс нефрит. Котката беше седнала и златистите й топазени примигвала смешно към Деорис. Около шията й имаше огърлица от зелени скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и подредени. — Котката ще ти носи късмет — каза той, — и когато станеш посветената жрица Адсарта, която ще има право да носи украшения — виж — Микон ловко откопча огърлицата на котката — ще можеш да носиш тази гривна, ако китката ти е все още толкова тъничка, — Той взе изящната й ръка в своята и постави за миг гривната на китката й; после я свали и се засмя: — Наистина не бива да те изкушавам да нарушаващ обета си! — и постави обратно огърлицата на котката.

— Микон, прекрасна е! — възкликна очарована Деорис.

— Затова може да принадлежи единствено на теб — на очарователната ми малка сестричка — каза той малко по-сериозно и после добави: — Хайде да се поразходим из градината, докато дойде Домарис.

Моравата беше сенчеста и прохладна, въпреки че прясната зеленина тук-там бе пожълтяла и обгоряла от лятното слънце. Листата на голямото дърво, под което бяха седели толкова често, бяха изсъхнали, а между клоните се провиждаха твърдите му, ярки плодове — но стелещият се навсякъде фин прашец, който се дигаше от пресъхналата земя, не достигаше дотук, а и дърветата смекчаваха донякъде безмилостните слънчеви лъчи. Откриха старото си място и Деорис веднага се отпусна на прегарялата трева. Когато седна и Микон, тя постави леко главата си на коленете му и се взря нагоре. Загорялото му лице й се стори още по-слабо и още по-измъчено.

— Деорис — каза той, а усмивката ту се появяваше, ту изчезваше от лицето му като лятна светкавица — сестра ти тъгува за теб.

В тона му нямаше упрек, но Деорис веднага усети, че бузите й пламват виновно.

— Домарис няма вече нужда от мен — измърмори тя.

Микон погали много нежно късите й къдрици.

— Грешиш, Деорис, сега тя се нуждае от теб повече от всякога. Има нужда от твоето разбиране — и от твоята обич. Не бих се осмелил да обсъждам отношенията ви… — той забеляза как момичето ревниво се размърда под ръцете му, — Не, чакай, Деорис. Нека ти кажа нещо — той също се раздвижи неспокойно, като че ли би предпочел да стане, но подвижните му черти изведнъж добиха странно изражение и той остана, където си беше. — Слушай, Деорис. Не ми остава да живея много.

— Не говори така!

— Налага се, сестричке — тъгата отново бе помрачила лицето на атланта, — Ще доживея може би — раждането на сина си. Но искам да знам, че… после… Домарис няма да бъде сама на света — изкривените му ръце, покрити с белези. Но въпреки това нежни, докоснаха овлажнелите й очи. — Не плачи, Деорис, мила — обичам те много и знам, че мога да ти поверя Домарис…

Деорис не намираше сили да говори или да се движи — само се взираше като хипнотизирана в слепите очи на Микон.

С ужасяваща твърдост атлантът продължи:

— Не съм чак толкова влюбен в живота, та да не мога да понеса мисълта, че ще го напусна! — после, съзнавайки, че може да я е уплашил, пропъди ужасната насмешка от лицето си. — Трябва да ми обещаеш, Деорис — каза той и докосна устните и гърдите й в особен, символичен чест, чието значение тя щеше да разбере едва след години.

— Обещавам — прошепна тя през сълзи.

Мъжът затвори очи и се облегна на ствола на голямото дърво. Разговорът с Домарис бе отслабил железния самоконтрол, благодарение на който още беше жив, но като всеки човек. Микон изпита страх. Деорис видя, че странна сянка прекоси лицето му, ахна и скочи.

— Микон! — извика тя и се наведе уплашено над принца. Той вдигна лице към нея и тя видя, че по челото му е избила пот; после произнесе с последни сили няколко думи на непознат на момичето език.

— Микон — каза тя плахо — не разбирам…

— Ето, идва отново! — прошепна той задъхано. — Почувствах то в Нощта на Надира — усетих как ме търси опипом… някакво убийствено зло! — и се отпусна тежко на рамото й, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно. — Не! — изкрещя той изведнъж, сякаш говореше с някакво невидимо присъствие — а тонът му, остър и рязък, само далечно напомняше естествения му глас.

Деорис го притисна в прегръдките си, защото не знаеше какво друго да стори и изведнъж установи, че той се е отпуснал с цялата си тежест на ръцете й. После се свлече на земята, почти в безсъзнание, но все още вкопчен в действителността с последните остатъци от силата си.

— Микон! Какво да нравя?

Той се опита да каже нещо, но като че ли бе забравил местния език, и успя мъчително да произнесе сами няколко откъслечни думи на родния си език Деорис се почувства като уплашено дете; имаше, разбира се, някаква подготовка, — но съвсем не знаеше как да постъпи сега. Липсваме й естественото разбиране на влюбена жена и сякаш дори прегръдката й причиняваше страдание на разтърсваното му от болка тяло. Микон простена и се опита да се освободи от ръцете й. Тя се опитваше да го държи колкото е възможно по-внимателно, но ледените пръсти на страха се бяха сключили около гърлото й. Струваше й се, че Микон умира, а не смееше да го остави, за да потърси помощ. Чувството на безпомощност само усилваше страха й.

