Робин Хоб
Мисията на шута (1)

Глава 1
Сенч Звездопад

Въртящото се колело ли е времето, или дирята, която то оставя?

Гатанката на Келстар

Пристигна в една късна дъждовна пролет и върна широкия свят на прага ми. Бях на тридесет и пет. Когато бях на двадесет, щях да смятам, че един мъж на сегашната ми възраст се колебае на ръба на старческото вдетиняване. Сега не ми приличаше нито на младост, нито на старост, а по-скоро на застиналост между двете. Вече не можех да се извинявам с младежка неопитност, а и не можех да си приписвам ексцентричностите на старостта. В много отношения вече не бях сигурен какво да мисля за себе си. Понякога ми се струваше, че животът ми бавно се стапя зад мен, чезне като стъпки в дъжда, докато се окаже навярно, че винаги съм бил този кротък човек, живеещ своя невзрачен живот в малка къщурка между леса и морето.

Та тази сутрин се излежавах, заслушан в тихите звуци, които понякога ми носят покой. Вълкът дишаше тежко пред тихо пращящия в огнището огън. Подирих към него със споделената ни магия на Осезанието и погалих леко сънните му мисли. Сънуваше за бяг с глутница през гладки заснежени хълмове. За Нощни очи това бе сън за тишина, за студ и бързина. Бавно отдръпнах допира си, за да не наруша личния му мир.

Зад малкото ми прозорче завръщащите се птици огласяха въздуха с песенния си зов. Лек вятър полъхваше и щом раздвижеше дърветата, те ръсеха свежи пръски от снощния дъжд по мократа трева. Бяха сребристи брези, четири. Бяха само тънки пръчици, когато ги засадих. Сега ефирната им зеленина хвърляше игрива пъстра сянка зад прозореца на спалнята ми. Затворих очи и почти можех да усетя пърхащата по клепачите ми светлина. Не ми се искаше да ставам, още не.

Имал бях лоша вечер, преди да заспя, и ми се беше наложило сам да се справя с това. Момчето ми, Хеп, бе тръгнало да поскита със Славея преди почти три седмици и още не се беше върнало. Не можех да го виня. Кроткият ми усамотен живот вече бе започнал да жули младите му рамене. Разказите на Славея за живота в Бъкип, обагрени с цялото й умение на менестрел, извайваха твърде живи картини, за да може Хеп да ги пренебрегне. Затова с неохота й бях позволил да го заведе в Бъкип, та да види с очите си един Пролетен панаир там, да опита сладкиши, поръсени със семе от карис, да погледа куклено представление, може би да целуне момиче. Беше надраснал границата, до която редовната храна и топлото легло са достатъчни, та едно момче да се чувства доволно. Казал си бях, че е време да помисля дали да го пусна да замине, да се хване чирак при някой добър дърводелец или дюлгер. Идеха му отръки такива неща, а колкото по-скоро един юноша се хване със занаят, толкова по-добре ще го изучи. Но все още не бях готов да го пусна да замине. Аз пък щях да се понаслаждавам на един месец в мир и самота и да си припомня как да върша нещата сам. Двамата с Нощни очи си бяхме достатъчно за компания. Какво повече можеше да ми трябва?

Но много скоро след като заминаха, малката къща ми се стори прекалено тиха. Възбудата на момчето около тръгването твърде силно ми бе напомнила как се бях чувствал някога самият аз около Пролетните панаири и други подобни неща. Куклените представления, сладкишите със семе от карис и момичетата за целуване — всичко това върна живи спомени, за които си мислех, че отдавна са се стопили. На два пъти се събуждах плувнал в пот и разтреперан, със схванати мускули. Бях се наслаждавал години наред на отмората след всички онези вълнения, но през последните четири години старата ми обсебеност се беше върнала. Напоследък идваше и си отиваше без никаква схема, която да мога да различа. Беше почти все едно старата магия на Умението изведнъж ме е призовала и се пресяга, за да ме извлече от покоя и усамотението ми. Дните, които се нижеха гладки и неразличими като наниз мъниста, изведнъж се бяха разстроили от призива й. Понякога гладът за Умението ме глождеше, както гангрена разяжда живата плът. Друг път не беше нищо повече от няколко нощи живи, изпълнени с копнеж сънища. Ако момчето си беше у дома, навярно щях да мога да се отърся от настойчивото притегляне на Умението. Но Хеп бе заминал, така че предната вечер се бях отдал на непреодолимата страст, която тези сънища съживяваха. Слязох при крайморските скали, седнах на скамейката, която момчето бе направило за мен, и разпрострях чародейството си над вълните. Вълкът клекна до мен, със стария укор в очите. Опитах се да го пренебрегна.

— Не е по-зле от увлечението ти към досадни бодливи свинчета — изтъкнах му.

Само дето бодлите им може да се издърпат. Това, което те боде теб, само влиза по-надълбоко и забира. Дълбоките му очи се обърнаха към моите, докато споделяше насочените си мисли.

Защо не идеш да уловиш заек?

Ти отпрати момчето с лъка му.

— Можеш и сам да уловиш заек, знаеш го. Някога го правеше.

Някога ти идваше с мен на лов. Защо не отидем пак? Спри с това безплодно търсене. Кога ще разбереш, че няма никой, който да може да те чуе?

Просто трябва да… опитам.

Защо? Моето приятелство не ти ли стига?

Стига ми. Приятелството ти винаги ми е стигало. Разтворих духа си по-широко за връзката на Осезание, която споделяхме, и се опитах да му дам да почувства как ме притегля Умението. Магията го иска това, не аз.

Махни я. Не искам да виждам това. А когато затворих за него тази част от себе си, жално запита: Никога ли няма да ни остави на мира?

Нямах отговор на това. След малко вълкът полегна, отпусна голямата си глава на лапите си и затвори очи. Знаех, че ще остане до мен, защото се страхува за мен. Два пъти по-предната зима бях прекалил с Умението, изгорил бях толкова физическа енергия в духовното пресягане, че не можех дори да се дотътря сам до къщата. И двата пъти се беше наложило Нощни очи да се върне и да доведе Хеп. Този път бяхме сами.

