Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (1)

Първа глава

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“, помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Кайку не изпитваше никакви угризения или тъга. Бе преизпълнена с такава хармония, че в сърцето й нямаше място за нищо друго. Помисли си, че може да се пръсне от удивление при вида на златистия, блещукащ свят, из който се рееше. Ето към какво се стремяха монасите, когато кръстосваха нозе и прекарваха в съзерцание години на върха на някоя колона, ето какво търсеха старите поклонници на опиума в задимените пушални, докато вдишваха жадно дима от изгорели амаксови корени през своите лули. Това беше съвършенството.

Изведнъж девойката почувства силно дръпване, а в гърдите й припламна изгаряща болка. Тя долови ужасеното потрепване на блещукащите нишки, които я галеха, почувства как я дръпват рязко назад… след което бе повлечена надолу, натам, откъдето бе дошла. Стори й се, че вижда очертанията на Портата в далечината, както и Йору, който й се смееше, вдигнал стомната в прощален жест. Искаше й се да изпищи, обаче нямаше никакъв глас. Красотата я изоставяше, напускаше сърцето й, изтичаше като вода от пробито ведро. Тя се съпротивляваше с всички сили, мъчеше се да се задържи, ала силата я дръпна безжалостно, пожарът в гърдите й се усили и момичето бе повлечено неумолимо надолу…

* * *

Очите й се отвориха, но още не можеше да избистри погледа си. Усети нечии устни върху своите, меки устни, които се притискаха силно към нейните, а дробовете й изгаряха от агонизираща болка, докато се мъчеха да си поемат дъх. Лице, намиращо се твърде близо, за да различи чертите му; черна коса, спускаща се върху бузата й.

Тялото й потръпна конвулсивно и устните се отделиха от нейните. Другият човек се отдръпна и погледът на Кайку най-сетне се фокусира. Лежеше на рогозката в спалнята си; прислужницата й Асара бе седнала върху нея. Тя отметна гъстата си коса назад и изгледа господарката си, а очите й изглеждаха като две езера от мрак.

— Ще живееш, значи — каза тя загадъчно.

Кайку се огледа и изведнъж се почувства изплашена и объркана. Имаше усещането, че нещо с въздуха не беше наред. Пурпурни проблясъци припламваха навън в нощта, а трополенето на дъждовните капки само засилваше ужасните стържещи звуци, идващи от небето. Това не бяха обикновени гръмотевици. Лунната буря, която баща й предричаше от няколко дни, най-накрая се бе разразила.

Заобикалящите я предмети най-накрая дойдоха по местата си, подреждайки се според разпокъсаните й спомени. Доскоро познатата обстановка изведнъж й се стори чужда и непозната, изкривена от постепенно просмукващата се в стаята нереалност. Изящно резбованите плетеници, красящи капаците на прозорците, сега изглеждаха особено, а потракването им от вятъра наподобяваше звука, издаван от пустинните змии. Гъстите нощни сенки, скупчили се под полираните греди на тавана, като че ли се взираха в нея. Дори малкият олтар на Оча, разположен в единия ъгъл на скромно обзаведената стая, се беше променил — елегантните цветчета гайа сякаш кимаха в зловещ заговор с бурята, а изящно инкрустираните пиктограми, на които бе изписано името на Императора на боговете, като че ли се огъваха и едва забележимо помръдваха.

Изведнъж погледът й бе привлечен от обут в сандал женски крак, който се подаваше от края на обикновена бяла роба. Притежателят му лежеше неподвижно на твърдия дървен под.

Кария.

Девойката се изправи, избутвайки Асара от себе си. Кария, другата й прислужница, изглеждаше като заспала, ала Кайку имаше зловещото усещане, че тя никога няма да се събуди от този сън.

— Какво се е случило? — попита тя, протягайки ръка да докосне някогашната си компаньонка.

— Нямаме никакво време — каза Асара припряно, както никога преди. — Трябва да вървим.

— Кажи ми какво е станало! — сопна се Кайку, която не беше свикнала прислужницата й да се отнася с нея по този начин.

Асара я сграбчи силно за раменете, причинявайки й болка. За миг девойката бе осенена от безумната мисъл, че слугинята й ей сега ще я удари.

— Чуй — изсъска тя.

