Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (32)

1.

През първите две години от брака си Арват искрено се беше убеждавал, че ще успее да накара Домарис да забрави Микон. Беше мил и търпелив, опитваше се да прояви разбиране към вътрешната й борба, уважаваше смелостта й, беше безкрайно нежен след загубата на детето им.

Домарис взе умееше изобщо да се преструва и през последната година напрежението между двамата видимо бе нараснало въпреки общите им усилия. Арват не беше напълно невинен — няма мъж, който да прости изцяло на жена си това, че не е в състояние да събуди у нея и най-слабото вълнение.

Погледнато отстрани. Домарис беше съвършена съпруга. Красива, скромна, покорна, тя се придържаше към условностите и традициите: освен това бе дъщеря на един от най-високопоставените служители на Храма — и тя самата бе жрица. Ръководеше умело домашните им дела — макар че не проявявайте никакъв интерес към дома си, и когато установи, че Арват не понася малкия й син, незабавно направи необходимото Микаел да расте далеч от погледа му. Когато оставаха насаме, тя бе все така покорна, дори нежна. За страст и дума не можеше да стана — и тя не правеше и най-малък опит да я имитира.

Арват често забелязваше странно съжаление в сивите й очи, когато ги отправяше към него — а единственото нещо, което той не можеше да понася, бе да го съжаляват. Забележеше ли нещо такова, следваха дълги сцени на ревност и безкрайни обвинения. Имаше чувството, че ако поне веднъж жена му отговореше разгорещено, ако възразеше, ако се опиташе да спори, това би било поне някакво начало за нормалните им отношения. Но тя отвръщаше винаги по един и същ начин — с мълчание, или с тих, засрамен шепот:

— Съжалявам. Арват. Казах ти, че ще бъде така.

Арват започваше да ругае гневно, и тогава я гледаше с нещо близко до омраза, тръшваше вратата, за да се щура с часове из градините на Храма, мърморейки гневно под носа си. Ако някога му бе отказала нещо, ако го беше упрекнала, може би след време щеше да й прости; но пълното й безразличие беше страшно. Тя беше се скрила на някакво свое, тайно място, където той никога не можеше да я достигне. Понякога Арват не можеше да повярва, че тя изобщо е в стаята пред него.

— Предпочитам да ми беше сложила рога, да ми беше изневерила с някой роб — някой, когото всички могат да видят! — крещеше той в гневно безсилие. — Тогава поне щях да мога да го убия и да получа удовлетворение!

— Нима това би те удовлетворило? — попита тя меко, като че ли бе готова да извърши дори това, стига то да му помогне. Горчивината на омразата душеше Арват и той избяга от стаята — осъзнал е ужас, че ако останеше, би я убил на място.

По-късно, като дойде на себе си, се замисли дали тя не го предизвикваше тъкмо с тази цел…

След време разбра, че може да нарушава безжизненото й спокойствие с жестокост, и дори започна да изпитва порочна наслада, когато й причиняваше болка. Искаше омразата и гнева й вместо студено безразличие — единствената награда за търпеливата му нежност. Започна да я унижава, докато накрая Домарис не издържа и го заплаши, че ще се оплаче на Петимата мъдреци.

— Ти да се оплачеш! — присмя се Арват. — Тогава аз ще се оплача, и Петимата ще ни изхвърлят, за да оправяме сами семейните си недоразумения!

Домарис попита с болка:

— Нима някога съм ти отказвала нещо?

— Отказвала си ми всичко и винаги — мръсна… — думата, която употреби, нямаше писмена форма в езика ни, а когато я чу от устата на Арват, жрец и син на жреци, Домарис едва не припадна от срам. Арват, като забеляза страшната й бледност, започна да сипе все по-големи оскърбления с дивашка наслада. — Разбира се, знам, че нямам право да говоря така с посветена жрица — присмиваше се той. — Нали знаеш тайните на Храма — и най-вече тази, с която можеш умишлено да се предпазиш да не заченеш дете от мен! — Той се поклони присмехулно. — И през цялото време си оставаш чиста и невинна — какво може да се очаква от толкова възвишена жена!

Ужасната несправедливост на думите му — защото Домарис скри в сърцето си за предупреждението на майка Изоуда и нито веднъж не се възползва от съветите й — я накара да отвърне на оскърбленията му — напълно в разрез с обичая си.

— Лъжеш! — каза тя разтреперана и за първи път, откак Арват я познаваше, повиши глас: — Лъжеш, и знаеш, че лъжеш! Не знам защо боговете ни отказват деца, но моето дете поне носи моето име — и името на баща си!

Арват, напълно изгубил власт над себе си, застана над нея заплашително:

— Не виждам какво общо има това с нас! Освен че винаги си мислила за онзи твой принц, а не за мен! Да не мислиш, че не знам как умишлено си попречила на детето ни да живее със студенината и омразата си? И всичко заради онзи… онзи… — той преглътна, неспособен да намери някаква подулия дума, и стисна с все сили слабите й рамене с ръцете си, като я накара насила да стане.

— Проклети да си, признай, че е така! Признай или ще те убия!

Домарис се отпусна в ръцете му.

— Убий ме тогава — прошепна тя уморено, — убий ме още сега и нека да дойде краят.

Арват погрешно счете, че се е уплашила, на свой ред искрено уплашен, той я освободи от грубата си прегръдка и внимателно я постави на дивана.

— Не исках да кажа това — каза той разкаяно; лицето му изведнъж се сгърчи и той се хвърли на колене пред нея, обви кръста й с ръце и зарови лице в скута й. — Домарис, прости ми, прости ми, не исках да се държа така с теб! Домарис, Домарис, Домарис… — той продължаваше да повтаря името й, опитвайки отчаяно, с плача на мъж, изгубил всяка надежда.

Най-сетне тя се наведе над него, притисна главата му към себе си, с потъмнели от мъка очи, и също заплака. Тялото й, сърцето й, цялото й същество желаеше до болка да може да го обикне.