Знаех, че е глупаво и безполезно. И знаех също, че не мога да се спра. Като умиращ от глад, който яде трева, за да утоли ужасната празнота в корема си, се пресегнах с Умението, докосвах животите, преминаващи в обхвата ми. Успявах да погаля мислите им и временно да утоля неимоверния копнеж, който ме изпълваше с пустота. Успях да науча малко за едно семейство, излязло на риболов във ветровития ден. Успях да разбера тревогите на един капитан, чийто товар се бе оказал малко по-тежък, отколкото корабът му можеше да пренесе, добре. Помощник-капитанът на същия кораб бе малко притеснен за мъжа, за когото искаше да се венчае дъщеря му — беше мързеливец, въпреки приятната си външност и нрав. Малкият корабен юнга проклинаше късмета си — щяха да стигнат в Бъкип прекалено късно за Пролетния панаир. Нищо нямаше да е останало, освен повехнали гирлянди, гниещи в канавките. Все заради неговия тъп късмет.

Тези познания носеха известна, макар и слаба утеха. Възвръщаха ми усещането, че светът е по-голям от четирите стени на къщата ми, по-голям дори от градината ми. Ала не беше същото като истинското Умение. Не можеше да се сравни с онзи момент на постигане, когато умовете се сливат и човек усеща целостта на света като едно огромно същество, в което собственото ти тяло не е нищо повече от прашинка.

Здравите вълчи зъби на китката ми ме разбудиха и ме изтръгнаха от пресягането. Хайде. Стига. Ако рухнеш, ще прекараш тук наистина студена и мокра нощ. Не съм момчето, за да те вдигна. Стига, престани.

Надигнах се. Виждах черно в границите на полезрението си. После това отмина, но не и духовната чернилка. Последвах вълка през сгъстяващия се мрак, под капещите дървета, обратно при огъня, който беше изтлял в огнището, а свещите догаряха на масата. Направих си чай от елфова кора, черен и горчив, макар да знаех, че той само ще направи духа ми още по-злочест, но знаех също така, че ще облекчи главоболието ми. Отслабих изнервящата енергия от елфовата кора, като поработих над един ръкопис, описващ играта на камъчета и как се играе тя. Вече няколко пъти се бях опитвал да довърша този трактат и всеки път се бях отказвал като от безнадеждно начинание. Човек може да се научи да я играе само като я играе, казвах си. Този път добавих няколко илюстрации към текста, за да покажа как може да се развие една типична игра. Когато спрях, малко преди да пукне зората, ми изглеждаше просто най-глупавия последен опит. Легнах си по-скоро рано, отколкото късно.

Събудих се, когато половината утро бе отминало. Пилците щъкаха из двора и си клюкарстваха. Петелът изкукурига. Простенах. Трябваше да ставам. Трябваше да събера яйцата от полозите и да пръсна зърно да укротя птиците. Разсадите в градината тъкмо покълваха. Трябваше вече да се оплеви и трябваше да засадя отново лехата феск, понеже плужеците го бяха изяли. Трябваше да набера още алена перуника, докато все още цъфтеше: последният ми опит с мастило от нея се бе провалил, но исках да опитам пак. Имаше и дърва за цепене. Каша да се свари, огнището да се помете. А и трябваше да се кача на ясена над курника и да отрежа онзи отцепен клон, преди някоя буря да го събори върху кокошките.

И трябва да идем до реката и да видим дали ранните рибни пасажи са тръгнали. Прясната риба е вкусна. Нощни очи добави своите грижи към списъка в ума ми.

Миналата година насмалко не умря от преяждане с вмирисана риба.

Точно затова трябва да идем сега, докато е жива и подскача. Можеш да вземеш копието на момчето.

И да подгизнем и да измръзнем.

По-добре подгизнали и измръзнали, отколкото гладни.

Обърнах се и задрямах отново. Щях да изкарам тази сутрин в мързел. Кой щеше да разбере или да го интересува? Пилците? Като че ли само няколко мига по-късно мислите му ме сръгаха.

Събуди се, братко. Насам иде непознат кон.

Събудих се моментално. Косите лъчи светлина в прозореца ми подсказаха, че са минали часове. Станах, навлякох си халата, вързах колана и си нахлузих летните обувки — просто кожени табани с каишки, които да ги държат на краката ми. Прибрах си косата назад да не пада на лицето ми. Потърках гуреливите си очи.

— Иди виж кой е — наредих на Нощни очи.

Сам виж. Вече е почти до вратата.

Не очаквах никого. Славея идваше три-четири пъти в годината, да погостува няколко дни и да ми донесе клюки, хартия и вино, но с Хеп нямаше да се върнат толкова скоро.

Други гости на прага ми бяха рядкост. Бейлор понякога: колибата и свинарникът му бяха в съседната долчинка, но той нямаше кон. Един калайджия наминаваше два пъти годишно. Първия път ме откри случайно, в една гръмотевична буря, конят му беше окуцял и светлината от прозореца ми го бе отклонила от пътя. След гостуването му последваха други гостувания от подобни пътници. Оказа се, че калайджията е изрязал свита на кълбо котка, знака за гостоприемен дом, на едно дърво край пътеката, която водеше до къщата ми. Оставих я да довежда редките гости до вратата ми.

Тъй че този посетител навярно беше някой изгубил се пътник или уморен от път търговец. Казах си, че може би един гост ще се окаже приятно развличане, но мисълта не бе особено убедителна.

Чух как конят спря отвън, чух и тихите звуци на смъкващия се от седлото ездач.

Сивия — изръмжа тихо вълкът.

Сърцето ми едва не спря. Бавно отворих вратата, докато старецът посягаше да почука. Той се вторачи в мен, след което усмивката разцъфтя на лицето му.

— Фиц, момчето ми. Ах, Фиц!

Посегна да ме прегърне. За миг останах замръзнал, неспособен да помръдна. Не знаех какво изпитвам. Това, че старият ми наставник ме бе проследил след всичките тези години, беше плашещо. Трябваше да има причина, нещо много повече от желание само да ме види. Но също така изпитах онази тръпка на близост, онова внезапно пробуждане на интерес, който Сенч винаги будеше в мен. Още докато бях момче в Бъкип, неговите тайни призиви идваха нощем, нареждаха ми да изкача скритото стълбище до бърлогата му в кулата над стаята ми. Там той смесваше отровите си, учеше ме на занаята на убиец и ме правеше безвъзвратно свой. Сърцето ми винаги започваше да бие по-бързо при отварянето на онази тайна врата. Въпреки всички тези години и болката той все още ми въздействаше по същия начин. Тайни и обещания за приключение витаеха около него.