Кайку се подчини, най-вече заради потреса от поведението на обикновено кротката и раболепна Асара. Над гръмотевичния тътен на лунната буря и неспирното барабанене на дъжда се долавяше и друг звук — бавно, монотонно потропване, идващо отгоре, сякаш някакво гигантско членестоного се движеше по покрива. Момичето погледна нагоре, после отново към Асара, а очите й се бяха разширили от ужас.

— Шин-шин — прошепна прислужницата.

— Къде е мама? — извика Кайку, след което се изстреля като пружина нагоре, хвърляйки се към вратата зад завесата. Рефлексите на Асара обаче бяха невероятни — тя улови китката й и я дръпна безцеремонно назад. На лицето й бе изписано мрачно изражение, от което Кайку заключи, че всичко, от което се страхуваше, се беше случило. Вече не можеше да помогне на семейството си. Усети как силите я напускат, тя се отпусна на колене и за малко да изгуби съзнание.

Когато надигна глава, ручейчетата на сълзите вече бяха потекли по страните й. Асара държеше пушка в едната си ръка, а в другата — някаква грозна маска, лакирана в червено и черно; ехидно лице на зъл дух. Тя я пъхна набързо под робата си и обърна поглед към господарката си. Бухналата кестенява коса на Кайку беше в пълен безпорядък, обрамчвайки лицето като рошав облак. Момичето бе облечено само в тънка нощница, а на китката й се виждаше инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, с която тя никога не се разделяше. За един кратък миг Асара изпита съжаление към нея. Тя не знаеше нито какво се случва, нито пък какви бяха залозите, за които играеше. Преди по-малко от пет минути беше умряла, сърцето й бе спряло, а кръвта й беше започнала да изстива. Навярно сега й се искаше да си бе останала в това състояние, но прислужницата вече имаше други планове за нея.

Нейде от вътрешността на къщата се разнесе писък; пронизителен, дрезгав. Баба й. Асара хвана Кайку за ръката и я повлече към вратата. Остър стържещ звук отвън проряза къщата — гласът на лунната буря. Миг по-късно се дочу и шумът от движението на шин-шина, който потракваше по керемидите на покрива. Нещо се стрелна зад капаците на прозорците, пълзейки надолу по външната стена на постройката. Кайку го забеляза и потрепери.

Асара стисна ръката й и се вгледа в очите й. В тях се четеше неистова паника.

— Чуй ме, Кайку — започна тя, а тонът й беше твърд, но спокоен. — Трябва да бягаме. Разбираш ли? Ще те заведа на сигурно място.

Цялата трепереща, девойката кимна. Прислужницата беше доволна.

— Стой до мен — рече тя, след което се плъзна зад ефирната завеска на вратата и пристъпи на външната тераса.

Селското жилище на Руито ту Макаима — бащата на Кайку, който бе и прочут учен — беше построено върху едно сечище сред гъстите горски дъбрави, като правоъгълният парцел, където бяха разположени къщата и тучната градина, бе заобиколен от всички страни с дървета. Всичко беше направено с естетическо чувство, в унисон с обичаите на жителите на Сарамир — показността бе намалена до минимум, а чистата красота на формите — изведена на преден план, но така, че да хармонизира с околния пейзаж. Суровата простота на бледите му стени контрастираше с орнаментираните дървени капаци на прозорците и извитите каменни трегери, чиито краища бяха оформени като изящни рогове. Дори и в разгара на най-бясната буря тази сграда излъчваше призрачно спокойствие. Сред безжалостно поддържаната ливада около постройката имаше каменно мостче, надвиснало над бистър ручей, и пътечка, започваща от предната врата, която беше с такъв безукорен вид, че сякаш бе направена едва вчера. Чак отвъд границите на сечището гората възвръщаше своята власт, мъчейки се ревниво, но безуспешно да завземе култивираната вече територия.

Целият горен етаж бе опасан с дълга тераса, гледаща към алпинеуми и миниатюрни водоскоци, извити мостчета и изваяни дръвчета. Всички стаи, включително и тази на Кайку, имаха достъп до балкона; точно там излязоха сега с Асара, която държеше пушката си в готовност за стрелба.

Нощта беше гореща — лятото тъкмо бе започнало, а дъждовните капки, които шибаха къщата, се стичаха в специално пригодените за целта олуци и се изливаха в градината. Тънки парапети се издигаха от високия до кръста дървен парапет до наклонения покрив. Ефирът бе изпълнен с трещенето на бурята и тропота на дъжда, но на Кайку й се струваше, че навън витае някаква тайнствена тишина и тя чуваше как ударите на сърцето й отекват силно в ушите й.