Някаква сянка падна върху двамата и стреснатата Деорис изпищя уплашено. Две здрави ръце поеха отпуснатото тяло на Микон от неопитната й прегръдка.

— С какво мога да ти помогна, господарю Микон? — прозвуча твърдият глас на Риведа.

Микон само въздъхна и припадна в ръцете на Сивия маг. Риведа хвърли поглед към Деорис. Строгите му, проницателни очи я огледаха внимателно — искаше да се убеди, че няма опасност да припадне и та.

— Богове — промърмори после магът, — откога е в такова състояние?

Но не изчака отговора й, а се направи леко на крака — слабото тяло на припадналия очевидно не го затрудняваше ни най-малкото.

— Най-добре ще е да го отнеса в жилището му. Милостиви богове, този човек не тежи повече от теб! Тръгвай с мен, Деорис, може да ми потрябват!

— Да — кимна Деорис пламнала от смущение, което й помогна да забрави преживения ужас. — Ще ти покажа пътя.

После тръгна бързо пред Риведа.

Сподири ги странният ученик на Риведа, който вървеше като сянка след него. Искрица съзнание проблесна в блуждаещия му поглед, когато очите му паднаха върху Микон. Докато вървеше след Риведа, смътно безпокойство се изписа по обикновено безизразното му лице — като следи от думи върху недобре изтрита плоча.

Когато влязоха в жилището на Микон, прислужникът, който им отвори, извика уплашено и веднага се зае да помага на Риведа да положат припадналия на леглото. Сивият маг даваше полугласно нареждания, после опита да върне Микон в съзнание.

Той се поразмърда, простена като в треска и измърмори няколко дума на езика на Атлантида. Сетне, за всеобщо учудване, произнесе ясно на местния език:

— Не се страхувай. Най-много да ни убият, а поддадем ли се, ще бъде по-лошо от смърт… — и той отново простена болезнено. Деорис чувстваше, че й призлява и се беше вкопчила в рамката на леглото.

Безумните очи на момчето се бяха спрели върху Микон, разширени от нещо подобно на учудване. То издаде някакъв странен звук — нещо средно между плач и скимтене.

— Мълчи или излез от стаята! — сопна се Риведа.

Микон отново се размърда. Сивият маг го придържаше много леко и внимателно, за да не падне от леглото. Принцът потръпна леко, въздъхна, сякаш идваше на себе син, после, изведнъж се сгърчи и протегна ръце напред, отметна глава и цялото му тяло се разтърси от ужасна тръпка; изкривените му ръце продължиха да опипват около него; и той изкрещя — ужасен, протяжен, в на отчаяние и смъртна божа.

— Рейота! Рейота! Къде си? Ослепиха ме!

Момчето се тресеше от глава до пети — но не помръдваше, като ударено гръм.

— Микон! — изпищя то внезапно, протегна ръце, направи крачка напред — моментното просветление го напусна, ръцете му се отпуснаха до тялото като отсечени и лицето му доби обичайното си празно изражение.

Риведа вдигна рязко глава и го изгледа въпросително, видя, че ученикът му отново е потънал в безумния си транс, сан рамене и продължи да се занимава с Микон.

Микон отново потръпна, но този път изглеждаше по-спокоен.

— Раджаста… — прошепна той.

— Ще дойде — каза Риведа с непривична нежност в гласа и се обърна към прислужника, който стоеше, зяпнал и вцепенен, и не можеше да откъсне поглед от момчето пред себе си.

— Намери Пазителя, глупаво! Не ме интересува как и къде ще го откриеш, но трябва да го доведеш тук!

Тонът му налагаше абсолютно подчинение; прислужникът се обърна и излезе тичешком от стаята, но преди това хвърли още един плах поглед към ученика на Риведа.

Деорис, която дотогава бе стояла напълно неподвижна, като вкаменена, внезапно залитна, опита се да се задържи, но щеше да падне, ако не беше момчето — то пристъпи към нея, хвана я през кръста и я задържа — първата му смислена постъпка, откак Риведа го бе приютил.

Риведа прикри изненадата си, като попита с рязък тон, граничещ с грубост:

— Добре ли си, Деорис? Ако чувстваш слабост, седни. Нямам време да се занимавам и с теб.

— Разбира се, че съм добре — отвърна тя и се отдръпна със зле прикрита погнуса от облечения в сиво хела. Как се бе осмелил малоумният да я докосне!

Микон прошепна:

— Малката ни Деорис…

— Тук съм — отвърна тя също така тихо. — Да изпратя ли да повикат Домарис?

Той кимна едва забележимо и Деорис тръгна бързо, преди Риведа да успее да я спре; трябваше да предупреди Домарис, за да не види Микон в това състояние, без да е била подготвена.

Микон въздъхна неспокойно.

— Риведа… ти ли си? Кой още е тук?

— Никой, господарю на Ахтарат — излъга Риведа, изпълнен със съчувствие. — Опитай се да си починеш.

— Никой ли? — атлантът говореше с много слаб глас, но изненадата му бе очевидна. — Не, не вярвам. Почувствах…

— Тук беше и Деорис, както и твоят прислужник. И двамата излязоха — каза тихо, но твърдо Риведа. — Опасявам се, че умът ти блуждаеше, принце.