Тъй че неволно посегнах, за да хвана изгърбените му рамене и да го придърпам към себе си в прегръдка. Мършав, както го помнех, кокалест. Но сега аз бях отшелникът в протрития халат от сива вълна. Той бе облечен в царствени сини бричове и жакет в същия цвят, с плохи в зелено като искрящото в очите му. Ботушите му бяха от черна кожа, както и меките му ръкавици. Наметалото му в зелено подхождаше на зелените плохи в жакета му и бе поръбено с кожа. Бяла дантела се сипеше от яката и ръкавите му. Белезите, които някога го бяха посрамили дотолкова, че да се скрие от хорските очи, се бяха смалили до смътни петънца по обветреното му лице. Бялата му коса висеше до раменете и бе закъдрена над челото му. В обеците му имаше изумруди, и още един, инкрустиран на златната лента на шията му.

Като забеляза как приемам бляскавата му външност, старият дворцов убиец се усмихна насмешливо.

— Е, все пак един съветник на кралица трябва да изглежда подобаващо, ако държи на почитта, която и той, и тя заслужават в деянията му.

— Разбирам — отвърнах почти изгубил гласа си, а после отново го намерих. — Хайде, влизай, влизай. Боя се, че ще намериш дома ми за малко по-бедняшки от онова, с което явно си свикнал, но все едно, добре си дошъл.

— Не съм дошъл да те заяждам за дома ти, момче. Дойдох да видя теб.

— Момче? — попитах го тихо. После се усмихнах и го подканих да влезе.

— За мен винаги ще си момче. Това е едно от предимствата на старостта: мога почти всекиго да нарека, както си искам, и никой не смее да ми възрази. А, виждам, че още си го имаш тоя вълк. Нощни очи беше, нали? Малко си на години вече май. Не го помня това бяло по муцуната ти. Хайде ела, приятелю. Фиц, нали нямаш нищо против да се погрижиш за кобилката ми? Цяла сутрин яздих, а и нощувах в един съвсем окаян хан. Малко съм се схванал, нали разбираш. И после ми донеси дисагите, нали? Благодаря.

Наведе се да почеше вълка зад ушите, с гръб към мен, убеден, че ще му се подчиня. Ухилих се и се подчиних. Черната му кобила беше чудесно животно, добродушно и отстъпчиво. Винаги е удоволствие да се погрижиш за такова умно същество. Напоих я, дадох й малко от зърното за пилците и я прибрах в празната ясла на понито. Дисагите, които понесох към къщата, бяха тежки; в едната торба нещо плискаше обещаващо.

Влязох и заварих Сенч в кабинета си. Седеше до писалището ми и ровеше из свитъците ми все едно са негови.

— А, свърши ли? Благодаря, Фиц. Сега, това тук е играта на камъчета, нали? На която те научи Кетъл, за да ти помогне да съсредоточиш ума си далече от пътя на Умението? Възхитително. Бих искал да прочета това, щом свършиш с него.

— Щом държиш — отвърнах кротко. Изпитах моментно притеснение. Той подхвърляше думи и имена, които бях погребал и оставил необезпокоявани. Кетъл. Пътят на Умението. Изтласках ги обратно в миналото — казах. — Вече съм Том Беджърлок^[1].

— Тъй ли?

Потупах белия кичур в косата ми от белега.

— Заради това. Хората запомнят името. Казвам им, че съм се родил с белия кичур и родителите ми ме нарекли така.

— Разбирам — рече той. — Какво пък, логично е и разумно. — Отпусна се назад в дървения ми стол. Той изскърца. — Значи нося бренди, надявам се да имаш чаши. И малко от сладкишите с джинджифил на старата Сара… Съмнявам се, че си очаквал да помня колко ги обичаше. Може да са малко смачкани, но пък при тях е важен вкусът. — Вълкът вече се бе надигнал. Дойде и опря нос на ръба на масата. Сочеше право към торбите.

— Сара още ли е готвачка в Бъкип? — попитах, докато търсех две по-прилични чаши. Нащърбените глинени не ме притесняваха, но изведнъж изпитах неудобство да ги предложа на Сенч.

Сенч стана от писалището и дойде при кухненската маса.

— О, не всъщност. Болят я краката, ако стои дълго права. Има си един стол с възглавници, сложили са го на подиум в ъгъла на кухнята. Оттам надзирава. Готви нещата, които обича да готви, разкошните пасти, кексовете с подправки и сладкишите. Сега има един младеж, Дъф се казва, той се занимава с ежедневното готвене. — Отвори дисагите и извади две бутилки със знака на бренди от Сандседж. Не помнех кога за последен път съм го опитвал. Кексчетата с джинджифил, малко посмачкани, както беше предсказано, се появиха от ленената кърпа, в която бяха увити, се поръсиха трохи. Вълкът подуши дълбоко и от устата му покапа слюнка. — Виждам, че и на него са му любими — отбеляза сухо Сенч и му подхвърли едно. Вълкът го улови ловко и го отнесе, за да го изгълта на чергата до огнището.

Дисагите бързо разкриха съкровищата си. Връзка веленова хартия, гърненца със сини, червени и зелени мастила. Дебел корен от джинджифил, едва-що напъпил, готов за садене в саксията за лятото. Няколко пакета подправки. Плюс рядък лукс за мен — пита узряло сирене. А в едно малко дървено сандъче други неща, натрапчиво странни в своята познатост. Дребни неща, за които си бях мислил, че отдавна са изгубени за мен. Пръстен, който бе принадлежал на принц Руриск от Планинското кралство. Върхът на стрелата, която бе пронизала гърдите на принца и едва не му беше донесла смъртта. Резбована кутийка, изработена от собствените ми ръце преди години, за да побере отровите ми. Отворих я. Беше празна. Затворих капачето и я оставих на масата. Погледнах го. Не беше просто старец, дошъл да ме навести. Носеше цялото ми минало, повлякло се след него като извезания шлейф на жена в зала. Когато го пуснах да прекрачи прага ми, бях пуснал с него целия си стар свят.

— Защо? — попитах кротко. — Защо ме търсиш след всички тези години?

— О, добре. — Сенч придърпа един стол и седна с въздишка. Отпуши брендито и наля и на двама ни. — По много причини. Видях момчето ти със Славея… И веднага разбрах кой е. Не че прилича на теб повече, отколкото Копривка прилича на Бърич. Но има твоите маниери, твоя навик да се задържа като погледне нещо, да кривне глава ей така, преди да реши дали ще го привлече. Толкова много ми напомни за тебе от онази възраст, че…

— Виждал си Копривка — прекъснах го кротко. Не беше въпрос.

— Разбира се — отвърна той също толкова кротко. — Искаш ли да научиш за нея?