Асара погледна наляво, после надясно, изпълнена с подозрения към пустата тераса. Ръцете й стиснаха още по-здраво пушката. Дългата й стройна цев бе украсена с магически знаци и картини на разбиващи се морски вълни. Твърде скъпо и елегантно за прислужница като Асара, оръжието най-вероятно бе откраднато от някоя стая в къщата.

Кайку подскочи, когато Асара помръдна изведнъж, насочвайки пушката надолу към градината. Някакъв тъмен силует се плъзна покрай алпинеумите с нечовешка скорост, движейки се на четири източени крайника; беше твърде бърз за прислужницата, която се отдръпна назад, без да възпроизведе изстрел.

Запътиха се по терасата към стълбището. Кайку бе почти парализирана от страх, обаче се застави да върви. Чувстваше се объркана и безпомощна; добре че поне Асара беше запазила самообладание. Момичето последва своята прислужница. Не й оставаше нищо друго, което да стори.

Добраха се до стълбите без никакви проблеми. Долу цареше пълен мрак. Никакви фенери не светеха и нямаше никакви признаци на движение. Небето изрева отново и Кайку се огледа изплашено. Облаците се бяха разкъсали, разделени от бушуващите ветрове, които бяха променили посоката си, и от време на време допираха краищата си, когато някоя назъбена светкавица ги прорязваше и се стрелваше към земята.

Отвори уста да каже нещо на Асара, но в същия миг забеляза шин-шина.

Съществото тъкмо изпълзяваше от тъмнината в единия край на терасата — истински демон от сенките, който накара Кайку да затрепери неудържимо от страх. Едва го различаваше в мрака — виждаше само очертанията му, понеже създанието изглеждаше като част от тъмнината, която го прикриваше; ала онова, което зърна, й бе повече от достатъчно. Тялото му напомняше човешкото, но ръцете и краката му бяха ужасно издължени и завършваха с тънки остриета, поради което то приличаше на човек, ходещ на четири кокили. Беше високо — много по-високо от нея, и трябваше да се изгърби надолу, за да не се удари в стряхата над балкона. Девойката не можа да различи други подробности по него, освен очите — те блестяха като фенери в мрака, две светещи точки, чийто взор сякаш я пронизваше.

Асара изруга грубо и хукна надолу по стълбите, повличайки Кайку след себе си. Момичето не се нуждаеше от повторно напомняне; в този миг всичко се беше изпарило от главата й и единственото нещо, което бе останало, беше как да се измъкне от демона, който се прокрадваше след тях. Те чуха как крайниците му потракват по терасата зад тях, докато се спускаха с главоломна бързина към обгърнатата от сенки стая на долния етаж.

Преддверието беше широко и просторно, с филигранно резбовани дървени сводове, водещи към останалите помещения на приземния етаж. Къщата бе построена като лятна резиденция, ето защо нямаше вътрешни врати, и красиво изрисуваните подвижни паравани можеха да се местят така, че да пропускат или спират топлия вечерен бриз във вътрешността на сградата. Сега обаче ярките припламвания на невижданите светкавици от лунната буря проблясваха през орнаментираните паравани, изпълвайки помещението с най-различни причудливи образи.

Кайку за малко да се препъне на последните няколко стъпала, но Асара я изтласка настрани и зае позиция за стрелба, насочвайки пушката към стълбите, по които бяха слезли току-що. Секунда по-късно източеният силует на шин-шина светкавично се материализира пред погледа им, а очите му горяха на фона на тъмния овал на лицето му. Прислужницата натисна спусъка и трясъкът от изстрела отекна оглушително в цялата къща. Пътят беше чист; демонът бе задържан, макар и за малко. Асара презареди оръжието си забърза с Кайку към външната врата.

— Асара! Има още от тях! — изкрещя девойката и наистина, те бяха там — два шин-шина, спотайващи се в сенчестите проходи на преддверието. Прислужницата стисна здраво китката на господарката си и двете замръзнаха. Ръката на момичето беше на вратата, но тя не се осмели да я открехне и да побегне, защото съществата щяха да я накълцат, преди да е изминала и десет метра. Задушаващият страх, който не я бе напускал още откакто отвори очи тази нощ, започна да раздира с нокти гърлото й. Тя бе ослепяла от паника, по-объркана от всякога и впримчена в най-страховития кошмар, който можеше да си представи.