Микон измърмори нещо неразбрано и умореният му глас затихна. Около устата му се бяха вдълбали нови болезнени бръчки — сякаш думите, които не можеше да произнесе, ги бяха изрязали там. Риведа, съзнавайки, че не може да стори нищо повече, седна близо до леглото, за да го наблюдава — и от време на време хвърляше по един поглед върху безразличния, неподвижен хела.

Скоро тишината бе нарушена от шумоленето на твърдата, плътна тъкан, от която се шиеха робите на жреците. Раджаста влезе бързо и почти избуха встрани Риведа, навеждайки се над леглото на Микон. Никой досега не бе го виждал така разстроен. В гласа, с който се обърна към Риведа, се преплитаха тревога и учудване.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече — отвърна сериозно магът, — но никой на този свят не би могъл, — Сивият маг стана на крака и добави тихо: — Струва ми се, че в сегашното си състояние той изобщо не ми се доверява. — Хвърли към Микон поглед, изпълнен със съжаление, и продължи: — Но знай, че по всяко време на деня и нощта съм на разположение, ако той — или ти — имате нужда от помощта ми.

Раджаста вдигна учудено очи, само за да установи, че са сами с Микон. Пропъди всички останали грижи от съзнанието си и коленичи до леглото на болния; взе полека слабите китки на Микон в ръцете си и се зае бавно да насочва собствената си енергия, за да се съживи слабото, едва-едва мъждукащо пламъче, което поддържаше живота на принца… Дочул стъпки, Раджаста се изтръгна от дълбокия си унес, вдигна глава и направи знак на Домарис да заеме неговото място.

Но още щом Раджаста вдигна ръка, Микон се размърда и промълви:

— Не беше ли тук… още някой?

— Само Риведа — отвърна учудено Раджаста, — и едно полуумно момче, което той нарича свой хела. Почивай си, братко — ето, и Домарис дойде.

Когато чу отговора на Раджаста, Микон се намръщи, но мисълта за Домарис прогони всичко останало от съзнанието му.

— Домарис! — въздъхна той и когато ръката му намери нейната, обтегнатото му от болка лице се отпусна и успокои.

Но Раджаста беше забелязал смръщването му и предположи какъв би могъл да е поводът. Обзе го неясно съмнение. Имаше нещо много нередно около ученика на Риведа и Жрецът на Светлината твърдо реши да разбере какво е то.

4.

Най-сетне Микон заспа. Домарис се отпусна на пода до петото, готова да бди над съня му, но Раджаста и наведе над нея, повдигна я и я отведе малко встрани, така че полугласният им разговор да не смущава спящия.

— Трябва да са вървиш, Домарис. Той никога няма да ми прости, ако разбере, че съм позволил да се изтощаваш така.

— Нали… нали ще пратиш да ме повикат, ако се събуди?

— Дори това не мога да ти обещая — той се взри в очите й и забеляза колко е уморена. — Стори го в името на детето му, Домарис, Върви!

Домарис разбра упрека и си тръгна послушно. Беше вече късно, луната се беше издигнала високо в небето, посребряваше изсъхналите от горещината листа и обвиваше струите на фонтаните в светла мъгла, Домарис вървете бавно и внимателно, защото тялото й бе вече доста натежало, а се случваше да има и болки.

Внезапно на пътя й застана висока, бледа сянка. Домарис ахна уплашено и видя, че пред нея стои Риведа. Въздъхна облекчено, а магът направи крачка встрани, за да й даде път. Тя му кимна любезно, но той не отвърна на поздрава й; студен северен огън гореше в мрачните му очи, които я гледаха остро и изпитателно. Сетне, като че ли воден от нечия чужда воля, той свали качулката от главата си и отмери дълбок церемониален поклон — древен израз на най-дълбока почит.

Домарис почувства как кръвта се отдръпва от бузите й. Чувате как сърцето й се блъска силно в ребрата. Сивият маг повторно сведе глава — този път в учтив поздрав, и дръпна встрани влачещите се поли на робата си, за да не се препъне Домарис в тях. Тъй като тя продължаваше да стои неподвижно, бледа и разтреперан, той се усмихна едва забележимо, мина покрай нея и изчезна.

Домарис разбра съвсем точно към кого бе насочен дълбокия, почтителен поклон на Риведа — не към нея самата, нито дори към ранга й на Посветена, а към предстоящото й майчинство. Но обяснението повдигаше много повече въпроси — какво бе подтикнало гордия Риведа към този жест на преклонение, запазен само за много редки случаи? Домарис си каза, че щеше да е по-малко уплашена, ако магът я бе ударил.

Тя продължи бавно по пъти си, потънала в размисъл. За Сивия храм и ордена на маговете знаеше много малко; но все пак бе чудела, че магьосниците се прекланят пред всички видими прояви на жизнената сила. Може би, застанала така на лунната светлина, бе му напомнила на някои от техните противни идола на плодородието! Уф, че неприятна мисъл! Домарис се засмя високо и сама усетя в гласа си зараждаща се истерия. Деорис, която тъкмо бе излязла под колонадата, обграждаща Дома на Дванадесетте, чу странния, неестествен смях и забърза уплашено да я посрещне.