Не се доверих на езика си, за да отвърна. Цялата ми предишна предпазливост ме предупреждаваше да не издавам прекалено голям интерес към нея. Но все пак ме гъделичкаше предчувствието, че тъкмо Копривка, моята дъщеря, която никога не бях виждал, освен в представите си, е причината Сенч да дойде тук. Погледнах в чашата си и претеглих предимствата на едно бренди за закуска. После отново си помислих за Копривка, копелето, което против волята си бях изоставил преди раждането й. Отпих. Бях забравил колко меко е брендито от Сандседж. Топлината му ме заля бързо, като младежка страст.

Сенч беше милостив поне с това, че не ме насили да изрека интереса си на глас.

— Много прилича на теб, по един крехък, женствен начин — каза и се усмихна, като видя как настръхнах. — Но колкото и да е странно, още повече прилича на Бърич. Попила е повече от държането и начина му на говорене дори от петимата му синове.

— Петима! — възкликнах изумено.

Сенч се ухили.

— Да, пет момчета. И всичките — точно толкова уважителни и почтителни към баща си, колкото би могъл да желае всеки мъж. Изобщо не са като Копривка. Тя е усвоила мрачния му поглед и му го връща винаги, когато я погледне намръщено. Което е рядко. Няма да кажа, че е любимката му, но мисля, че печели повече благосклонността му като му се опълчва, отколкото всичките момчета с искреното им уважение. Притежава нетърпеливостта на Бърич и неговото остро чувство за правилно и грешно. И цялата му упоритост също така, но може би и това е научила от него.

— Видял си и Бърич значи?

Беше ме отгледал, а сега отглеждаше дъщеря ми като своя. Беше взел за съпруга жената, която уж бях изоставил. Двамата ме бяха помислили за мъртъв. Животът им бе продължил без мен. Да слушам за тях ми причиняваше смесица от болка и обич. Прогоних вкуса й с нова глътка бренди от Сандседж.

— Щеше да е невъзможно да видя Копривка, без да се видя и с Бърич. Гледа я като… ами, като баща. Той е добре. Куцането му не се е оправило обаче. Но рядко върви пеш, тъй че, изглежда, това не го притеснява. При него са конете, винаги коне, както е било винаги. — Старият се окашля. — С кралицата се погрижихме жребчетата на Огън и Сажда да ги получи той. Е, той основа препитанието си на тези два породисти коня. Кобилата, която разседла, Жар, той ми я даде. Сега не само развъжда, но и обучава коне. Никога няма да забогатее, защото щом се види със спестени пари, отиват за друг кон или за да купи още пасища. Но когато го попитах как се оправя, ми отвърна: „Нормално“.

— А какво каза за гостуването ти? — попитах. И останах горд, че успях да го изрека, без гласът ми да се задави.

Сенч отново се усмихна широко, но този път в усмивката се долавяше печална нотка.

— След като преодоля стъписването, че ме вижда, беше изключително вежлив и добросърдечен. А когато ме отведе при Жар на сутринта, един от близнаците, Ним мисля, ми я беше оседлал, най-кротко ме увери, че ще ме убие, ако кажа нещо на Копривка. Каза го със съжаление, но съвсем искрено. Думите му не ме усъмниха от неговата уста, тъй че не е нужно да ги чувам повторени и от твоята.

— Тя знае ли, че Бърич не й е баща? Знае ли нещо за мен?

Въпрос след въпрос изникваха в ума ми. Изтласквах ги. Ненавиждах алчността, с която бях задал първите два, но не можах да устоя. Гладът да узнаеш, най-сетне да узнаеш след толкова години, беше като пристрастието към Умението.

Сенч извърна поглед от мен и отпи от брендито.

— Не знам. Нарича го „тате“ и го обича пламенно, без абсолютно никакви задръжки. О, възразява му, често не е съгласна с него, но е за разни дреболии, не заради самия него. Боя се, че с майка й нещата са по-бурни. Копривка не проявява никакъв интерес към пчели или свещи, въпреки че Моли явно би искала да види как дъщеря й поема нейния занаят. Но каквато е упорита Копривка, мисля, че Моли ще трябва да се задоволи с някой от синовете. — Погледна към прозореца и добави кротко: — Не споменавахме името ти в присъствието на Копривка.

Завъртях чашата в ръцете си.

— Какви неща я интересуват?

— Коне. Соколи. Мечове. На петнадесет е вече и очаквах поне да чуя някакви приказки за млади мъже от нея, но май са й безразлични. Може би жената в нея все още не се е събудила или навярно има твърде много братя, за да храни някаква романтични илюзии за момчетата. Би искала да избяга в Бъкип и да се включи в някой от отрядите стражници. Знае, че Бърич е бил Старши коняр там. Един от поводите да отида да го видя беше да му предам предложението на Кетрикен отново да поеме поста. Бърич отказа. Копривка не можа да разбере защо.

— Аз го разбирам.

— Аз също. Но му казах, че бих могъл да намеря там място за Копривка, дори той да предпочете да не отиде. Би могла да ми служи като паж, ако не нещо друго, макар да съм сигурен, че кралица Кетрикен ще е щастлива да я има край себе си. Нека види порядките в една цитадела и град, нека вкуси от дворцовия живот, казах му. Бърич го отхвърли веднага и изглеждаше почти обиден, че съм го предложил.

Неволно издишах тихо, с облекчение. Сенч отпи от брендито и ме загледа мълчаливо. Изчакваше. Знаеше кой ще е следващият ми въпрос не по-зле от мен. Защо? Защо беше потърсил Бърич, защо му беше предложил да отведе Копривка в Бъкип? Отпих и аз и се замислих за стареца. Старец? Да, но не както остаряват повечето хора. Косата му бе побеляла съвсем, но зеленото в очите му сякаш пламтеше още по-ярко под тези снежни кичури. Мислех си колко упорито се е борил с тялото си, за да не се изгърбят съвсем изкривените му вече рамене, какви церове е взимал, за да удължи тази жизненост, и какво са му стрували тези церове в други отношения. Беше по-стар от крал Умен, а Умен беше мъртъв от много години. Незаконен кралски син от същото потекло като моето, той като че ли вирееше прекрасно сред интриги и съперничества така, както аз не можех. Аз бях избягал от двора и всичко, което бе свързано с него. Сенч бе избрал да остане и беше станал незаменим за още едно поколение Пророци.

— Тъй. А Търпение как е напоследък? — Подбрах внимателно въпроса си. Вестите за жената на баща ми бяха много встрани от онова, което исках да науча, но можех да използвам отговора му, за да се доближа до него.

