Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (18)

1.

Само малцината на брой жреци от Храма на Светлината, посветени в най-висшата стенен на Познанието, бяха допуснати до церемонията. Белите им одежди излъчваха меко сияние в сумрака на Залата.

Седмината Пазители се бяха събрали, но свещените знаци, които носеха на гърдите си, бяха покрити с прозрачни наметала. Всички Пазители с изключение на Раджаста бяха смъкнали качулките ниско над лицата си, така че не можеше да се разбере дори кой е мъж и кой — жена. Като Пазител на Външните двери, единствено Раджаста носете открито знака-символ на поста си на гърдите — подобен знак просветваше и на челото му.

Раджаста постави внимателно ръка върху ръката на Микон и прошепна:

— Тя идва.

Изпитото лице на Микон просия, и Раджаста почувства — не за първи път — пристъп на почти болезнена надежда, когато Микон прошепна трескаво:

— Опиши ми как изглежда!

— Прекрасна е — отвърна задавено Раджаста, вперил очи в ученичката си. — Цялата в бяло, увенчана със златната си коса… прилича на пламък!

Наистина Домарис никога не бе изглеждала толкова красива. Белите церемониални одежди й придаваха не само прелест, но и гордо достойнство. Видимите белези на предстоящото майчинство само увеличаваха чара й. Беше толкова неземно хубава, че Раджаста неволно промълви:

— Да, Микон — наистина е увенчана със светлина.

Атлантът въздъхна.

— Да можех да я видя… поне веднъж — прошепна той и жрецът потупа съчувствено ръката му. Нямаше време за повече разговори, защото Домарис вече бе коленичила пред издигнатата платформа, на която седяха Пазителите. Пред олтара стоеше най-старият сред от тях, Рагамон, посивял от годините, но все още гордо изправен. Той протегна тържествено напред ръце, за да благослови коленичилата пред него жена.

— Изарма, жрица на Светлината, посветена в Светената мъдрост на Храма, обречена да служи на Живота и на Светлината, които с Живот, кълнеш ли се да служиш на Силата, която е и Живот, и Светлина?

Изтънелият от годините глас на стария жрец все още вибрираше от сдържана мощ и отекваше в грубо изсечените каменни стени на залата. Очите му, впити в облечената в бяло жена, бяха ясни и проницателни.

— Кълнеш ли се, Изарма, че няма да се уплашиш от нищо, че ще бдиш над Светлината, над Живота на Храма, и над Храма на Живота?

— Кълна се — каза тя и на свой ред протегна ръце към олтара — и в същия миг един-единствен лъч светлина прониза мрака и запали трептящия златен пламък на олтара. Дори Раджаста все още се впечатляваше от тази част на ритуала — въпреки че знаеше отлично как един обикновен лост, задвижен от Кадамири, пускайте водата да тече по една тръба, която на свой ред задвижваше цяла система от макари, които отваряха малкия процеп над главите им. Беше обикновена илюзия, но тя си имаше своето основание — тези, които полагаха клетвата си с открито сърце, добиваха допълнителна увереност от внезапно появилия се лъч светлина, докато готовите да положат лъжлива клетва се изпълваха със страх; неведнъж тази малка измама бе спасявала Пазителите от проникването на нечисти хора в храма.

Домарис, с осияно от вдъхновение лице, положи ръце на сърцето си.

— Кълна се в името на Светлината и в името на Живота — повтори тя.

— Бъди бдителна, строга и справедлива — Рагамон занарежда прастарите церемониални слова. — Закълни се не само пред себе си, но я пред светлината, която е в теб и над теб, в светлината, която носиш в утробата си; обречи плода на утробата си на светлината, и той ще бъде заложник за твоята вярна служба — та никога да не пренебрегващ тежката задача, която ти възлага съдбата.

Домарис се изправи. Лицето й беше бледо и сериозно, но гласът й не трепваше.

— Обричам детето в утробата си за заложник на Светлината — произнесе тя и инстинктивно обвя с ръце издутия си корем, после ги издигна покорно към олтара — сякаш поднасяше нещо на горящата там светлина.

Микон се размърда неспокойно.

— Това не ни харесва — прошепна той.

— Такъв обет е нещо обичайно — успокои го тихо Раджаста.

— Знам, но… — Микон трепна, сякаш го бе пронизала внезапна болка, и замълча.

Старият Пазител заговори отново:

— Тогава поеми почетните знаци на службата си, дъще — той направи знак и двама прислужници поставиха тежка бяла мантия на раменете на Домарис; в скръстените й ръце сложиха златен жезъл и златен кинжал. — Използвай ги справедливо. Моята мантия, моят жезъл, моят кинжал принадлежат вече на теб — наказвай, прощавай, присъждай и възнаграждавай, но преди всичко бди: защото Мракът не почива нито миг. — Рагамон пристъпи и докосна леко двете й ръце. — Поема бремето на отговорността от мен. — Докосна и приведените й рамене, после се изправи. — Нека печатът на Мълчанието сключи устните ти. — Той спусна качулката пред лицето й. — Ти си Пазител — каза той и с последен жест на благослов слезе от мястото, на което стоеше, оставяйки Домарис сама пред олтара. — Сбогом.