— Домарис! Какво става, защо се смееш така?

Домарис примигна, смехът и секна незабавно.

— Не знам — каза тя объркано. Деорис продължи да я гледа обезпокоено.

— Микон…

— Микон се чувства по-добре. Спи. Раджаста не ми позволи да остана при него — поясни Домарис. Внезапно се почувства уморена и подтисната, и изпита нужда от съчувствие, но Деорис вече й бе обърнала гръб. Домарис поде плахо:

— Котенце…

Момичето се обърна и поглед на сестра си.

— Какво има? — попита то нетърпеливо. — Имаш ли нужда от нещо?

Домарис поклати глава.

— Не, всичко е наред, котенце. Лека нощ.

Тя се наведе напред и целуна сестра си по бузата, после остана загледана след Деорис, която хукна като стрела, излетяла от лък, и изчезна. Деорис растеше и се бе променила много през последните седмици… Домарис си каза, че е напълно естествено да започне да се отчуждава от нея. Но продължи да се мръщи озадачено дълго след като сенките погълнаха фигурката на Деорис.

Веднага след като Деорис обяви решението си да служи в Храма на Каратра, я бяха преместили — както се полагаше на зряла жена — в отделно жилище. Тъй като Домарис продължаваше да бъде нейна настойница, това жилище бе също тук, в Дома на Дванадесетте, близо до стаите на Домарис, но не точно до тях. Домарис отдавна бе приела пълната свобода в отношенията на Дванадесетте — при тях не важаха повечето от ограниченията на външния свят. Допускането на тази свобода си имаше основания, а всъщност тя и не означаваше кой знае какво. Учениците знаеха всичко един за друг — за никого например не беше тайна, че Хедан често нощуваше в стаите на Деорис. Но Домарис знаеше най-добре колко малко би могло да означава това, защото и тя бе прекарвала много нощи в най-невинни разговори с някое от момчетата — най-често, разбира се, с Арват. Това бе напълно допустимо и Домарис се ядосваше на съмненията, които от време на време нахлуваха в мислите й. Каквато и да бе истината, Деорис вече бе навършила петнадесет години… Дори двамата да бяха любовници, това не нарушаваше храмовите закони. Елис бе по-млада от Деорис, когато роди дъщеря си.

Като че ли мислите им се движеха по едни и същи пътеки — в коридора се появи Елис и като видя Домарис, веднага попита:

— Да не би Деорис да ми е сърдита? Току-що ме подмина и не каза нито дума.

Домарис се засмя, сякаш не придаваше никаква значение на думите й.

— Не ти е сърдита — просто приема прекалено на сериозно това, че е пораснала! Днес сигурно се чувства по-възрастна и от майка Лидара!

Елис се усмихна.

— Бях забравила, че днес беше церемонията по посрещането й. Така, значи и тя вече е жена, и е жрица в храма на Карагра. Тогава може би Хедан… — като видя израза на лицето на братовчедка си, Елис добави сериозно: — Не ме гледай така, Домарис, Хедан няма да й причини неприятности, дори ако… е, тъкмо аз и ти нямаме никакво право да ги критикуваме.

Лицето на Домарис, заобиколено от ореол меднозлатиста коса, беше бледо и измъчено.

— Но тя с още таткова млада, Елис!

Елис сви рамене.

— Ти винаги си се държала с нея като с бебе. Разбери, че Деорис е вече голяма! Ние с теб направихме своя избор. Нима ще й откажеш това право?

Домарис се усмихна измъчело.

— Ти ме разбираш, нали — думите й не бяха въпрос, а просто потвърждение.

Рязко, за да прикрие вълнението си /Елис не обичаше да дава израз на чувствата си/, братовчедка й я взе за ръката и почти я избута в стаята, накара я да седне на дивана и седна до нея.

— Не е необходимо да ми казваш нищо — каза тя. — Не забравяй, че аз съм го преживяла — по кроткото й лице се изписа споменът за нежност, болка и унижения. — Знам всичко, Домарис. Голяма смелост е необходима, за да станеш пълноценен човек.

Домарис кимна. Елис наистина я разбираше.

Те наистина се бяха възползвали от законното си право — и всички знаеха, че в старите времена жените рядко са се омъжвали, преди вече да са доказали плодовитостта си, раждайки дете на своя избраник. Но този обичай вече потъваше в забвение — малко жени се възползваха от тази стара привилегия, защото се бояха от неминуемите слухове и клюки.

Елис попита:

— Арват знае ли?

Неочаквано Домарис потръпна.

— Не знам… нищо не ми е казвал… но би трябвало да знае — каза тя с нервна усмивка. — Не е толкова глупав.

През последните няколко седмици Арват мълчеше мрачно всеки път, когато се срещнеше с бъдещата си съпруга. Двамата се явяваха тук и там заедно, когато това се налагаше от обичая. Понякога се срещаха и при изпълнението на обичайните си задължения; но иначе той нито веднъж не я потърси.

— Всъщност не съм му казвала нищо…о, Елис!

Тъмнокосото момиче постави нежно ръка върху ръката на Домарис в необичаен изблик на нежност.