— Лейди Търпение ли? Ами от няколко месеца не съм я виждал. Повече от година всъщност. Тя е в Трейдфорд. Управлява го, и то доста добре. Странно, като си помисли човек. Когато наистина беше кралица и се венча за баща ти, тя така и не се утвърди. Като вдовица беше напълно доволна от ролята на ексцентричната лейди Търпение. Но когато всички други избягаха, стана фактическата кралица в Бъкип, макар и без титла. Кралица Кетрикен прояви благоразумие да й даде лично владение, защото тя така и нямаше да се примири да е нещо по-малко от кралица в Бъкип.

— А принц Предан?

— Толкова прилича на баща си, колкото изобщо е възможно — отбеляза Сенч и поклати глава. Погледнах го изпитателно, зачуден какво има предвид с тази бележка. Колко ли знаеше? Той се намръщи и продължи: — Кралицата трябва да го прати малко навън. Хората говорят за Предан, както за баща ти, Рицарин. „Съвършен до крайност“, казват, и се боя, че са почти прави.

Долових лека промяна в гласа му.

— Почти ли?

Сенч ми отвърна с почти извинителна усмивка.

— Напоследък все едно не е самият той. Винаги е бил самотен младеж — но това върви с положението на единствен принц. Винаги трябва да има предвид положението си и винаги трябва да внимава да не изглежда, че фаворизира някой приятел за сметка на друг. Това го направи самонаблюдателен. Но напоследък характерът му е станал по-мрачен. Разсеян е и унил, толкова е потънал във вътрешните си мисли, че като че ли изобщо не съзнава какво става в живота на хората около него. Не че е невежлив или невнимателен, най-малкото — не и съзнателно. Но…

— На колко стана, на четиринайсет? — попитах. — Както го описваш, не изглежда по-различен от моя Хеп напоследък. Мислех си същите неща за него — че трябва да го пусна малко навън. Време е да попътува и да научи нещо ново, от някой друг, освен мен.

Сенч кимна.

— Мисля, че си абсолютно прав. С кралица Кетрикен стигнахме до същото решение за принц Предан.

Тонът му ме накара да заподозра, че току-що съм вкарал главата си в примката.

— Тъй ли? — отвърнах предпазливо.

— Тъй, да. — Сенч капна още бренди в чашата си и после се ухили, даваше ми да разбера, че играта е приключила. — Тъй. Вече несъмнено си се досетил. Дошъл съм да те поканя да се върнеш в Бъкип и да въведеш принца в Умението. И Копривка също, стига да можем да убедим Бърич да я пусне и ако притежава наклонност към него, разбира се.

— Не. — Казах го бързо, преди да е успял да ме изкуси. Не съм сигурен колко решително прозвуча отговорът ми, защото още щом Сенч го каза, желанието да го направя кипна в мен. Това бе отговорът, тъй простият отговор след всичките тези години. Да обуча нова котерия боравещи с Умението. Знаех, че ръкописите и табличките, свързани с магията на Умението, са у Сенч. Магистърът на Умението Гален, а след това и принц Славен, погрешно ги бяха скрили от нас преди толкова много години. Но сега можех да ги проуча, можех да науча повече и да обуча други, след като Гален вече го нямаше, но както се полага. Принц Предан щеше да разполага с котерия Умели, които да го подпомагат и защитават, а аз щях да сложа край на самотата си. Щеше да има някой, който да ми отвърне, щом се пресегна.

И двете ми деца щяха да ме познават, като личност, макар и не като свой баща.

Сенч беше лукав, както винаги. Беше усетил колебанието ми. Беше оставил отказа ми да увисне във въздуха между нас. Държеше чашата си в шепи. Сведе за миг поглед към нея, с което силно ми напомни за Искрен. После вдигна отново глава, зелените му очи се спряха на моите без колебание. Не зададе никакви въпроси, не настоя за нищо. Трябваше само да изчака.

Това, че познавах тактиката му, не ме защити от нея.

— Знаеш, че не мога. Знаеш и всичките причини, заради които не мога.

Той поклати глава.

— Едва ли. Защо трябва на принц Предан да му се откаже рожденото право на Пророк? — И добави по-тихо: — Или на Копривка?

— Рожденото право? — повторих с горчив смях. — Това е по-скоро фамилна болест, Сенч. Глад е, и когато те научат как да го утоляваш, се превръща в пристрастяване. Пристрастяване, което може да стане толкова силно, че накрая да те отпрати по пътищата, водещи отвъд Планинското кралство. Видя какво стана с Искрен. Умението го погълна. Той го насочи към личните си цели. Сътвори своя дракон и се вля в него. Спаси Шестте херцогства. Но дори да ги нямаше Алените кораби, с които да се срази, Искрен рано или късно щеше да отиде на Планините. Онова място го зовеше. Това е предопределеният край за всеки Умел.

— Разбирам страховете ти — призна той. — Но мисля, че грешиш. Вярвам, че Гален съзнателно ти е втълпил този страх. Ограничи онова, което трябваше да научиш, и ти внуши страх. Но аз изчетох свитъците върху Умението. Не съм дешифрирал всичко, което казват, но знам, че то е много повече от простата способност да общуваш от разстояние. С Умението човек може да удължи живота и здравето си. То може да разшири силата на говорещия да убеждава. Твоето обучение… не знам докъде е стигнало, но съм готов да се обзаложа, че Гален те е научил на толкова малко, колкото е могъл. — Долових възбудата му, усилваше се в гласа му, все едно говореше за скрито съкровище. — Толкова много има в Умението, толкова много! Някои ръкописи намекват, че Умението може да се използва като целебен инструмент, не само за да откриеш какво е увреждането в един ранен воин, но да ускори изцеряването на тези увреждания. Един силен владелец на Умението може да вижда през очите на друг, да чува онова, което друг чува и усеща. И…

— Сенч. — Сдържано спокойният ми глас го прекъсна. За миг изпитах възмущение, когато призна, че е прочел ръкописите. Помислих си, че няма право, а след това осъзнах, че ако кралицата му ги е дала да ги прочете, е имал толкова право, колкото всеки друг. Та кой друг би трябвало да ги прочете? Вече нямаше нито един магистър на Умението. Тази линия на дарба беше замряла. Не — аз я бях прекъснал. Убил ги бях, един по един, последните обучени да прилагат Умението, последната котерия, създадена в Бъкип. Бяха проявили вероломство към своя крал, затова ги бях унищожил, а с тях — и магията. Рационалната страна в мен знаеше, че е магия, която е по-добре да си остане мъртва. — Не съм магистър на Умението, Сенч. Не само познанията ми за Умението са непълни, но и талантът ми беше колеблив. Ако си чел ръкописите, сигурен съм, че си открил сам, или си чул от Кетрикен, че употребата на елфова кора е най-лошото, което може да прави един Умел. Тя потиска или убива таланта. Опитвал съм да се въздържам от нея: не ми харесва онова, което ми причинява. Но дори размътването на ума, което носи, е по-добро от глада на Умението. Понякога упорито прибягвах до елфовата кора, дни наред, когато копнежът ставаше неустоим. — Извърнах поглед от угриженото му лице. — Какъвто и талант да съм притежавал, вероятно е потъпкан до невъзвратимост.