Шин-шините бавно пристъпиха в просторното преддверие, навеждайки туловищата си под сводовете, докато огъваха издължените си заострени крайници с чудовищната грация на гигантски насекоми. Изглеждаха още по-страшни, защото погледът на Кайку за нищо на света не искаше да се спре върху тях, създавайки ореол на загадъчност около формата им; единствено блясъкът на очите им беше ясно забележим. Тя усещаше, че Асара трескаво търси нещо — незапаления фенер, който стоеше на перваза на прозореца. Демоните пропълзяха още по-близо, придържайки се към най-тъмните кътчета на помещението.

— Бъди готова — прошепна й Асара; миг по-късно тя запрати фенера в центъра на стаята. Шин-шините веднага се хвърлиха към падналия предмет и в същата секунда прислужницата стреля по мястото, където се бе разляло маслото от лампата.

Помещението изведнъж се озари от ярка светлина, а в средата му лумна огромен пламък, съпроводен от зловещите писъци на непознат език на демоните, които се отдръпнаха тромаво назад от огненото сияние. Ала Кайку вече бе отворила вратата и се беше понесла навън в бурята, тичайки боса по тревата към дърветата, които обграждаха къщата от всички страни. Асара се движеше плътно зад нея, оставяйки пламъците да обхванат дървените стени и хартиените паравани. Те търчаха като обезумели под пелената на дъжда, свивайки се уплашено всеки път, когато от небето се разнасяха страховити стържещи звуци. Без да се осмели да погледне назад, без изобщо да знае дали прислужницата й я следва, или не, Кайку се хвърли между дърветата.

И трите луни се виждаха тази нощ, скупчени над облаците, които бавно се носеха в мрачното небе. Огромната Аурус, най-голямата и старата от сестрите; Иридима, по-малка, но по-ярка, с кожа, набраздена от сини пукнатини; и малката зелена Нерин, най-срамежливата от всички, която рядко показваше лицето си. Легендите разказваха, че когато трите сестри били заедно, те се биели и разкъсвали небето… Стържещите звуци всъщност били писъците на Нерин, защото сестрите й й се подигравали и я дразнели заради зелената и кожа. Бащата на Кайку разказваше малко по-различна история — че лунните бури са просто резултат от въздействието на комбинираната гравитация на небесните тела върху земната атмосфера. Обаче, какъвто и да беше отговорът на въпроса, всички знаеха, че когато трите луни са близо една до друга, неизбежно се разразяваха лунни бури. И че в тези нощи Лунните деца бродят по земята.

Кайку дишаше запъхтяно и тихичко хленчеше, докато бягаше между дърветата. Тънички клонки я шибаха от всички страни, оставяйки мокри следи по кожата й. Нощницата й цялата бе подгизнала, дългата й до брадичката коса беше залепнала за скулите, а ходилата й бяха кални и мръсни. Тя тичаше слепешком, сякаш по този начин можеше да избяга от реалността. Съзнанието й все още отказваше да възприеме чудовищния характер на онова, което се беше случило преди минути. Чувстваше се като дете — безпомощна, сам-самичка и изплашена до смърт.

Най-накрая неизбежното се случи. Босото й стъпало се натъкна на камък, който се оказа по-хлъзгав, отколкото изглеждаше, и тя загуби равновесие, приземявайки се тежко върху един стърчащ от калта корен. От очите й рукнаха сълзи на болка, тя се отпусна, мръсна и измокрена до кости, в тинята и зарида неудържимо.

Ала нямаше никакво време за почивка. Усети как някой я дърпа изотзад, погледна нагоре и видя Асара, която се опитваше да я изправи. Момичето й изкрещя нещо несвързано, но прислужницата беше безмилостна.

— Знам едно сигурно място — рече тя. — Трябва да продължим. Те са по петите ни.

И ето че бягаха отново, носейки се като вихър между дърветата, като се препъваха и подхлъзваха, но упорито продължаваха напред. Въздухът сякаш ги дърпаше и се опитваше да ги повдигне, зареден със странна енергия от бурята. Тя си играеше със сетивата им и караше всичко наоколо да изглежда повече или по-малко реално. Баба Коми обичаше да предупреждава внучката си, че ако подскочи твърде нависоко по време на лунна буря, може никога да не се върне на земята, а да си остане да се рее в небето. Кайку набързо прогони тази мисъл, припомняйки си писъка, който бе чула в къщата. Баба й беше мъртва. Всички бяха мъртви. Тя бе сигурна в това, дори и без да го е видяла с очите си, защото усещаше огромната празнота, зейнала в сърцето й.