— Съжалявам — каза тя плахо. — Знам, че той може да бъде жесток. Домарис… не се сърди, че ще те попитам… детето от Арват ли е?

Домарис поклати мълчаливи, но възмутено глава. Това вече наистина бе забранено. Една жена имаше правото да си избере любим, но ако се свържеше преди брака с мъжа, който й се определен за съпруг, тази връзка се считаше за позорна. Такава недопустима прибързаност би била достатъчна, за да бъдат пропъдени и двамата от Дома на Дванадесетте.

По хубавото лице на Елис се изписа облекчение, но и някакво скрито безпокойство.

— Не бих и предположила, че ще сториш такова нещо — каза тя меко, после добави: — Знам, че не е вярно, но няколко пъти дочух шушукалия… прости ми, Домарис, знам колко мразиш клюките, но наистина говорят, че детето е от Раджаста!

Домарис не каза нито дума, само лицето й се изкриви измъчено, тя го покри с ръце и проплака ужасено:

— О, Елис! Как могат да говорят такива неща!

Значи това бе причината за хладните погледи, конто срещаше напоследък, и за шушукането зад гърба й. Разбира се! Такава връзка би била напълно недопустима, скандална и богохулна — от всички забранени връзки според морала на Храма връзката с духовния баща, този, който я бе посветил в тайните на Висшето познание, бе най-възмутително. Връзката между жрец и ученик можеше да бъде само една — и това бе установено също толкова твърдо, както и пътят на звездите по небесния купол.

— Как са могли да допуснат такова нещо? — хлипаше отчаяно Домарис. — Името на моя син и името на баща му бяха представени и признати от Петимата мъдреца!

Елис беше пламнала до ушите. Обратът на разговора им притесняваше и нея.

— Знам — прошепна ти, — но… често този, който признава официално детето, не е истинският му баща — и това го знаят всички. Хедан призна моята Лиза, а не ни се бе случвало дори да нощуваме в една стая! Чувах още… че само санът на Раджаста го с предпазил да бъде прогонен от Храма, че те бил прелъстил…

Домарис вече плачеше истерично. Елис я погледна уплашено.

— Не бива да плачеш така, Домарис! Ще навредиш на детето!

Домарис направи опит да се овладее и каза безпомощно:

— Как е възможно хората да са толкова жестоки?

— Аз… аз… — Елис закърши нервно пръсти. — Не трябваше да ти го казвам, знам, че това са само мръсни клюки, но…

— Не! Кажи ми всичко, докрай! Ако има още, не ми го спестявай! По-добре е да го чуя от теб — Домарис изтри очите си. — Знам, че ме обичаш, Елис. Наистина предпочитам ти да ми кажеш всичко.

След кратко мълчание Елис се осмели да продължи:

— Арват каза първи, че… тъй като Микон с приятел на Раджаста, е приел да го защити от позора… че измамата била срамно плитка. Каза, че Микон бил само сянка, че изобщо не бил мъж и че… не било възможно да си забременяла от него… — тя спря, отвратена от това, което бе принудена да каже. Дори устните на Домарис бяха побелели. Само на бузите й имаше две трескави, алени петна, които изглеждаха като нарисувани.

— Нека дойде и каже това на мен — проговори изведнъж тя с нисък, вдъхващ страх глас. — Нека дойде честно тук, пред мен, и да повтори тези думи, вместо да говори зад гърба ни като мръсен страхливец — не може да бъде друг, след като е способен да съчини такава долна измислица! От всички мръсни, гнусни, отблъскващи…

— Домарис, Домарис, сигурна съм, че не го е казал сериозно — намеси се Елис, вече съвсем уплашена.

Домарис наведе глава. Гневът й замря и отстъпи място на други чувства. Тя познаваше добре Арват, пристъпите му на безумна ревност, а и… ревността му действително имаше основание. Тя скри лице и ръце. Чувстваше се непоправимо омърсена от злословията, сякаш я биха съблекли гола и замеряли с нечистотии. Срамът и възмущението я задушаваха. Чувството, което свързваше нея и Микон, беше свещено! И сега всичко бе опетнено, стъпкало в калта!

Елис я погледна тъжно, изпълнена със съчувствие.

— Постъпих зле, като ти казах — знаех си, че трябваше да мълча.

— Не, постъпи съвсем правилни — каза по-спокойно Домарис. Тя постепенно си възвръщаше хладнокръвието. — Виждаш ли? Няма да допусна такива неща да ме тревожат. — Разбира се, щеше да разкаже всичко на Раджаста; той щеше да й помогне да го понесе, да свикне с мисълта за злословията — но Микон не биваше да чуе нито дума. Със сухи очи та погледна Елис и каза рязко: — Добре ще е да предупредиш Арват да внимава какво говори — наказанието за клевета не е леко!

— Вече го сторих — Елис прехапа устни и отвърна поглед. — Но ако… въпреки това продължи с жестоките си клевети или ако се опита да направи сцена… задай му един въпрос. — Тя помълча, уплашена от това, което се канеше да каже, после си нос дъх и продължи: — Попитай Арват защо ме подхвърли на милостта на Хедан, защо ме остави да се изправя сама пред Петимата мъдреци и да рискувам Лиза да се роди като една от несъществуващите.