Той отбеляза, с тих и спокоен глас:

— Според мен това, че си продължил да изпитваш копнежа, сочи тъкмо обратното, Фиц. Съжалявам, че си страдал: наистина нямахме никаква представа. Бях приел, че гладът за Умение е като подтика към пиене или пушене и че след период на принудително въздържане копнежът ще намалее.

— Не. Не намалява. Понякога лежи приспан. Минават месеци, дори години. После, без никаква причина, която да мога да откроя, отново се пробужда и оживява. — Стиснах за миг очи. Говоренето за това, мисленето за това бе като бодеж в гнойна рана. — Сенч. Разбирам, че точно за това си бил целия този път да ме намериш. И чу отказа ми. Сега можем ли да си говорим за други неща? Този разговор ме… наранява.

Той помълча малко. После каза с фалшива сърдечност, но рязко:

— Можем, разбира се. Казах на Кетрикен, че се съмнявам да приемеш нашия план. — Въздъхна. — Просто ще трябва да направя всичко, което е по силите ми, с онова, което успях да измъкна от ръкописите. Тъй. Казах каквото имах да кажа. Какво друго искаш да чуеш?

— Не искаш да кажеш, че ще се опиташ да учиш Предан на Умението по онова, което си прочел в някакви стари ръкописи, нали? — Изведнъж се бях озовал на ръба на гнева.

— Не ми оставяш друг избор — подчерта той.

— Схващаш ли опасността, на която може да го изложиш? Умението те увлича, Сенч. Притегля ума и сърцето ти като магнит. Той ще поиска да се слее с него. Ако се поддаде на това привличане дори само за миг, докато се учи, с него ще е свършено. И няма да съществува нито един Умел, който да тръгне след него, да му върне целостта и да го измъкне от течението.

От изражението му разбрах, че изобщо не разбира за какво му говоря. Той само отвърна упорито:

— Това, което прочетох в ръкописите, е, че има опасност, ако оставиш някой със силен талант в Умението напълно необучен. В някои случаи такива младежи са започвали Умението почти инстинктивно, но без никакво понятие за опасността или как да го контролират. Склонен съм да мисля, че дори малко знание може да е по-добре, отколкото да оставим младия принц в пълно невежество.

Отворих уста, но я затворих веднага. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

— Няма да се оставя да бъда въвлечен в това, Сенч. Отказвам. Обещах си го преди години. Седях до Уил и го гледах как издъхва. Не го убих аз. Защото си бях обещал, че никога вече няма да съм убиец и никога вече — инструмент. Че няма да бъда манипулиран и няма да бъда използван. Направил съм достатъчно жертви. Мисля, че си заслужих това оттегляне. А ако с Кетрикен не сте съгласни и не желаете повече да ме снабдявате с пари, какво пък, и с това мога да се справя.

Толкова по-добре, че го казах открито. Първия път, когато бях намерил кесия с монети до леглото си след първото гостуване на Славея, бях обиден. Трупах обидата си месеци, докато тя отново не ме посети. И само ми се изсмя и ми каза, че не били щедрост от нейна страна заради услугите ми, ако това съм си помислил, а пенсия от Шестте херцогства. Точно тогава се принудих да си призная, че всичко, което знае за мен Славея, го знае и Сенч. Той също така бе източникът на хубава хартия и добри мастила, които тя ми носеше понякога. Вероятно му донасяше за мен всеки път, когато се върнеше в Бъкип. Бях си казал, че това не ме притеснява. Но сега се зачудих дали всичките тези години на наблюдение над мен не са били изчакване от страна на Сенч отново да се окажа полезен. Мисля, че той го разчете на лицето ми.

— Фиц, Фиц, успокой се. — Старецът се пресегна над масата и ме потупа по ръката. — Никакви приказки не е имало, нищо такова. И двамата много добре съзнаваме не само какво ти дължим, но и какво ти дължат Шестте херцогства. Докато си жив, Шестте херцогства ще те осигуряват. Колкото до обучението на принц Предан, избий си го от главата. Това наистина изобщо не е твоя грижа.

Отново се притесних колко ли знае. После се стегнах.

— Да, наистина не е моя грижа. Единственото, което мога да направя, е да те предупредя да си предпазлив.

— Ах, Фиц, да съм бил някога непредпазлив? — Очите му се усмихнаха над ръба на чашата.

Изтласках го от ума си, но да си забраня идеята беше все едно да изтръгна дърво от корен. Отчасти беше заради страха ми, че неопитното наставничество на Сенч над младия принц ще го въвлече в опасност. Но основното в желанието ми да обучавам нова котерия бе просто в това, че така можех да си осигуря начин да утоля собствения си копнеж. А щом осъзнавах това, нямаше как съзнателно да заразя ново поколение с тази страст.

Сенч беше верен на думата си. Повече не проговори за Умението. Вместо това няколко часа си бъбрихме за всички, които познавах някога в Бъкип и какво е станало с тях. Блейд беше дядо, а Лейси толкова я мъчеше болката в ставите, че най-сетне се бе принудила да изостави безкрайното плетене на дантели. Хендс беше Старши коняр в Бъкип сега. Взел си жена от вътрешността, с огненочервена коса и също тъй огнен нрав. Всичките им деца били червенокоси.

Държала Хендс изкъсо и според Сенч той бил щастлив от това. Напоследък му натяквала да се върнат във Фароу, родината й, и той като че ли бил склонен да отстъпи; оттам и разходката на Сенч да се види с Бърич и да му предложи отново стария пост. И още, и още… Той белеше втвърдилата се кора от спомените ми и връщаше в ума ми старите лица. Домъчня ми за Бъкип и не можех да се сдържа да не задавам въпроси. Когато изчерпахме всички хора, за които да клюкарстваме, го разведох из къщата и градината. Все едно бяхме две стари лелки и едната е дошла на гости. Показах му кокошките и брезите, разсада в градината. Показах му работния си сайвант, където правех боите и цветните мастила, които Хеп носеше да продава на пазара. Те поне го изненадаха.