Не след дълго дърветата свършиха и двете жени се озоваха на каменистия бряг на един поток, чиито придошли от дъжда води бучаха разпенено. Асара бързо се огледа наоколо; дългата й коса бе натежала от просмукалата се в нея влага. След миг вече беше взела решение накъде да потеглят и пое надолу по течението му, повлякла Кайку след себе си. Момичето се намираше на ръба на изтощението, като това се виждаше и с просто око от неуверените й крачки и клюмналата й глава.

Потокът завършваше в неголямо вирче сред дърветата, от чиято повърхност се подаваха няколко обрасли с треволяци могилки и обсипани с камъни и туфи храсти островчета. Най-отдалеченият остров изглеждаше като пиедестал, на който се издигаше гигантско древно дърво, надвиснало над околния пейзаж с огромните си размери. Стволът му беше по-дебел от два човешки ръста, взети заедно, клоните му бяха възлести и изкривени от годините, а короната му наподобяваше грамадно ветрило. Земята под него бе покрита с истински килим от златисти, кафяви и зелени листа, и въпреки плющящата пелена на неспиращия дъжд мястото излъчваше усещане за някакво свещено спокойствие и девствена красота. Дори въздухът тук бе различен и изглеждаше кристално крехък, сякаш някакво незнайно същество бе затаило дъха си. Кайку веднага почувства промяната и долови неведомото присъствие, като че ли нещо хладно, мудно и спокойно ги наблюдаваше с вял интерес.

Изпукването на строшена съчка разтревожи Асара и тя веднага се завъртя, за да види как един от шин-шините се прокрадва из короните на дърветата вдясно от тях, придвижвайки се с невероятна бързина между гъстите клони, а светещите му очи са приковани в тях. Тя повлече Кайку във вирчето и двете нагазиха до глезените във водата, която накваси краищата на робите им. Жените зашляпаха към най-далечния остров и когато стъпиха на него, Кайку се отпусна безжизнено на тревата. Прислужницата я остави там и се втурна към гигантското дърво. Тя долепи челото и дланите си до кората му и започна да мълви нещо, а устните й се движеха със светкавична бързина.

— Велики ипи, почитан дух на гората, умоляваме те да ни дариш със своята закрила. Не позволявай на тези демони на сенките да осквернят обиталището ти с тяхната поквара.

Изведнъж по цялото дърво пробяга тръпка, а от короната му се посипаха стотици дъждовни капки.

Асара отстъпи няколко крачки от ствола и се върна при Кайку. Прислужницата приклекна до нея, отметна залепналите мокри кичури от лицето си и насочи взора си към гората. Усещаше ги как се прокрадват сред клоните. Най-малко три, а можеше и да са повече — дебнещи в сенките, притаени в короните, със зловещи светещи очи, приковани в плячката.

Асара се вслушваше, а ръката й бе близо до пушката. Тя не беше жрец, но познаваше духовете на гората достатъчно добре. Великият ипи щеше да ги защити или поне нямаше да позволи на демоните да дойдат по-близо. Великите ипи бяха пазителите на гората, а могъществото им беше най-силно там, където растяха. Паякообразните същества обикаляха наблизо, а кокилоподобните им крайници ту ги приближаваха, ту ги отдалечаваха. И оттук усещаше разочарованието им. Въпреки че виждаха ясно жертвите си, шин-шините не се осмеляваха да пристъпят във владенията на Великия ипи.

След известно време Асара напълно се увери в безопасността им. Тя хвана Кайку за раменете и я повлече към закрилата на големите корени на дървото, където не беше толкова мокро. Момичето бе заспало непробудно. Прислужницата се загледа в крехкото й телце, което бе измокрено до кости и бе цялото премръзнало, и изпита състрадание към нея. Жената се наведе над господарката си и я погали нежно по бузата с ръка.

— Животът може да е много жесток, Кайку — рече тя. — Боя се, че тепърва започваш да научаваш това.

Лунната буря бушуваше в небесата, докато тя седеше под закрилата на голямото дърво и чакаше да дойде изгревът.