Домарис не можеше да намери думи, само стискаше съчувствено ръката на братовчедка си. Значи Арват беше истинският баща на Лиза! Това обясняваше много неща — яростната му ревност се коренеше в чувството за вина. Само случайните обстоятелства, благодарение на които всички знаеха, че няма възможност Хедан да е баща на Лиза, му позволиха да я приеме за своя дъщеря, без да опетни собствената си чест — и въпреки това надали бе взел лесно такова решение. Арват бе седял настрани и бе допуснал всичко това да се случи, без да се намеси!

— Елис, и през ум не ми е минавало!

Елис се усмихна слабо.

— Постарах се да не се досетиш — каза тя сухо.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна объркано Домарис. — Ако знаех, може би…

Елис стана и закрачи неспокойно из стаята.

— Не, не би могла да направиш нищо. Нямайте нужда да въвличам и теб. Всъщност вече почти съжалявам, че ти казах. В крайна сметка някой ден ще ти се наложи да вземеш този жалък страхливец за съпруг! — очите на Елис потъмняха от гняв и разкаяние, а Домарис замълча. Елис й се бе доверила, беше поставила в ръцете й силно оръжие, което може би някой ден щеше да й потрябва, за да защити детето си от ревността на Арват — но Домарис не се чувстваше в правото си да любопитства.

И все пак не можеше да ме съжалява, че не бе узнала истината по-рано. На времето имаше достатъчно влияние над Арват и може би щеше да го убеди да приеме отговорността на бащинството си. Елис се бе унизила до крайна степен, за да осигури на детето си принадлежност към свята каста — а Хедан не беше никак доволен, защото и двамата рискуваха много.

Домарис се познаваше достатъчно, за да знае, че само крайна опасност би я принудила да се възползва от оръжието, с което разполагаше. Но дори само съзнанието, че дълбоко в себе си той е обикновен страхливец, и помогна да приеме по-трезво това, което й бе казала Елис.

Заговориха за друга неща. След малко Елис плесна с ръце и бавачката Симила доведе Лиза. Детето вече бе навършило две годинки и започваше да говори; бърбореше непрекъснато, докато накрая Елис нетърпеливо я плесна.

— Тихо, бърборано! — топна се тя и каза раздразнено на Домарис. — Ужасно досадна е понякога.

Но Домарис не се заблуждаваше — отдавна бе забелязала дълбоката нежност, която се появяваше в очите на Елис, когато говореше за момиченцето или го гледаше. Внезапно една мисъл прекоси съзнанието й — възможно ли бе Елис още да обича Арват? След всичко, което се бе случило, тона бе малко вероятно, и все пак… между двамата съществуваше връзка, която не можеше да бъде изличена.

Домарис усмихнато протегна ръце към Лиза.

— С всеки ден заприличва все повече на теб, Елис — каза тя, взе детето и притисна към гърдите си пълничкото телце, което бе в постоянно движение.

— Дано стане по-смела жена — каза Елис по-скоро на себе си.

— Не би могла да бъде по-добра и сърдечна — отвърна Домарис и пусна детето. Уморена усмивка трепна по лицето й. Отпусна се назад и с привичен жест притисна ръка към тялото си.

— Ах, Домарис! — с преливаща нежност Елис притисна малката в прегръдките си. — Сега поне знаеш как се чувствам!

Домарис сведе глава. Напоследък бе започнала да разбира много неща.

5.

В тихите нощни часове Раджаста беше неотлъчно до леглото на Микон. Атлантът спеше неспокойно, потръпваше и мърморели нещо на родния си език — като че ли болките, които сънят можеше да облекчи, бяха отстъпили място на други, по-дълбоки, по-неподатливи на лечение, някакво дълбоко скрито страдание, което с всеки изминал миг отваряше все по-дълбоки рани в измъчения му дух. Бледа предутринна светлина пълзеше из стаята, когато Микон отново се раздвижи леко и произнесе с пресипнал тая.

— Раджаста…

Жрецът на Светлината се наведе ниско над него.

— Тук съм, братко.

Микон се опита да се изправи, но не успя да събере сили.

— Кое време е?

— Има още час до зазоряване. Лежи спокойна и си почивай.

— Трябва да говоря… — пресипналият, отслабнал глас на Микон изразяваше решителност, с който Раджаста не се и опита да се бори. — Ако че обичаш, братко, не се опитвай да ме спреш. Повикай Деорис.

— Деорис! — за нито Раджаста се усъмни, че разумът на приятеля му все пак не е издържал на страданията. — По това време? Защо?

— Защото го настоявам! — Микон беше непреклонен. Раджаста забеляза упоритата извивка на устните му и не направи опит да спори. Излезе незабавно, но преди това подкани принца да си легне отново и да пести силите си.

След малко жрецът се върна с Деорис. Момичето, учудено в объркано, се беше облякло набързо; но още първите думи на Микон я изтръгнаха от сънения унес, защото той й направи знак да седне до него и каза без каквито и да било предисловия:

— Имам нужда от помощта ти, сестричке. Ще направиш ли нещо за мен?

Деорис не се поколеба:

— Всичко, каквото поискаш.