— Донесох ти мастила от Бъкип, но се чудя дали твоите не са по-добри.

Потупа ме по рамото, също както правеше някога, щом смесех правилно отрова, и старата вълна на задоволство, че се гордее с мен, отново ме заля.

Показах му навярно много повече, отколкото възнамерявах. Когато погледна лехите с билки, той несъмнено забеляза превеса на успокоителни и обезболяващи. А когато му показах скамейката си на скалите, с изгледа към морето, промълви:

— Да, на Искрен щеше да му хареса това. — Но въпреки всичко, което видя и предположи, не спомена повече за Умението.

Останахме будни до късно и му показах основите на играта на камъчета на Кетъл. Нощни очи се отегчи от дългите ни приказки и излезе да половува. Долових малко ревност от страна на вълка, но реших да се разберем с него по-късно. След като зарязахме играта, насочих разговора към самия Сенч и как я кара той. Старецът с усмивка призна, че връщането му в двора и обществото му е харесало. Поговори ми за младостта си, нещо, което рядко бе правил. Беше водил разгулен живот, преди да сбърка с една доза, което го беше обезобразило и накарало да се срамува от външността си толкова, че се беше оттеглил в тайнствения и мрачен живот на кралски убиец. През последните години, изглежда, бе подновил живота на онзи младеж, който толкова беше обичал танците и интимните вечери с остроумни дами. Радвах се за него и го попитах почти на шега:

— Но как съчетаваш тихата си работа за Короната с всички тези рандевута и забавления?

Отговорът му беше откровен.

— Справям се. А и новият ми чирак се оказа ловък и схватлив. Няма да мине много време, преди да мога напълно да прехвърля старите си задачи в по-млади ръце.

Изпитах притеснителен момент на ревност, че е взел друг на мястото ми. Миг след това осъзнах колко глупаво е това. Пророците винаги щяха да се нуждаят от човек, способен тихомълком да налага Кралското правосъдие. Бях заявил, че никога вече няма да бъда придворен убиец; това обаче не означаваше, че нуждата от убиец е изчезнала. Постарах се да си върна самоувереността.

— Значи старите опити и уроци все още продължават в кулата.

Той кимна.

— Да. Впрочем… — Надигна се внезапно от стола си до огъня. По силата на събудилия се отдавнашен навик бяхме заели старите си места, той седнал на стол пред огъня, а аз — край огнището до краката му. Едва в този момент осъзнах колко странно е това, но и колко естествено изглежда. Поклатих мълчаливо глава, докато Сенч ровеше в дисагите на масата. Извади зацапан флакон от твърда кожа. — Донесох това да ти го покажа, но после се разбъбрихме и за малко щях да го забравя. Помниш ли интереса ми към неестествени пламъци, пушеци и така нататък?

Завъртях очи. „Интересът“ му беше опърлял и двама ни неведнъж. Потиснах бързо спомена за последния път, когато бях видял огненото му чародейство: беше накарал факлите на Бъкип да горят в синьо и да пръскат искри в нощта, когато принц Славен лъжливо се самообяви за пряк наследник на короната на Пророците. Тази нощ беше видяла също така и убийството на крал Умен, и последвалия го мой арест.

Сенч с нищо не издаде, че е направил тази връзка. Обърна се нетърпеливо към огнището с флакона в ръка.

— Я дай някакво листче.

Дадох му и загледах скептично. Той откъсна една ивица, сгъна я по дължина и грижливо посипа малко прах по жлеба на сгъвката. Сгъна много внимателно хартията, после още веднъж, и накрая я усука на фитил.

— Гледай сега!

Загледах с трепет как слага хартията в огъня. Но каквото и да трябваше да направи, да хвърли искри или да вдигне пушек, не стана нищо. Хартията покафявя, подпали се и изгоря. Нямаше и най-смътна миризма на сяра. Вдигнах учудено вежда към Сенч.

— Не може да е така! — възрази той объркан. Набързо откъсна нова ивица хартия, но този път беше по-щедър с прашеца. Пак тикна усукания фитил в огъня. Отдръпнах се, стегнат за ефекта, но отново бяхме разочаровани. Потърках уста да прикрия усмивката си от огорчението, изписано на лицето му.

— Ще си помислиш, че съм си изгубил усета! — заяви той намръщено.

— О, това никога — отвърнах, но ми беше трудно да скрия смеха си.

Този път онова, което приготви, приличаше по-скоро на тръба и прашецът се посипа от нея, докато я затваряше. Станах и се отдръпнах по-назад. Но както и преди, тя само изгоря.

Той изсумтя раздразнено. Надникна в тъмната шийка на флакона и го разклати. Изръмжа ядосано и го запуши.

— Навлажнило се е някак си. Отиде ми представлението. — И хвърли флакона в огъня, знак на голям яд при него.

Седнах отново на пода до огнището. Усещах разочарованието на стареца и изпитах леко съжаление. Опитах се да извадя жилото.

— Напомня ми за времето, когато бърках пушливия прах със стрития корен от ланцет. Помниш ли? След това очите ми течаха часове наред.

Той се изсмя късо.

— Да. — Помълча малко, усмихваше се на себе си. Знаех, че в ума си се скита в миналото, в старите дни, когато бяхме заедно. После се наведе и отпусна ръката си на рамото ми. — Фиц — заговори настойчиво и искрено, без да откъсва очи от моите. — Никога не съм те подвеждал, нали? Бях честен. Казах ти на какво те уча от самото начало.

Усетих бучката на зарасналата рана между двама ни. Сложих ръката си върху неговата. Пръстите му бяха кокалести, кожата му — изтъняла като хартия. Взрях се в огъня и заговорих.

— Винаги беше честен с мен, Сенч. Ако някой ме е заблуждавал, това бях самият аз. Всеки от нас служеше на нашия крал и правеше каквото трябваше да се прави за каузата. Няма да се върна в Бъкип. Но не заради нещо, което си направил, а само заради това, в което съм се превърнал аз. Не храня лоши чувства за нищо.