Микон се поизправи на лакът и обърна лице към нея. Ти едва можеше да се противопостави на усещането, че той я гледа, и то проницателно. Спокойно и строго принцът на Ахтарат попита:

— Девствена ли си?

Раджаста трепна.

— Микон! — започна той умолително.

— Тук става дума за нещо много по-важно! — каза необичайно рязко Микон. — Прости ми, ако съм те смути, но трябва да зная истината — имам основателни причини, можеш да ми вярваш!

Раджаста се отказа да възразява на странно развълнувания Микон. От своя страна Деорис надали щеше да бъде толкова изненадана, ако изведнъж всички в стаята се бяха превърнали в мраморни статуи, или си бяха свалили главите и бяха започнали да играят с тях на топка.

— Девица съм, господарю — отвърна тя смутено, но с едва потискано любопитство.

— Слава на боговете — отвърна Микон и се изправи още повече в леглото, — Раджаста, отвори пътния ми сандък; вътре ще намериш кесия от алена коприна и едно сребърно блюда. Напълни блюдото с чиста вода от някой извор. Внимавай да не разлееш от нея и капка и да се върнеш тук, преди да са те докоснали първите слънчеви лъчи.

Раджаста остана за миг като вкаменен — беше неприятно изненадан, защото вече предполагаше накъде бие Микон; но въпреки това отвори сандъка, намери блюдото и излезе с неодобрителни свити устни. „За никой друг на света не бих сторил това!“ — мислеше жрецът.

Зачакаха завръщането на Раджаста в почти пълно мълчание — защото въпреки че първоначално Деорис се опита да разбере какви са намеренията му, Микон й отговаряше само, че скоро ще узнае, и че ако не му вярва, не е длъжна да му се подчинява.

Най-сетне жрецът се върна и Микон започна да дава нареждания с тих глас:

— Постави го тук на малката масичка… добре. Сега вземи онази тока от плетена кожа и я дай на Деорис… Деорис, вземи я от ръката му, но внимавай да не докоснеш пръстите му! — след като това бе сторено и Микон вече държеше в ръцете си кесията от яркочервена коприна, той продължи: — Сега, Деорис, коленичи до мен. Ти, Раджаста, върви колкото се може по-встрани — дори сянката ти не бива да докосва Деорис!

Изкривените пръсти на Микон мъчително се бореха с възела на копринения шнур, с който бе завързана кесията. След кратко колебание принцът издигна ръце нагоре така, че Раджаста да не може да вижда какво държи в тях, и каза тихо:

— Погледни, Деорис — виж какво държа в ръцете си.

Раджаста, все така изпълнен с неодобрение, забеляза само кратък отблясък от някакво почти ослепително, многоцветно сияние. Деорис стоеше напълно неподвижно. Ръцете й държаха спокойно ръчно изплатената кожена тока — грубовато изработена, очевидно токата не беше дело на майстор в занаята. После Микон каза много тихо д нежно:

— Погледни във водата, Деорис…

В стаята цареше пълна тишина. Бледосинята роба на Деорис леко се издуваше от утринния ветрец. Раджаста продължаваше да потиска с усилие надигащия се гняв; ненавиждаше магията и изпитваше искрено недоверие към подобни занимания — такива игрички бяха трудно допустими дори за Сивите магове, но за един Жрец на Светлината бе напълно немислимо да се занимава с тях! Знаете, че няма право да се противопостави, че няма власт да предотврати това, което ставаше, но колкото и да обичаше Микон, ако атлантът бе здрав и невредим, Раджаста не би се поколебал да го удари и да си тръгне, вземайки Деорис със себе си. Но строгият устав Пазителите не му позволяваше такава намеса; той само изпрани рамене и доби възможно най-мрачен израз — което разбира се, нямаше никакво въздействие върху принца от Атлантида.

— Деорис — каза тихо Микон, — Кажи ми какво виждаш.

Тя проговори неуверено. Гласът й беше тъничък като на малко момиченце.

— Виждам едно момче — тъмнокосо, жизнерадостно, бързо като стрела — с мургава кожа, с тъмна коса… облечено в червена туника… момчето е босо… очите му са сиви… не, сини. Плете нещо с ръцете си… плете токата, която сега държа и ръцете си.

— Добре — кимна Микон. — Имаш Дарбата. Познах момчето, което виждаш. Сега остави токата и пак погледни във водата… къде е това момче сега, Деорис?

Настана продължително мълчание, през което Раджаста стискаше зъби и броеше минутите. Успявате да не проговори с огромно усилие на волята.

Деорис не помръдваше, взряна в сребристата вода. Беше учудена и малко уплашена. Бе очаквала някакво вълшебно пренасяне извън действителността — вместо това Микон говореше тихо, с обичайния си глас, а тя… тя просто виждате някакви картини. Приличаха й на образите, които всеки вижда в мечтите си — нима това му беше необходимо? Тя се поколеба, но Микон настоя нетърпеливо:

— Кажи ми какво виждаш!

Деорис поде:

— Виждам малка стая с каменни стени… килия? Не, обикновена, малко мрачна стая с каменни плочи по пода. Той… той лежи на пода… спи…

— Къде е? Окован ли е?

Деорис трепна учудено. Образите се разпиляха пред очите й. Сега виждаше само леко развълнуваната повърхност на водата в блюдото. Микон задиша дълбоко и си наложи да потисне нетърпението си.