Вдигнах очи към него. Лицето му беше скръбно и видях в очите му онова, което не ми беше казал. Липсвах му. Молбата му да се върна в Бъкип бе повече заради него самия, отколкото поради каквато и да било друга причина. И открих мъничка частица изцеление и мир. Все още бях обичан, поне от Сенч. Това ме трогна и гърлото ми се стегна. Опитах се да намеря по-леки думи.

— Никога не си твърдял, че чирачеството ми ще ми даде спокоен и безопасен живот.

Сякаш за да потвърди тези думи, от огъня изведнъж изригна блясък. Ако не се бях извърнал към Сенч, сигурно щеше да ме ослепи. Но пък ако не друго, гърмът ме оглуши. Ужилиха ме разлетели се въглени и искри, а пламъците изведнъж заръмжаха като разярен звяр. Двамата рипнахме и отскочихме от огнището. Миг по-късно изсипалите се от занемарения комин сажди затиснаха пламъците. Със Сенч се защурахме из стаята, тъпчехме лумналите искри и ритахме парчетата горящ флакон към огнището, та подът да не се подпали. Вратата се отвори с трясък под щурма на Нощни очи. Той влетя в стаята и заора с нокти в дъските, за да се спре.

— Добре съм, добре — уверих го и осъзнах, че рева с цяло гърло, за да надмогна кънтежа в ушите си. Нощни очи изсумтя, отвратен от миризмата, и без да сподели дори мисъл с мен, се измъкна в нощта.

Сенч ме плесна силно по рамото. Няколко пъти.

— Да загася един въглен — увери ме гръмко.

Отне ни доста време, докато възстановим реда.

— Това ли трябваше да направи прашецът? — попитах малко със закъснение, след като отново си наляхме бренди от Сандседж.

— Не! Топките на Ел, момче, да не мислиш, че съзнателно бих причинил това на огнището ти? Това, което получавах досега, беше внезапен блясък бяла светлина, почти ослепителен. Прашецът не трябваше да направи това. Хм. Защо обаче го направи? Какво му беше различното? Проклятие! Съжалявам, че не съм запомнил какво сложих последния път в тоя тъп флакон… — Свъси вежди и загледа свирепо пламъците. Вече знаех, че ще накара новия си чирак да разгадае какво точно е причинило взрива. Не завиждах на чирака за серията опити, които несъмнено щяха да последват.

Сенч преспа при мен, на моето легло, а аз се примирих с леглото на Хеп. Когато на сутринта се събудихме, и двамата знаехме, че гостуването е приключило. Изведнъж като че ли вече нямаше какво повече да обсъдим, нямаше и много смисъл да си говорим за каквото и да било. Някаква пустота ме беше обзела. Защо да разпитвам за хора, които никога повече нямаше да видя? Защо той трябваше да ми разказва за днешните политически интриги, след като те изобщо не засягаха живота ми? За един дълъг следобед и вечер животите ни отново се бяха слели, но сега, докато изгряваше сивият ден, Сенч само гледаше как върша домашната си шетня: как вадя вода и хвърлям храна на пилците, как готвя закуската, как мия глинените съдове. Като че ли ставахме все по-отчуждени с всеки момент неловко мълчание. Почти започвах да съжалявам, че беше дошъл.

След закуската той каза, че трябва да тръгва, и не се опитах да го разубедя. Обещах му, че ще получи свитъка с играта, когато го свърша. Дадох му няколко листа, изписани с дозите за успокоителни чайове, и няколко билки за разсад, които му бяха непознати. Дадох му и няколко стъкленици мастило в различни цветове. Най-близкото до опит да ме накара да премисля беше, когато подхвърли, че в Бъкип има добър пазар за такива неща. Само кимнах и отвърнах, че мога да пращам Хеп там понякога. После оседлах хубавата кобила и му я доведох. Той ме прегърна за довиждане, яхна я и си тръгна. Гледах го, докато яздеше към пътя. Нощни очи пъхна глава под ръката ми.

Съжаляваш ли за това?

Съжалявам за много неща. Но знам, че ако замина с него и направя каквото иска, след време ще съжалявам много повече. И все пак не можех да мръдна от мястото си, загледан след него. Изкушаваше ме мисълта, че все още не е късно. Един вик — и той щеше да се обърне и да се върне. Стиснах челюсти.

Нощни очи побутна дланта ми с носа си. Хайде. Да ходим на лов. Без момче, без лъкове. Само ти и аз.

— Добре ще е — чух се да казвам.

И го направихме. Дори хванахме един чудесен заек. Беше приятно да пораздвижа мускули и да докажа, че все още мога да го правя. Реших, че все пак не съм стар, все още не, и че и аз, също както Хеп, имам нужда да се махна и да правя нови неща. Да науча нещо ново. Това някога винаги беше лекът на Търпение против скуката. Вечерта къщичката ми изглеждаше задушаваща. Това, което допреди няколко нощи ми се струваше мило и уютно, сега изглеждаше овехтяло и сиво. Знаех, че е просто от контраста между разказите на Сенч за Бъкип и собствения ми застоял живот. Но неспокойството, събуди ли се, е силно нещо.

Опитах се да си спомня кога за последен път съм спал някъде другаде, освен в собственото си легло. Животът ми беше улегнал. Всяко лято или есен хващах пътя за по месец: наемах се за сенокос, жънене или като берач на ябълки. Малкото пари отгоре бяха добре дошли. Имах навика да прескачам до Хаусбей два пъти годишно, да разменям мастилата и боите си срещу плат, дрехи, грънци, неща от този сорт. Последните две години бях пращал момчето на дебелото му старо пони. Животът ми беше затънал в рутина така дълбоко, че дори не бях го забелязал.

Е? Какво искаш да правиш? Нощни очи се протегна и се прозя примирено.

Не знам, признах на стария вълк. Нещо различно. Какво ще кажеш да поскитаме малко по света?

За известно време той се отдръпна в онази част на ума си, която си беше само негова. После попита малко сприхаво: И двамата ли ще сме пеш, или очакваш по цял ден да поддържам скорост с един кон?

Честен въпрос. Ако и двамата тръгнем пеш?

Щом трябва, отстъпи той с неохота. Мислиш си за онова място в Планините, нали?

Древният град ли? Да.

Не ми се противопостави.

Ще вземем ли и момчето?

Мисля, че ще оставим Хеп тук, да поживее малко сам. Може да е добре за него. А и някой трябва да наглежда пилците.

Тоест няма да заминем, преди момчето да се върне?

Кимнах. Зачудих се дали съвсем съм си загубил ума.

Зачудих се дали изобщо ще си го върна някога.