— Моля те, погледни внимателно и ми кажи къде е той сега! — каза той нежно.

— Не е окован. Спи, Той е в… ето, сега се обръща. Лицето му… ах! — Деорис възкликна приглушено — Ученикът на Риведа! Лудият, отстъпникът… о, отпратете го, махнете го оттук… — тя рязко замълча и застина на мястото си. Лицето й бе застинало в маска на неизразим ужас. Микон се отпусна безпомощно на леглото и се опита да се изправи отново.

Раджаста не издържа. Набраните чувства разкъсала бента и той пристъпи рязко напред, издърпа блюдото от ръцете на Деорис, изля съдържанието му през прозореца, хвърли самото блюдо в един ъгъл, то се претърколи и падна на каменния под с мелодичен звън. Деорис се свлече на пода, хлипайки конвулсивно; силни спазми разтърсваха цялото й тяло, а Раджаста, надвесен над нея, нареди рязко:

— Незабавно престанете с това!

— Внимателно, Раджаста… — измърмори Микон. — Тя ще има нужда от…

— Знам от какво има нужда! — Раджаста се изпрани, хвърли поглед към Микон и реши, че в момента Деорис има по-голяма нужда от грижите му. Повдигна момичето, но то се отпусна безсилно в ръцете му. Раджаста, все така гневен, извика роба си и нареди:

— Повикай веднага жреца Кадамири!

Само след минута-две в стаята се появи облечената в бяло фигура на Жрец на Светлината — слаб и висок, той влезе с равномерна, спокойна крачка — тъкмо бе започнал да се подготвя за утринния ритуал. Кадамири бе още млад, но бръчките по изпитото му лице говореха за краен аскетизъм. Един поглед му бе, достатъчен да обхване положението: припадналото момиче, търкулналото се в ъгъла сребърно блюдо, мрачното лице на Раджаста.

Раджаста каза толкова тихо, че дори острият слух на Микон не можа да долови думите му:

— Отведи Деорис в стаята й и се погрижи да дойде на себе си.

Кадамири повдигна въпросително вежди, докато поемаше безжизненото тяло на момичето от ръцете на Раджаста.

— Позволено ли е да попитам…

Раджаста хвърли поглед към Микон, сетне каза бавно:

— Поради крайна нужда духът й бе изпратен в Забранените места. Ти знаеш как да я върнеш.

Кадамири метна отпуснатото тяло на рамото си и се обърна, за да я изнесе от стаята, но Раджаста го спря:

— Не казвай никому и дума за това! То се случи с мое позволение. И най-вече — нито дума на жрицата Домарис! Не е необходимо да я лъжеш, просто внимавай да не дочуе отнякъде истината. Ако започне да те разпитва, пратя я при мен.

Кадамири кимна а излезе. Носеше Деорис като малко дете й прегръдките си — но преди вратата да се затвори след него, Раджаста го чу да мърмори под носа си:

— Каква е тази толкова голяма нужда, поради която е било позволено това?!

Раджаста прошепна да себе си:

— Ще ми се и аз да знаех!

Обърна се към сгърчената фигура на атлантът постоя, замислено вгледан в него. Желанието на Микон да узнае съдбата на своя полубрат Рейота бе разбираемо — но да изложи Деорис на такава опасност за това!

— Знам какво си мислиш — поде уморено Микон. — Питаш се защо, след като съм имал на разположение такава възможност, не съм се възползвал по-рано от нея — или по-предпазливо.

— Този път не си прочел правилно мислите ми — каза Раджаста все така рязко, с едва прикриван гняв. — В действителност се чудя как можеш изобщо да се занимаваш с такива неща!

Микон въздъхна и се отпусна на възглавниците.

— Не правя опит да се извинявам, Раджаста. Налагаше се да узная. А… вашите методи не доведоха до нищо. Не се страхувай за Деорис. Знам, знам… — той отпаднало махна с ръка, когато Раджаста понечи да го прекъсне, — Знам, че има известна опасност; но опасността не е по-голяма от тази, в която самата Деорис се намираше и преди това — опасността, в която се намират и Домарис, и нашето неродено дете, и всички, които са ми близки. Вярвай ми, Раджаста. Отлично съзнавам какво направих — много по-ясно от теб, защото ако ти съзнавате значението на това, което стана, нямаше да говориш така.

— Да ти вярвам? — повтори бавно Раджаста. — Да, вярвам ти; в противен случай и през ум не би ми минало да допусна това. Но не за това станах твой ученик! Зачитам обета си пред теб — но ти също трябва да се съгласиш, че аз, пазителят, не мога повече да търпя това… това магьосничество! Да, ти си прав, всички ние сме изложени на опасност, дори само заради това, че ти си тук, при нас… но сега ти успя да придаден по-ясна цел на злото, което те заплашва! Вече разбра това, което искаше да разбереш, затова този път ще ти простя; на ако знаех отпреди какви са намеренията ти…

Най-неочаквано Микон се засмя на глас.

— Раджаста, Раджаста — каза той весело, — казваш, че ми вярват, а с очевидно, че ни най-малко не ми вярващ! Странно защо не споменаваш нищо за Риведа!